Лора Паркър
Прелъстена (19)

19

Ню Йорк Сити, ноември 1875 година

— Не ви ли казах кратко и ясно, че никога повече не бива да носите тази рокля в мое присъствие? — попита сърдито Хеда Ормстед. — В черно приличате на умиращ прилеп.

Филаделфия кимна и смутено сведе глава.

— Съжалявам, мисис Ормстед. Веднага ще ида да се преоблека.

— Надявам се да изберете по-весели цветове. Естествено не мога да очаквам изведнъж да се превърнете в съвършената компаньонка. Не се съмнявам, че пак ще слезете в салона с костюм, който е преживял някаква страшна история. — Хеда грабна камбанката, която стоеше на масичката до нея, и я разклати. Лакеят се появи с малко закъснение и беше удостоен с унищожителен поглед. — Защо се забавихте толкова? Сигурно пак сте флиртували в коридора с новата чистачка!

— О, не, мадам — побърза да я увери смутеният млад мъж и се изчерви целият. Беше изтичал до тоалетната, но естествено не можеше да признае това на господарката си.

— Ако закъснеете още веднъж, ще ви изхвърля от къщата си. Изисквам абсолютна точност. Господи, как ми липсва Акбар! Този слуга беше златен. — Филаделфия потрепери от болка и старата дама не пропусна да отбележи вълнението й. Но Хеда беше твърдо решена да прогони окончателно призраците на миналото от красивата главичка на приятелката си. Филаделфия живееше в дома й вече два месеца. През последните седмици й беше наговорила куп неразбираеми неща за баща си, за сеньор Таварес, бившия Акбар, и за някакъв си крайно подозрителен индивид на име Тайрън. Това нещастно момиче не понасяше дори да чуе фалшивото име на бразилеца, без да побледнее.

След дълги размишления Хеда беше решила да вземе нещата в свои ръце. Траурът на Филаделфия трябваше най-сетне да приключи. Баща й си беше получил заслуженото. Ако се съдеше по разказите на дъщерята, той щеше да гори в адския огън, докато изкупи вината си, и тъгата на Филаделфия беше разбираема. Но настоящето принадлежеше на живите и тя трябваше най-сетне да го проумее.

— Вървете с камериерката в стаята на мис Хънт — нареди строго Хеда, — и помогнете на малката да събере всички траурни рокли от гардеробите. Ако остане дори една-единствена черна рокля, ще изхвърля и двама ви!

— Веднага, мадам. — Лакеят се поклони и избяга от салона.

— Днес сте много енергична, мисис Ормстед — отбеляза кротко Филаделфия.

— А вие ми развалихте закуската. Погледнете! Заради киселата ви физиономия сметаната в кафето ми се пресече. — Хеда остави чашата си и я бутна настрана. — Стига толкова! Или ще се промените, или ще трябва да се изнесете от дома ми. — Тя погледна в лицето на Филаделфия без капчица съчувствие. — Давам ви една седмица. Когато ви приех отново в къщата си, очаквах една мила компаньонка да подслади последните ми дни на тази земя. Вместо това около вас е студено като в гробница. Най-добре да си потърсите работа в погребална агенция. Там ще сте си точно на мястото. Само една седмица — повтори тя и се направи, че не вижда колко е съкрушена Филаделфия. — През това време ще изпълните едно поръчение. Тази сутрин ще ни посети племенникът ми Хенри. Слава богу, момчето се завърна живо и здраво от безкрайното си пътешествие по Европа, за което настояваше майка му, след като вие напуснахте Ню Йорк. Не мога да разбера защо си е помислила, че разглеждането на разрушени замъци и прашни музеи ще излекува момчето й от нещастната му страст. Разказах му някаква небивалица, за да му обясня защо сте отново при мен, но той напълно се побърка. В никакъв случай не му казвайте истината! Поздравете го и му се усмихвайте и толкова. Това ще го обърка и веднага ще забрави въпросите си.

След тази дълга реч старата дама излезе величествено от стаята.

След няколко минути стана и Филаделфия. Прибра се в стаята си на втория етаж, без да съзнава какво прави. Както обикновено, мислите й бяха на хиляди мили далеч оттук. Дни наред беше седяла в тихата и хладна библиотека на дома Ормстед и беше прочела много неща за Бразилия. Вече знаеше имената на повечето градове, реки и планини. Близо до мястото, където Рио Негро се вливаше в Амазонка, беше живял някога Едуардо. Но тя нямаше представа къде беше любимият й в момента.

Тя завари в стаята си лакея и прислужницата и изчака търпеливо, докато двамата прибраха черните й рокли. Зимният студ на ноемврийското утро проникваше дори през дебелите стени на старата къща. Потрепервайки, Филаделфия свали последната черна рокля и я даде на момичето, което чакаше нетърпеливо пред вратата.

Беше дошла при мисис Ормстед, защото не знаеше дали някъде другаде ще я приемат с добре дошла. Не пожела да отиде в Чикаго. Такъв беше първоначалният й план, но тъй като не можеше да хвърли светлина върху банкрута на баща си, без да обвини Едуардо, накрая се отказа. Не можеше да му причини и това зло. И сега живееше в Ню Йорк и тормозеше с присъствието си мисис Ормстед, която й плащаше щедро за услугите на компаньонка и беше горчиво разочарована от нея. Филаделфия се стараеше много, но междувременно се беше убедила, че й е невъзможно да имитира радост от живота. Но трябваше да продължи да се старае, защото беше безкрайно задължена на великодушната си покровителка. Заради нея щеше дори да слезе и да поговори с Хенри Уортън.

Филаделфия въздъхна и седна пред огледалото, за да огледа тъмните корени на косата си. Докато къдриците й израснат, за да може да отреже русата коса, щеше да мине най-малко година. А тъй като мисис Ормстед непрекъснато я водеше със себе си на гости и в парка, тя използваше растителни средства, за да заличи разликата в цвета. Червеникавите отблясъци изглеждаха особено красиви, когато носеше лавандуловосиньо. Затова избра една рокля в този цвят и настроението й малко се подобри.

Точно в единадесет на входната врата се позвъни. Филаделфия си пожела Хенри да е преодолял напълно любовта си към нея, за да понесе по-лесно следващия час. Изчака прислужницата да съобщи за госта и слезе бавно по стълбището към салона. Какво да му каже? Едва сега се сети, че мисис Ормстед не й беше дала никакви опорни точки. Дали той вече знаеше, че тя не се казва Фелиз дьо Ронсар, че маскарадът е имал за цел продажбата на скъпоценностите? Знаеше ли поне истинското и име?

Лакеят й отвори вратата на салона и тя изписа на лицето си дружелюбна усмивка.

— Добро утро, Хен… — думата спря в гърлото й. Този мъж, обърнат с гръб към нея, не беше Хенри. Останала без дъх, тя огледа черната коса, широките рамене.

— Добър ден, menina! — извика весело Едуардо и се обърна към нея. През последните месеци не се беше променил ни най-малко. В очите му светеше същият черен огън, чувствените устни канеха за целувки, на бузата се беше появила замайващата трапчинка. Сърцето й едва не се пръсна от радост. До днес не си беше позволявала да храни надежди за нова среща, защото знаеше, че щеше да полудее.

— Няма ли да ме поздравиш?

— А аз си мислех, че ще дойде Хенри Уортън…

Едуардо простена театрално и смръщи чело.

— Аз пък си мислех, че съм го прогонил веднъж завинаги от мислите ти. Май през следващите седмици ще трябва да поработя по-упорито.

Когато се запъти към нея, тя беше готова да се подчини на първия си импулс и да избяга. Но когато вдигна ръка и попипа пулсиращата вена на слепоочието й, тя разбра, че оттук нататък само смъртта може да ги раздели.

— Липсвах ли ти, menina? — Звукът на гласа му извика сълзи в очите й. — Много съжалявам, че се забавих. Не исках да те оставя толкова дълго сама, но преди да се върна при теб, трябваше да уредя някои неща. Искам веднага да ти кажа, че камъкът на Синята мадона е прибран на сигурно място в олтара й. Надявам се тази вест да те зарадва.

— О, да, разбира се… — заекна тя. Едуардо изобщо не е мислил да я изостави. А тя, глупачката, избяга и се скри от него.

Той усети объркването й, но не се опита да я освободи от него. Двамата щяха да имат достатъчно време, за да изяснят събитията от последните месеци. В момента най-важното беше, че отново се бяха намерили.

— Впрочем, Тайрън ти изпраща поздрави… Всъщност и това не е важно. Той е побеснял от гняв, че Маклауд и този път ни се изплъзна. За щастие това вече не е наша грижа. Наложи се Тайрън да напусне Ню Орлиънс, защото преди заминаването си Маклауд го беше обвинил пред властите в разни тъмни сделки. Не се плаши, menina, Тайрън е като котките — винаги пада на краката си. Сега живее някъде на запад, вероятно в Колорадо. — Той помилва нежно бузата й. — Хайде да говорим за нас. Донесох ти подарък — заяви тържествено той и извади от джоба на жилетката си продълговата кутия. — Отвори я, моля те.

Без да отмества поглед от лицето му, Филаделфия стисна в шепа тясната кутийка.

— Не ми трябват подаръци.

— Точно затова ще те обсипя със скъпоценности. Моля те, погледни какво има вътре.

Беше й все по-трудно да се взира в изкусителните черни очи, затова се подчини. Върху блестящ бял сатен лежаха перлите на Мей Лин.

— За твоя сватбен ден, menina.

Филаделфия вдигна глава и прочете в очите му, че той все още я обичаше — въпреки всичко. А тя не смееше да се надява…

— Откъде имаш перлите?

— Узнах, че са били предназначени за сватбата ти, едва когато ти ми го каза. Но още по време на търга усетих, че този накит означава много за теб — докато слушах как разказваше историята им. А ти означаваш много повече за мен.

— Ти… ти ли купи перлите? — попита смаяно тя.

— Не го ли разбра още тогава?

— Знаеш ли… аз изобщо не исках да знам кой купуваше съкровищата на баща ми и не поглеждах в лицата на купувачите. Сега се радвам, че перлите са станали твоя собственост.

— Нищо друго ли няма да ми кажеш?

Тя го погледна несигурно и вдигна рамене.

— Предполагам, че питаш защо избягах.

— Това го знам. Знам и че никога повече няма да ми избягаш.

Защо се беше втренчил така в устата й?

— Как… как ме намери?

— За това трябва да благодариш на работодателката си. Тази необикновена дама пусна по следите ми частни детективи. Първоначално помислих, че ме търсят по нареждане на Маклауд, и се скрих. Миналата седмица в Чикаго залових един от детективите да претърсва багажа ми и така разбрах къде се намираш. Иначе щях да продължа да те търся там. — Едуардо нави един червеникав кичур на пръста си и продължи с нарастващ плам: — Три месеца без теб — това беше цяла вечност! Изобщо не можех да спя. И как да намеря покой, след като постоянно мислех за топлото ти тяло, за стройните ти хълбоци, които така изкусително се увиваха около кръста ми? — Той я привлече към себе си и горещият му дъх опари лицето й. — Разкажи ми за какво си спомняш ти, menina.

— Обичам те, Едуардо.

— Никога не съм се съмнявал — прошепна до устните й той.

— Ще се омъжа за теб.

— Точно това исках да чуя — обяви тържествено той, взе кутийката с перлите от ръката й и я остави на масичката. Поведе я към дивана и тя се подчини, без да мисли за благоприличието и добрите нрави — камо ли пък за опасността да ги заварят на местопрестъплението. Той се съблече светкавично и тя се засмя весело. После съвсем спокойно му позволи да измъкне през главата й лавандуловосинята рокля.

Най-после легна в топлата, силна, бронзовокафява прегръдка и забрави напълно, че се намираха в официалния салон на дома Ормстед на Пето авеню и че беше единадесет часът сутринта на десети ноември. В ушите й гърмяха бразилски мелодии, усещаше само силата на чувствеността, която единствено Едуардо умееше да разпали в тялото й.

Той я поведе към тъмното място, изпълнено с пламтяща страст, показа й среднощно небе, обсипано със звезди, над телата им повя тръпнещ пасат и ги обгърна с аромата на родната му земя.

Хеда Ормстед знаеше съвсем точно какво ще види, когато тихичко открехна вратата на салона си. Въпреки това беше малко шокирана, когато видя как лекомислено използваха най-добрия й диван от камилска вълна. Ако през последната седмица не беше направила всички приготовления за сватбата, сигурно щеше да се възмути и да ги изгони.

Тя затвори дискретно вратата и застана пред нея на пост. Ако лакеят и новата прислужница откриеха какво се вършеше под този покрив с разрешението на господарката, моралът им щеше да пострада сериозно. И без това й беше много трудно да поддържа дисциплината и реда сред персонала.

Е, тя беше на възраст, в която имаше правото да се наслаждава на известни привилегии. Към тях принадлежеше и правото да изпитва пикантни радости. И дори само мисълта, че една дама на солидна възраст играе ролята на богинята на любовта…