Уна-Мери Паркър
Греховно удоволствие (5)

Пета глава

— Благодаря на Бога, че всичко свърши! — каза Нийл и затвори куфара си. — Още една Коледа отмина, а следващата година ще си бъдем у дома.

— Тихо! Ще те чуят — хвърли му предупредителен поглед Карол, пъхайки чифт обувки в пътната си чанта. Те се намираха в стаята си в Шелуд Манър и се приготвяха за тръгване. За първи път от четири дни насам се почувстваха радостни.

— Все пак бе ужасно, нали? — отбеляза Нийл, като сниши глас. — Вирджиния беше по-нервна от всякога, а Едмънд се държеше отвратително.

— Кристофър го разстрои.

— Него всичко го разстройва.

— Смяташ ли, че има връзка с тази жена?

— Разбира се. А ти как мислиш?

Карол замълча, преди да се съгласи неохотно.

— Бедната Вирджиния! Благодаря на Бога, че не разбира какво става.

— Струва ми се, че разбира.

— Наистина ли? — Карол сбърчи чело, като че ли почувства внезапна болка. — О, Господи, какво можем да направим? Едмънд е един мръсник.

— Въпреки това той никога няма да напусне Вирджиния. Бих казал, че тази Оливия — или както и да се казва там — е само една мимолетна прищявка. Няма за какво да се безпокоиш.

Карол погледна мъжа си с шеговита строгост.

— По-добре избягвай да имаш такива прищевки, мимолетни или други, или ще наложа главата ти с някоя щека за голф!

Нийл се разсмя. Сега, когато си отиваха вкъщи, Карол отново възвръщаше обичайната си веселост и недоволството й се изпаряваше.

— Няма такава опасност — успокои я той. — Твърде много ценя щеките си за голф.

— Надявам се — усмихна се и тя. После нещо й дойде наум и отново сниши глас: — Няма да се учудя, ако Крис не успее да я отнеме от Едмънд, съдейки по кавгата им миналата вечер.

Пикантността на ситуацията забавляваше Нийл.

— Нека спечели по-добрият.

— Това е ужасно!

— Трябва да признаеш, че тя е по-скоро на възрастта на Крис, а той в момента няма приятелка, нали?

— Вирджиния ми каза, че не е имал сериозна връзка, откакто се раздели с Линда — отвърна Карол.

Нийл занесе багажа до вратата на спалнята.

— Идваш ли? Ще го сложа в колата и можем да тръгваме.

Тя огледа стаята за последен път.

— Да, мисля, че сме взели всичко — слязоха весело по стълбите. „Ще бъде хубаво да спрем по пътя и да обядваме в някое провинциално ресторантче“ — реши Карол. Връщането у дома заслужаваше да се отпразнува.

Шарлот и Дейвид вече товареха колата си, а Вирджиния ги наблюдаваше с бледо и тъжно лице, докато се приготвяха да отпътуват. Едмънд бавно излезе от къщата, мрачно пъхнал ръце в джобовете на панталоните си.

— Всички тръгвате, а? — отбеляза той, без да се обръща конкретно към някого. После огледа събралата се група. — Къде са Крис и Холи?

— Не зная, скъпи — неопределено отвърна Вирджиния.

— Те няма ли да си ходят? Помислих си, че Дейвид и Шарлот могат да ги закарат до гарата.

Дейвид изглеждаше озадачен.

— Не смятам, че ще си тръгнат преди обяд.

— Това означава, че аз ще трябва да ги закарам до гарата, тъй като майка ти отказва да шофира напоследък — измърмори Едмънд.

— Е, няма да ти стане нищо — подметна Карол, почувствала се свободна да каже онова, което мисли, сега, когато се готвеше да си тръгне.

Едмънд сви рамене и се усмихна кисело.

— Просто изглежда по-разумно. Помислих си, че след като Дейвид ще мине покрай гарата, няма да е лошо да ги вземе, но, разбира се, може да съм сгрешил — саркастично добави той. — Но не смятайте, че искам Крис и Холи да си заминат преждевременно.

Кристофър излезе от къщата, хванал Холи за ръка, и погледна баща си с каменно изражение.

— Не бих могъл и да си помисля да ти създавам неудобства, като очаквам да ни закараш на гарата — после се усмихна на майка си: — Ще повикаме такси, мамо. Няма да се караме.

— Искам да остана — заяви Холи, стискайки Флиси под ръка. Бе прибавила към дрехите на куклата яркочервени панделки от коледните опаковки. — Татко, рано е още да си тръгваме, нали?

— Ще останем още малко, но днес следобед трябва да тръгнем, защото майка ти ще се чуди къде си — отвърна Кристофър.

Холи остави баща си, отиде при Вирджиния и я дръпна за полата.

— Ще останем още малко — тържествуващо каза тя.

— Зная, скъпа — баба й се наведе да я прегърне: — Гладис приготвя любимия ти обяд.

— Печено сирене?

Вирджиния кимна. Доволна, Холи се обърна към баща си:

— Ще ядем печено сирене на обяд.

Шарлот се приближи, усмихвайки се.

— Тази млада дама знае какво иска! Имам чувството, че ще стигне далеч.

Брадатото лице на Кристофър се смекчи:

— Радвам се, че се запознахме, Шарлот. Ако искате, тия дни може да се съберем всички в града?

Тя се поколеба. Знаеше, че Дейвид и брат му не се разбират добре, но, от друга страна, нямаше да издържи да не види Холи отново. „По дяволите — помисли си младата жена. — Мога да се срещна с тях и сама. В края на краищата възможно е Крис и Дейвид да се научат да се понасят един друг.“ Обърна се отново към Кристофър и каза:

— Позвъни ми. Има ме в указателя. Може би ще доведеш Холи да пием чай?

— Прекрасно! — той я целуна по бузата. — Приятно пътуване!

Всички започнаха да се сбогуват и за момент Вирджиния се притисна към Дейвид, като че ли не искаше да го пусне.

— Успех в работата ти, скъпи! — каза тя. — Съобщи ми веднага щом те повишат.

— Непременно, мамо — после подаде ръка на баща си, който все още стоеше и мрачно наблюдаваше останалите. — Благодаря за всичко, татко.

— Не ги харчи наведнъж.

Дейвид неловко се засмя.

— Хайде да тръгваме — каза той на Шарлот.

Затръшна вратата на колата и запали двигателя. Автомобилът се стрелна надолу по алеята, разпръсквайки по пътя си чакъл. Шарлот се обърна назад, последното нещо, което видя, бе арогантният поглед на Едмънд, насочен към тях, докато всички останали от семейството се бяха скупчили заедно. Холи бе прегърнала куклата си и махаше весело, а на малкото й личице се бе изписала широка усмивка.

Кристофър се отдели от останалите и се приближи до майка си.

— По-весело, мамо!

Очите на Вирджиния излъчваха тъга.

— Би ми се искало да живеехте по-близо.

— Зная — усмихна се той разбиращо. — Чудех се дали мога да доведа Холи отново след няколко седмици?

Лицето й радостно светна.

— Разбира се, Крис! Можете да идвате винаги когато поискате. По всяко време — пламенно отвърна тя.

— Благодаря.

— Ще дойдем ли пак? — високо извика Холи.

Вирджиния кимна:

— Да, скъпа.

Дойде ред и на Карол и Нийл да се сбогуват и изведнъж се създаде такава атмосфера, каквато би трябвало да бъде на Коледа. Те се целуваха с останалите с чувство на истинска добронамереност. Маки лаеше развълнувано, а вятърът развяваше русите къдрици на Холи около главата й.

— Приятен път! — извика Вирджиния, когато колата потегли.

Карол й махна:

— Грижи се за себе си.

 

 

— Изглеждаш доста доволен от живота, Крис — забеляза Линда по-късно същия ден, докато седяха във всекидневната, а Холи се гушеше в скута й.

— В действителност прекарах една дяволски ужасна Коледа.

Линда му хвърли предупредителен поглед.

— Холи — каза тя и прегърна дъщеря си, — защо не отидеш да видиш какво прави Бен? Покажи му хубавата си нова кукла.

— Това е бебе, а не кукла — поправи я Холи. — Казва се Флиси.

— Добре, покажи Флиси на Бен — после се обърна към Кристофър: — Искаш ли чаша чай?

— Благодаря. Дензил вкъщи ли е?

— Скоро ще се върне. Отскочи до магазина, почти сме свършили пелените за Бен — докато говореше, тя отиде до кухнята, която се намираше от другата страна на антрето срещу всекидневната.

Кристофър бавно я последва.

— Е, какво не беше наред? — попита Линда.

— Вкъщи нещата вървят зле.

Линда го погледна, докато пълнеше чайника.

— В какъв смисъл?

— Старецът има любовна връзка.

— С кого, за Бога? Няма вид на такъв. Може да е кавгаджия, но донжуан? Сигурен ли си, Крис?

Кристофър кимна и седна на масата в кухнята, а тя извади малко бисквити и ги сложи в чинийка.

— Мама е по-разстроена от обикновено, а той е страшно раздразнителен. Ако Холи не се забавляваше, щях да се върна веднага вкъщи.

— Но коя е тя? — Линда изглеждаше заинтригувана. — Коя е жената, с която има любовна връзка?

— Една съседка. Преместила се е във вила „Магнолия“ миналата година. Освен това е много красива.

Линда повдигна вежди.

— Както изглежда, и ти самият си привлечен от нея? — подразни го тя.

— Там е проблемът — мрачно отвърна той. — Тя дойде неочаквано следобед на Коледа и двамата веднага си допаднахме. Тогава татко направо откачи, особено след като тя си тръгна. На другия ден също се карахме за нея.

— О, Крис! — възкликна Линда, майчински загрижена. Усмихна се снизходително. — Какво ще стане сега?

— Ами иска ми се отново да заведа Холи вкъщи след няколко седмици, само за края на седмицата.

— Но защо? Щом е било толкова ужасно? За да можеш пак да видиш тази жена?

Кристофър погледна бившата си съпруга с интерес:

— Не ревнуваш, нали?

Тя се усмихна с искрена топлота, макар гласът й да бе изпълнен с насмешлива строгост:

— Защо, по дяволите, да ревнувам? Аз те напуснах, спомняш ли си? Освен това сега имам Дензил.

— Просто се чудех. Знаеш, че никога не съм спирал да те обичам.

— Недей, Крис — тихо каза тя. — Няма смисъл да се връщаме назад. Всъщност мисля, че заслужаваш малко щастие. Трябваше по друг начин да подходим към проблемите си и смея да кажа, че ако бяхме малко по-зрели и по-опитни, нещата биха били по-различни.

— Не те обвинявам, че ме напусна, Линда.

— Зная. Просто трябваше да потърся професионална помощ или съвет, или нещо такова, вместо да ти крещя непрекъснато. Мислех, че си слаб. И глупав — тя поклати глава, посегна към чайника и пусна вътре две пакетчета чай. — Тогава не знаех нищо за наркоманията.

— Поне оставих наркотиците — в гласа му прозвуча смирение. — Доста изтърпя, Линда. Едва не погубих и двамата.

— Всичко е в миналото, Крис. Кажи ми още нещо за приятелката си — докато говореше, тя взе две чаши от бюфета и ги постави на масата пред него. — Как се казва?

— Оливия Мидълтън.

— Ах! — засмя се Линда. — Това измислено име ли е? Звучи като Джанет Ригър — бельо и бижута…

Той кимна, смеейки се:

— Права си.

— Значи искаш да се върнеш в Шелуд да затвърдиш позициите си? — подразни го тя. — И да вземеш Холи като оправдание за присъствието си там?

— Точно така. Следващия път, когато дойде в Лондон, ще я изведа някъде, но това няма да е преди януари, защото има майстори в къщата си — Крис замълча и си пое дълбоко дъх. — Освен това бих желал да прекарвам повече време с Холи. Станахме си толкова близки по Коледа. Иска ми се да мога да я водя в зоологическата градина. И да остава понякога в апартамента ми. Бих искал да мога да я заведа на пикник сред природата, когато времето е хубаво; не можеш ли да промениш малко условията?

— Не се опитвам да ти създавам трудности, Крис. Наистина. Просто в Шелуд за мен тя е в безопасност; в случай че отново вземеш наркотици или се напиеш, както някога. Ужасявам се при мисълта, че Холи може да се окаже в ситуация, в която ти ще си лишен от самоконтрол. Особено ако шофираш.

Той се опита да потисне надигащия се спомен за това, че всяка вечер в Шелуд бе пиян. И макар да го правеше, след като Холи си легнеше, знаеше, че Линда ще се вбеси. Ами ако родителите му й кажеха?

— Може би — осмели се да каже Линда, като гледаше унилото му лице, — ако с тази Оливия станете приятели, ще се съглася да извеждате Холи заедно.

— Тя подари тази кукла на Холи.

— Одобрявам вкуса й. А какви са шансовете ти, Крис?

— Тя доста ме насърчи. Вчера следобед бях с нея и наистина прекарахме добре, говорихме за толкова много неща, които интересуват и двама ни; и после, разбира се, се появи татко! Струваше ми се, че ще избухне, когато ме видя там.

— Какво беше извинението му за неговото посещение?

— Каза, че минал оттам, докато разхождал Маки, и решил да й благодари още веднъж за куклата, която тя подари на Холи.

Двамата се засмяха.

— О, значи така! — присмя се Линда. — Майка ти знае ли какво става?

— Мисля, че да. Струва ми се, че се зарадва, когато се самопоканих отново. Имам чувството, че наистина ме предпочита пред стареца.

 

 

Карол и Нийл седяха до камината, радвайки се на завръщането си у дома. Нийл бе поставил до себе си чаша с любимото си уиски, а часът беше само шест. Карол очакваше започването на някоя от любимите й телевизионни програми.

— Безпокоя се за Вирджиния — каза тя на съпруга си. — Ще получи нервна криза, ако остане в тази къща с Едмънд.

— Прости ми, че ти го казвам, скъпа, но Вирджиния е в състояние да получи нервна криза навсякъде! Сигурен съм, че ще се оправи сега, след като Коледа, слава Богу, мина. Дойде й прекалено много. Кристофър и Едмънд през цялото време се караха.

— Зная — Карол протегна силните си здрави крака към огъня. — Но как ще се отървем от тази Оливия Мидълтън?

— Няма да правим нищо! — строго каза Нийл. — Трябва да спреш да се тревожиш за сестра си.

— Правя го, защото тя е пет години по-млада от мен. Винаги се грижех за нея, когато бяхме малки. Нервите й постоянно бяха изпънати до крайност.

— И сега не е по-различно.

— О, Нийл, прояви малко повече разбиране.

— Не мога да понасям безпомощни жени. Затова се ожених за теб. Ти си силна. Способна. Независима. Ако беше омъжена за Едмънд, щеше да му се противопоставиш и нямаше да се превърнеш в раболепно нищожество като нея.

Карол беше раздвоена между удовлетворението от това признание и лоялността към сестра си.

— Можеш да ми налееш още един джин е тоник — приключи миролюбиво спора тя.

— Разбира се, скъпа.

Те поседяха, като отпиваха мълчаливо от питиетата си, освобождавайки се от преживяния през последните няколко дни стрес. Карол осъзна, че Нийл е прав. Не можеха да помогнат много на Вирджиния, щом тя самата отказваше да си помогне.

 

 

Когато се върнаха в Лондон, Дейвид прекара първата нощ в апартамента на Шарлот. Чувстваше се така, като че ли току-що го бяха освободили от затвора.

— Това няма да се повтори — закле се той, прегръщайки Шарлот, докато тя приготвяше омлет за вечеря. — Съжалявам, че те накарах да преживееш целия този ад, скъпа. Добре че поне татко ми даде достатъчно пари, за да си купя прилични дрехи. Ще дойдеш ли утре с мен да пазаруваме?

Тя го прегърна, щастлива, че отново са сами. Беше й казал за подаръка на баща си по пътя за вкъщи. Знаеше какви лекции бе трябвало да изтърпи Дейвид, за да го получи.

— Всичките ли петстотин лири ще похарчиш за дрехи? — попита Шарлот.

Той отстъпи назад и я погледна.

— Да, мисля, че да. Имам ужасна нужда от няколко нови костюма и ризи. Какви шансове имам да ме повишат, ако не изглеждам както трябва?

— Но ти вече си предложен за повишение, нали?

— Да. Нещо такова. Искам да кажа, мисля, че ще ми предложат мястото в отдела по продажбите, но това, разбира се, все още не е потвърдено.

Шарлот прекрати разговора на тази тема. Дейвид, изглежда, никога нямаше пари. Тя знаеше, че той не бе платил наема на апартамента си и своя дял от телефонната сметка, кредитните му карти също бяха изчерпали лимита си. Неговата липса на отговорност по отношение на парите понякога я безпокоеше. Тя бе възпитана да се съобразява с финансовите си задължения и бе научена как да си прави сметката.

— Какво има, скъпа? — попита той.

Шарлот поклати глава и взе бутилка вино, за да я отвори.

— Просто си мислех, че ще е по-добре да платиш част от сумите, които дължиш. Можеш да си вземеш един хубав костюм на януарската разпродажба следващата седмица и да използваш останалите пари да уредиш дълговете си.

Дейвид грабна бутилката от нея.

— Не, по-добре ще е да си взема прилични дрехи. Къде е отварачката?

Тя му подаде тирбушона.

— Във всеки случай — добави той, — когато ме повишат, ще получавам по-голяма заплата. Тогава ще мога да оправя финансовото си положение. Съгласна ли си?

— Вярно е — миролюбиво потвърди Шарлот. Не искаше да се кара с него, тъй като знаеше колко е докачлив на тема пари.

 

 

У дома си в Бароу Оливия увещаваше Едмънд, че няма никаква причина да ревнува от Кристофър.

— Не бъди глупав, скъпи — успокояваше го тя, поглаждайки врата му, докато лежаха, прегърнати, на канапето в гостната. — Няма друг като теб и не зная какво бих правила без теб.

Едмънд измърмори в копринената трапчинка на шията й, че ще умре без нея.

— Ти ме върна към живота, скъпа, тъкмо когато си мислех, че вече никога няма да бъда щастлив — прошепна той, след като бяха се любили.

Оливия го притискаше силно в обятията си, обгръщайки го в облаци от бял шифон и парфюм „Клод Монтана“. За разлика от нея, Едмънд лежеше бездеен и тежко отпуснат, облечен в дебели кавалерийски панталони и риза. Тя мислеше колко са лишени от достойнство мъжете, когато правят любов. Те се извиваха потни, раболепни като прегладнели кучета, водени от собствената си възбуда, докато тя лежеше с отворени обятия, хладна, примирена, далечна. Напомняше си, че един ден може да стане господарка на Шелуд Манър и много богата жена. Едмънд имаше много повече пари, отколкото предполагаха хората, и в момент на слабост или себеизтъкване — не беше сигурна кое от двете — беше й казал колко точно притежава. Бедата засега бе, че той не искаше да се разделя с богатството си. Ето защо не желаеше да напусне Вирджиния. И непрекъснато й повтаряше колко много ще му струва това.

— Прекрасен си, любов моя — тихо изтананика Оливия. Беше сигурна, че ще успее да го накара да промени решението си след известно време. Що се отнасяше до сина му, трябваше да бъде внимателна. Мисълта да вкара Кристофър в леглото си възбуждаше любопитството й. Щеше ли да бъде като баща си? Само че по-млад? По-малко сбръчкан и съсухрен, с плосък корем и стегнати бедра? Почти бе решила да го насърчи — просто заради преживяването. Отдавна не бе имала любовник под петдесетте, тъй като по-младите не бяха богати. И двамата й бивши съпрузи бяха около шестдесетгодишни.

Едмънд вдигна глава и се взря в очите й. Изражението й веднага се смекчи и тя му се усмихна съблазнително.

— Прекрасен си… по-прекрасен, отколкото съм си мечтала… — гласът й вълнуващо се разпиля.

— Господи, Оливия, подлудяваш ме! Отново се възбудих! О, какво правиш с мен! — простена той.

— Направи го, скъпи — настоятелно го подкани тя. — Направи го отново! — дишайки неравномерно, Оливия плъзна тънките си ръце надолу към едрите му бедра.

Едмънд не обърна внимание на звъненето на телефона в хола, но Оливия го чу. Кристофър бе обещал да й се обади по това време. Остави го да звъни, докато спря. Симулирайки отново оргазъм, тя се усмихна на себе си. Не се съмняваше, че Кристофър ще опита по-късно да й се обади пак.