Уна-Мери Паркър
Греховно удоволствие (18)

Осемнадесета глава

Няколко дни по-късно в апартамента на Шарлот внезапно се появи Нийл. Изненадана, тя го покани да влезе. Беше едва осем и половина сутринта и се почуди какво можеше да иска той.

— Тъкмо се готвех да тръгвам за офиса — обясни тя. — Дейвид ли си дошъл да видиш.

— Да, ако е удобно — отвърна Нийл с деликатна вежливост. После огледа стилно подредената й всекидневна и каза: — Красив дом имаш.

— Благодаря — усмихна се Шарлот също толкова вежливо. Имаше чувството, че тя и Нийл изпълняват второстепенни роли в някаква странна пиеса. — Ще му кажа, че си тук. Искаш ли малко кафе?

— Ако няма да те затрудни много — усмихна се пресилено той.

В този момент от спалнята се обади ленив глас:

— Нийл?

— Да, аз съм. Дойдох да те помоля за една услуга.

Шарлот се запъти бързо към кухнята да донесе кафето, а точно тогава във всекидневната бавно влезе Дейвид с разрошена коса и сънени очи. Той носеше момчешка пижама на сини и бели райета, а босите му крака го правеха да изглежда странно уязвим.

— Здравей, Нийл — каза той, като се прозина широко.

— Здравей, стари приятелю.

— Не е ли малко рано за гости?

— Съжалявам, но това е най-доброто време за пътуване. Избягвам натоварените часове, нали разбираш?

Шарлот се върна с чаша димящо кафе и я постави на холната масичка пред Нийл.

— Съжалявам, че не мога да остана, но трябва да се срещна с един електротехник в апартамент в Лексам Гардънс и вече закъснявам.

— Разбира се. Тръгвай, скъпа — Нийл я погледна внимателно и в очите му проблесна загриженост. — Отслабнала си, Шарлот.

Тя се втренчи в него учудено.

— Наистина ли? Не се чувствам по-слаба — после се обърна към огледалото в позлатена рамка, което висеше над полицата на камината. Очи в очи със собственото си отражение, тя си помисли, че лицето й изглежда бледо, а очите — уморени. Но определено не беше отслабнала.

— Струва ми се, че само изглеждам така, защото този костюм ми придава по-добра линия — пошегува се Шарлот. — В деня, в който изгубя и половин килограм, ще закача знаме на прозореца!

— Пази се, скъпа моя. Не можем да ти позволим да се разболееш; напоследък преживя доста и трябва да си починеш известно време — любезно й напомни Нийл.

— Все това й повтарям — каза Дейвид и се изтегна на кушетката, като сложи крака на възглавницата. — Искам да я накарам да пътува с мен.

Нийл погледна него, после нея и се усмихна вежливо. Шарлот грабна куфарчето и дамската си чанта.

— Наистина трябва да тръгвам. Довиждане, Нийл. Поздрави Карол от мен.

— Ще го направя, скъпа.

После тя се наведе да целуне Дейвид.

— Ще се видим по-късно, любими.

Той кимна мълчаливо, наблюдавайки Нийл с любопитство. После го попита:

— За какво си дошъл?

— А, да! В завещанието на Вирджиния имаше няколко допълнения… Тя искаше Карол да получи част от личните й вещи; нали разбираш — книги, гоблена, който е шила, и някои дрехи: неща, които означават много за жена ми. Питах се дали не мога да взема ключовете на Шелуд, за да отида и да ги прибера? Говорих с адвоката на семейството и той каза, че няма нищо против, стига ти да не възразяваш.

— А легализирането на завещанието? Казаха ми да не пипам нищо, докато не приключи процедурата.

— Това се отнася за големите неща, като среброто, картините и мебелите, и, разбира се, скъпоценностите. Дрехите и личните дреболии не влизат в сметката.

— Разбирам — Дейвид стана и се протегна. — Ще си налея кафе, ти искаш ли още малко?

— Не, благодаря. Това ми е достатъчно.

Когато той се върна в стаята, Нийл разглеждаше някои от скиците на Шарлот.

— Тя е талантливо момиче, нали? — отбеляза той.

— Аха.

Нийл погледна още няколко проекта, после се обърна отново към Дейвид:

— Значи нямаш нищо против да взема ключовете за два-три дни?

— Не, нямам. Можеш да отидеш веднага. Бих дошъл с теб да ти помогна, но се разстройвам само от мисълта да се върна в Шелуд сега, макар че все някога ще трябва да го направя — докато говореше, Дейвид отиде до бюрото на Шарлот и извади ключовете от едно от горните чекмеджета. — Заповядай — той ги хвърли ловко на Нийл.

— Благодаря — Нийл почувства в ръката си студенината на метала. — Това ли е единственият комплект, който имаш?

— Да! Другият е при Гладис в момента. Тя наглежда къщата. Върни ми ги веднага щом свършиш.

— Разбира се, приятелю. Заради Карол го правя, знаеш това. Иска да има няколко вещи за спомен от Вирджиния. Понесе станалото доста тежко. Тя беше последният й жив роднина и за нея бе голям удар да я загуби по такъв ужасен начин.

— Да — съгласи се Дейвид.

Между двамата мъже настъпи мълчание, като че ли никой от тях не знаеше какво повече да каже.

— По-добре да тръгвам — стана Нийл, като сложи ключовете в джоба си. — Благодаря, приятелю. Радвам се, че те видях. Ще ги върна до края на седмицата.

Дейвид тръгна бос към входната врата, за да го изпрати.

— Благодаря още веднъж — викна Нийл и заслиза бързо по стълбите.

 

 

Нийл подкара веднага колата си, доволен, че планът му се бе осъществил толкова лесно. От апартамента на Шарлот той се придвижи по „Олд Бромптън Роуд“, докато стигна до едно кафене. На прозорците му имаше щори на зелени и бели райета, а от двете страни на входа бяха поставени ведра с малки чемширови храсти. Нийл спря и натисна клаксона. Почти веднага отвътре изскочи Карол.

— Бързо се върна — каза тя, като се настани до него. — Едва успях да изпия кафето си.

— Дейвид не беше станал още. Шарлот ме покани да вляза, изглеждаше много измъчена и напрегната. Мисля, че е отслабнала, макар че го отрече.

— Горкото момиче. Не бих искала да съм на нейно място.

— А още нищо не е приключило и както изглежда, ще се проточи дълго — мрачно добави Нийл.

— Зная. Всъщност видя ли се е Дейвид? Той не подозира нищо, нали?

— Нищо… и защо да подозира? Вирджиния наистина ти завеща някои неща, така че е съвсем естествено да искаме да ги приберем.

— В такъв случай ти е повярвал?

— О, да.

Те свиха по „Кромуел Роуд“ и Нийл внимателно изпревари един камион.

— За колко време ще стигнем там?

— Ако няма голямо движение, ще ни отнеме два-три часа.

Известно време пътуваха мълчаливо, всеки потънал в собствените си мисли, неизпитващи голяма нужда да говорят. Най-накрая Карол попита с разтревожен глас:

— Няма да си навлечем неприятности, като претърсим Шелуд, нали? Искам да кажа, ако все пак някой ни види, не е необходимо да обясняваме какво точно правим там. В случай че се натъкнем на Гладис или дъщеря й, можем да кажем, че Дейвид ни е позволил да приберем някои от нещата на Вирджиния.

— Точно така. Няма нищо лошо в това. А и отчасти е вярно.

— Отчасти — повтори Карол. После каза: — Не съм много въодушевена от цялата тази работа.

Нийл я погледна бегло и си помисли колко се бе състарила, откакто станаха убийствата. Бръчките, спускащи се от носа до крайчетата на устните й, се бяха задълбочили, а под очите й се бяха появили торбички.

— Не е необходимо да идваш с мен, ако не искаш, Карол. Мога да те оставя в хотел „Корт“ и да те взема после.

Тя поклати глава:

— Не, ще дойда. Това е най-малкото, което мога да направя, колкото и да ми е тежко. Дължа го на Вирджиния, а и на Кристофър.

Те продължиха пътя си в мълчание. Бяха убедени, че някак си, по някакъв начин ще намерят в Шелуд Манър нещо, което да им разкрие какво се бе случило в действителност. На този етап беше безполезно да намесват полицията, защото нямаха никакво конкретно доказателство, на което да се опрат. Съществуваха само предположения и догадки, но убеждението на Линда, че Кристофър не бе замесен, ги накара да действат.

— Какво ще правим, ако намерим нещо, което полицията е пропуснала да забележи? — попита Карол.

— Ще им съобщим, разбира се.

— О, Господи! Ще бъде ужасно, нали? — въздъхна тя. — Не зная дали да се надявам, че ще успеем или не.

Същата сутрин началникът на районното следствено управление се обади на Грайндли.

— Какво става? — попита Алекс Осбърн. По гласа му личеше, че е силно раздразнен. На него самия му бяха позвънили от управлението в Лондон, искайки да знаят на какво си играеше местната полиция в Лонгли, като задържаше Дейвид Фаръл за допълнителен разпит.

— Ще заприличаме на куп глупаци, ако този случай не се окаже „домашен“! — развика се той. — Ти ме увери, че всичко е ясно и решено. Сега искат да разберат какво е моето участие в тази работа! Питаха ме защо съм отишъл да играя голф в деня, в който в моя район е било извършено голямо престъпление! И защо съм наредил да се кремират телата и къщата да бъде почистена!

— Съжалявам, сър.

— Да не би да си открил някакво доказателство?

— Не съвсем…

— Тогава какво, по дяволите, става, човече?

— Получихме тайна информация, но източникът не е надежден: бившата приятелка на Дейвид Фаръл, която е възможно да търси отмъщение. Сметнах все пак, че ще е разумно да го разпитам отново. Освен това имам предвид и детето. То още отказва да говори за случилото се, но съществуват данни, че господин и госпожа Фаръл са били застреляни, докато Кристофър Фаръл е бил все още при приятелката си в селото.

— Всемогъщи Боже! — избухна Осбърн. — Не си приел всичко на голо доверие, нали? Оставих те да ръководиш разследването, само защото каза, че всичко е ясно! Сега, изглежда, се оказва, че е извършено масово убийство, а ние дори не знаем кой е убиецът! Това е позор, Грайндли! Твоята некомпетентност ме ужасява!

Грайндли почувства как го залива студената мъка на неуспеха, сякаш някой бе плиснал в лицето му кофа ледена вода. Беше се провалил. Сега ще бъде запомнен като „домашен инцидент“. Беше приел всичко на доверие — от показанията на Дейвид Фаръл до тези на Гладис Сковел. Тогава случаят изглеждаше решен от само себе си, но сега той имаше усещането, че някой — може би Дейвид Фаръл — беше очертал контурите на съвършена картина и го бе оставил да я оцвети. „Рисуване по цифри“, така се наричаше в света на изкуството. А на полицейски език: „идиотско издънване“.

Грайндли се стегна. Той все още се надяваше на повишение.

— Тези обвинения може да се окажат фалшиви — бързо каза той на Алекс Осбърн. — До този момент нямам никакво доказателство, че Дейвид Фаръл има нещо общо е убийствата. Просто провеждам някои допълнителни разпити, за да се уверя във фактите — добави инспекторът с чувство на достойнство.

Когато затвори телефона, той изпрати да повикат Франклин. Даде му бързо нареждания с глас, в който личеше паника:

— Искам всички да бъдат разпитани отново във връзка с убийствата в Шелуд, абсолютно всички. Организирай разпити по всички къщи и разбери какво точно е правил всеки един във въпросната вечер. Разучи дали е имало някакви непознати наоколо, които да са били в местната кръчма онази нощ, и какви коли е имало на паркинга. Може би ще се наложи отново да извикаме Дейвид Фаръл за разпит, но засега го остави на мира. Не искам да знае, че подозираме нещо.

Брадичката на Франклин увисна:

— По всички къщи ли, сър?

— Точно така. Провери навсякъде. Междувременно аз ще се свържа с госпожа Линда Блейк, за да видя дали детето не е проговорило. Именно от такова нещо се нуждаем. Да ни насочи някой в правилната посока.

— Не е ли това ирония на съдбата, сър, да имаме първостепенен свидетел, а той да не може да ни каже нищо за случилото се.

— Така е, по дяволите — сухо рече Грайндли.

Останал отново сам, той седна, дълбоко замислен, като прехвърляше през ума си всяка подробност по случая, опитвайки се да си представи стаите в Шелуд Манър в онази фатална вечер. Едно от нещата, което го бе обезпокоило тогава, но което впоследствие забрави, беше фактът, че никой не бе чул нищо, а все пак бяха дадени пет изстрела. Ако къщата бе заобиколена от обширно празно пространство, това нямаше да е учудващо, но отляво, зад тухлената стена и дърветата, се намираха няколко къщи, кръчмата и будка за вестници. В шест и половина вечерта сигурно е имало хора наоколо, но въпреки всичко никой не бе съобщил, че е чул нещо.

Грайндли излезе в коридора да си налее вода от големия син пластмасов бидон, който стоеше там на една маса. Внезапно с ужас осъзна, че ако никой не бе чул изстрелите, това сигурно беше, защото двадесет и две милиметровата пушка е имала заглушител. Но когато оръжието бе намерено в ръцете на Кристофър, такъв заглушител липсваше.

 

 

Градината беше обгърната от печал, цветните лехи се задушаваха от плевели и само тук-там сред избуялата трева се виждаха маргаритки. Когато Нийл спря пред входа с трите колони, Карол слезе първа от колата и се огледа шокирана.

— Къщата ще се разруши напълно! — възкликна тя. — Сигурно някой трябва да се погрижи за нея? Погледни на какво прилича тази градина! Ако Дейвид има намерение да продава това място, никога няма да получи добра цена за него в този му вид.

Ставите на Нийл се бяха схванали и той бавно се измъкна от колата. После вдигна очи към прозорците със спуснати щори и странния портал.

— Е, това не е наше задължение, скъпа — отвърна той, — и благодаря на Бога, че не е! Винаги съм мразел тази къща. Ще бъде ужасен кошмар, ако трябва да се грижа за подобно дяволско здание.

— През лятото тук е хубаво — каза Карол в защита. Тя винаги се бе гордяла, че сестра й се бе омъжила за богат човек и живееше в такава голяма къща.

— Какво лято? Това е Англия — отвърна той, почти разсърден.

Завръщането на мястото на трагедията го изнервяше и изведнъж му се прииска да не бяха решавали да се занимават с подобно частно разследване. Беше нелепо, какво се надяваха да открият, какво полицията бе пропуснала? Дори не знаеше откъде да започне. Като се проклинаше, че е позволил на Линда да го убеди, че са длъжни да направят всичко, което е по силите им, за да очистят името на Кристофър, той извади ключовете от джоба си и отвори заплашително тежката входна врата. Когато прекрачиха прага, ги блъсна силна миризма на влага и на неотоплени, неизползвани стаи. Карол сбърчи нос:

— Уф! Колко е неприятно!

— Нека отворим няколко прозореца — предложи Нийл. Помисли си, че къщата има дъх на месарски магазин.

Всичко бе покрито със слой прах, мъртви цветя във вази със застояла вода усилваха острия мирис. Изглежда, никой не бе идвал в Шелуд Манър, откакто полицията бе заключила последния път, след като бяха махнали изцапаните с кръв килими и завивки.

— Боже мой, по-лошо е, отколкото очаквах — каза Карол. — Откъде да започнем? Какво ще търсим?

Нийл стоеше по средата на облицования с ламперия вестибюл и си спомняше как бе изглеждал той на Коледа с великолепно украсената елха, купчините опаковани подаръци и пращящия огън в камината. Сега къщата изглеждаше тъжна, лишена от физическа топлина и чар.

— Не съм сигурен — призна той.

Карол направи гримаса и тръгна към кухнята. Нийл я последва, пъхнал унило ръце в джобовете си.

Почистената маса в центъра на стаята напомни на Карол, че винаги бяха пили чай тук. Пред погледа й изникна Вирджиния с нейните бързи, нервни движения, сновяща непрекъснато насам-натам, която наливаше чая с треперещи ръце, неукрасени от никакви пръстени. В очите й запариха сълзи и тя ги избърса нетърпеливо. Не обичаше да плаче. А и това нямаше да върне сестра й.

Нийл се мотаеше безцелно наоколо, отваряйки и затваряйки вратите на шкафовете.

— Крис е умрял тук — отбеляза Карол.

— Зная.

— Как ще докажем, че Крис е невинен, ако всички доказателства са унищожени? Мисля, че трябва да претърсим спалнята му. А може би и стаята на Холи.

Нийл се намръщи замислено.

— Смятам, че трябва да започнем търсенето от мястото, където е започнало убийството.

— От вестибюла? Където беше намерен Едмънд?

— Не, от стаята с оръжията. Нали си спомняш, че е била използвана пушката на Едмънд? Нека да огледаме, да видим какво ще намерим.

— Възможно е да има някакви доказателства и горе — възрази Карол. — Все пак нали смятаме, че е скрил Холи в стаята за гости, за да я предпази.

— Въпросът е от кого?

Карол кимна.

— Добре, нека да започнем с оръжията.

Стаята с оръжията, както я наричаха те, се намираше от другата страна на коридора срещу кухнята и се използваше също и за гардероб. Палта и шлифери висяха на редиците от месингови закачалки, а на една ниска полица бяха подредени прилежно няколко чифта гумени ботуши. В единия от ъглите стояха въдиците, а на стената срещу малкия прозорец беше вграден старомоден шкаф. До него се намираше високият четири фута и широк един фут сив метален сейф, в който се държаха оръжията.

— По дяволите! Заключен е — възкликна Карол.

— Едмънд винаги го държеше заключен, но зная къде криеше ключа — Нийл отиде до прозореца и се пресегна към горния му край. Опипа го, пластовете прах оставиха черни следи по пръстите му, но не можа да открие нищо.

— По дяволите! Къде ще е отишъл?

— Може да е върху шкафа — предположи Карол.

Той го намери почти веднага.

— Сигурно полицията го е оставила там. Няма съмнение, че който е взел пушката, е знаел къде е ключът.

— Кой, освен членовете на семейството, знаеше?

Нийл сви рамене.

— Не мисля, че Едмънд пазеше в тайна къде го крие, така че може да е бил всеки, предполагам.

Той отключи вратата и видя, подпряна в единия ъгъл, старата и рядко използвана пушка, която даваха на гостите по време на ловния сезон.

Карол започна да рови из вградения шкаф. Върху полиците от лявата страна бяха наредени патрони, шомполи, кутии с масло и парцали, разхвърляни сред купчина домакински дреболии, в това число боя за обувки и дърводелски инструменти.

— Каква бъркотия — отбеляза Нийл, като извади една изкуствена муха за ловене на риба, която се бе оплела в навита на кълбо корда. Внезапно спря и погледна нещо по-внимателно.

— Какво има? — попита Карол.

— Какво прави това тук? Мислех, че е…

— Какво? — тя надникна иззад рамото му.

Без да докосва нищо, той посочи черен метален предмет, скрит наполовина от мръсен парцал.

— Какво е това?

— Заглушител.

Тя изсумтя насмешливо:

— Знам. Все нещо разбирам от пушки! Искам да кажа, накъде биеш?

— Този заглушител принадлежеше на Едмънд. Използваше го, защото шумът от изстрелите засилваше бученето в ушите му. Не си ли спомняш, че се оплакваше от това на Коледа? Каза, че е започнал да оглушава. Отдаде го на стрелянето.

— Е, и…

— В деня на убийството се чудех защо никой не е чул изстрели, след като някои от хората от селото живеят наблизо. Помислих си, че Крис сигурно е сложил заглушителя, преди да убие родителите си, или че той може да си е бил на пушката. Така че какво прави тук сега? Предполагам, че пушката е все още в полицията?

Карол сви рамене.

— Ако заглушителят е на Едмънд — продължи съпругът й, — а аз съм сигурен, че е така, това доказва категорично, че Крис не се е самоубил.

— Защо не! Не разбирам какво значение има дали пушката е била със или без заглушител.

Нийл я погледна и внезапно заприлича на учител, говорещ на слаб ученик.

— Помисли — строго каза той. — Да предположим, че Крис е заредил пушката, поставил е заглушителя, за да не чуят съседите изстрелите, а после е убил родителите си, преди да отиде в кухнята и да се самоубие.

Карол трепна.

— Да? — произнесе тя със съмнение.

— Ами… — той помълча и я погледна. — Как, по дяволите, тогава е успял да стреля два пъти в себе си и след като е умрял, да изтича обратно до стаята с оръжията и да скрие заглушителя?

Карол изглеждаше смаяна.

— Да, разбирам — бавно каза тя. — Който е убил Крис, е свалил заглушителя от пушката… и… но защо?

Нийл се взря в жена си, на лицето му бе изписан ужас.

— Някой го е сложил обратно в шкафа — рече той, — защото няма начин Крис да се е самоубил с пушката, ако заглушителят е бил на нея. Щяла е да бъде прекалено дълга! Трябвало е да има ръце като на горила, за да успее…

За момент Карол притвори очи.

— О, Боже мой! — тихо каза тя. — Това означава, че убиецът е застрелял Крис, след като е убил другите, после е свалил заглушителя и го е скрил тук… а пушката е сложил в ръцете на Крис, за да изглежда, че все едно той е извършителят?

— Точно така. А заглушителят е бил поставен, за да не дотичат хората, преди убиецът да успее да се измъкне.

Карол се облегна на шкафа, почувствала внезапна слабост в коленете.

— Какво ще правим сега, Нийл?

— Иди в кухнята и виж дали можеш да намериш един от онези прозрачни пластмасови пликове за фризера, в случай че има оставени отпечатъци. После ще го занесем в полицейския участък.

Той спря и внимателно повдигна крайчето на парцала.

— Виж! Виж това, Карол — гласът му бе напрегнат. — Кръв! По парцала има кръв и мисля, че е от заглушителя.

— Не пипай нищо! — предупреди го тя.

— Права си. Да се обадим на полицията и да ги накараме да дойдат веднага. Как, по дяволите, не са го забелязали?

Те се върнаха в кухнята, а Нийл тайно се надяваше, че няма да стане за посмешище. Може би това по парцала бе ръжда, а не кръв. Навярно полицията знаеше за заглушителя, но не бе направила нищо, защото е бил от друга пушка? В главата му не спираха да се въртят объркани мисли. Никога преди не си бе играл на детектив. Изведнъж се съвзе и взе слушалката.

Докато Нийл набираше телефонния номер, Карол се чудеше дали да не направи чай.

В този момент и двамата чуха някакъв шум. Спогледаха се смутено, с широко отворени от уплаха очи. Мрачната тишина на Шелуд бе нарушена от превъртането на ключ в ключалката. После се чуха стъпки и затваряне на врата. В този момент те разбраха, че не са сами в къщата.