Уна-Мери Паркър
Греховно удоволствие (14)

Четиринадесета глава

Същата вечер, когато Шарлот се върна вкъщи от работа, не завари никого. Леглото стоеше все още неоправено от предишната нощ, а мивката бе пълна с неизмити чинии. Нямаше и следа от Дейвид. Първото нещо, което направи, бе да подреди апартамента. Майка й понякога й се присмиваше, че е толкова придирчива, но тя се бе старала доста, за да направи стаите привлекателни и се дразнеше, когато Дейвид оставяше всичко в безпорядък. Това беше единствената пречка в иначе съвършената им връзка.

Шарлот събра разхвърляните по пода на всекидневната обувки, пуловер и ракета за скуош, изхвърли всички стари вестници, които той бе разпръснал наоколо, подреди книгите на масичката за кафе и бухна възглавниците, озовали се, незнайно как, в единия край на канапето. На пода в банята намери куп влажни кърпи, бръснарските му принадлежности бяха разхвърляни навсякъде, а сапунът лежеше до сифона на умивалника, лигав и подгизнал.

А сега спалнята, помисли си Шарлот е нарастващо удовлетворение. Половин час по-късно тя се огледа със задоволство. Стаите изглеждаха, както обичаше да се шегува майка й, като че ли очакваше фотограф от „Хаус енд Гардън“.

След няколко минути на вратата се позвъни и тя побърза да отвори, мислейки, че е Дейвид. Той винаги забравяше ключа си. За своя изненада, намери се лице в лице с млада жена, която никога преди не бе виждала. Беше почти на същата възраст като Шарлот, в изражението й имаше някаква самонадеяност, излъчваше увереност, която почти граничеше с арогантност. Беше слаба и добре облечена, не носеше грим и тъмната й коса падаше свободно на раменете.

— Дейвид вкъщи ли е? — попита тя, преди Шарлот да успее да каже нещо.

— Не, боя се, че е навън. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Кога ще се върне? — непознатата пристъпи в коридора, като почти избута Шарлот. — Нямам нищо против да го почакам — очите й приличаха на лъскави копчета, които изследваха и стрелкаха Шарлот, изучавайки я от главата до петите.

— Не съм сигурна — бързо каза тя. Неочакваната посетителка я накара да се почувства непонятно притеснена и не искаше да я насърчава да остане. В нея имаше нещо заплашително, което не се хареса на Шарлот. — Мога ли да предам нещо на Дейвид? — попита вежливо.

— Не. Трябва да го видя. Вие сте Шарлот Тейлър, нали?

— Откъде знаете?

Младата жена сви слабите си рамене.

— Виждала съм снимките ви във вестниците. Ще чакам, докато Дейвид се върне — заяви тя.

— Може да се забави… — започна Шарлот.

— Няма нищо. Аз не бързам.

След като непознатата не отстъпи, Шарлот се почувства задължена да я заведе във всекидневната, съжалявайки, че изобщо бе отворила вратата. „Кое, по дяволите, беше това момиче все пак? И какво искаше?“

Без да каже нищо, младата жена я последва, като стовари голямата си чанта на канапето, преди да опипа джобовете си за пакет „Силк кът“. Продължавайки да мълчи, тя запали цигара, издуха дима със задоволство, а после седна.

— Хубаво местенце си имате — отбеляза тя, като поглъщаше с жадни очи всичко наоколо.

Внезапно Шарлот бе обзета от безпокойство. Може би сглупи, че допусна това странно същество в апартамента си.

— Как се казвате? — попита тя. — И откъде познавате Дейвид — тонът й бе рязък. Имаше само нейната дума, че го познава.

— Името ми е Кони — в гласа й се появи обида. — Познавам го от години. Наскоро преживяхте голямо вълнение, нали? — продължи тя, всмуквайки дълбоко от цигарата си. — Не можех да се отлепя от вестниците!

— Вие сте от „Флайт Рекърдс“? — попита Шарлот, нетърпелива да узнае коя е тази жена и какво иска.

Кони отметна глава назад и се изсмя:

— Господи, не! Защо трябва да съм от „Флайт“? Макар че не са лоша компания. Молих Дейвид да не напуска, защото счетоводният отдел, даже да не е много привлекателен, все пак е стабилна работа. Но не, той си беше втълпил, че Дон Габриел не го обича и туй то.

Като сви рамене, тя изтръска пепелта от цигарата си в декоративния рокингамски пепелник, подарък на Шарлот от баба й.

Шарлот едва сдържаше раздразнението си. Тази млада жена, изглежда, познаваше Дейвид доста по-добре, отколкото би й се искало, и все пак тя никога не го бе чувала да споменава името Кони.

— Но сега това няма значение — продължи непознатата. — Предполагам, че Дейвид няма да има нужда да работи. Родителите му са оставили доста голямо богатство, нали?

Значи това било! Шарлот се изправи. Тази жена, която и да беше тя, бе прочела във вестниците, че родителите на Дейвид са мъртви. В средствата за масова информация се подчертаваше колко богати са били те, вестникарите бяха нарекли Едмънд „милионерът, който постигна всичко сам“. Тази тук беше дошла да види дали не може да получи милостиня! Мисълта разгневи Шарлот, тя знаеше, че и Дейвид щеше да се ядоса. Как се осмеляваше това момиче да дойде в апартамента й, за да проси пари от него?

Шарлот каза със строг глас:

— Мисля, че ще е по-добре да си тръгнете. Не съм сигурна кога ще се прибере Дейвид и вероятно ще бъде уморен.

Кони се настани още по-добре на канапето:

— Не зная какъв е проблемът ви, но няма да ходя никъде. Зная, че Дейвид ще се радва да ме види. Мина доста време, откакто се срещнахме за последен път.

Като че ли някаква ледена ръка се протегна и докосна сърцето на Шарлот. В поведението на тази жена имаше нещо заплашително.

— Бихте ли напуснали, моля? Нямам какво да ви кажа и ще съм ви благодарна, ако си тръгнете — тя гневно погледна натрапницата, която дори не мигна.

— Очевидно не знаете коя съм — каза Кони с иронична усмивка.

Шарлот почувства, че главата й забръмча и гърлото й се сви. За момент погледът й трепна, но тя отново вирна брадичка, решена да не губи надмощието си.

— Не ме интересува коя сте. Моля ви да напуснете апартамента ми.

Те продължиха да се гледат една друга и тогава Шарлот чу, че Дейвид отключва вратата. Тя се усмихна с облекчение.

— Ето го и господин Фаръл. Сигурна съм, че и той ще ви помоли да си тръгнете.

Изражението на Кони излъчваше триумф и снизхождение:

— Не бих се обзаложила. Двамата с Дейвид сме любовници от години. Всъщност мисля, че ще се заинтересува доста от онова, което имам да му кажа.

 

 

След като сложи Холи да си легне, Линда се върна в гостната, където Дензил си играеше весело с Бен, както всяка вечер. Двамата лежаха на пода по корем, а между тях имаше купчина ярко оцветени кубчета, и всеки път, когато Дензил направеше от тях пирамида, Бен ги събаряше, като се заливаше в смях. Тя ги наблюдава известно време, застанала безмълвно на вратата, за да не ги безпокои, но Бен я забеляза и се разсмя още по-силно.

Дензил вдигна очи, доволен да я види.

— Всичко наред ли е, скъпа?

Линда кимна.

— А твоят ден как мина?

— Добре — тя седна на пода до него и той бързо я целуна с нежност по устните.

— Как се чувстваше Холи днес?

Линда го погледна замислено.

— Заварих я да играе с куклата си и съм сигурна, че пресъздаваше случилото се с нея в Шелуд.

Дензил рязко се изправи, внезапно разтревожен.

— Какво правеше?

— Непрекъснато слагаше Флиси в горното чекмедже, ето там — тя посочи малък старинен скрин, опрян до стената срещу камината. — По-важното е не това, което вършеше, а онова, което говореше.

Съпругът й я погледна внимателно. Линда бе понесла доста болезнено случилото се с Холи и както се виждаше, все още страдаше, съпричастна с мъките на дъщеря си.

— Говореше неща като: „Татко няма да позволи нищо да ти се случи“ и: „Слагам те тук, за да си в безопасност“ — отвърна Линда.

— После какво? — попита Дензил.

— В един момент тя каза: „Не се безпокой, скъпа. Татко няма да му позволи да те нарани.“ — Линда обърна към Дензил покрусените си очи, устните й трепереха. — Смятам, че Крис я е скрил в сандъка, за да е в безопасност.

— И после е пъхнал ключа в джоба си.

— Да. Разбираш какво означава това, нали? Крис не би го направил, ако е стрелял по родителите си, не е ли така? И ако Холи си спомня добре, той очевидно е имал предвид някой друг, който е отговорен за случилото се — победоносно заключи Линда.

Дензил беше по-предпазлив:

— Холи би могла да пресъздава с куклата си сцена за това как на нея би й се искало да бъде. Тя обожаваше Крис, нали? И не би желала да го представи в лоша светлина дори и в малките си измислени игри.

— Не… — Линда замълча замислено. — Сигурна съм, че Холи по-скоро си припомняше, отколкото измисляше, поемайки ролята на баща си и поставяйки куклата на свое място.

— Добре, да предположим, че си права, от кого се е опитвал да я предпази Крис?

Те се спогледаха мълчаливо.

— Някой друг мъж в живота на Оливия Мидълтън? — предположи Дензил. — Изглежда най-вероятно, нали? Може би бивш любовник или съпруг, който е искал да отмъсти и на Крис, и на Едмънд?

— И е убил и Вирджиния, защото е могла да го разпознае? — добави Линда.

— Да — тонът на Дензил стана по-уверен: — И когато Крис е разбрал какво става, той е заключил Холи, за да я предпази.

— Не мисля, че той е смятал, че ще му се случи нещо. Предполагам, че е сложил Холи в сандъка, възнамерявайки да се върне и да я извади малко след това, тъй като вероятно е съзнавал, че тя не може да издържи дълго в това тясно пространство. Сигурно е съзнавал и че ако нещо му се случи, никой няма да знае къде е тя.

— Почти както е и станало — каза Дензил. — Никога нямаше да я открием, ако ключът не бе намерен в джоба на Крис.

— Мисля, че трябва веднага да намеря инспектор Грайндли — нетърпеливо рече тя.

— Но това не е достатъчно, за да се разчита на нещо — предупреди я Дензил.

— Все пак е някакво начало, нали? Случаят ще бъде подновен. Той искаше да го уведомя, когато Холи заговори.

Дензил легна на една страна на килима пред камината, като се подпря на лакът и построи друга пирамида за Бен.

— Добре, позвъни му. И защо не насърчиш Холи да продължи „играта“ с куклата си? Защо не й дадеш още няколко кукли? Може би някои от тези момчета-кукли?…

— Така карат децата, които са били малтретирани, да разкажат какво се е случило, нали? — замислено рече Линда. — Детският психолог ми каза, че трябва да я насърчаваме да говори или да пресъздава в игрите си това, което е станало.

Той кимна.

— Това ще й помогне да го извади от подсъзнанието си. А може също да разкрие какво точно е станало в действителност.

Линда прехапа устни и очите й внезапно заблестяха.

— Горкото дребосъче! — тъжно каза тя. — Който я е подложил на това, трябва да бъде затворен завинаги. О, Дензил… толкова се страхувам да не е получила трайни увреждания! Кой знае какво става в тази малка главичка?

Съпругът се пресегна и хвана ръката й.

— Колкото повече я насърчаваме да говори, толкова по-добре, скъпа. Накарай я да ти го разкаже като приказка — настоя той. — Тя очевидно вече е започнала. Сега има нужда някой да й вдъхне увереност и кураж, за да измине целия път. Да отвори тази врата докрай и да се освободи от всичко.

— Зная — Линда му се усмихна леко, докато бършеше очите си. — Ще ми помогнеш ли, Дензил? Ти си толкова мъдър… и Холи те обича. Тя може да се разкрие пред теб дори повече, отколкото пред мен.

Той стисна още по-силно ръката й.

— Ще направя всичко, което пожелаеш, скъпа. Вземи още няколко кукли утре и ще започнем оттам. Междувременно позвъни на Грайндли и му съобщи, че е започнала да говори.

— Ще го направя. О, Дензил, един Господ знае какво бих правила без теб. Ти прояви такава сила, откакто това се случи. Да знаеш колко съм ти благодарна! — Линда, която обикновено беше толкова силна и спокойна, се облегна на него, почувствала се за първи път уязвима.

Дензил я взе в прегръдките си.

— Да ти кажа ли нещо? — сериозно попита той.

— Какво?

— Трябва да призная, че отначало — като полицията и всички останали — мислех, че Крис е стрелял.

Тя го погледна с очи, изпълнени с мъка.

— А сега?

— Вече не смятам така. Както каза ти, той не би могъл да извърши такова хладнокръвно убийство, още повече, след като Холи е била наблизо.

— Той просто не би го направил — твърдо каза тя.

— Зная. Колкото повече мисля за това, толкова повече се убеждавам, че си права — Дензил замълча, връщайки се мислено назад. — Предполагам, че в онзи момент на възбуда е било по-лесно да се припише убийството на Крис, отколкото да се продължи разследването. От друга страна, ако не е бил той, защо Вирджиния се е обадила на Дейвид и е казала, че Крис и Едмънд са се скарали жестоко?

— Мислих за това. Смятам, че наистина са се скарали; естествено е, нали, ако са открили, че Оливия Мидълтън спи и с двамата? Но считам, че нищо повече не се е случило между тях. Мисля, че някой друг е отговорен за убийствата — каза Линда.

— И така, не вярваш Крис да е убил родителите си и освен това не смяташ, че се е самоубил, нали?

— Какво? След като е сложил Холи в сандъка, където е могла да се задуши? Не, за нищо на света. Имало е още някой в къщата онази вечер. Сигурна съм.

 

 

Приятелят й стоеше на прага на всекидневната с посивяло от ужас лице.

— Кони? — той като че ли не можеше да повярва.

— Здравей! — поздрави го усмихната тя, преди да се изправи и да застане пред него.

Дейвид погледна смутено Кони, после Шарлот, а след това отново Кони.

— Какво правиш тук? — сякаш изкряска той.

— Какво мислиш? Дойдох да те видя.

Мъжът почервеня от гняв, лицето му се покри с петна, вените на слепоочията му се очертаха като червейчета под повърхността на кожата, сините му очи заискриха, както никога досега.

— Но аз ти казах… — разярено започна той. После, като че ли изведнъж осъзнал присъствието на Шарлот, отиде бързо при нея и я прегърна. — Всичко е наред — бързо каза Дейвид и се взря в лицето й. — Трябва да ми повярваш. Всичко е наред.

Шарлот стоеше неподвижна и безмълвна, със смазано от мъка сърце.

Той се обърна и хвърли гневен поглед на Кони:

— Какво, по дяволите, искаш? Казах ти, че не искам да те виждам повече.

Тя се ухили.

— Аз също не изпитвам особено желание да те виждам — нагло отвърна Кони, — но смятам, че трябва да поговорим.

Дейвид се намръщи, озадачен.

— Да поговорим?

— Да. Спомняш ли си нещата, които ми каза? — тя килна главата си на една страна. Като я наблюдаваше, Шарлот си помисли колко коварна изглеждаше, бе като хищна птица, следяща плячката си, преди да се нахвърли върху нея.

В очите на Дейвид за момент се появи страх, после отново изчезна, но не и преди Кони да го забележи. Тя кимна многозначително.

— Точно така! Ще отидем ли да пийнем някъде… насаме?

Дейвид, изглежда, се окопити и се овладя. Той притеснено погледна Шарлот, преди да проговори.

— Приказваш много глупости, Кони — рече през зъби Дейвид.

— Глупости, наистина ли? А аз се готвех да те поздравя.

Отчаяна, Шарлот събра кураж да проговори:

— Какво става, Дейвид?

— Не е нещо, за което си заслужава да се безпокоиш.

— Не ти вярвам — гласът й потрепери. — Коя е тази жена? Какво иска?

— Случайно името ми е Кони — рече гневно натрапничката.

Дейвид погледна Шарлот умоляващо:

— Казах ти, че това няма нищо общо с нас. Изобщо нищо. Вярно е, че излизах с Кони, но то беше, преди да те срещна.

— Ако повярваш на това, ще повярваш на всичко! — остро рече Кони. — Бяхме заедно, докато не напусна „Флайт“. Хайде, Дейвид, кажи й! Бяхме заедно, докато не се премести тук, не беше ли така?

„Това бе през януари — помисли си Шарлот. — Януари! Значи през целия октомври, ноември и декември — и по Коледа, когато твърдеше, че аз съм единственият човек в живота му, той е продължавал да се среща с Кони!“

Шарлот почувства, че пропада в най-черната дупка на света, обхваната от отчаяние и мъка. Отпусна, се покрусена на един стол, неспособна да говори.

— Ти си мръсна лъжкиня! — закрещя Дейвид на Кони. — Може да сме се виждали, но връзката ни приключи много преди това и ти го знаеш.

— Нека да е, както ти искаш — безразлично отвърна тя. — Повече ме интересуват другите неща, които ми каза.

— Не зная за какво говориш! — разяри се мъжът. Той се обърна към Шарлот: — Не вярвай на нито една нейна дума! Дошла е тук да създава неприятности, тя ревнува!

Шарлот седеше безмълвна, твърде шокирана, за да каже нещо.

— О, хайде, нека да отидем в някоя кръчма — нетърпеливо рече Кони. — Трябва да поговорим — тя облече палтото си отново и грабна чантата си.

Дейвид, изглежда, се колебаеше, все още не бе решил дали да отиде или не.

— Хайде — настоя Кони.

Той клекна пред Шарлот, взе ръцете й в своите и ги стисна:

— Слушай, скъпа. Ще изляза за половин час, това е всичко. Не се безпокой. Това няма нищо общо с нас двамата. Нека да изясня този въпрос и се връщам веднага. Разбираш ли? — говореше тихо и успокоително, като че ли тя беше дете.

Шарлот не отговори, но продължи да го гледа с безмълвна печал. Нямаше какво да каже. Светът около нея се бе разпаднал, и макар че Дейвид, изглежда, искаше да събере парчетата, тя знаеше, че нищо не може да върне разбитите надежди и мечти, лежащи сега пред нея.

— Няма да се забавя много, обещавам — вече шепнешком каза той, докато Кони нетърпеливо чакаше.

Те я оставиха да седи там, а входната врата се затръшна след тях. Тишината на апартамента тежеше като в празно вакуумно пространство. „Сърцето се разрушава бавно — помисли си тя — отначало се появяват леки пукнатини, а после се разпада на малки парчета.“

 

 

 

Същата сутрин Грайндли бе получил доклада от патолога. Както очакваше, той беше ясен и конкретен и инспекторът го прочете набързо.

„Господин Едмънд Фаръл, шестдесет и шест годишен; два куршума, заседнали в центъра на гръдния кош, единият е проникнал в аортата, стреляно е от упор с двадесет и два милиметрова автоматична пушка. Смъртта е настъпила веднага. Съдържание на стомаха…“

Грайндли прескочи подробностите и продължи да чете:

„Госпожа Вирджиния Фаръл, шестдесет и две годишна, убита с един куршум от разстояние не повече от три ярда. Куршумът е проникнал в главата през лявото око, като е раздробил черепа, скулите и челюстта, зъбите и три прешлена на врата. Смъртта е настъпила веднага.“

Грайндли отново прескочи подробностите и продължи да чете доклада за Кристофър Фаръл.

„Двадесет и шест годишен. Два куршума в шията, изстреляни от същата пушка, с която са убити другите двама. Единият куршум е преминал по повърхността, на милиметри от вратната вена, като е причинил дребни увреждания; вторият е попаднал в главата през ларинкса и е проникнал в черепа. Смъртта е настъпила веднага.“

Грайндли остави документа на бюрото си с облекчение. Предположенията му се бяха оказали верни и сега случаят можеше да бъде приключен. Най-сензационното убийство на годината беше решено в деня, в който бе извършено. Сега можеше да предаде заключителния доклад на началника си, главен инспектор Алекс Осбърн, завеждащ районното следствено управление. Най-големият късмет, разбира се, бе, че бяха намерили детето живо. Това го бе направило да изглежда герой в очите на медиите. Дори жена му се чувстваше горда с него в този ден.

Той се изправи, излезе от канцеларията си и тръгна надолу по ярко осветения, но пуст коридор на полицейския участък, докато стигна една врата в другия край. Рои Франклин седеше зад бюрото си, претрупано с документи. Когато Грайндли влезе в стаята, той се изправи.

— Добро утро, Франклин. Ето доклада на патолога за убийствата в Шелуд Манър. Вече можем да приключим със случая. Би ли прибрал тези документи в архива?

 

 

— Тази иска да ни създаде неприятности? — извика Дейвид. — Не можа ли да го разбереш сама, Шарлот? Е, добре, спал съм с нея няколко пъти, преди да се запознаем, но това беше всичко!

Тя го гледаше, готова от отчаяние да повярва на всяка негова дума, но все още потресена от случилото се. Той се бе върнал от кръчмата сам след час и сега се мъчеше да я убеди, че Кони няма друг мотив, освен да се опита да вземе от него малко пари назаем.

— Забелязах, че се интересува от парите — призна Шарлот, — но не беше само това. От онова, което каза, стана ясно, че сте се виждали доскоро. Със сигурност поне до Коледа. Тя знаеше всичко за теб и Дон Габриел.

Дейвид се изчерви и си наля втора чаша с вино.

— О, може да съм я срещал някъде, но не сме били заедно повече от няколко минути. Защо вярваш на нея, а не на мен? Нямаш ли ми доверие?

— Разбира се, че ти имам доверие — бързо каза тя, желаейки го повече от всичко друго, — но имаше нещо, което не беше наред… начинът, по който говореше… — гласът й пресекна. Беше озадачена от поведението на Кони, но не можеше да разбере какво се крие зад него.

— Това момиче е откачено! — ядосано каза той. — Не зная защо изобщо си й позволила да влезе. Приключих с нея много отдавна, тя носи само неприятности.

— Но защо ще твърди, че сте имали връзка, докато си напуснал „Флайт“, ако не е вярно? — опита се да оспори думите му Шарлот. Тя се чувстваше засегната, измамена. Искаше да вярва на Дейвид, но казаното от Кони звучеше толкова правдоподобно.

— Казах ти, че е лъжкиня! — Дейвид се заразхожда във всекидневната, изпълнен с негодувание. — Как е възможно да й вярваш? — недоумяващ добави той.

Шарлот почувства, че в очите й отново запариха сълзи, които я задавиха.

Не беше сигурна защо вярва на Кони, но трябваше да признае, че дълбоко в себе си наистина й вярваше.

— Какво ти каза, докато бяхте насаме?

Дейвид сви рамене, допил и последната капка вино от чашата си.

— Нищо особено. Искаше пари. Казах й, че не мога да й дам. Какво нахалство, да ме моли заради това, което е прочела във вестниците. Показах й пътя, казвам ти. Повече няма да чуем за нея.

— Откъде си сигурен? — неубедено попита Шарлот, като подсмърчаше.

— Казах й да се маха.

Тя си пое дълбоко дъх, хълцайки, и избърса очите си. Инстинктивно разбра, че ако продължава да го разпитва, нещата щяха само да се влошат още повече.

— Ела тук, малко ангелче — каза Дейвид, като седна на канапето до нея. — По-весело! Няма за какво да бъдеш нещастна, скъпа. Това момиче не значи нищо за мен. Съвсем нищо. И никога не е означавало. Просто един от онези случаи, когато човек се забърква, без да иска. Но ти се кълна, че не съм спал с нея нито веднъж, след като те срещнах. Никога не бих те излъгал! Вярваш ми, нали?

Очите му бяха толкова затрогващи, толкова искрени, че Шарлот почувства как отмалява, как се разтапя от облекчение… и от благодарност. „Благодаря ти, Господи, че ми даде възможност да го запазя — помисли си тя, когато Дейвид я прегърна. — Не му позволявай да пожелае друга. Той е всичко, което някога съм искала.“ Тя се притисна към него, обвила врата му с ръце, и заплака. Той я погали по гърба, за да я успокои, и я прегърна още по-силно. Нежно и внимателно.

— Всичко е наред — тихо повтаряше Дейвид. — Не се разстройвай, скъпа. Повече никога няма да чуем за тази жена. Сега тя е вън от живота ни.

Постепенно душевният потрес и мъката на Шарлот утихнаха. „Може би — помисли си тя — случилото се ме накара да порасна и да разбера, че любовта не е идеализирано романтично събитие между детството и старостта, а нещо, върху което трябва да се работи. Нещо, което изисква компромиси и приспособяване и най-вече — доверие.“ Ако сега не повярваше на Дейвид, това би означавало, че любовта им е мъртва. Приключила завинаги. Трябваше да му вярва, ако щяха да вървят заедно напред. Тя повдигна мокрото си от сълзи лице към неговото.

— Сигурен ли си, че повече няма да я виждаш?

— Съвсем сигурен. Обичам теб, Шарлот. Само теб.

Именно тези думи искаше да чуе.

— И няма да се върнеш при нея? — попита тя, все още несигурна.

— За нищо на света. Изобщо не зная какво съм търсил при нея — Шарлот усещаше топлината на бузата му, силата на обгърналите я ръце.

Тя се усмихна:

— Обичам те.

Дейвид я целуна пламенно, като че ли съзнаваше колко дълбоко я бе наранил.

— Не толкова, колкото аз те обичам, мой малък ангеле — прошепна той. — Хайде да си лягаме. Да оставим тази ужасна вечер зад нас и никога повече да не говорим за нея.

— Добре.

Ръцете му обхванаха нежно гърдите й, а палците му започнаха да извършват леки кръгообразни движения по зърната й. Тя се притисна още по-силно към него. Не беше достатъчно, че сега той я желае. Тя искаше Дейвид да я накара да почувства, че наистина е негова, и че повече никога няма да погледне друга жена.

— Мой малък ангеле — прошепна отново той, като бавно я съблече, целувайки раменете й, китките и лактите й от вътрешната страна, галейки леко, като с перце, корема и бедрата й.

— Обичам те — прошепна в отговор тя и се взря в горещите му сини очи, обричайки му се сега, за в бъдеще и завинаги.

Тази нощ Дейвид я люби нежно и съчувствено, като че ли искаше да излекува нанесената й преди това рана, да успокои болката от появата на Кони.

— Обожавам те… — стотици пъти повтори той и накрая Шарлот му повярва. Дейвид наистина беше неин и винаги щеше да бъде.

По-късно, много по-късно, лежейки будна, докато той спеше дълбоко до нея, тя се сети, че заради Кони бе забравила да го попита за съдържанието на продълговатия кафяв плик, пристигнал същата сутрин.