Уна-Мери Паркър
Греховно удоволствие (11)

Единадесета глава

Холи седеше, свита в скута на Линда, и не искаше да говори. Беше привечер. Всички си бяха взели стаи в старомодния и уютен хотел „Корт“, на шест мили от Бароу, където щяха да прекарат нощта. Инспекторът бе казал, че ще дойде там в десет часа на другия ден, за да продължи разпита.

Собствениците на хотела, Питър и Дафне Филипс, предоставиха на семейството собствената си всекидневна, за да не ги безпокоят останалите гости. Бяха наредили на главния си градинар да не позволява на представителите на пресата, вървящи по петите им от Шелуд, да им досаждат.

Междувременно Холи отказваше да каже каквото и да било. Стискаше упорито малката си уста и в отговор на въпросите на Линда сама поклащаше глава.

— Тя е в шок — повтаряше Карол. — Може да е видяла какво се е случило, преди да я заключат в сандъка.

Нийл изглеждаше обезпокоен:

— Не мислиш ли, че трябва да извикаш лекар да я прегледа, Линда? Очевидно е травматизирана — той погледна Холи, която седеше, прегърбена и бледа, на коленете на майка си, все още стискайки любимата си кукла.

Линда поклати глава. Въпреки умората си, сега се бе успокоила и яростно бранеше дъщеря си.

— Медицинският екип я прегледа — отбеляза тя. — Физически й няма нищо, а това, че е травматизирана, не е изненадващо. Ще мине време, преди да се съвземе от преживяното. Мисля, че се нуждае от тишина и спокойствие. Веднага щом се навечеря, ще я изкъпя и ще я сложа да си легне.

Като чу това, Холи сграбчи ревера на майка си и не го пусна.

— Всичко е наред, скъпа — разбиращо каза Линда. — Обещавам, че няма да те оставя. Нито за миг. Можеш да спиш в леглото ми тази нощ, искаш ли?

Холи продължи да мълчи, но ръката й се отпусна.

— Мога ли да ви донеса по нещичко на двете? — попита Шарлот. Сега тя се чувстваше, повече от всякога, част от семейството. Бе харесала Линда още в първия миг, в който я видя да се втурва в кабинета в Шелуд и да избухва в плач, изпитала огромно облекчение, че Холи е жива. Погледите между двете жени в този момент бяха скрепили приятелството им. Холи бе връзката помежду им. Когато Линда взе детето си в ръце, тя разбра, че досега Шарлот я бе успокоявала. Благодарността й пролича в нейния отговор:

— Благодаря, скъпа. Би ли попитала дали вечерята й скоро ще бъде готова? Поръчах варено яйце, а струва ми се, че доста се забави.

— Разбира се — отвърна Шарлот. Дензил слагаше Бен да си легне в стаята, в която щяха да спят четиримата, и тя забеляза колко много Линда разчита на него. — Сега се връщам.

— Благодаря. Искам да сложа Холи да спи, но първо трябва да хапне нещо.

Шарлот забърза към рецепцията на хотела, където й казаха, че сервитьорката ще донесе вечерята на малката след няколко минути.

— Има ли още нещо, мадам? — жената я гледаше с нескрито любопитство. Не всеки ден в тази спокойна част на света се извършваше групово убийство.

— Засега не — отвърна Шарлот, — но очакваме приятеля ми, Дейвид Фаръл, да пристигне всеки момент. Бихте ли му казали къде сме? — Дейвид бе останал в Шелуд Манър да заключи под надзора на инспектора. Тя бе поискала да остане с него, но той бе настоял да си тръгне.

— Ще дойда при вас веднага щом мога — беше казал Дейвид с глух, уморен глас. — Искам да остана и да разбера кой ще почисти цялата… цялата тази бъркотия — колебливо бе добавил той.

Тогава Дензил, милият добър Дензил, се беше качил да вземе нещата на Холи от стаята й, преди да тръгнат за хотела. Шарлот разбираше защо Линда се бе омъжила за него. Той видимо приличаше на Кристофър. Шарлот мислено се поправи: на Кристофър, когото е познавала и харесвала. Не на дивото, необуздано същество, което тя бе видяла в апартамента си в онзи ден, не на този, който бе избил семейството си в пристъп на лудост, а на един като цяло тих, спокоен човек с добро чувство за хумор и много мил по природа.

Когато Шарлот се върна във всекидневната на хотела, придружена от една сервитьорка с поднос за Холи, завари другите да спорят.

Линда се бе разгорещила:

— Просто зная, че Крис не го е направил! Те са сгрешили.

Карол отвърна внимателно, съзнавайки, че Холи ги наблюдава и слуша всичко, което се говори:

— Боя се, че няма никакво съмнение.

— Случаят е ясен, Линда — съгласи се Нийл. — Кой друг може да е бил? Кой друг е имал мотив? Мисля, че Едмънд и Крис са се скарали — знаеш за кого — и нещата са излезли от контрол…

— Не съм съгласна! — буйно отвърна Линда. Докато говореше, сръчно счупи яйцето и започна да маже с масло тънките препечени филийки. — Ще го обсъдим по-късно — остро продължи тя, — но аз зная, че той никога няма да направи подобно нещо.

Настъпи неловка тишина. Всички имаха какво да кажат, да изложат собствените си теории, но никой не можеше да ги изрече гласно, докато Холи беше там. Линда пъхна лъжичката, пълна с яйце, в устата й, а Нийл отиде да поръча още питиета.

— Е, скъпа моя? — попита тя дъщеря си. — А сега какво ще кажеш за малко препечена филийка?

Но детето отказа да яде повече и като пъхна куклата здраво под ръката си, се облегна назад със затворени очи. Няколко минути по-късно Холи бе дълбоко заспала.

— Мисля да я оставя засега да лежи на канапето — каза Линда и нежно я положи между възглавниците. — Няма смисъл да я събуждам, за да я сложа в леглото.

— Покрий я с това — рече Карол, като предложи бежовата си, ръчно плетена жилетка. Сега, когато Холи спеше дълбоко, другите се отпуснаха. След няколко минути Дензил се присъедини към тях и съобщи, че и Бен е настанен за през нощта. После пристигна Дейвид.

— Добре ли си, скъпи? — попита загрижено Шарлот. Той изглеждаше ужасно, очите му бяха зачервени, а бузите — хлътнали. Дейвид кимна леко, но не отговори.

— Защо не попитаме дали не може да хапнем нещо тук? — предложи Дензил. — Предполагам, че никой от нас не иска да седне в ресторанта и да го гледат.

— Добра идея — съгласи се Линда.

— Аз не съм гладна — отбеляза Карол, — но мисля, че трябва да хапнем нещо.

Нийл предложи сандвичи и кафе, и още питиета. Докато той отиде да ги поръча, Дейвид седна отпуснат, държейки ръката на Шарлот, а Линда се върна към предишния разговор. Първоначално тя се обърна към брата на бившия си съпруг:

— Не вярвам, че Крис е направил това. Дори не мога да си представя защо полицията смята, че е бил той.

Дейвид изглеждаше изненадан.

— Но, Линда, ти пристигна едва днес следобед. Двамата с Шарлот сме тук от десет и половина сутринта. Видяхме какво се е случило. Разбира се, че е бил Крис, за Бога, той все още държеше пушката! Беше се прострелял във врата…

Карол се извърна ужасена.

— Съжалявам, лельо Карол — продължи той, — но е абсурдно Линда да смята, че някой друг е могъл да го извърши. Ти чу полицията, нали? Няма следи от влизане с взлом. Нищо не е откраднато. Татко и Крис сигурно са се скарали за онази жена в селото…

— Зная всичко за Оливия Мидълтън — прекъсна го Линда. — Крис ми разказа за нея и съм уверена, че не е ревнувал от баща си, защото, както ми сподели, е нямал причина. Тя обичаше Крис и той го знаеше. Той също я обичаше. Помисли, имал ли е той стимул, за да живее? Всъщност за пръв път от години насам е виждал някакво бъдеще за себе си.

— А дали полицията е говорила с Оливия? — внезапно попита Шарлот. — Боже мой, предполагам, че знае какво се е случило.

— Сигурно е научила. Цялото село е обхванато от хаоса — рече Карол със сух глас. — Трябва да е глуха и сляпа, за да не е узнала.

Линда я погледна с любопитство:

— Не я ли харесваш?

Карол изсумтя:

— Как може да харесвам жена, която ходи с мъжа на сестра ми! И не стига това, ами тръгнала после и със сина й!

— Видях я веднъж за малко — бавно каза Линда. — Двамата с Крис дойдоха един следобед да вземат Холи, за да я заведат в зоологическата градина.

Другите чакаха да чуят по-нататък.

— Доста я харесах — продължи тя. — Много ми е мъчно за нея сега. Трябва да се опитам да я видя утре. Ние поне сме заедно, а предполагам, че тя си няма никого.

— Не смятам, че ще остане дълго време сама — отвърна Карол.

Линда не обърна внимание на забележката и се обърна отново към Дейвид:

— Нали не вярваш, че Крис е убил родителите ви и после се е самоубил?

— Дали вярвам или не няма значение, случилото се е факт — съкрушено отвърна той.

— Дейвид е прав — каза Шарлот.

В този момент Дензил се върна в стаята и като чу тези думи, попита:

— Полицията потвърди ли го?

— Да — отвърна Дейвид и Шарлот кимна на Линда, за да я увери, че той казва истината.

— Струва ми се, че има стотици неизяснени факти и доста неща, които не се връзват — твърдо държеше на своето Линда. — А Холи? Защо е била заключена в сандъка? Цяло чудо е, че не се е задушила.

Другите я погледнаха мълчаливо, без да могат да предложат някакво обяснение.

Дейвид безпомощно разпери ръце.

— Виж, мама ми позвъни и ми каза какво става. Иска ми се да бях разбрал колко сериозна е кавгата, но тъй като бях в Лондон, съмнявам се, че можех да пристигна навреме… — той замълча, очевидно разстроен, и Шарлот стисна успокоително ръката му.

— И полицията наистина е удовлетворена от тази версия? — настоя Линда.

— Това е факт, а не версия — намеси се Нийл. — Ако Вирджиния не се бе обадила на Дейвид, тогава можеше да има съмнения по случая. А и след като знаем, че Крис бе способен да избухне, според мен всичко е съвсем ясно.

Линда ги погледна открито:

— Съжалявам, но не мога да повярвам на това нито за миг — откровено каза тя.

В стаята настъпи тишина и погледите на всички се насочиха към нея.

— Защо разстройваш Дейвид така? — попита Шарлот.

— И защо защитаваш Крис, скъпа? — добави Карол. — Защото е баща на Холи? Това е разбираемо, предполагам.

Линда премигна. Очите й бяха мокри от сълзи, макар гласът й да остана твърд:

— Не защото е баща на Холи. Аз все още го обичах — тя се обърна към Дензил със слаба усмивка. — И Дензил е бил женен преди, той разбира това, не е задължително да престанеш да обичаш някого, само защото си се развел с него. Но което е по-важно — аз познавах Крис по-добре от всички ви. Знаех всичките му недостатъци. Всичките му слабости. Известно ви е, че останахме близки дори и след като се разделихме. Той никога не би убил майка си и баща си, и никога не би се самоубил. Освен това, той обичаше Холи твърде много, за да направи нещо, което да я нарани.

— О, Линда! — възрази Дейвид. — Аз също обичах Крис, всички го обичахме, но двамата с моята приятелка сме го виждали да изпада в ужасен гняв за нищо! Мила, кажи й за оня случай в апартамента ти — подкани той Шарлот.

Тя накратко разказа какво се бе случило. Линда слушаше внимателно. После кимна.

— Да, това е типично за Крис — съгласи се тя. — Избухливост. Прилив на адреналин, бой с юмруци! Да, това наистина е бил Крис. Но не и при случилото се в Шелуд. Било е съвсем различно.

— В какво отношение? — попита Нийл. — Нито Вирджиния, нито Едмънд са могли да му се противопоставят, ако е станал агресивен. Този път той просто е имал пушка в ръцете си. Каква е разликата?

— Има огромна разлика! — избухна Линда. — Ако Крис се е сбил с баща си, той е могъл да го събори на земята, да го удари няколко пъти, но никога не би посегнал на Вирджиния. Никога. Независимо от това колко наркотици вземаше, когато бяхме женени, той никога не ме е удрял. Крис никога не би докоснал жена.

— Чия е била пушката все пак? — попита Дензил.

— На Едмънд — отвърна Нийл. — Веднага я познах.

— Още нещо — упорито продължи Линда. — Когато Крис се ядосаше, му минаваше веднага. Докато е отивал до стаята с оръжията вчера, докато е отключвал шкафа, изваждал пушката и я е зареждал, той би се успокоил. Крис наистина се разяряваше понякога, но никога това не траеше повече от няколко секунди. После всичко свършваше. Тези убийства изглеждат прекалено обмислени, за да ги е извършил той.

— Всичко това звучи много добре — свадливо каза Нийл, — но полицаите мислят другояче, а трябва да си призная, че и аз споделям мнението им.

Дейвид заговори нежно:

— Зная, че това е ужасен удар, Линда. Всички сме потресени, а за теб е особено тежко, тъй като той е баща на Холи. Но се страхувам, че трябва да приемем фактите такива, каквито са.

Тя покри лицето си с ръце. Дензил я прегърна и я притегли към себе си.

— Трудно й е да го приеме — тихо каза той.

Линда вдигна очи и заплака, без да крие сълзите си.

— Невъзможно е да го приема! Не вярвам, че го е направил Крис!

— Може би аутопсията ще покаже нещо — отбеляза Шарлот. Разбираше желанието на Линда да защити Крис, но тя разстройваше другите. Дейвид особено бе имал изтощителен ден и изглеждаше така, като че ли всеки момент ще припадне.

— Какво друго може да се установи? — попита Дейвид. — Мама и татко са били застреляни от упор и Крис е опрял пушката до своето… — той скри лице в ръцете си.

— Моля те! — разтревожена каза Карол и се обърна към Линда. — Трябва ли отново да се ровим, в цялата тази работа? Всички сме много разстроени и уморени.

Нийл постави празната си чаша на масата.

— Колкото по-скоро приключи следствието, толкова по-добре. Тогава всичко би могло да се забрави и да опитаме да се върнем към нормалния живот.

— Все още мисля, че полицията греши — настоя Линда.

— Нещата може да изглеждат различни утре, когато Холи ни разкаже какво се е случило — рече Шарлот и погледна спящото дете.

Линда не каза нищо, само протегна ръка да погали разпилените руси къдрици на дъщеричката си.

— Милото ми — прошепна тя почти на себе си. — Сигурно се е изплашила ужасно.

 

 

На следващата сутрин, докато се обличаше, Шарлот включи телевизора за новините в осем. Дейвид, който се къпеше в съседната баня, приключи набързо и излезе, препасал кърпа около бедрата си.

Водещият материал бе за убийството. Когато коментаторът описа какво се бе случило, видяха треперещи въздушни кадри от Шелуд Манър, заснети от хеликоптер. Те показваха ставащото на алеята, полицейските коли, камионетки и линейките, приличащи на играчки. Униформени фигури бързаха напред-назад. Последва картина на входа с трите колони, където Грайндли говореше на друг полицай, а след това изведнъж на екрана се появи лицето на Крис, усмихнато и мило. Шарлот извика, леко шокирана. Той изглеждаше толкова добре и така щастлив на снимката, че беше трудно да се повярва, че сега е мъртъв. Тя разпозна фотографията, която стоеше на бюрото на Едмънд, и се учуди как телевизионният екип се бе добрал до нея. Малко по-късно на екрана се появиха снимки на Вирджиния и Едмънд, старомодни, малки черно-бели фотографии отпреди много години.

— О, Дейвид… — съкрушено каза Шарлот и обви с ръка кръста му. Той гледаше телевизора, като че ли не можеше да повярва на онова, което вижда, покрил устата си с ръка.

— … Смята се, че двадесет и шест годишният син на Вирджиния и Едмънд Фаръл, Кристофър Фаръл, е застрелял родителите си след спор, преди да се самоубие — каза коментаторът със сух, безизразен глас.

След това на екрана се появи лицето на Грайндли, мрачно и важно.

— Друг заподозрян няма — потвърди той.

— Какво ще кажете за малкото момиченце, Холи Фаръл, което е било открито, заключено в сандък? — попита интервюиращият, застанал с гръб към камерата, и пъхна микрофона под носа на инспектора.

— Ами малкото момиченце все още нищо не ни е казало, но не очакваме фактите да се променят дори и когато бъде в състояние да говори. Някой я е заключил в раклата, най-вероятно заради нейната безопасност, но важното е, че тя е невредима и е добре.

— Имате ли някаква представа кой може да я е заключил там? Не би ли могла да се задуши?

Грайндли кимна:

— Да, наистина. Засега не съм в състояние да коментирам това, но се надявам да направя изявление в следващите четиридесет и осем часа.

— Но вие сте почти сигурен, че може да е бил баща й?

Интервюиращият, помисли си Шарлот, прилича на куче, заръфало кокал.

— На този етап не мога да потвърдя това.

Тя погледна Дейвид:

— Смяташ ли, че е така?

— Предполагам, че е възможно — бавно отвърна той.

— По-добре да идем да закусим — отбеляза Шарлот. — Грайндли ще бъде тук в десет.

Когато слязоха във фоайето на хотела, видяха на една маса до рецепцията куп вестници. Дейвид се запъти направо към тях и взе един.

— Виж това! — той беше ужасен. Заглавието бе изписано с едри черни букви:

„ЕДИНСТВЕНИЯТ ОЦЕЛЯЛ“

Под него беше поместена снимката, на която Линда изнасяше на ръце Холи от Шелуд Манър предишния следобед. Имаше фотографии и на Дейвид, измъчен и разстроен, и на Шарлот, бършеща очите си с кърпичка.

— О, Боже мой! — възкликна Шарлот. Пребледняла, тя прочете за „клането“ на семейството, за „изцапания с кръв интериор на луксозната къща“ и за това, че „когато четиригодишната Холи най-накрая проговори, може би всичко ще се изясни“.

В този момент на алеята пред хотела настъпи раздвижване, просветнаха няколко камери и Шарлот забеляза тълпа от репортери и фотографи, които се опитваха да минат покрай двамата градинари, охраняващи входа.

Дейвид сграбчи ръката й и я измъкна от тяхното полезрение по един коридор, водещ към салона на хотела. В този момент се появи собственикът, Питър Филипс. Той изглеждаше измъчен.

— Приготвил съм стая за всички ви в задната част на хотела. Обикновено я използваме за конференции. Там ще имате малко спокойствие — той хвърли поглед към алеята през стъклената входна врата. — Ще позвъня на полицията да видя дали не можем да направим нещо, та пресата да ви остави на мира.

— Благодаря — каза Дейвид с признателност.

След няколко минути Линда и Дензил се присъединиха към тях. Тя изглеждаше така, като че ли не бе спала. Холи беше в ръцете й, прегърнала я здраво за шията. След нея вървеше Дензил с Бен.

— Зле ли прекарахте нощта? — попита Шарлот, докато те се настаняваха около масата в ъгъла, приготвена за закуска. Все едно че се бяха изолирали в самолетен хангар, помисли си тя, оглеждайки голямата и гола стая за конференции, чиито светлозелени стени сякаш отразяваха всеки звук.

— Изобщо не можахме да мигнем — отвърна Линда, като се усмихна тъжно.

— Как спа, Холи? — гальовно попита Шарлот. — Флиси изглежда добре!

Детето й се усмихна леко, но не каза нищо. Шарлот погледна въпросително Линда, която поклати глава.

— Не е отронила нито думичка — отвърна тя. — Започвам да мисля, че може да мине доста време, докато проговори. Смятам, че ако си отидем вкъщи още днес и се върнем към нормален живот колкото е възможно по-скоро, това ще помогне.

Шарлот кимна разбиращо.

Карол и Нийл се появиха и двамата сервитьори поднесоха закуската сред всеобщо мълчание. Нямаше какво повече да си кажат. Предишния ден бяха изразходвали думите и чувствата си. Всички бяха налегнати от странно спокойствие, но според Шарлот това бе моментно състояние.

То беше отдих от ужаса и скръбта от предишния ден и тя се запита колко ли дълго ще продължи.

Никога преди не бе се докосвала до смъртта. Това ново преживяване я накара да се почувства странно. Изхвърлена на непознат бряг, чудейки се кога земята отново ще се разтвори под нея и атрофиралите й чувства ще се съживят. За нейна изненада бе спала по-добре, отколкото можеше да се надява, и в първия момент, когато се събуди не можа да си спомни къде се намира. Разпозна само Дейвид до себе си. После нахлуха спомените от вчерашния ден. Очакваше отново да я завладеят силни чувства, но не изпита нищо. Усещаше странна лекота, товарът на мъката и ужасът бе паднал от плещите й, и тя почувства, че може да се справи с всичко, което й поднесе денят.

Том Грайндли пристигна малко преди десет, придружен от Рон Франклин. Шарлот се запита дали работят заедно, като онези детективи от телевизионните филми, които винаги имат партньор.

— Как сте днес? — живо попита инспекторът, като огледа насядалите около масата. — Бих искал да поговоря с всеки поотделно и ми се ще да започна с вас, госпожо Блейк — обърна се към Линда. — И с Холи — добави той многозначително.

Шарлот и Дейвид, Карол, Нийл и Дензил предпочетоха да се върнат в стаите си, отколкото да чакат в общия салон.

— Франклин ще дойде да ви извика, когато имаме нужда от вас — информира ги Грайндли. — Няма да отнеме много време, а после сте свободни да си отидете по домовете.

Като останаха сами, той се обърна отново към Линда с надежда:

— Холи каза ли вече нещо за случилото се?

Тя поклати глава:

— Не. Изобщо не говори, за каквото и да било. Наистина се тревожа за нея.

Грайндли я успокои:

— Това е обичайно за малките деца, преживели силен стрес. Важното е да не се опитвате да я насилвате. Веднага ще извикам лекар от полицията да я прегледа. Мисля, че ще ви посъветва да се държите с нея както обикновено, докато шокът премине. Това обаче може да отнеме известно време. Не знаем какво е видяла.

Линда кимна.

— Можем ли да се върнем в Лондон днес? Разбирам, че тя е особено важна за вашето следствие, но смятам, че колкото по-скоро се прибере вкъщи, толкова по-бързо ще се оправи.

— Съгласен съм. Впрочем нейният разказ не е от такова съществено значение. Искам да кажа, че в основни линии знаем какво се е случило. Разбира се, за нас е важно да разберем кой я е заключил в сандъка, но ние имаме своите теории: съмнявам се, че онова, което ще каже Холи, ще промени нещо.

— Но вие смятате, че бившият ми съпруг е стрелял, а аз съм сигурна, че не е бил той — гласът на Линда беше гневен. — Бях омъжена за него няколко години, инспекторе, познавам този човек много добре. Той никога не би направил подобно нещо.

Грайндли я погледна замислено, наклонил главата си на една страна. Пред себе си виждаше млада жена с майчинско изражение, не особено красива, но с доста здрав разум. Освен това тя говореше с абсолютна убеденост и макар думите й да звучаха гневно, далеч не беше истеричка.

— Кажете ми какво смятате, че се е случило в действителност — предложи той, по-скоро за да й угоди, отколкото заради нещо друго. От опит знаеше, че дори и най-чувствителните хора можеха да се окажат слепи по отношение на онези, които обичаха.

— Мисля, че ги е убил някой, който е имал зъб на семейството — отвърна Линда. — Някой, когото са познавали, това обяснява защо няма влизане с взлом. Както знаете, малко хора харесваха Едмънд Фаръл. Смятам, че си е създал врагове в бизнес средите, преди да се пенсионира. Вероятно този човек не е искал да навреди на едно невинно дете и може би сам е скрил Холи в сандъка.

— И после е пробутал ключа на Кристофър Фаръл? — Грайндли поклати глава, почти развеселен. — Не мисля, че това е вероятно, госпожо Блейк. В такъв случай този човек би могъл да бъде разпознат от Холи.

— Това е само предположение — съгласи се Линда, — но в едно нещо съм сигурна: не го е направил Крис. Готова съм да заложа живота си.

— Да се надяваме, че няма да се наложи — отбеляза Грайндли, опитвайки да се пошегува.

Шарлот бе разпитана последна.

— Не ги познавах много добре — обясни тя. — С Дейвид сме приятели само от четири месеца. Всъщност малко по-добре познавах Крис, отколкото родителите му.

— Говорихте ли с госпожа Фаръл, когато се обади онази вечер по телефона? — попита Грайндли.

— Не. По това време бях под душа.

— Но сте били в стаята, когато Дейвид Фаръл й е позвънил няколко минути по-късно?

— Да, но линията беше заета и той не можа да се свърже.

— Така че научихте за инцидента едва когато полицията дойде на следващата сутрин в апартамента ви, за да съобщи на господин Фаръл?

— Да.

— Добре. Съжалявам, че трябваше отново да повторим всичко това, госпожице Тейлър, но смятам, че повече няма да ви безпокоим.

— Говорихте ли е Оливия Мидълтън? Тя в Бароу ли живее? — любопитно попита Шарлот.

— Днес следобед ще се срещна с нея. Защо питате?

— Защото беше приятелка и на Едмънд Фаръл, и на Крис. Може да знае нещо — предположи Шарлот. Не искаше да се бърка в работите на семейство Фаръл, но дълбоко в себе си усещаше, че Оливия би могла да хвърли известна светлина върху случилото се.

— Не е ли била нещо повече от приятелка?

Шарлот извърна очи. Нямаше желание да обсъжда сексуалния живот на бащата и на брата на Дейвид.

— Възможно е — предпазливо каза тя. — Виждала съм я само веднъж, но Крис, изглежда, много я харесваше.

— Доста, струва ми се — инспекторът се изправи, с което показа, че срещата им е приключила. Другите — с изключение на Дензил и Бен — се върнаха в стаята за конференции. Холи се бе вкопчила в ръката на Линда. Тя бе отказала да говори с Грайндли, когато той се бе видял с нея малко преди това, беше заровила лице в полата на майка си.

— Всичко е наред, скъпа — успокои я Линда.

— Засега ще я оставим на мира. Сигурен съм, че скоро ще се оправи — отбеляза Грайндли, като нарочно се държеше настрана от нея. — Отивам да взема показанията на Гладис Сковел.

— Как е тя? — попита Карол.

— Все още е доста шокирана.

— Толкова много хора са потресени от случилото се — обади се за първи път Рон Франклин. — Подобно нещо никога не е ставало в Бароу.

— В Бароу, никога нищо не се е случвало — сухо каза Нийл. Главата му се цепеше от изпитото предишната вечер уиски и единственото му желание сега бе да се върне вкъщи.

 

 

Мейбъл пристигна в Магнолия Котидж в обичайното време, нетърпелива да узнае как се чувства Оливия. За своя изненада, завари я вече облечена да седи на писалищната маса в гостната. Беше гримирана безупречно и косата й бе вързана отзад с черна кадифена панделка; само подутите й клепачи издаваха, че бе прекарала безсънна нощ и бе плакала.

— Мога ли да донеса закуската ви, госпожо Мидълтън? — попита Мейбъл.

— Днес ще пия само кафе, благодаря — отвърна Оливия, без да вдигне очи, и продължи да пише.

— Не искате ли поне малко препечен хляб?

— Не, благодаря.

— Да ви оставя ли нещо за обяд тогава?

— Не, Мейбъл, благодаря — тя вдигна глава и я погледна бегло. Устните й бяха изопнати, тъмните й очи не мигаха. — Днес следобед заминавам за Лондон.

— Много добре. Ще се върнете ли утре?

— Изобщо няма да се връщам, Мейбъл.

Брадичката на старата жена клюмна. Очите й се разшириха:

— Какво, никога?

— Точно така. Продавам къщата. Адвокатът ми ще се погрижи за всичко. Ще ти дам чек за сумата, която ти дължа — гласът на Оливия беше безизразен.

— Значи вие няма да имате вече нужда от мен, госпожо Мидълтън?

— Боя се, че не.

— Ще ни бъде мъчно, ако си заминете — Мейбъл огледа мрачната стая, която бе чистила всеки ден през последната година. — Къде ще отидете тогава? В Лондон ли ще живеете?

— Още не съм сигурна — Оливия отново взе писалката си. Това беше знак, че не се нуждае повече от присъствието й. После си спомни нещо. — Един полицай ще дойде, за да поговорим… — за първи път гласът й потрепери. Но тя събра сили и продължи: — Ще бъде тук по обяд. Би ли го поканила вътре? След това можеш да си вървиш.

— Да, госпожо Мидълтън.

Мейбъл се върна в кухнята и си направи чаша чай. Щеше да забърше набързо, преди да си тръгне. Нямаше смисъл да се съсипва, щом къщата щеше да остане празна… Чак когато се качи в спалнята, осъзна какво й бе казала Оливия. По средата на пода бяха струпани десетина куфара. Шкафчета и полиците бяха изпразнени, а всички шишета с парфюми — махнати от тоалетната масичка. Стаята бе оголена и пуста. Видът й сякаш говореше, че обитателят й по-скоро е починал, отколкото, че се готви да заминава.

Мейбъл оправи леглото с атлазените драперии за последен път. Идването тук щеше да й липсва. Начинът, по който живееше Оливия Мидълтън, бе наистина изненада за нея. След първия си работен ден в Магнолия Котидж тя имаше толкова много да разказва на приятелите си в селото, че непрекъснато я канеха на чай, за да опише какво представлява къщата. Тези тъмни тежки пердета от брокат и кадифе! Това дълго канапе, покрито с черен атлаз, върху което беше хвърлена небрежно цяла леопардова кожа; екзотичните картини, парфюмираните свещи, светлината, струяща от прозорците, засенчени от големи растения… В дома имаше нещо толкова привлекателно, че не беше никак чудно защо Едмънд се промъкваше под прикритието на тъмнината там, където го очакваше като паяк в паяжината си крехката му тъмнокоса и белокожа обитателка. После се появи и младият господин Фаръл! Мейбъл поклати глава, прокарвайки бърсалката за прах по празната тоалетна масичка.

„Каквото повикало, такова се обадило — рече си тя мрачно. — Този, който копае гроб другиму, сам пада в него.“

По обяд на входната врата се позвъни и Мейбъл отиде да посрещне Грайндли и Франклин. Беше ги срещнала предишната вечер, когато бяха отишли да говорят с Гладис.

— Оттук, господа — любезно рече тя, макар да ги смяташе за двама глупаци. Къде им беше здравият разум? Как така обикаляха и разпитваха хората, а не виждаха онова, което беше под носовете им?

— Все едно че полицаите са нарисували скица — бе казала тя на Гладис, — но оставят някой друг да я оцвети.

 

 

— Да, Кристофър Фаръл беше тук вчера — каза Оливия на инспектора.

Франклин записваше всичко в бележника си.

— Сам ли беше? — попита Грайндли.

— Да.

— Къде е била тогава дъщеря му?

— С баба си. Крис ми каза, че госпожа Фаръл щяла да показва на Холи как се правят малки кексчета, а после имало нещо по телевизията, което според нея щяло да се хареса на детето.

Грайндли знаеше за любовната връзка на Оливия Мидълтън с бащата и сина. За човек, който съвсем наскоро бе претърпял двойна загуба, тя беше невероятно спокойна.

— Как изглеждаше Кристофър Фаръл?

— Съвсем добре — отвърна Оливия. — Беше в настроение и много щастлив. Правихме планове за следващите дни на тази седмица… — за първи път гласът й потрепери и като мигаше доста бързо, тя стисна устни.

— Кога видяхте за последен път Едмънд Фаръл? — продължи инспекторът.

— Преди три дни — веднага отвърна Оливия. — Дойде да ме види след вечеря.

— Предполагам, че и той е бил сам? — Грайндли се опита да прикрие сарказма в гласа си.

Тя вирна брадичката си и насочи погледа си право в него. Тъмните й очи бяха пълни с болка.

— Не смятам да отричам, че имах любовна връзка и с двамата мъже. Предполагам, че половината село ви е разказало за това. Да, Едмънд дойде сам и си тръгна след полунощ.

— Кажете ми, госпожо Мидълтън, все още ли сте омъжена? Съществува ли някъде наблизо господин Мидълтън, който може да не е съгласен с личния ви живот?

— Да, има господин Мидълтън — призна тя. — Но той живее в Монте Карло с деветнадесетгодишната си секретарка, с която избяга, докато беше женен за мен. Мисля, че няма никаква вероятност да се поинтересува какво правя напоследък.

Грайндли хвърли поглед на Франклин, за да се увери, че той е разбрал добре всичко.

— Както и да е — спокойно продължи Оливия, — според тазсутрешните новини вие не подозирате външен човек. Изглежда, мислите, че е бил Кристофър Фаръл.

— А вие не смятате ли така, госпожо Мидълтън? — бързо попита инспекторът.

Оливия отново го изгледа сурово и продължително. После заговори.

— Той беше способен да го стори — съгласи се тя. — Крис можеше да изпадне в ужасен гняв.

— Виждали ли сте го някога в такова състояние?

Оливия кимна.

— Беше глупаво наистина. Попаднахме в улично задръстване в Лондон и някой се опита да ни отнеме предимството и да ни изпревари. Крис се вбеси.

— Имате ли някаква представа за какво може да е била кавгата миналата вечер?

— Знаем ли, че Крис и баща му са се карали? — попита тя с любопитство.

— Да, госпожо Мидълтън. Предполагам, че може да са се карали заради вас? Възможно ли е това?

Оливия присви устни и сведе поглед към документите на бюрото си.

— Може би Едмънд имаше причина да ревнува — каза тя след малко, — но не и Кристофър. Трябва да е бил наясно.

— Къде бяхте в петък вечерта около пет и половина?

— Бях тук.

Грайндли сбърчи вежди и замълча замислено.

— Около пет и половина? — повтори той.

— Да. Той дойде на чай и си тръгна след шест.

Франклин продължаваше да пише като обезумял. Инспекторът имаше още един въпрос:

— Смятахте ли да продължите връзката си и с двамата мъже? Дори и ако това доведеше до неприятности между тях?

Оливия се изчерви и извърна очи.

— Да — просто отвърна тя.

— Има ли още нещо, което бихте искали да ми кажете?

— Нямам какво друго да ви кажа. Тръгвам си оттук. Напускам завинаги. Повече не съм ви нужна, нали?

Тя изглеждаше толкова крехка и уязвима, но Грайндли си спомни, че можеше да бъде достатъчно безмилостна в любовните си връзки и рязко попита:

— Къде ще отидете?

— Като за начало в Лондон. След това наистина не зная. Ще продам къщата, а адвокатът ми ще се погрижи за всичко останало. Ще ви дам името му и винаги можете да се свържете с мен чрез него — докато говореше, тя се пресегна за писалка и хартия и започна да пише.