Уна-Мери Паркър
Греховно удоволствие (2)

Втора глава

Кристофър Фаръл позвъни на вратата на бившата си съпруга в къщата й в Излингтън, като се надяваше, че е приготвила Холи за пътуването им при родителите му в Уилтшир. Това бе първата Коледа след развода, която щеше да прекара с четиригодишната си дъщеря, и той изгаряше от нетърпение да замине час по-скоро. Висок, приятно закръглен и със светлокестенява брада, той се загърна по-плътно в кожуха си от овча кожа и се приведе под напора на вятъра, който се понесе надолу по Мълбъри Авеню. Господи! Наистина бе студено! Крис потърка ръце и отново погледна часовника си, чудейки се защо, по дяволите, Линда не отваря вратата.

Искаше му се да вижда Холи по-често, но връзката им, крехка и непостоянна, се ръководеше от „условията“ на Линда. Тя си пада по условията, помисли си той. Линда бе постановила да вижда дъщеря си, само ако предупреди няколко дни предварително. Холи можеше да остане при него, ако той се намираше в къщата на родителите си, а не в апартамента си в Батърси. Трябваше да я води в Уилтшир с влака, а не с колата си, и щяха завинаги да му забранят да я взема, ако пие или приема наркотици в нейно присъствие. Той вече се бе отказал от наркотиците, но пиенето бе нещо друго. Бе кимнал мълчаливо в знак на съгласие, но знаеше, че няма да може да устои на някоя друга чашка вечер, когато Холи беше в леглото.

Боядисаната в тъмносиньо врата на малката, но елегантна къща от деветнадесети век се отвори и Линда се изправи пред него, усмихвайки му се така приятелски, че той се почувства виновен, задето я бе проклел преди няколко минути.

— Здравей, Крис! Влизай. Холи е почти готова — беше тридесет и няколко годишна жена с майчинско изражение, къдрава кестенява коса и весело лице. Облечена в кремави рипсени панталони и дълъг свободен червен пуловер, който подхождаше на закръглената й фигура, тя го поведе към всекидневната. — Искаш ли малко кафе?

Той отново хвърли поглед на часовника си, притеснен от чакащото такси, безпокоящ се да не изпуснат влака.

— По-добре не, благодаря.

В този момент откъм кухнята се зададе нисък набит мъж с тъмна коса и весели очи, носещ в ръце десетмесечно момченце.

— Как си, Крис? — мъжете се здрависаха. Кристофър харесваше новия съпруг на Линда — може би защото се бе появил, след като се разделиха.

— Добре съм, Дензил — Крис погледна бебето и за момент почувства болка. Той обожаваше Холи, но щеше да бъде хубаво да има син. — Как си днес, Бен? — попита той детето, като говореше оживено, за да скрие копнежа си. Бен изпусна няколко балончета с уста и се сгуши още повече в ръцете на баща си.

— Татко! — едно малко момиченце с къдрава, дълга до раменете руса коса, завързана отзад с панделка, се втурна надолу по стълбите, като прескочи последните две стъпала, преди да се хвърли в обятията на Кристофър.

— Здравей, скъпа! — беше толкова лека, че той я вдигна на ръце високо, усмихвайки й се, докато тя се люлееше над него. — Как е моето момиче?

— При баба ли ще отидем за Коледа?

— Да, Холи — Крис я спусна, докато се изравни с гърдите му, и я притисна към себе си.

Холи отвърна на прегръдката му, но нямаше търпение да тръгнат.

— Можем ли да тръгваме сега? — детето се измъкна и слезе на земята, а после се спусна към едно куфарче, стоящо до входната врата. — Това е багажът ми — важно съобщи Холи.

Линда и Кристофър погледнаха рожбата си с любящи очи. Те я намираха за неотразима с нейното сърцевидно лице и сините й като незабравки очи, които весело блещукаха. В гърлото й почти постоянно клокочеше смях, който се изливаше навън звучно и нежно винаги когато бе щастлива. Тя притежаваше и милия навик да казва: „О, мамо!“ или: „О, татко!“ и да ги прегръща силно.

Линда приклекна и протегна ръце, внезапно в очите й проблеснаха сълзи.

— Ела и кажи довиждане на мама.

Холи се затича и се хвърли в обятията на Линда.

— Ти няма ли да дойдеш при баба, мамо?

— Не този път, скъпа — отвърна Линда, като се стараеше гласът й да звучи спокойно. — Бъди добро момиче и поздрави баба и дядо от мен.

— Искам и ти да дойдеш, мамо — Холи изглеждаше съкрушена. Тя се втренчи в очите на Линда и кимна окуражително. — Кажи да. Кажи, че ще дойдеш!

— Тогава кой ще се грижи за Дензил? И Бен? — Линда бързо се изправи, на лицето й се бе изписала болка.

— Ще бъдеш с мама на Нова година — изтъкна Кристофър с престорена веселост. Улови погледа на Линда и те си размениха кисели усмивки, съюзили се в усилието си да накарат Холи да разбере, че за в бъдеще времето й винаги ще трябва да се поделя между двамата.

— По-добре да побързаме или ще изпуснем влака — заувещава я Кристофър. — Баба ще ни чака за чая — той вдигна куфара й, докато Линда закопчаваше червения й анорак. Изведнъж Холи застана неподвижно в средата на антрето. На лицето й се бе изписал ужас.

— Знае ли Дядо Коледа, че заминавам? Ще разбере ли къде е къщата на баба? — попита тя с треперещ глас.

Дензил дойде на помощ, докато Линда и Кристофър се бореха с чувствата си. Той се приведе и заговори сериозно и важно:

— Не се безпокой, Холи. Аз изпратих на Дядо Коледа телеграма с надпис: „Спешно и важно“. Дадох му адреса на баба ти в Уилтшир.

Холи го погледна, не съвсем убедена.

— Сигурен ли си, че ще я получи? Ще знае ли къде да отиде?

Дензил кимна оживено.

— Той ми отговори! Не се безпокой за нищо. Сега ще е по-добре да побързаш, преди на таксито да му омръзне да чака! Не искаш да изпуснеш влака си, нали?

Успокоена, Холи видимо се оживи и сграбчи ръката на Кристофър.

— Благодаря ти, стари приятелю — промърмори Кристофър. — Довиждане, Линда. Приятна Коледа!

— И на теб също.

— Довиждане, мамо.

— Довиждане, скъпа. Доскоро. Пази се и бъди добро момиче.

Тихата, залесена с дървета улица заехтя от гласовете им, когато таксито се разтресе и се отдели от бордюра. Линда видя как то се отдалечи, без да може да каже нищо. Застанал до нея, все още държейки Бен, Дензил я погледна съчувствено.

— Усмихни се, скъпа. Имаш нас.

— Зная — дрезгаво произнесе тя, задавена от сълзи. — Нещата не се улесняват, нали? Всъщност стават все по-болезнени — после го целуна, за да го увери, че независимо от мъката си, наистина ги обича двамата с Бен. — Какво щях да правя без вас?

Той отвърна на целувката й, като в същото време сложи Бен в ръцете й.

— Мисля, че твоят син и наследник се нуждае от преобуване.

Линда нежно потупа Бен по дупето:

— Хайде тогава, скъпи. Да се качим в детската.

Бен загука и запляска с ръце — нещо, което наскоро се бе научил да прави. Линда го понесе нагоре по стълбите и когато минаха покрай стаята на Холи — боядисана в различни оттенъци на розовото, украсена с шарени танцуващи слонове, създадени от Дензил, — тя отвърна очи.

Не можеше да свикне с факта, че трябва да дели Холи с Кристофър. Налагаше се обаче да го прави и се стараеше, доколкото й бе възможно, но никога нямаше да се примири.

 

 

Карол и Нийл Уитакър натовариха и последната чанта в старото си бентли и провериха за последен път дали къщата е заключена и дали алармената система е включена.

След оттеглянето на Нийл миналата година от директорския пост на елитно частно училище те се бяха преместили в нова, съвременна къща, близо до едно игрище за голф в Бъркшир. Сега посвещаваха времето си на подобряването на градината и на своите хобита. Животът им бе спокоен и прост. Биха предпочели да си останат вкъщи за Коледа, но и двамата притежаваха дълбоко, вродено чувство за дълг. През година прекарваха празника със сестрата на Карол и мъжа й в Уилтшир. Сега отново беше ред да отидат и ги очакваха.

— Добре че поне Вирджиния има чудесен готвач — беше отбелязал Нийл предишната вечер, след като свършиха с опаковането.

— А Едмънд има отлична изба — напомни му Карол и си помисли колко хубаво би било, ако можеха да имат свои собствени деца. Освен всичко друго, щяха да бъдат чудесно извинение, за да си останат вкъщи. Всъщност отиваха само за да доставят удоволствие на сестра й и зет й, които, тъй като бяха богати, обичаха на всеки две години да оказват гостоприемство на по-бедните членове на фамилията.

— Обичам да спя в собственото си легло — измърмори Нийл. Той беше човек е навици, който харесваше гозбите на жена си повече от всички други, обичаше да пие уискито си със сода в шест часа (Едмънд Фаръл не предлагаше пиене преди шест и половина) и да се къпе след закуска, а не преди това.

— Нищо не може да се направи, скъпи — съчувствено каза Карол и си помисли, че ще изпусне любимите си телевизионни програми. Добре че поне догодина ще си бъдат вкъщи и ще могат да правят каквото си искат.

— Чух, че Кристофър ще дойде за Коледа и ще доведе и Холи — отбеляза Карол, когато тръгнаха по шосе МЗ за Дивайзис. — Сигурно вече е станала голямо момиче.

— На колко години е? — Нийл караше внимателно, поглеждайки в огледалото почти на всеки тридесет секунди.

— Мисля, че е на четири. Да. Трябва да е на толкова. Бедничката, не одобрявам разтрогването на браковете, в които са замесени деца.

— Скъпа, не смятам, че можеш да обвиниш Линда, задето е поискала развод — меко каза той.

— Трябваше да се примири.

— С какво, с пиенето? И с наркотиците?

— Други жени са го правили.

— Предполагам, но с Холи!… Сигурен съм, че е почувствала, че е лошо за детето да расте в такава среда. А и никога нямаха пари, защото той харчеше всичките за наркотици. Не мисля, че можеш да я виниш — Нийл поклати голата си глава и рязко смени скоростите.

— Сигурна съм, че щеше да се справи, ако беше опитала — не отстъпи Карол. — Струва ми се, че искаше да избяга от Кристофър, за да се омъжи за Дензил Блейк. Мисля, че е доста заможен.

— Но Линда срещна Дензил, след като напусна Кристофър.

Карол го погледна и рече мрачно:

— Това го казва тя.

Нийл въздъхна тихо. Жена му държеше на мнението си докрай, когато бе убедена в нещо. Тя никога не бе харесвала Линда и този факт нямаше да се промени, макар да не я бяха виждали, откакто двамата с Кристофър се разведоха.

— Вчера Едмънд ми каза по телефона, че тази година Дейвид ще доведе приятелката си — отбеляза Нийл, като смени темата.

Карол го погледна изненадано.

— Наистина ли? Какво е момичето?

— Откъде да знам, скъпа?! Вероятно с два крака, две ръце и тяло на жена.

— Не бъди глупав, Нийл. Какво каза Едмънд за нея? Коя е тя?

— Всичко, което каза, е, че името й е Шарлот и Дейвид излиза с нея от няколко месеца. О, да — и че се занимава с вътрешна декорация.

— От добро семейство ли е? — книгата на Дебрет с имената и родословието на перовете бе за Карол Уитакър онова, което бе Библията за един свидетел на Йехова.

— Едмънд не се впусна в подробности за произхода й — сухо отвърна Нийл.

— Дейвид е твърде млад, за да се обвързва сериозно.

— На двадесет и девет е.

— Да, но не може да се задържи никъде. Колко работи смени, откакто не успя да влезе в университета? Шест? Седем? Осем?

— Мисля, че сега има добра работа в една звукозаписна компания.

Карол изсумтя:

— И колко дълго ще продължи това? Ще се занимава само с поп звезди, концерти и други подобни глупости.

Нийл натисна силно педала на газта и стисна зъби. Вкъщи Карол беше много хрисима жена: активна, весела, играеше тенис и голф няколко пъти в седмицата и бе добра домакиня. Но още щом тръгнеха да посетят сестра й, тя се променяше изцяло, обхващаше я непоносим снобизъм и ставаше нетърпима към равните си. Дали дълбокото неудовлетворение от самата себе си не я правеше внезапно критична към всички останали? Или пък бе ревност, че Вирджиния притежаваше много повече от нея в материално отношение? Той тихо въздъхна, като се надяваше, че няма да слуша заяждането й цяла Коледа.

— Чудя се каква ли е приятелката на Дейвид! — продължи тя.

— Без съмнение скоро ще разберем — отвърна Нийл. — Ще пристигнем почти по едно и също време. Едмънд каза, че идват от Лондон.

Карол отново се нацупи:

— Дейвид няма кола.

— Не, но тя има.

 

 

— Колко остава още? — попита Шарлот, като размърда пръстите си. Тя събу обувките си веднага щом излязоха от Лондон и сега краката й се бяха затоплили приятно от силното парно в колата.

— Ще бъдем там след десет минути — отвърна Дейвид. — Намира се в покрайнините на село Бароу, но тъй като градината ни е заобиколена от високи стени, човек остава с чувството, че имението е по-изолирано. Това е едно интересно старо място — беше решил, че е естествено той да кара, а Шарлот нямаше нищо против, защото можеше да си почине. Тя постави друга касета и пак се сгуши на мястото си, чувствайки се в безопасност и защитена от заобикалящата ги мрачна околност. Сива пелена обгръщаше влажния пейзаж, а за Шарлот, която винаги бе живяла в Лондон, това бе най-потискащата гледка в света. Внезапно нещо й дойде наум и разтревожена, тя се обърна към Дейвид:

— Ще спим в една стая, нали?

Дейвид повдигна русолявите си вежди и решително отвърна:

— Няма да стане.

— Наистина ли? — тя се опита да прикрие разочарованието в гласа си. — Е, предполагам, че винаги можеш да ме посетиш през нощта, след като всички са заспали?

— Да, разбира се — той се обърна за малко към нея и се усмихна. — Не се безпокой за това, скъпа.

Шарлот се почувства доста раздразнена. Но си припомни, че хората в провинцията се тревожеха много повече за тези неща, когато не си женен, вероятно заради това, че може да узнаят съседите и няма да бъде прилично.

— Ще има ли още някой? — попита тя.

Дейвид смени скоростите на едно стръмно възвишение.

— Може би тази година е ред на леля Карол и чичо Нийл да дойдат — отвърна той. — Тя е сестра на майка ми и идват през година.

Шарлот не каза нищо. Цялата ситуация ставаше все по-изнервяща и когато Дейвид съобщи: „Пристигнахме“, като зави наляво и подкара колата нагоре по широка чакълеста алея, оградена с липи, тя наистина се почувства зле. После пътят изви надясно и Шарлот я видя ниска сграда във формата на буквата „Г“ от стари сиви камъни с тъмнорозов, покрит с плочки покрив и високи прозорци с оловни стъкла. Три колони подпираха един издаден участък над главния вход и създаваха представа за портал. Тежката дъбова врата под него беше здраво залостена.

В далечния край на облицования с тъмна ламперия вестибюл имаше огромно и пищно коледно дърво. Синкавите, елегантно протегнати клони на смърча приличаха на дълги кадифени ръкавици. Шарлот се приближи, за да разгледа по-добре висящите по него украшения и възкликна възхитено:

— О, Дейвид! Прекрасно е! Имам клиенти, които биха убили за такова дърво!

Стотици малки викториански дървени фигурки се клатушкаха на тъмнозлатисти конци. Шарлот беше възхитена от изкусната резба и изящния им рисунък. Ангели с фестонирани крила и кръгли розови бузи висяха в близост до весели моряци, буйни сиви коне с тъмни петна, катерещи се маймуни и дръзки пъстри папагали. Черни котки, клоуни, феи и джуджета се поклащаха леко до раирани тигри и снежни човеци. Гледката от деветнадесети век се допълваше от старинни кремави свещи, закрепени с малки боядисани тенекиени щипки.

— Семейството ти винаги ли е притежавало тези дялани фигури? — попита тя, разглеждайки едно миниатюрно човече на пружина, поставено в кутийка. — Сигурно са много ценни. Никога не съм виждала нещо толкова пленително — после въздъхна. — Това прави лъскавите дрънкулки, които поставяме днес на елхите, да изглеждат като истински боклуци, нали?

Дейвид бе донесъл вътре куфарите им от колата и ги бе поставил в средата на хола, където тъмносините кадифени канапета и лъскавите дъбови мебели създаваха атмосфера на голяма тържественост.

— Чудя се къде ли са се дянали всички! — къщата беше тиха и приличаше на изоставена.

По коридора се чуха бързи леки стъпки и не след дълго едно малко момиченце с лице на ангел застана в очертанията на сводестата врата. Носеше къса дънкова пола, от която се подаваха здрави, обути в червен вълнен чорапогащник крака. Детето ги погледна със сериозно изражение, но очите му весело танцуваха.

— Здравей, чичо Дейвид — после се обърна към Шарлот: — Здравей! Как се казваш? — попита тя с тих, ясен глас.

— Аз съм Шарлот. А ти коя си? — Шарлот приклекна пред Холи и се взря в лицето й. Подражавайки й, Холи клекна веднага и я погледна сериозно.

— Аз съм Холи.

— Здравей, Холи — каза Шарлот, очарована.

— Ще останеш ли?

— Да, двамата с Дейвид дойдохме за Коледа.

— И аз! Дензил каза, че е изпратил телеграма на Дядо Коледа и той знае, че съм тук.

Шарлот отправи към Дейвид безнадежден поглед, търсейки помощ. Очевидно Холи бе негова племенница, но кой беше Дензил?

— Къде е баба ти? — попита Дейвид. — Къде са всички?

— Баба е в кухнята, а татко й помага, защото има много работа — отвърна Холи на един дъх. Тя преглътна с усилие. — А дядо е в избата за вино — Холи сграбчи ръката на Шарлот. — Ще ти покажа избата.

— Мисля, че е по-добре първо да поздравим баба ти — отвърна Шарлот. Когато останеха насаме, щеше да разпита Дейвид за всички.

— Да вървим тогава — внезапно и решително каза Дейвид, като мина покрай тях и се запъти надолу по коридора. Кухнята се намираше на другия му край и Вирджиния Фаръл изненадано вдигна очи, когато влязоха.

— Дейвид! Не съм чула кога сте пристигнали… А ти сигурно си Шарлот! — набразденото й от дълбоки бръчки лице светна. Тя се усмихна сърдечно и тръгна към тях с протегнати ръце. — Добре ли пътувахте? Времето не беше много хубаво, безпокоях се за вас. Пътищата са доста заледени по това време. Карол и Нийл все още не са пристигнали, макар да казаха, че ще дойдат за чая. Чудя се какво ли се е случило с тях! Крис, скъпи, би ли сложил чайника? Сигурна съм, че всички умират за чаша чай — слаба, около шестдесетгодишна жена, Вирджиния Фаръл се въртеше из кухнята и не спираше да говори. Изглеждаше доста напрегната, изражението й бе неспокойно, а държането — объркано.

Кристофър излезе напред, като се усмихваше и бършеше ръцете си в някаква кърпа. За разлика от майка си, той бе видимо отпуснат и спокоен.

— Съжалявам, че не мога да ви поздравя, както подобава, но през последния час ръцете ми бяха заети с пуйката, макар да се сещам за някои далеч по-привлекателни занимания.

Шарлот се засмя, бе го харесала веднага, но в брадатото му усмихнато лице виждаше нещо покварено. Леко закръгленото му тяло, широките панталони и огромният пуловер също издаваха признаци на задоволеност. Двамата братя се поздравиха и тя забеляза липсата на привързаност в отношенията им, за което Дейвид й бе говорил. Членовете на нейното семейство бяха изключително близки помежду си и винаги показваха чувствата си, но те не бяха имали трудностите на семейство Фаръл.

— Готова ли е пуйката, татко? — припя Холи и коленичи на един кухненски стол, за да види по-добре птицата, която сега седеше в голяма тава до мивката.

— Да. Напълних я с кестени и ще я пъхнем в печката за през нощта, така че утре за обяд ще е готова — информира я Кристофър.

Холи прие това сведение със задоволство.

— След като пристигне Дядо Коледа ли?

— Да, скъпа — той улови погледа на Шарлот и се усмихна.

Вирджиния сновеше из кухнята и вадеше нещата за чая.

— Хляб и мармалад? Бисквити? Кифли? Плодов кейк? Какво предпочиташ, Шарлот? Мисля, че има малко кифли, които можем да препечем… и — о, да! — в килера има домашен мармалад от червени джанки. Какъв чай ще пиеш, индийски или китайски?

Главата на Шарлот се замая.

— Какъвто и останалите, мисис Фаръл — неубедително отвърна тя.

— Престани да се суетиш, мамо — каза Дейвид с глух, отегчен глас.

Вирджиния Фаръл се почувства отблъсната.

— Опитвам се само да направя хубав чай за всички вас — наскърбена отвърна тя.

В този момент вратата на кухнята се отвори. На прага й застана висок мъж с гъста бяла коса и здраво, загоряло лице, носещ голяма градинска кошница, пълна с бутилки вино. Той огледа кухнята и насъбралата се компания с проницателните си тъмни очи, поглъщащи всичко наведнъж. Нервността на Вирджиния, изглежда, се увеличи и тя изпусна с трясък една лъжица за мармалад.

— Дядо! — радостно извика Холи. — Донесе ли вино?

— Здравейте всички — за момент очите му се спряха на Шарлот, но тя не можа да определи дали изражението му беше приятелско или не.

— Здравей, татко — Дейвид се приближи до него и те се здрависаха, докато Холи подскачаше нагоре-надолу и се опитваше да вземе кошницата от дядо си. — Това е Шарлот — добави Дейвид.

— Не, Холи, прекалено тежка е за теб — мило възрази Едмънд Фаръл. После вдигна очи отново. — Здравей, Шарлот — той раздруса ръката й. — Радвам се, че дойде при нас. Добре ли пътува? — въпросът му беше реторичен и не очакваше да получи отговор. Той вдигна кошницата на кухненската маса и се обърна към Вирджиния:

— Защо ме накара да донеса още портвайн? Проверих в трапезарията, гарафите са пълни.

— Помислих си, че при толкова много хора… — гласът й заглъхна и тя се засуети около голям бял чайник.

Едмънд се усмихна леко на Шарлот.

— Идва Коледа, а? Седмици наред пазаруваш и се подготвяш, с часове работиш и се безпокоиш и всичко приключва за няколко часа! Кому е нужно това?

— О, хайде, татко! — весело се засмя Кристофър. — Не бъди такъв стар мърморко! Около теб е цялото ти семейство, включително и внучката ти! Какво повече искаш? Ще прекараме чудесно, нали? — той се обърна към Шарлот: — Ето, тук има едно момиче, което със сигурност знае как да се забавлява!

Шарлот се засмя. Доброто чувство за хумор на Кристофър беше наистина заразително и тя почувства как съмненията й относно следващите няколко дни се стопиха.

— Работата ми е да се забавлявам! — решително отвърна тя. — Животът е твърде кратък за нещо друго.

— И аз мисля така — съгласи се Кристофър. — Хайде, мамо. Не обръщай внимание на стареца и нека пийнем по чаша чай — докато говореше, той вдигна Холи на ръце, погъделичка я закачливо и я сложи да седне на един от дървените кухненски столове.

— Млечен шейк! — поиска тя.

Това накара Вирджиния да се засуети още повече.

— О, скъпа. Не зная дали имаме… Не искаш ли какао? Или оранжада? Или чаша хубав горещ билков чай?

— Мамо — каза търпеливо Кристофър с весели нотки в гласа, — Холи ще пие обикновено мляко и толкова.

— Не, не… млечен шейк! — решително повтори Холи. — Бананов млечен шейк.

— Нямаме… — Вирджиния замълча и тогава умореното й лице светна. — Добре, скъпа! Мога да го направя! Има банани и мляко и ако ги сложим в сокоизстисквачката… Какво ще кажеш, Крис? Ще стане млечен шейк, нали? Можем да добавим и малко захар…

Шарлот забеляза, че Кристофър се разкъсваше между раздразнението и развеселеността си.

— Седни, мамо. Аз ще го направя — той се изправи, движейки се ловко за човек с такова отпуснато телосложение.

Дейвид и баща му бяха погълнати в разговор, затова Шарлот се обърна към Вирджиния, която правеше сандвич с мармалад за Холи.

— Каква хубава къща имате! — общително отбеляза тя, макар да съзнаваше, че все още нищо не бе видяла от нея.

— Благодаря ти, скъпа. Доста е стара и не е съвсем удобна, но Едмънд я харесва. През лятото градината е много красива.

Шарлот огледа скъпо оборудваната кухня, което потвърди съмненията й, че семейство Фаръл е богато.

— Все пак не се грижиш съвсем сама за нея, нали? — попита тя. Отвън къщата изглеждаше огромна.

Вирджиния подаде сандвича на Холи и после разсеяно погали къдравата й руса коса. Шарлот забеляза, че пръстите й все още лепнеха от мармалада, но тя, изглежда, бе забравила за това и продължаваше да навива къдрицата на детето.

— При нас работи Фред, градинарят, и, разбира се, Гладис и Руби, които се грижат за къщата. Те ще са тук след няколко минути, за да приготвят вечерята и ще останат утре през по-голямата част от деня.

— На Коледа? — попита Шарлот изненадана. Дори в Лондон майка й трудно намираше помощ по това време.

Вирджиния сниши гласа си и съзаклятнически зашепна:

— Гладис е вдовица, а Руби е нейна дъщеря. Те живеят в селото. Руби има бебе, макар че се боя, че няма съпруг. Една от многото сестри на Гладис се грижи за него, когато Руби е тук, и така всичко се нарежда много добре. Те имат нужда от пари, а аз — от помощ. Те дори се занимават с цялото пране и гладене. Какво щастие, скъпа! — за един кратък миг възрастната жена, изглежда, се отпусна и сините й очи придобиха почти спокойно изражение. После въздъхна. — Тази къща е толкова огромна, Шарлот.

Шарлот кимна. „И е мрачна, помисли си тя. Да не кажем доста потискаща.“

 

 

— Частниците никога няма да имат успех в железниците — бумтеше гласът на Едмънд от другия край на кръглата чамова маса.

— Въпреки това те ще спомогнат доста за тяхната производителност — пламенно отвърна Кристофър.

— Но е необходимо да се влеят доста капитали в машинния парк — намеси се Дейвид.

Впечатлена от познанията му, Шарлот все пак се надяваше, че няма да слуша цяла Коледа как Дейвид обсъжда железниците.

След като пиха чай, Шарлот се обърна към Вирджиния. Желаеше да разопакова багажа си и може би да се изкъпе преди вечеря.

— Имате ли нещо против да отида в стаята си? — стеснително попита тя.

Вирджиния скочи на крака, като че ли я бе ударил ток.

— О, мило момиче! Колко ужасно от моя страна! Ще те заведа горе веднага! Едмънд, скъпи! Едмънд!

Изражението му бе смирено:

— Какво има сега?

— Можеш ли да отнесеш куфарите на Шарлот горе, в стаята й? Бедното момиче дори не знае къде ще спи! — тя го каза така, като че ли вината бе негова.

Едмънд протегна големите си ръце, сочейки синовете си:

— Защо един от тях не качи куфарите?

— Всъщност мога лесно… — запротестира Шарлот.

Дейвид скочи, като едва не събори стола си.

— За Бога! Сами ще го направим с Шарлот! Коя стая сте предвидили за нея? — ядосано попита той, очевидно ужасен от грубостта на баща си.

Настъпи неловка тишина, но преди някой да успее да отговори, от вестибюла се чуха гласове.

— О, това са Карол и Нийл! Най-после пристигнаха! — Вирджиния скочи на дългите си тънки крака, за да ги посрещне.

— Хайде, скъпа. Да се настаним в стаите си — измърмори Дейвид и като сграбчи ръката на Шарлот, я поведе към антрето, където се изправиха лице в лице със сестрата и зетя на Вирджиния.

След кратко представяне Дейвид взе куфарите и се отправи към стълбите. Шарлот го последва, все още доста засегната от грубостта на баща му. Щеше да се радва да остане за няколко минути насаме с Дейвид.

— Шарлот е в третата стая отляво — извика Вирджиния след тях.

Оказа се голяма старомодна стая, обзаведена с разноцветни басми и странни мебели, които в първия момент накараха Шарлот да трепне, но всъщност стаята беше топла и по домашному удобна. След като Дейвид я остави, тя пусна крана на ваната в банята и закачи дрехите си в големия гардероб от орехово дърво. Замисли се за семейството си, което бе оставила в Лондон. Скоро щяха да отворят шампанското и да вземат по един подарък изпод елхата преди вечеря. Разговорът щеше да бъде задушевен и остроумен, а шегите — добронамерени. Може би дори бяха поканили неколцина приятели да споделят празника.

Шарлот въздъхна, покачи се в голямата чугунена вана и притвори очи. Обичаше Дейвид и затова беше тук. Не биваше да забравя това и ако се налагаше, трябваше да си го напомня през следващите три дни.

 

 

Час по-късно, преоблечена в елегантна рокля в морскосиньо, с подходящи обувки и чорапогащник, Шарлот отново слезе долу и откри всички останали в гостната пред тлеещия огън.

Дейвид веднага отиде при нея.

— Забави се доста, скъпа. Добре ли си?

— Да, разбира се, съжалявам… Не знаех, че ме чакате.

— Е, вече си тук — гласът му звучеше малко напрегнато. — Какво ще пиеш?

Тя хвърли поглед на подноса с напитките, поставен на една странична маса. Нямаше и следа от шампанско.

— Джин и тоник, моля — отвърна. Докато той приготвяше питието и му слагаше лед, тя прошепна загрижено: — Какво има?

— Нищо. Липсваше ми. Това е всичко! — Дейвид се усмихна по момчешки извинително. Когато Шарлот отвърна на усмивката му, той посегна и стисна ръката й.

Грейнала от щастие, Шарлот тръгна да се присъедини към останалата част от семейството му.

— Ето те и теб, Шарлот — топло я поздрави Вирджиния. Тя се бе преоблякла в елегантна червена рокля, и бе навила косата си на букли. — Искам да се запознаеш със сестра ми както трябва…

Тя сграбчи китката на Шарлот с отрупаната си с бижута ръка и я заведе при едрата жена, която Шарлот бе срещнала за малко в антрето. Тя бе с побеляла права коса, подстригана късо, и носеше дебела рокля от туид и обувки с двойна подметка.

— Карол, ти видя Шарлот за малко… — гласът й заглъхна, когато погледна и двете. — Това е сестра ми, Карол Уитакър — продължи тя отначало. — Карол и Нийл живеят близо до Нюбъри. Карол е веселячката в семейството. Винаги е била такава, дори когато бяхме момичета, нали, скъпа? О, Господи, чашата ти е празна! Едмънд, скъпи, би ли налял на Карол още едно питие? Страхувам се, че вечерята ще се забави малко.

— Мога ли да ви помогна с нещо, мисис Фаръл? — вежливо попита Шарлот.

Вирджиния се вторачи в нея със сините си, широко отворени очи и с леко объркан поглед, като че ли не разбираше съвсем добре.

— Всичко е наред, благодаря, скъпа. Гладис и Руби са тук и са поели всичко в свои ръце. Не мисля, че вечерята ще се забави много… предполагам, че ако… — но думите отново замряха на устните й, когато погледна към Едмънд, който беше погълнат от разговора си с Нийл и, изглежда, нямаше никакво намерение да долива чашите на хората. Изведнъж Шарлот осъзна защо Вирджиния никога не довършваше изреченията си, защо гласът й винаги замираше. Причината бе, че Едмънд изобщо не я слушаше.

— С какво се занимаваш, Шарлот? — чу да я пита Карол Уитакър. — Разбрах, че живееш в Лондон — в гласа й прозвуча нотка на критика, а крайчетата на устните й, покрити с лек мъх отгоре, увиснаха неодобрително.

— Декоратор съм на вътрешно обзавеждане.

— Какво означава това?

— Работя, за човек, който се занимава с украсата на къщите и апартаментите на хората.

— О! — произнесе тя с явно презрение. — Не мога да си представя нещо по-лошо от това някой да подрежда къщата ми. Нямат ли тези хора собствени идеи? Предполагам, че са прекалено богати и разглезени, за да се тревожат за такива неща — тя допи чашата си с уиски и сода и погледна с надежда към Едмънд.

Шарлот се изчерви.

— В повечето случаи клиентите нямат време — тихо отвърна тя. — Те знаят какво искат, а ние никога не налагаме идеите си. Те наистина имат нужда от дизайнер, който да се заеме с цялото обзавеждане — но вниманието на Карол Уитакър вече беше насочено другаде.

Вечерята бе сервирана в осем часа в официалната трапезария, където дългата овална маса бе отрупана с огромно количество сребро, в това число и двойка богато украсени свещници, на които блещукаха тъмнозелени свещи.

Едмънд Фаръл зае мястото си начело на масата и Шарлот установи, че са я сложили от лявата му страна, но с облекчение забеляза, че Дейвид е до нея. Ако не можеха да спят заедно, то поне им бе разрешено да седят един до друг.

Сервираха им Гладис, закръглена весела жена в бяла престилка, и Руби, още по-весела и по-пълна от майка си и изглеждаща почти на същата възраст. Едмънд наля бялото вино в изящни чаши, всяка с различен оттенък на блестящ скъпоценен камък, и Шарлот хвърли одобрителен поглед наоколо, забелязвайки бялата жакардова покривка, салфетките и семпло украсения дрян, натежал от яркочервени плодове и тъмни лъскави листа, поставен в сребърна купа за рози в средата на масата.

Те бяха по средата на предястието — мус от сьомга, когато вратата на трапезарията се отвори и Холи се втурна вътре по нощница. Тя изтича при Кристофър, по бузите й се търкаляха едри сълзи.

— Какво има, скъпа моя? — загрижено попита той, вдигайки я на ръце.

— Мисля, че Дядо Коледа не знае къде съм — проплака тя. — Може ли да позвъним на мама и да я накараме да му каже?

— Скъпа, обещавам ти, че тази нощ ще дойде да те види — нежно каза Кристофър и леко избърса мокрите й бузи със салфетката си.

— Но той няма да дойде, докато не заспиш — оживено и весело се намеси Карол.

— Точно така — добави Нийл, като кимна и се усмихна, все още изпълнен с желание — след всичките тези години — да биха могли двамата с Карол да имат деца.

Вирджиния се наведе напред и прошепна:

— Ще ти дам бонбон, ако се върнеш в леглото.

Холи я погледна сериозно, неуверена, че може да бъде подкупена.

— Я каква щастливка! — заувещава я Кристофър. — Върви с баба, тя ще ти даде нещо хубаво.

Холи слезе от коляното на баща си, като се усмихваше несигурно. Вирджиния стана, хвана ръката й и я заведе до бюфета. Шарлот видя как Холи важно изучи съдържанието на кутията с шоколадови бонбони, преди да си избере един. Тя не знаеше нищо за децата, но видът на Холи с нейното ангелско личице и мека руса коса я накара изведнъж да почувства за пръв път, че иска да има бебе.

— Не е ли прекрасна? — каза тя на Дейвид, когато Кристофър отиде да сложи Холи да си легне.

Той се усмихна и се взря в очите й:

— Не ми казвай, че искаш да родиш!

— Не веднага — изчерви се тя, — но бих желала един ден да имам деца.

— Междувременно харесва ли ти да се упражняваш как да забременееш? — ухили се той, като шепнеше така, че никой да не го чуе.

— Разбира се. А на теб? — отвърна тя и бързо го погледна в очите.

Гладис и Руби донесоха следващото ястие — печено агне. Изведнъж Шарлот чу Едмънд да възкликва раздразнено, заглушавайки общото бърборене:

— Какво става с Кристофър? Какво, по дяволите, прави сега?

— Предполагам, че чете приказка на Холи — ласкаво отвърна Вирджиния. Няколкото питиета, изглежда, бяха я успокоили.

Карол също нямаше търпение да укроти зет си:

— Той е много предан баща, нали? Толкова е добър с нея.

Едмънд се намръщи:

— А има ли някаква причина да не бъде?

— Разбира се, че не. Но се вижда, че майка й й липсва. Ужасно е за едно дете да има разбит дом.

За ужас на Шарлот, тя дори не се опита да говори тихо. Всеки момент Кристофър можеше да се върне и да чуе какво говорят. Погледна останалите. Те невъзмутимо се хранеха, като си вземаха от ментовия сос на печеното.

Дейвид се наведе напред, взирайки се в леля си, и тихо каза:

— Но Линда не можеше да остане с него, неин дълг беше да защити детето.

— Дейвид! — Едмънд изкрещя толкова високо, че всички подскочиха. — Нямаш право да говориш така за Крис. Къде е лоялността ти към семейството?

— Той не прояви такава, когато унищожаваше себе си и нас — разпалено продължи Дейвид. — Да не говорим за жена му и детето му — гласът му трепереше.

— Но той се отказа от всичко! През последните години не е изпил и капка алкохол, нито се е докосвал до наркотиците, откакто отиде да се лекува в онази клиника — гръмогласно каза Едмънд.

— Бих искал… наистина бих искал да вярвам на това — двамата мъже се гледаха гневно, изведнъж сините очи на Дейвид заблестяха.

Поразена от неговото страдание, Шарлот го погледна крадешком отстрани. Челюстите му бяха здраво стиснати и сърцето й се сви от жалост. Тя харесваше Кристофър, но очевидно пристрастеността му към наркотиците се бе отразила ужасно зле на всички.

— Моля те, Дейвид — Вирджиния изглеждаше наскърбена и за момент Шарлот си помисли, че тя ще избухне в плач. — Не ни огорчавай. Кристофър се промени. Дори Линда е съгласна, че лечението е подействало. А и е прекрасен баща, няма съмнение в това.

В този момент по излъсканите стълби се чу трополене на стъпки, Вирджиния се обърна наляво към Нийл и попита съвсем естествено:

— Вие с Карол ще ходите ли тази година на някое хубаво място? Миналото лято бяхте в Испания, нали…

Кристофър се върна в стаята. Дори и да подозираше, че бяха говорили за него, не го показа с нищо.

— Съжалявам за това — весело каза той. — Трябваше да оставим друга бележка за Дядо Коледа — улови погледа на Шарлот и се усмихна, за момент тя изпита срам. Може би той заслужаваше съчувствието й също толкова, колкото и Дейвид.

 

 

Беше минало единадесет, когато Кристофър се промъкна в стаята на Холи и напълни калъфката на пода до леглото й с подаръци. Тя спеше по гръб, с широко разперени ръце. За него тя бе най-красивото дете в света и ако се наложеше, той с радост би дал живота си за нея. Спомни си в полумрака нощта, когато тя се роди, и очите му леко запариха. Беше закарал жена си веднага в болницата „Кралица Шарлот“, мислейки, че бебето ще се роди всеки момент, но бяха последвали дълги часове на болки за Линда и на безпокойство за него. Чак в осем часа на следващата сутрин Холи най-после се бе появила, ревяща и със зачервено лице. От този момент той я бе заобичал.

В продължение на четири години болката, че вече не може да я вижда постоянно, не го напусна. Вината, разбира се, беше негова. Признаваше го. Беше се побъркал по време на женитбата си, искаше, но нямаше сили да остави наркотиците, които едва не го унищожиха. Накрая Линда не издържа. Напусна го, като взе Холи със себе си и се върна при майка си, където остана, докато не срещна Дензил Блейк. Дензил можеше да даде на Линда сигурността, от която тя толкова много имаше нужда. Той също обожаваше Холи, но Кристофър изпитваше мъка, че някой друг я вижда всяка сутрин, целува я всяка вечер, успокоява я, когато е нещастна, и я слуша да пее със сладък, но фалшив глас нейния вариант на „Трепкай, трепкай, малка звездичке“.

Понякога, в пристъп на отвращение от себе си, примесено със самосъжаление, Кристофър проклинаше Линда за това, че го остави и го лиши от дъщеря му, но дълбоко в себе си съзнаваше, че тя не е имала друг избор, бедата беше, че не можеше да изкара и ден, без да вземе наркотик, и не искаше да поеме отговорностите на брака. Когато се осъзна, беше вече много късно.

Той погледна Холи за последен път и се върна крадешком в стаята си. Затършува по дъното на чантата си и извади шише уиски, марка „Белс“. Беше оставил наркотиците, но пиенето не можеше. Никой не знаеше за това, тъй като се бе научил да пие постоянно и тайно, така че никога не бе напълно трезвен, но и никога не изглеждаше пиян. Взе чашата за четките за зъби от съседната баня, наля си известно количество и като седна на ръба на леглото, отпи бавно и одобрително. „Все пак Коледа е, каза си, а и нямаше да пие през деня, докато е с Холи, тогава какво лошо има…“ Взе една от книгите, които майка му бе оставила на масичката до леглото, отвори я и се зачете. Десет минути по-късно, погълнат от динамичния трилър, установи, че питието му се бе свършило. Взря се в празната чаша за момент, чудейки се дали да си налее още уиски. Само малко. Изкушението надделя над предпазливостта. Второто питие беше доста по-голямо от първото. На долния етаж часовникът на дядо му продължаваше да отмерва всеки четвърт час. Ще си легне веднага щом свърши питието си, защото Холи със сигурност щеше да стане рано сутринта.

 

 

Вирджиния изтри лицето си с кърпата, която натопи в много гореща вода и изстиска, притисна я до челото и слепоочията си, опитвайки се да намали напрежението. После подсуши кожата си и като се погледна в огледалото, опита се да си припомни лицето на младото момиче, което някога беше. Не й се удаде. Отсреща я гледаше една напрегната, угрижена жена със силно набраздено лице. Някогашните й меки, нежни устни бяха заобиколени, подобно на ветрило, от множество дълбоки прави бръчки. Тридесетте години брак с тиран като Едмънд бяха оставили своя отпечатък. Бедата беше там, че винаги се бе страхувала твърде много, за да му отвърне. Както и да го напусне, тъй като нямаше свои пари. После дойде и проблемът с децата. Когато не можа да забременее през първите няколко години от женитбата им, той я обвини. Не беше възможно той да е причината. При него всичко бе наред. Вината трябваше да е у нея. Беше съвсем ясно. Мъжете от семейството му никога не бяха имали някакви проблеми. Този непрекъснат тормоз не спираше и направо я влудяваше. Сега, обръщайки се назад към тези ранни години, тя осъзнаваше, че сигурно би било по-добре, ако не бяха имали Дейвид и Кристофър. Коренно противоположни един на друг, момчетата им бяха създавали различни проблеми още от пубертета. „Само малките деца са хубави, тъжно си помисли тя. Ако можеха да останат малки като Холи, колко по-приятен би бил светът!“

Когато се върна в спалнята си — мрачна, непривлекателна стая с бежови стени и килим, тя отиде при скрина до прозореца и отвори най-горното чекмедже вляво. След като нервно разрови овехтялото долно бельо от „Маркс и Спенсър“, тя извади оттам малко шишенце. Вътре в него блестяха успокоително тюркоазни и бели капсули и й напомняха, че с тяхна помощ животът може да стане поносим, е, почти. Това не бяха хапчета за „щастие“, разбира се. Нейният лекар й бе казал, че такова нещо не съществува. Това бяха — тя внимателно извади две — успокоителни хапчета. Те притъпяваха острите зъби на живота и й даваха малко от сарказма на Едмънд.

Вперила поглед в тавана, докато го чакаше в леглото, тя знаеше, че ако той не дойде скоро, ще заспи. Напоследък заспиваше всеки път, щом главата й докоснеше възглавницата. Това, разбира се, бе начин да избяга от действителността, да намери спасение в благословената забрава и тя прегърна завладялата я тъмнина с приветстваща въздишка.

 

 

Едмънд влезе тихо в кухнята, за да се обади. Вирджиния, Карол, Нийл и Кристофър се бяха качили горе в стаите си и само Дейвид и Шарлот бяха останали долу, погълнати от някаква глупост по телевизията. Нямаше опасност да го обезпокоят и той набра местния номер, който знаеше толкова добре, че можеше да го избере със завързани очи.

Жената, която се обади почти веднага, като че ли бе чакала до телефона.

— Да?

— Аз съм — прошепна Едмънд, макар да знаеше, че не могат да го чуят.

— Как си?

По начина, по който говореше, той разбра, че тя се усмихва. Представи си я в леглото, лъскавата й черна коса обгръщаше кадифените й рамене, тъмните й очи блестяха. Всичко в Оливия беше съблазнително. Дори спалнята й представляваше едно лъскаво луксозно убежище, подобно на стрида, по средата на която — като перла — лежеше тя. Той притвори очи и въздъхна дълбоко.

— Ужасно ми липсваш, скъпа. Господи, Оливия, как ще изкарам Коледа без теб?

— Можеш да бъдеш с мен, мили — каза, Оливия с дрезгав глас.

— Знаеш, че е невъзможно.

— Нищо не е невъзможно, ако го искаш достатъчно силно.

— За Бога, знаеш колко много те желая.

— Но очевидно не достатъчно. В противен случай сега щеше да бъдеш тук с мен… в леглото.

Едмънд изстена и Маки, легнал в кучешката си кошница в ъгъла, се надигна и погледна с наострени уши.

— Господи, Оливия, получавам ерекция само при мисълта за теб.

— И какво ще правиш?

— Какво мога да направя?

Тя се разсмя силно и гърлено.

— Горкият Едмънд! Коледа е, а ти ще се ограничиш с бърза ръчна процедура в банята.

— Не се шегувай така — опечалено каза той. — Не си ми нужна само за това. Аз те обичам, по дяволите!

— Зная — гласът й звучеше почти тъжно. — И аз те обичам, но ако не напуснеш Вирджиния, какво ще правим? Ще се срещаме тайно два или три пъти седмично до края на живота ни? Искам да бъда с теб, скъпи. Постоянно. Да те виждам само от време на време — това направо ме подлудява.

— Знаеш колко е трудно, Оливия. Ще поискам развод утре, ако мога. Знаеш това. Обичам те повече от всичко на този свят, вярвай ми.

Гласът й прозвуча леко враждебно:

— Не може ли да отиде да живее при сестра си?

— Освен това ще трябва и да я осигуря. След всички тези години вероятно ще ми струва цяло състояние! — Едмънд изглеждаше разтревожен. — Може би ще се наложи да продам къщата.

— Съжалявам, скъпи… Съжалявам — разкаяно каза Оливия. — Не исках да те разстройвам. Зная колко ти е трудно. Просто се чувствам толкова зле без теб, особено тази вечер.

Едмънд си помисли, че това се бе повтаряло стотици пъти и не ги бе довело доникъде. От време на време той обичаше да мечтае, че един ден двамата с Оливия, която бе тридесет и две годишна и разведена, ще се оженят и ще заживеят заедно в къщата в Шелуд. Но това беше само мечта. Ако поискаше от Вирджиния развод, трябваше да дели с нея наполовина всичко, за което бе работил, включително и къщата, а дори и най-сексапилната жена в света не би го принудила да направи тези жертви. Междувременно той заговори ласкаво:

— Да дойда ли да те видя сега? — нощта беше студена, но суха. Да прекоси нивята до другия край на Бароу и да продължи нагоре по „Бърчфийлд Лейн“ до вила „Магнолия“ щеше да отнеме по-малко от десет минути.

Оливия ахна от удоволствие.

— Наистина ли? Можеш да дойдеш да ме видиш сега? — гласът й трепереше от радост. — О, да, моля те! Моля те, скъпи! Ще бъде чудесно.

Едмънд погледна часовника си. Беше единадесет и тридесет. Мисълта за Оливия, очакваща го в леглото ухаеща и с гладка кожа, и която се любеше толкова умело, че главата му се замайваше, бе примамлива и той не можа да й устои.

— Идвам веднага — прошепна. Но първо трябваше да се качи горе и да провери дали Вирджиния е заспала.

 

 

— С кого говори? — Карол попита Нийл, когато той влезе в спалнята. Банята им се намираше на противоположния край на коридора и тя бе слушала монотонния говор на нечии гласове в продължение на няколко минути.

— Едмънд. Отиваше да провери термостата в избата или нещо подобно. Попитах дали мога да му помогна, но той каза, че ще се справи сам.

— Посред нощ?

Нийл сви рамене.

— Знаеш какъв е, винаги се тревожи за нещо — той се пъхна в голямото легло до нея, облечен в раирана фланелена пижама, подобна на ученическа.

Карол остави книгата си „Съвети за напредналия играч на голф“.

— Приятелката на Дейвид ми харесва, а на теб?

— Да. Бих казал, че е доста умна.

— Мислиш ли, че е богата? На Дейвид му трябва жена с пари, някоя, която ще му даде старт в живота.

— Нямам представа — „А и не ме интересува много“ — помисли си той, обърна се настрани и затвори очи.

— Каза ми, като си говорехме след вечеря, че баща й работи за голяма финансова компания. Майка й също е доста преуспяла.

„Довери се на Карол, помисли си Нийл, ако искаш да си пъхнеш носа в работите на другите хора.“

— Не желаеш ли да разбереш какво работи майка й? — попита Карол. — Тя е много известна.

Нийл въздъхна. Нямаше спасение. Нямаше да може да мигне, докато Карол не се освободи от тази любопитна информация.

— И какво работи? — попита той.

— Тя е Маргарет Тейлър!

— Коя, по дяволите, е Маргарет Тейлър?

— Тя е известна писателка на готварски книги! Написала е „Евтини вечери“, „Обяд за безделници“, „Елегантно забавление“ и още много други. Имам ги всичките вкъщи.

— Браво на теб.

Карол въздъхна тежко.

— Защо никога не се интересуваш от хората, Нийл?

— Интересувам се, ако ми харесват. Никога не съм познавал, нито дори чувал за Маргарет Тейлър, защо да се интересувам тогава?

— Ами ако Дейвид се ожени за Шарлот?

Нийл отвори изморените си очи и се взря в жена си:

— Не прибързваш ли малко?

— Вирджиния ми каза, че излизат от три месеца. Освен това той за първи път води момиче вкъщи. Бих казала, че изглежда обнадеждаващо.

— Обнадеждаващо за кого? — сухо попита той.

— И за двамата, ако се оженят… Знаеш много добре какво имам предвид, Нийл! Ще бъде доста забавно, ако Дейвид се ожени за дъщерята на някоя известна личност.

Нийл се обърна по гръб, изгубил надежда, че ще заспи веднага. Бедата при Карол беше, че на нея напълно й липсваше чувство за логика. Кое му беше забавното, запита се той, да има племенник — в неговия случай, по линия на жена му, — женен за момиче, чиято майка пише готварски книги?

— Е, добре, щом това те прави щастлива, скъпа — най-накрая каза той. Започваше да усеща болка в главата си и съжали, че бе пил толкова много портвайн след вечеря.

— Е, ако Дейвид се ожени за Шарлот — невъзмутимо продължи тя, — мисля, че това ще му осигури успех. Забелязвам вече и промяна в него, откакто я познава. Разбрах, че компанията се готви да го повиши след Нова година. Може би тогава ще има възможност да си наеме апартамент, освен ако, разбира се, не се премести при Шарлот. Нийл? Нийл? — тя се наклони към съпруга си, но той спеше дълбоко. Или поне се преструва, сърдито си помисли тя. „Защо и двете с Вирджиния, след като толкова обичаха да разговарят, се бяха омъжили за тихи мъже?“

 

 

След като Дейвид й Шарлот пожелаха на Едмънд лека нощ и той затвори плътно вратата на кабинета „за да не ни безпокои всички шумът от телевизора“, Дейвид облекчено се отпусна на канапето.

Шарлот се приближи.

— Добре ли си? — кавгата на вечеря доста го бе разстроила, но той се обърна към нея и леко се усмихна.

— Да, добре съм, скъпа. Просто се чувствам напрегнат тук — отвърна той. Очите му бяха наситеносини. — Както може би си разбрала, със семейството ми не се живее лесно. Проблемите на Кристофър винаги са поглъщали голяма част от вниманието на родителите ми и е трудно да не се чувстваш пренебрегнат понякога — той се засмя смутено и я прегърна. — Но сега ти си до мен и нека ги забравим.

— О, скъпи! — въздъхна Шарлот. — Разбирам колко трудно ви е било на всички, но нито за миг не бих повярвала, че се тревожат за теб по-малко, отколкото за Кристофър. Ти си техният първороден син! Може би просто не могат да го покажат както трябва.

— Толкова си добра към мен, мила — той я притегли към себе си. — Ти си най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало.

— О, Дейвид… — в очите й се появиха сълзи, той имаше нужда от нея, както и тя от него. Мисълта я накара да изпита топло чувство на сигурност и тя се притисна още по-силно в обятията му.

Той започна жадно да я целува и я повали на канапето, а ръцете му неумело заразкопчаваха роклята й отпред.

— Дейвид!… Родителите ти — опита се да протестира тя едва-едва.

— Шшт! — прошепна той между целувките. — Всичко е наред.

Тя се помъчи да стане, но той я хвана бързо, с неочаквана сила стисна бедрата й между краката си, за да не мърда.

— Дейвид! — Шарлот извърна лицето си настрани. — Някой от семейството ти може отново да слезе! Не бива да го правим тук…

— Разбира се, че можем, ангеле мой — тя усети горещия му дъх на шията си, силните му ръце се плъзнаха под роклята й, като умело я галеха. Изведнъж се почувства възбудена. Опасността да ги хванат придаваше ново измерение на правенето на любов и я накара да го пожелае мигновено. — Не зная какво бих правил без теб — съблазнително прошепна той.

— Няма да ти се наложи да се оправяш без мен… — тихо отвърна Шарлот, обвила ръце около врата му. — Обичам те.

Дейвид я погледна нежно.

— И аз те обичам, малко ангелче — той я целуна силно, страстно и тя се притисна в него, останала без дъх, замаяна, пренесла се в някакъв неземен рай, населяван само от тях двамата.

За момент Шарлот се почуди дали по Коледа ще я помоли да се омъжи за него. Това бяха думите, които най-много желаеше да чуе, думите, които щяха да я направят щастлива завинаги. Изпитваше остра нужда да му принадлежи. Ако не можеше да бъде част от живота му, най-важната част, тогава нямаше да й се живее повече.

Той вдигна роклята й нагоре и свали белите й атлазени бикини. После зарови лицето си между краката й, подлудявайки я с езика си, и я възбуди толкова силно, че тя изстена високо, но като си сети, че в къщата има и други хора, впи зъби в една от кадифените възглавници на канапето.

— О, мила! — гласът му бе гърлен, страстен. — О, малкото ми ангелче, толкова си прекрасна. Искам да те любя цялата нощ — Дейвид разкопча панталоните си. — Желая те. Трябва да те имам. Мили Боже, винаги ще бъдеш с мен, нали?

— Да, Дейвид. Обещавам — тя го прие, като се притисна към него, за да може той да проникне дълбоко. Задъхан и разтърсван от конвулсии, Дейвид навлезе още по-навътре, изпълвайки я с любовта си, отвеждайки я в един свят на наслада, където удоволствието я завладя изцяло и единственото, което искаше, бе да остане завинаги част от самия него.

Той свърши преди нея, освобождавайки желанието си на силни, пулсиращи тласъци, но това нямаше значение, тъй като остана в същото положение и продължи да се движи, достигайки до нов оргазъм. Приятната болка от повторното, толкова бързо освобождаване го накара да изстене, но бе решен да достави удоволствие и на любимата си. Тя усети как дълбоко в нея започна да се надига бързо и трескаво някаква вълна, която погълна всичко друго, така че бе способна единствено да чувства; да чувства тялото си, свързано с неговото, да чувства силата му, да усети обзелото я блаженство, когато вълната разкъса преградите си и тя остана на брега трепереща, преситена и изтощена.

— Предполагам, че е по-добре да се качим горе, преди да са ни хванали — прошепна Дейвид няколко минути по-късно. Подпря се на ръцете си и й се усмихна. Изглеждаше разгорещен и раздърпан, но страшно щастлив.

Шарлот кимна.

— Бих желала да спим заедно — каза тя, изпълнена с копнеж, когато станаха от леглото и оправиха дрехите си.

Той се наведе напред и леко я целуна по устните.

— Аз също, скъпа, но това е само за няколко нощи, а после се връщаме в Лондон.

— Зная — кимна тя и се усмихна. — Просто ми липсващ ужасно много, когато не си до мен.

— И ти на мен.

Хванати за ръце, те се качиха да си легнат. Преди Шарлот да влезе в стаята си, се спряха за малко на площадката да си разменят целувки.

— Лека нощ — прошепна Дейвид и се отправи надолу по коридора към своята стая.

Шарлот се съблече, изгаси светлината и отиде до прозореца да дръпне пердетата. Тъй като бе родена и израсла в града, нощният пейзаж на околността привлече любопитството й. Празнотата и спокойствието я изпълниха с благоговение, фактът, че навън, в тишината на мрака, нямаше хора, а само милиони животни, птици и насекоми, я изпълни със странно чувство. Отвори прозореца, наведе се навън и пое дълбоко дъх. Студеният въздух миришеше на влажна земя, а тъмнината изглеждаше непроницаема. Малко по малко очите й свикнаха с мрака и на фона на оловносивото небе се появиха очертанията на дърветата и храстите.

Погледна нагоре и видя една-единствена звезда и си спомни, че все пак е Бъдни вечер. Тогава нещо на земята привлече вниманието й. Някакво движение. Внезапно един висок и широкоплещест мъж прекоси бързо ливадата по посока към къщата. За момент Шарлот притаи дъх, мислейки си, че е някой неканен гост, но после нещо познато във фигурата я накара да се намръщи. Когато той изчезна сред храстите, които растяха покрай пътеката към задната врата, тя осъзна поразена, че това бе Едмънд Фаръл. В този момент часовникът в хола удари един.