Уна-Мери Паркър
Греховно удоволствие (10)

Десета глава

Полицаите се втурнаха в къщата като пчели в кошер, някои претършуваха приземния етаж и избите, други се качиха на първия етаж и тавана. Те бяха огледали къщата още от самото начало, но никой не бе търсил малко дете. С това издирване се създаде една почти маниакална и трескава атмосфера.

Шарлот и Карол седяха и чакаха в колата, а Нийл и Дейвид стояха безпомощно на алеята, посъветвани от Грайндли да не влизат в къщата засега.

— Нашите момчета ще я намерят — каза той със съчувствен глас.

— Да, но какво ще намерят? — промърмори Нийл, докато Грайндли се отдалечаваше.

Дейвид не отговори, но яростно прехапа долната си устна, риейки с крака чакъла по алеята.

— Това прилича на кошмар, нали, стари приятелю? — съчувствено отбеляза Нийл.

— Няма защо да ми го казваш.

— Не трябва да се обвиняваш, знаеш това. Нищо не си могъл да направиш. Миналата нощ Вирджиния е трябвало да се обади в полицията, а не на теб.

Шарлот почувства, че я обзема страх. Прозорецът на колата беше отворен и тя долавяше гласовете на полицаите, които си подвикваха един на друг, докато претърсваха къщата. Те влизаха от стая в стая и Шарлот няколко пъти ги чу да казват: „Тук няма нищо“, но очакваше всеки момент някой да извика: „Намерих я.“ Тогава най-ужасните й страхове щяха да се превърнат в действителност.

— Може би тя изобщо не е в къщата — отбеляза Карол с надежда.

— Но къде може да е?

Карол сви рамене, без да знае какво да отговори.

Грайндли напусна една, от полицейските коли и се запъти право към къщата; беше говорил по телефона. Сърцето на Шарлот подскочи обнадеждено. Той крачеше бързо, като че ли имаше някаква цел.

Шарлот излезе от колата и го последва до галерията с колоните.

— Добре ли е Холи? — попита тя.

Грайндли я погледна бегло, видя проблясъка на надежда в очите й и поклати глава.

— Току-що говорих с майката. Боя се, че малкото момиченце наистина е било тук вчера. Трябвало е да се върне в Лондон утре.

— Страхувах се от това — каза Карол, като се присъедини към тях. — Линда не идва вече тук. И за момент не съм си помислила, че е могла да вземе Холи вчера вечерта.

Шарлот стоеше, загледана тъжно в ливадата, простираща се по протежение на къщата, и си спомняше Коледа, когато въздухът бе изпълнен с радостния смях на Холи, която играеше с новата си топка. Силните й малки крачета, обути в червен чорапогащник, бяха подскачали по тази трева. Розовите й ръчички притискаха топката до гърдите й и тя се смееше на собствените си усилия да я хвърли.

Старши полицаят Рон Франклин излезе от къщата.

— Вътре няма и следа от нея — съобщи той на Грайндли. — Претърсихме всичко най-старателно. Намерихме дрехите й и няколко играчки в една от спалните. Сигурно е някъде наоколо.

Грайндли кимна.

— Заповядай на хората да огледат района. Започнете в близост до къщата и разширете кръга. Искам да прегледате всеки храст и шубрак и ако не намерите нищо, прехвърлете се в гората в края на ливадата и околните полета.

Дочула какво си говорят, Карол ахна:

— Искате да кажете, че може да е прекарала цялата нощ в градината? В този студ?

— Може би е избягала? — предположи Шарлот. — Независимо от студа, вероятно се е чувствала в по-голяма безопасност извън къщата, отколкото в нея.

— Така ли мислиш? — Дейвид изглеждаше ужасен.

— Нуждаем се от доброволци — каза Грайндли на Франклин. — Наберете хора от селото да помогнат в претърсването на околностите. Аз лично не съм убеден, че тя е навън. Искам да накараш подчинените си да огледат къщата още веднъж, но този път да надзърнат навсякъде, да разнищят това място. Тя трябва да е някъде тук.

— Да, сър.

— Възможно е да са я скрили. Търсете… — Грайндли замълча и извърна лицето си настрани, тъй като семейството стоеше и слушаше. — … някакъв вързоп — тихо добави той.

Франклин кимна.

— Ще го сторим, сър.

Дейвид пристъпи напред с пребледняло лице, по горната му устна проблясваха капчици пот.

— Ще огледам градината. Знам всички места, където може да се скрие едно дете. Двамата с Крис постоянно играехме на криеница, когато бяхме малки.

— Дейвид — сграбчи ръката му Шарлот. В очите й запариха сълзи и тя промълви задавено: — Те не смятат, че тя се крие някъде. Искам да кажа, че сама се е скрила някъде. Те мислят, че може да е била… — Шарлот не успя да довърши изречението.

— Все пак ще огледам градината — упорито отвърна той.

Карол го погледна с любопитство:

— Защо смяташ, че тя е все още… жива?

— Просто щом Крис е оставил телата на мама и татко да лежат така, защо ще се опитва да скрие Холи?

— Освен ако — бавно и мъчително произнесе Нийл — първо не е застрелял Холи, преди нещата да излязат от контрол, и да е скрил някъде тялото й.

— В това няма смисъл. Крис не би наранил Холи за нищо на света. Той я обичаше повече от всичко друго — възмути се Шарлот.

— Съгласна съм — потвърди Карол. — Въпреки недостатъците си, той наистина обожаваше това дете.

Том Грайндли поглеждаше ту единия, ту другия със съмнение.

— Тогава да потърсим отново — каза той престорено весело.

— Ще обиколя градината — каза Дейвид, преди някой да може да го спре. Шарлот го проследи с поглед, докато се отдалечаваше, прегърбен, пъхнал ръце дълбоко в джобовете си.

— Може би е избягала в нечия къща — предположи Карол, — макар че сигурно се е страхувала да излезе в тъмното.

— Хъм — замисли, се Грайндли.

— Човек би помислил — каза той, — че ако е избягала в нечия къща, то тя би отишла в дома на Гладис Сковел. Все пак той е само на няколко крачки надолу по пътя, а и вероятно е познавала домашната помощница на баба си…

Шарлот се почувства съкрушена. Грайндли вероятно беше прав. И все пак… Тя се извърна, без да може да каже нищо. Ако нещо се бе случило с Холи…

Млад полицай с розови бузи и очи, издаващи уплахата му от случилото се, излезе забързано от къщата.

— Извинете, госпожице. Вие ли сте Шарлот Тейлър?

Шарлот се обърна към него, стресната.

— Да — несигурно отвърна тя.

— Търсят ви по телефона, госпожице.

— Сигурен ли сте? Никой не знае, че съм тук.

— Дамата каза, че е майка ви.

Шарлот бързо влезе в къщата, като внимаваше да не гледа към долния край на стълбите. Килимът и блестящият дървен под бяха потъмнели от кръвта на Едмънд, а фотографът на полицията все още снимаше от различни ъгли тебеширените очертания на тялото.

Шарлот се огледа и забеляза радиотелефон на масата в центъра на хола, където Вирджиния обикновено поставяше вестници и броеве на „Провинциален живот“. Полицаят извика, за да я предупреди, но твърде късно. Тя вече го бе сграбчила и видя, че е оплискан с кръв. По пръстите й пробягаха тръпки и тя изпусна слушалката с вик на ужас.

— Следствените органи все още не са свършили тук — разтревожено каза полицаят. — Не трябва да пипате нищо. Ще говорите от телефона в кабинета, госпожице.

Шарлот почувства, че й се повдига и избърса ръката си с мократа си от сълзи кърпичка.

— О, Боже мой.

— Добре ли сте, госпожице? — загрижено попита той.

Тя кимна сковано и се запъти към кабинета с треперещи крака.

— Ало? Мамо? — тихо каза Шарлот, като вдигна слушалката на старомодния апарат на бюрото на Едмънд.

— За Бога, какво става?

— Откъде разбра, че съм тук?

— Гледах новините по телевизията и чух за случилото се. Когато позвъних и никой не отговори в апартамента ти, предположих, че може да си отишла в Уилтшир с Дейвид. Шарлот, вярно ли е? Вярно ли е, че и двамата родители на Дейвид и брат му са били застреляни? — Маргарет Тейлър като че ли не можеше да асимилира чутото.

— Вярно е, мамо. Не мога да ти опиша колко е ужасно. А сега и Холи липсва — проплака Шарлот.

— О, Боже мой! — промълви Маргарет.

Докато Шарлот разказваше на майка си какво се е случило, тя чуваше трополенето на полицаите на горния етаж.

— Претърсват отново за Холи. Смятат, че тялото й може да е било скрито някъде в къщата или в околността.

— Искаш да кажеш?… Не мислиш, че?… О, Шарлот, това е невъзможно!

— Вчера е била тук. Трябвало е да се върне в Лондон утре. Само се… н-надявам да е избягала — разплака се Шарлот.

— О, скъпа! — нежно каза Маргарет.

— Мамо, тя сигурно е била толкова уплашена! Не мога да понеса мисълта за това как се е чувствала, когато Крис е вилнял посред нощ с пушката и е стрелял… — тя не можа да продължи.

— Мила, трябва ли да стоиш там? Положително няма да имат нужда от вас с Дейвид, след като намерят Холи.

— Не зная. Не съм в състояние да мисля. Това е такъв удар за Дейвид. Представи си цялото ти семейство да бъде унищожено по този начин! Не зная какво ще правим, мамо. Лелята и чичото на Дейвид са тук и говореха да пренощуваме в някакъв местен хотел. Ако Дейвид остане, ще трябва да съм с него.

— Разбира се. О, скъпа, толкова съжалявам. Прегърни силно Дейвид от мен и се грижи за себе си, Шарлот. Уведоми ме за Холи.

— Да, ще го направя. И ще ти се обадя да ти кажа къде сме отседнали — Шарлот въздъхна дълбоко, хлипайки. — Знаеш ли, не мога да повярвам, че всичко това се случва в действителност!

 

 

Вече беше обяд, а от Холи нямаше и следа. На алеята, редом с полицейските камионетки и коли, беше останала да чака само една линейка. Екипът й седеше вътре, примирен, че рано или късно и те ще трябва да откарат в полицейската морга още един ужасен товар.

Шарлот беше в кабинета с Карол и Нийл, тя съзнаваше вниманието и съчувствието, с което полицията се отнасяше към тях. Те ходеха на пръсти из къщата и говореха тихо, като че ли се страхуваха да не обезпокоят семейството. След повторното безплодно търсене на Холи, безумното трополене и викане беше спряло също толкова внезапно, както бе започнало. Държаха се така, все едно че Шелуд беше болница, където лежаха болни в различно състояние.

— Сигурна ли си, че не искаш едно питие, Шарлот? — попита Нийл и стана да напълни отново чашата си от гарафата с уиски. Лицето му бе почервеняло и бе започнал бавно и сигурно да се напива.

— Не, благодаря — отвърна Шарлот. — Водата е достатъчна. Ако пия нещо друго, главоболието ми ще се влоши.

— Дейвид още не се е появил. Чудя се къде ли е отишъл? — отбеляза Карол. Нийл й беше дал силен джин с тоник и тя също бе малко пияна.

— Предполагам, че все още претърсва градината и гората — отвърна Шарлот.

Нийл застана, разкрачил крака, с гръб към празната студена камина.

— Казват, че липсата на новини е добра новина — отбеляза той, полюшвайки се леко.

— Но къде може да е тя?

Никой не отговори на въпроса. Никой не посмя. Те, както, и цялото село, чакаха отчаяно да научат какво се бе случило с четиригодишната Холи Фаръл.

Напрежението от очакването подлудяваше Шарлот. Да чакаш и да не знаеш. Да чакаш и да се питаш с ужас какво ще открият, когато най-накрая намерят Холи.

 

 

Инспектор Том Грайндли трябваше да докладва първоначалните данни по случая на шефа си, главен детектив Алекс Осбърн, началник на районното следствено отделение. Тялото на четиригодишното дете все още не бе намерено, но в този момент не това беше въпросът. За Грайндли бе очевидно, че целият случай беше прост домашен инцидент. Нямаше доказателства за нахлуване с взлом, нищо не беше откраднато и според показанията на по-големия син, Дейвид Фаръл, брат му имаше досие за злоупотреба с наркотици и алкохол, които понякога са го карали да буйства и да се държи безразсъдно. Що се отнасяше до него, случаят беше приключен и нямаше причина да се търси заподозрян. Кристофър Фаръл беше толкова виновен за убийството на семейството си, колкото и ако бе оставил писмено признание.

Когато се свърза с началника си, Грайндли беше кратък и ясен.

— Става въпрос за „домашен“ инцидент, сър. Външни лица не са намесени — каза му той.

Главен детектив Алекс Осбърн, който по това време обядваше в дома си, намиращ се на петнадесет мили разстояние, изсумтя с облекчение. Убийствата, извършени от неизвестни лица, означаваха много работа, която можеше да се проточи с месеци, ако не и с години. Да имаш случай, разрешим само за няколко часа, беше неговата представа за съвършено престъпление. Особено в събота следобед.

— Добра работа, Грайндли — прогърмя гласът му по телефона. — Дръж ме в течение, ако се появи нещо ново.

— Да, сър. Остава да открием момиченцето, но съм сигурен, че ще намерим тялото му до няколко часа. Не може да е далеч.

— Неприятна работа, Грайндли.

— Много неприятна, сър. Но поне всичко е ясно.

— Много добре. Ще получа ли доклада ви в понеделник?

— Да, сър.

Алекс Осбърн затвори, върна се в трапезарията и отново зае мястото срещу жена си. Тя беше приготвила любимото му ядене, бифтек и бъбреци, гарнирани с брюкселско зеле и картофено пюре.

— Много е вкусно, скъпа — одобрително отбеляза той. — Нищо не може да се сравни с една хубава пържола и бъбречета — той се усмихна доволно и погледна през прозореца. Денят беше мрачен и студен, но сух и само лекият ветрец поклащаше клоните на дърветата.

— Мисля да отида до клуба следобед да поиграя голф — рече най-накрая той.

Жена му вдигна глава и го погледна. Сините й, обикновено спокойни очи изглеждаха уплашени.

— А убийствата в Бароу? Във всички новини се говори за тях! Не трябва ли да отидеш там?

— Няма нужда — Алекс Осбърн изглеждаше самодоволен. — Току-що говорих с Грайндли. Случаят е ясен, става въпрос за „домашен“ инцидент. До понеделник ще е приключил с него.

— Разбирам — госпожа Осбърн беше тиха жена и нямаше навик да спори със съпруга си. — Ще се върнеш ли навреме за чая?

— Не мисля. Ще изпия една халба бира в клуба и ще се върна около шест и половина — той отново погледна през прозореца. — Добре ще ми се отрази да поиграя голф днес. Имам нужда от глътка свеж въздух.

 

 

В два часа се обадиха на Грайндли от моргата.

— Какво има? — рязко попита той. Денят му се бе сторил дълъг и мъчителен, но не можеше да си тръгне, преди да намерят тялото на Холи. Започваше да се чувства отчаян и объркан.

— Намерихме ключ в джоба на панталоните на по-младия мъж, Кристофър Фаръл — отвърна служителят от моргата.

— Какъв ключ?

— Малък. Обикновен. Не много тежък.

— Възможно ли е да е от входната врата?

— Не, не мисля така.

— Името на производителя отбелязано ли е? Банам? Йейл? Чъб?

— Не. Нищо не е написано. Не е от този вид ключове, инспекторе. Прилича повече на ключ от вътрешна врата или шкаф.

Настъпи дълга пауза, а когато Грайндли заговори, в гласа му се усещаше скрито вълнение:

— Бихте ли ми го изпратили веднага в Шелуд Манър?

 

 

Линда седеше сковано във волвото, а до нея, зад волана, беше Дензил. От време на време той поставяше силната си ръка върху стиснатите й в юмрук ръце, но тя изглежда, не забелязваше нищо друго, освен пътя, простиращ се пред нея. Беше стиснала зъбите си до болка и продължаваше да мълчи напрегнато, нервите й бяха опънати до крайност, а сърцето й биеше бясно в гърдите. В главата й се въртеше една-единствена мисъл: „Дано само Холи да е добре!“

До Бароу оставаха още почти четиридесет минути, макар че Дензил караше бързо и уверено. Бен спеше отзад, завързан на детската си седалка, без да подозира за ставащото около него.

— Скоро ще пристигнем — рече съпругът й успокоително.

В отговор Линда притвори очи, като че ли изпитваше физическа болка.

— Искаш ли да пуснем радиото, скъпа? — попита той. — Може да съобщят нещо…

Линда рязко поклати глава и изхлипа. Докато не бе чула нищо, все още можеше да се надява. Да продължава да си повтаря, че Холи сигурно е добре и в безопасност в нечий дом или стои невредима в гората близо до ливадата.

Тя изобщо не повярва, когато в по-късните новини изказаха предположение, че Крис може да е убил дъщеря си заедно с майка си и баща си.

— Да убие Холи? — бе извикала тя невярващо. — Никога! Никога!

Дензил не каза нищо, той искаше само да я утеши и успокои и преди всичко да я откара в Уилтшир колкото е възможно по-бързо. Но и на него самия му беше тежко. Страхуваше се от най-лошото. Ако Кристофър бе обезумял и бе грабнал пушката — а Дензил смяташе, че той бе способен да го направи, — защо ще се спре пред родителите си? Само Бог знаеше какво бе онова ужасно нещо, довело до убийството на Вирджиния и Едмънд Фаръл, но ако някой беше способен да убие майка си и баща си, преди да се самоубие, какво би го спряло да стори същото и със собственото си дете? Според него Холи беше мъртва, в противен случай щяха досега да я открият.

В покрайнините на Бароу се бяха струпали много представители на медиите, бяха блокирали пътищата с подвижните си радио и телевизионни коли и изпълнили двора на най-голямата кръчма с автомобилите си. Фотографи, с камери и телеобективи, бързаха по тротоарите към Шелуд Манър, блъскайки се един друг. Един телевизионен екип премина бързо покрай тях, с него беше и известен новинар с клапа в ръка. Други мъже и жени, някои от които говореха по радиотелефони, докато тичаха, настигнаха онези, натоварени с тежката апаратура, и продължиха бързо напред.

— Мили Боже! — уплашено ахна Линда. — Какво става? Какво правят всички те?

Дензил смъкна стъклото на прозореца на колата, опитвайки се да разбере какво се бе случило. Тогава чу един от журналистите да вика през рамо на друг. Думите смразиха кръвта му:

— Да. Намерили са нещо. Полицаите съобщиха по радиостанцията.

 

 

Ключът беше доста тънък, направен от тъмносив метал. Изглеждаше стар и износен и Грайндли си помисли, че може да е антика. Не беше достатъчно голям, за да стане на някоя от вътрешните врати, и той започна да се оглежда, търсейки откъде може да е.

— Разбира се, по нищо не личи, че е оттук — каза старши полицаят Рон Франклин. — Мъртвият може постоянно да го е носил в джоба си, възможно е да е от някоя врата в Лондон.

— Благодаря, Франклин. Точно това исках да разбера.

— Съжалявам, сър, но не знаем дали е от тази къща, нали?

— Не, но скоро ще разберем — троснато отвърна Грайндли, изгубил търпение. — Нека да попитаме първо хората от семейството му дали са го виждали.

— Изглежда ми познат — каза Карол, но гласът й бе изпълнен със съмнение. — Не съм сигурна.

Нито Дейвид, нито Нийл имаха някаква представа откъде е.

— Може да стане на всичко — от голяма кутия за чай до бюро — неопределено отвърна Нийл.

Внезапно Шарлот почувства, че по гърба й полазиха тръпки.

— Мога ли да го погледна по-отблизо? — попита тя Грайндли. — Имам чувството, че съм го виждала преди — после поклати глава: — Не. Не е мой. Стори ми се, че е от едно бюро в апартамента ми, но формата му не е същата. И все пак ми е познат. Сигурна съм, че съм го виждала и преди.

— Какво? Тук долу? — попита Карол. — Когато беше на гости за Коледа?

— Да — Шарлот повъртя ключа в ръката си.

— Ами нямам никаква представа откъде е — каза Дейвид. Той изглеждаше уморен и напрегнат, лицето му бе премръзнало след дългото и безполезно търсене на Холи в околностите. Под очите си имаше тъмни кръгове като белези.

— Почакайте! — Шарлот скочи на крака. — Сигурна съм… сигурна съм… Да! Зная! Зная откъде е! О, Боже мой, може да сме закъснели твърде много!

Карол и Нийл също се изправиха, внезапната й трескавост ги бе извадила от алкохолния им унес.

— Откъде е? — попита Карол почти със страх.

— От дървения сандък в стаята, в която спах… дървената ракла за одеяла! Спомням си, че взех одеяло от нея, защото една нощ ми стана студено. Сигурна съм, че ключът е оттам!

Грайндли и Франклин не дочакаха да чуят повече. Грабнаха ключа от ръката на Шарлот и изхвърчаха от стаята нагоре по широката стълба към площадката на първия етаж, като прескачаха стъпалата по две наведнъж. Шарлот хукна след тях, макар да имаше усещането, че краката й са от олово. Зад нея, нагоре по стълбите, затрополи и Дейвид.

Грайндли внезапно се спря и се обърна към Шарлот:

— В коя стая е?

— Оттук — младата жена се спусна напред, покрай спалнята на Вирджиния, чиято врата някой милостиво бе затворил, към края на коридора. — Тук вътре — задъхано каза тя, отвори вратата и се втурна напред.

Резбованият сандък от осемнадесети век стоеше до леглото. Шарлот си спомни колко много му се бе възхищавала, мислейки си за един клиент на Майра, който би дал луди пари за него. Тя го посочи и Грайндли избухна.

— Този сандък? — той се обърна към Франклин, който гледаше смутено. — Защо не е бил разбит, когато претърсвахме тук? Дадох строги указания всичко да се прегледа внимателно.

Докато говореше, инспекторът пъхна ключа в ключалката. Той се превъртя лесно и гладко, все едно че беше намазан с масло. Шарлот сграбчи облегалката на леглото, стана й горещо и се почувства замаяна, като че ли щеше да припадне. Искаше й се да затвори очи, но не можеше.

Капакът се отвори със скърцане. Шарлот не смееше да погледне. Атмосферата в стаята се изпълни с напрежение, когато тя и Дейвид, Грайндли и Франклин, Карол и Нийл и няколко полицаи се струпаха наоколо, вперили очи в раклата.

— Боже Господи! — Том Грайндли проговори първи. После се чу хленч. Шарлот надникна в дълбокия дървен сандък и видя Холи, свита на кълбо върху синьо одеяло, притиснала Флиси до гърдите си. Лицето й бе пламнало и горещо, русата й коса, потъмняла от потта, се бе залепила за челото и врата й, очите й бяха подути и сънени. Грайндли се наведе да я извади и тя вдигна поглед към него. Брадичката й трепереше, а устните й се бяха изкривили.

— Хайде, малка госпожице — каза той много нежно. — Излез.

Холи зарита с малките си крачета в червени обувки и размаха ръце. В гърлото й се надигна вик.

— Хайде, хайде — рече Грайндли успокоително. — Само ще те извадя. Сега си добре.

Тя запищя още по-силно и се заизвива така, че той не можеше да я хване, гърчеше се и размахваше ръце и крака.

— Хайде, Холи — каза Карол, опитвайки се да говори нормално, макар да премигваше бързо, за да скрие първите си за този ден сълзи.

— Не! Не! — изпищя Холи. Очите й се изпълниха с ужас. Вкаменена от страх, тя се дърпаше или посягаше да удари всеки път, когато Грайндли или Франклин се доближеха до нея.

Тогава видя Шарлот. Писъците й секнаха така внезапно, както бяха започнали. Тя седна на сгънатото одеяло и жално се разрида, като покри очите си с една ръка със сърцераздирателен жест на зрял човек.

Шарлот приклекна и надзърна в сандъка.

— Здравей, Холи, скъпа — тихо каза тя.

— И… и… искам татко — разхълца се детето.

— Зная, мила, но мама ще бъде тук много скоро.

— Мама? — лицето й бе мокро от сълзи, русите й мигли се бяха слепили. — Мама ще дойде ли? — попита тя с треперещ глас.

— Да, скъпа. Ще ми позволиш ли да те извадя оттук?

Холи бавно кимна и отново сграбчи куклата си, която бе захвърлила настрани, докато се бореше с Грайндли и Франклин.

— Точно така, вземи Флиси със себе си — каза Шарлот и вдигна малкото момиченце на ръце. После се изправи и притисна Холи по-близо до себе си, в този момент тя я обичаше като свое собствено дете. Невинността й изглеждаше още по-осезателна на фона на ужасното изпитание, на което бе подложена, имаше нещо дълбоко вълнуващо в начина, по който тя се бе вкопчила сега в шията на Шарлот, поставила Флиси между двете.

— Искаш ли да пийнеш нещо? — нежно попита Шарлот.

Холи кимна.

— Къде е татко?

— Той… той не е тук в момента, но мама скоро ще дойде — бързо добави тя, мъчейки се да преглътне сълзите си.

Заслизаха бързо по стълбите един след друг. Шарлот с благодарност забеляза, че двама полицаи покриха с чаршаф изцапания с кръв под, за да не го види детето.

— Как попадна в сандъка, Холи? — попита Дейвид, когато Шарлот я отнесе в кабинета. Случилото се с нея, изглежда, го бе засегнало дълбоко.

Холи огледа стаята и се сви от страх при вида на толкова много непознати. Медицинският персонал от линейката чакаше, за да я прегледа. Няколко полицаи се въртяха несигурно, като я гледаха със смес от любопитство и неверие. Всички те бяха толкова сигурни, че е мъртва, но тя беше тук и седеше в скута на Шарлот, стискайки куклата си.

— Жадна съм — прошепна детето.

— Ще донеса вода — каза Карол, оживила се отново, радостна, че може да направи нещо.

— Как се чувстваш, скъпа? — попита я един непознат от екипа на линейката, който коленичи пред нея и взе ръката й.

Холи се дръпна и се притисна към Шарлот.

— Мисля, че е добре — тихо каза тя. — Много е гореща, но, изглежда, няма наранявания.

— Вероятно е доста обезводнена. Цяло щастие е, че не се е задушила — отвърна лекарят. — Нека да пие водата бавно. Ще я прегледаме, когато се посъвземе.

— Сигурно този стар сандък е имал пукнатини, през които е влизал въздух — каза Карол, връщайки се с чаша вода.

Дейвид погледна Холи загрижено. Шарлот му се усмихна насърчително.

— Тя ще се оправи, скъпи. Не се безпокой.

— Но как, по дяволите, е попаднала вътре? И защо ключът беше в джоба на Крис?

— Главното е, че е жива и здрава.

Дейвид заговори тихо на детето.

— Можеш ли да ни кажеш какво се случи, Холи? — попита той.

Тя се извърна, отказвайки да отговори. Грайндли бе притеглил един стол и бе седнал срещу Шарлот, за първи път този ден той изглеждаше спокоен.

— Няма да бързаме — каза инспекторът, като се усмихна на малката. — Нека караме полека. Сигурно е стояла заключена в този сандък към… — той замълча и погледна часовника си. — Към двадесет часа и повече. Очевидно онова, което има да каже, ще бъде от огромно значение, но тя е дълбоко травматизирана, ще почакаме, докато бъде готова да говори.

Шарлот кимна и целуна Холи по главата. Малкото момиченце миришеше на засъхнала урина и пот, но иначе изглеждаше добре, поне физически. Шарлот почувства слабост и облекчение.

— Добре ли си, скъпа? — прошепна тя, спомняйки си как бе изглеждала Холи на Коледа, докато отваряше подаръците си. — Искаш ли да хапнеш нещо?

Детето поклати глава.

— Какво се случи, Холи? — настоя Дейвид нежно, но твърдо, като приседна на облегалката на един близък стол. — Как попадна в сандъка?

Тя не отговори.

— Е?

Грайндли го предупреди с поглед да не продължава.

— Има време, малката — мило каза той. — Никой не бърза.

— Добре че поне Флиси е с теб — рече Шарлот.

Холи не продума. Тя отпи от чашата с вода, която Шарлот държеше, но отказа да говори.

— Куклата ти Флиси ли се казва? — поинтересува се Грайндли.

— Получи я за Коледа, нали? — окуражително я попита Карол.

— Чу ли нещо миналата нощ, миличка?

Холи се сви още повече у Шарлот и стисна упорито устни. Тя продължаваше да гледа куклата си, каквото и да й говореха, не можаха да я накарат да наруши мълчанието си.

— Тя е в шок — Шарлот чу някой от медицинския екип на линейката да говори на колегата си. — По-добре да я оставим, докато майка й пристигне.

Шарлот отново целуна Холи.

— Мама ще дойде всеки момент — успокоително рече тя. — Не е ли хубаво?

Грайндли се изправи на крака бавно и мъчително, като че ли го боляха ставите.

— Струва ми се, че идва някаква кола — каза той и излезе във вестибюла.