Лора Паркър
Прелъстена (8)

8

Всичко стана едновременно. Докато няколко гости се втурнаха да помогнат на припадналата дама, други заобиколиха Акбар, за да го задържат. Той не се помръдна, ала напрегна всичките си мускули, готов за борба. Във вените му пулсираше възбуда. Крайно време беше да си устрои един хубав бой. Твърде отдавна скучаеше в елегантните американски салони.

След кратко колебание един от мъжете излезе напред, едър и силен, с дълги кафяви мустаци. Мушнал пръсти в джобовете на жилетката си, той отметна глава назад и огледа внимателно неподвижния индиец.

— Дамата твърди, че сте откраднали перлите й. Какво ще кажете по този въпрос?

— Той няма какво да каже! — Филаделфия застана между Едуардо и непознатия джентълмен. — Моят слуга никога не би откраднал. Как се осмелявате да го обвинявате?

— Аз не съм го обвинил — защити се ядосано мъжът. — Мисис Олифант беше! А тя би трябвало да знае.

— Това са глупости — възпротиви се Филаделфия. Както винаги в деликатни ситуации, тя забрави френския си акцент и веднага усети как Едуардо я побутна по рамото. — Cest incroy-able! Impossible!

Смръщил чело, мъжът оглеждаше подозрителния чужденец.

— Макар че всяка господарка има право да очаква от слугите си известни морални принципи, ние ще претърсим джобовете му.

— Опитайте. — Едуардо се усмихна, разкрачи крака, за да запази равновесие, и продължи: — С позволението на мемсахиб…

— Внимавайте, мистър Брайтън! — проговори предупредително Хенри Уортън, който се беше присъединил към кръга от джентълмени. — Твърди се, че в родината си този индиец е убил поне една дузина слуги в дома на господарката си.

— За този слух трябва да благодаря на вас, мемсахиб — пошепна Едуардо, съвсем тихо, за да го чуе само Филаделфия. Тя си припомни отново глупавата история, която беше разказала на хотелския прислужник — за Акбар и склонността му да екзекутира непокорни слуги.

— А аз ви смятах за свой приятел, сър! — обърна се тя към Хенри и го дари с унищожителен поглед. — Явно съм направила грешка.

Хенри се изчерви до корените на косите и Филаделфия веднага съжали за остротата си.

— Аз не се съмнявам във вашата почтеност, мадмоазел Дьо Ронсар. — Той нямаше доверие в Акбар, но не смееше да го каже гласно. Огледа се смутено, питайки се дали трябваше да рискува обществената си позиция и да застане на страната на един почти чужд човек — макар че я обичаше. — Дамата уверява, че слугата й е невинен, и аз й вярвам.

Мистър Брайтън се усмихна съчувствено и снизходително.

— Съжалявам, мистър Уортън, но с този проблем ще се справят властите. Крайно време е да уведомим полицията.

— Да изпратим някого от слугите в участъка — предложи застаналият зад него мъж.

Филаделфия пребледня. Знаеше, че нито Фелиз дьо Ронсар, нито Акбар можеха да си позволят полицейско разследване. Тихото проклятие на Едуардо го потвърди. Полицаите непременно щяха да забележат фалшивата брада, сценичния грим…

— Трябва да бъдем предпазливи, особено когато си имаме работа с чужденци.

Докато джентълменът изказваше становището си, Филаделфия забеляза с ъгълчето на окото си злия поглед на маркиз Д’Едас. Заобиколен от дами, той стоеше далече от групата, усмихваше се злорадо и жестикулираше изразително, за да подчертае думите си. Кога беше влязъл в салона? И защо се радваше на затрудненото й положение? Ако изкажеше подозренията си пред полицията, и тя, и Едуардо щяха да се озоват в затвора.

— Момент, момент! — извика отчаяно тя. — Наистина ли ще ме подложите на това унижение? Non, казвам аз и още веднъж — non! — Решена на всичко, тя се обърна към Хенри, игнорирайки угризенията на съвестта. — Не можете ли да предотвратите тази катастрофа, мосю? Какво ще каже леля ви, като узнае какво са ми причинили?

— Не се бойте, скъпа мадмоазел Дьо Ронсар, аз ще ви защитя — извика Хенри и улови ръцете й.

— А Акбар?

Момъкът погледна индийския слуга с известна неловкост и не за първи път се запита защо брадатият езичник го гледаше с такава ненавист.

— Той е обвинен в кражба и полицията трябва да се намеси — обясни безпомощно той.

— Много добре, мосю! — Филаделфия рязко издърпа ръцете си. — Вече знам доколко мога да разчитам на вашата лоялност, затова е най-добре сама да се погрижа за слугата си. — След като го удостои с презрителен поглед, тя отиде при собственичката на перлите, която седеше на един диван и хълцаше сърцераздирателно. — Мисис Олифант, ще ме изслушате ли, sil vous plait? Няма да ви притеснявам…

Заповедническият й глас накара дамата да вдигне обляното си в сълзи лице. В погледа й се четеше объркване и обида.

— Мадам, вие погрешно обвинихте слугата ми в кражба и аз ви моля да оттеглите обвинението си.

— Никога! — възмути се мисис Олифант. — Моите перли изчезнаха и аз си ги искам обратно!

— Естествено. Ако бяха откраднали диамантите на Ронсар, и аз щях да бъда нещастна като вас — увери я Филаделфия и докосна блещукащите камъни на шията си. — Но никога не бих си позволила да отправя несправедливи обвинения в кражба. Защо обвинихте моя слуга?

— Защото цялата вечер се мотаеше в антрето — изсъска мисис Олифант. — Винаги когато напусках салона, трябваше да мина покрай него. — Тя хвърли бърз поглед към Акбар и потрепери. — Погледнете го, за бога! Не ви ли напомня за един от онези брадати сарацини? Трябва да се пазим от такива хора!

— Мадам — започна отново Филаделфия, — Акбар е моят закрилник и аз му вярвам така, както вие вярвате на съпруга си… — Едва сега се сети, че съпругът не беше дотичал да помогне на жена си, и се огледа. — Впрочем, къде е мистър Олифант?

— Не е тук… — Дамата смутено сведе глава. — Тази вечер не се чувстваше добре.

— Значи дойдохте на соарето сама.

— В никакъв случай! — отговори мисис Олифант и изгледа враждебно Филаделфия. — Придружи ме маркиз Д’Едас.

— Аха! — Тъй като не притежаваше други оръжия, Филаделфия вложи цялото си презрение в това възклицание. — Маркизът видя ли кражбата?

— Аз… не съм сигурна — заекна жената, явно загубила самообладание.

Нервите на Филаделфия се опънаха още повече.

— С вас ли беше, когато ви откраднаха перлите?

— Не… искам да кажа, не съм съвсем сигурна кога са ми ги взели. Във всеки случай маркизът беше първият, който забеляза, че липсват. Малиновият сладолед не ми понесе и той беше така любезен да ме отведе в библиотеката. Смяташе, че там ще мога да си отпочина.

Маркизът се приближи до групата, чу последните думи и доразказа историята:

— Когато напуснах салона с дамата, този брадат дивак нарочно ни препречи пътя. А когато влязохме в библиотеката, установих, че перлите са изчезнали от шията на мадам Олифант. Естествено веднага си спомних за онази неприятна среща в антрето. Знаете ли, че преди няколко дни ми откраднаха табакерата, украсена със скъпоценни камъни? Някакъв негодник ме блъсна на улицата и е пребъркал джобовете ми, без да се усетя. Увериха ме, че сръчните крадци умеели да смъкват дори пръстените от ръцете на дамите, без да ги усетят. — Той се обърна към домакина и заключи: — Моля ви, мистър Доджът, не се чувствайте засегнат от сравненията, които току-що направих. Естествено в изискано общество като това на вашите гости не могат да се очакват подобни произшествия.

Филаделфия също се обърна към домакина:

— В салоните на Ню Йорк вероятно не стават често кражби, nest се pas, мосю?

— Напротив, мила — отговори доброжелателно Джералд Доджът. — Този сезон доброто нюйоркско общество стана обект на няколко дръзки кражби, всичките по време на официална вечеря.

— Наистина ли? — попита с усмивка Филаделфия. — И какво предприехте срещу крадците?

— За съжаление не можем да сторим почти нищо. Обикновено в салоните се събират малко хора и всички са познати на домакина.

— И на вас ли откраднаха нещо?

— О, да — въздъхна мистър Доджът. — Златен джобен часовник, пръстен с оникс и малко пари, на новогодишния празник.

Едуардо не се намесваше в разговора. Но съзнаваше много добре какво цели Филаделфия и на устните му трептеше усмивка.

— Значи кражби стават и в най-изисканите нюйоркски домове? — продължи с въпросите тя.

— Да, така е — призна неохотно Джералд Доджът.

— След великденския парад ми откраднаха любимия часовник, и то — в дома на семейство Олифант — обяви почти весело Хенри. Най-после беше разбрал какво искаше да им внуши мадмоазел Дьо Ронсар. Младата французойка и слугата й бяха дошли в Ню Йорк само преди седмици, а крадците се занимаваха с мръсната си дейност още от началото на сезона.

Филаделфия огледа тържествуващо събраните гости. В салона се възцари смутено мълчание.

— Значи кражбите не са нищо ново за вас. Въпреки това обвинявате един чужденец, защото това е много по-просто, отколкото да потърсите истинските виновници. — Погледът й бавно обходи смутените мъже и накрая спря върху маркиз Д’Едас. — А сега трябва да ви съобщя нещо особено важно, mesdames et messieurs. Между вас наистина има крадец. Но той не е моят слуга.

В още по-дълбоката тишина, последвала тези думи, тя отиде при Едуардо.

— Отведете ме у дома, Акбар. Събитията от тази вечер ме умориха.

 

 

— Какво интересно соаре — отбеляза Едуардо, докато наетият файтон препускаше в нощта.

— Отвратително! — Филаделфия се отпусна изтощено на тапицираната седалка. Гласът й трепереше не по-малко от ръцете. — Какво унижение! Никога през живота си не съм изпитвала такъв страх.

— Държахте се великолепно.

— Но не се чувствам така. Направо ми се гади…

— Не се безпокойте, това са само нерви. Скоро ще се възстановите.

— Сигурно искате да ви благодаря за тази слаба утеха, нали? — Седалката беше тясна и рамото й беше притиснато до неговото. За да се обърне към него, трябваше да положи известно усилие. — А вие, сеньор! Бяхте готов да се сбиете!

— С най-голямо удоволствие. — Едуардо беше на мнение, че близостта на Филаделфия е много по-привлекателна от разговора. Колко радващи са моментите, когато тя забравя страха и предпазливостта, помисли си той.

— Луд ли сте? Нали щяха да разкрият маскарада ви!

— Нямам ли право да се защитавам? — попита ухилено той.

— Не сме престъпили закона.

— Напротив! Бях поканена у семейство Доджът само защото ме смятат за друг човек.

Едуардо премести тежестта си и рамото му се потърка в нейното.

— Още ли не сте забелязали? Половината Пето авеню се представя за нещо друго. Те са съвсем обикновени хора, направили състояние с някакви сделки и загърбили предишния си живот. Сега се опитват да започнат нов. В Бразилия е същото — добави той и сложи ръката си на облегалката. — Аз се разрових в земята и намерих няколко хубави камъчета, подобни на диамантите, които красят шията ви. — Връхчетата на пръстите му се плъзнаха по колието. — Питали ли сте баща си как е забогатял?

— Той беше банкер.

— А преди това? — Пръстът му докосна бузата й. — Или семейството ви винаги е плувало в злато?

Филаделфия го погледна намръщено.

— Нямам представа.

— Никога ли не сте се интересували? Странно… — В гласа на Едуардо прозвуча мек укор. — Може би отговорът нямаше да ви хареса. — Преди тя да е успяла да протестира, той помилва шията й. — Е, поне ние не навредихме никому с малката си измама.

— Наистина ли? — попита с пресекващ глас тя. Нежностите му ускориха пулса й. — А мисис Ормстед?

— О, мисля, че тя с удоволствие би се включила в нашата игра. Във всеки случай тази дама има силен дух, остроумна е и обича експериментите.

Тя го гледаше втренчено и се опитваше да разбере защо се усмихваше. Какво го забавляваше? Под светлината на една улична лампа срещна втренчения му поглед и усети още по-силно натиска на коляното му върху своето. Мъжът до нея изглеждаше като Акбар, но говореше с гласа на сеньор Таварес. Тя се отдръпна към ъгъла на седалката.

— Вие сте странен човек. Никога не съм срещала такъв като вас…

Показалецът му описваше кръгове около брадичката й.

— Както веднъж вече казах, menina, бих предпочел да ме намирате красив.

— Не разбирам… — пошепна тя и отблъсна ръката му.

Той се наведе над нея и взе лицето й между двете си ръце.

— Вие разбирате всичко, menina. Но не смеете да си го признаете. Изпитахте учудващата потребност да ме защитите — макар че не бях в сериозна опасност. Как мислите, защо?

— Аз… ами…

Палецът му се плъзна по устните й и тя млъкна.

— Тихо, menina. Тази вечер говорихте достатъчно. Сега е мой ред. Естествено няма да критикувам закрилническия ви инстинкт, напротив, намирам го достоен за възхищение. Но кой ще ви опази от мен?

— Имам ли нужда от пазител? — прошепна едва чуто тя.

— О, да. Вие сте сама с мъж, който не ви е нито роднина, нито слуга. Глупаво момиче! Никога ли не са ви предупреждавали да се пазите от изнасилване?

— О, да… — Тя прокара език по долната си устна, която още тръпнеше под милувката на палеца му. — Но аз си мислех… че с вас съм сигурна.

— О, menina, обиждате ме. — Едуардо проследи с нарастваща възбуда, как езичето й отново се подаде навън и не устоя на изкушението да го докосне с пръст. — Нима не съм мъж? Нима близостта ви не ме изкушава да стана недискретен? — Той улови ръката й, мушна я под брокатения си жакет и притисна меката длан към гърдите си. — Почувствайте как бие сърцето ми, как тялото ми гори и трепери под докосването ви!

— Да, усещам… — Тя се опита да се изплъзне. — Ако позволите, ще махна ръката си…

— Много бих искал да ви покажа с каква сила пулсира кръвта ми на друго място… — Той избухна в тих смях. — … но се боя, че още не сте готова за този урок.

Филаделфия отвори уста, но не можа да намери думи. Вече не можеше дори да мисли, усещаше само равномерните, силни удари под пръстите си и имаше чувството, че те проникват през ръката й и отиват право в сърцето, което започна да бие в същия ритъм.

— Не бива да ме целувате… — произнесе задавено тя и се смая от себе си. Откъде беше дошла тази мисъл? Нечувано…

— Все едно да ме помолиш да не дишам. — Устата му се докосна до нейната и той усети потръпването й. Оттегли се веднага и я погледна изпитателно. Лицето й се беше разкривило, сякаш беше взела рициново масло. — Какво ти е, menina? Толкова ли съм отвратителен?

— Брадата ви боде…

Едуардо изруга на португалски, откъсна фалшивата брада от лицето си и я захвърли настрана.

— Не искам нищо да стои между нас, menina.

Той се наведе отново над нея и преди да затвори очи, тя видя странния израз на лицето му, смесица от веселие, обич и — ако обърканите сетива не я лъжеха — нещо от обожанието, което се четеше в очите на Хенри Уортън. Едуардо не я целуваше за първи път. Беглата му целувка в зимната градина я бе накарала да се разкиха, а в таванската му стаичка страстта се подхранваше от гнева. Днес целувката беше съвсем друга.

Меките му устни се сляха с нейните и решението й да се отдръпне се разколеба. Ръцете му обхванаха бузите й и той вдигна брадичката й малко по-високо, а сам той наклони главата си настрани. Устата му започна да милва нейната, както преди беше направил палецът му.

Женският инстинкт й шепнеше със злобничък, почти убедителен глас, че това са нежности на опитен любовник, които събуждат сладки мъчения и окуражават младите момичета да вършат глупости. Трябваше веднага да спре това коварно нападение. Ала тя не се вслуша в предупреждението. Едуардо скоро щеше да завърши целувката, както бе сторил преди. Вместо да го изчака, тя застена тихо и отвори устни. Той проникна навътре, намери езика и внимателно го погали.

Преди няколко години бе посетила панаир, където я накараха да изпробва електромагнитен уред, имитиращ светкавица. Силен ток прониза цялото й тяло чак до върховете на пръстите. Тя издърпа страхливо ръката си и се засрами от настръхването си. Никому не беше казала за странните си усещания. Прибра се вкъщи объркана, погледна се в огледалото и се опита да установи дали ужасната светкавица не я беше наранила по някакъв начин. И в този момент емоциите бяха почти същите. Топлият, влажен език на Едуардо предизвика мъчителни тръпки в гърдите и корема й.

Най-после устата му напусна устните й и се плъзна надолу по шията, към студените диаманти. Освободи я със зъби от едната обица и я пусна в скута й. После жадно засмука крайчето на ухото й. Тя извика уплашено и той побърза да задуши вика й с целувка.

Този път я целуна с омайваща жар, която я прониза чак до костите й. Когато най-сетне вдигна глава, тя се отпусна безсилно на гърдите му.

— Трябваше да ми кажеш — промърмори обвинително той.

— Какво? — пошепна задавено тя.

— Че трябва да те целуна истински.

— Но аз… не е вярно…

— Напротив, menina. Отсега нататък ще получаваш само онова, от което наистина имаш нужда.

Филаделфия отново затвори очи. Имаше чувството, че стои на ръба на пропаст, вкопчила се в камъните в отчаян стремеж да се спаси. Целувките на Едуардо я накараха да загуби контрол над себе си и сега трябваше да стисне зъби, за да не го помоли за нова замайваща целувка.

— Нищичко не разбирам — оплака се тя и очите й се напълниха със сълзи. — И себе си не разбирам.

Едуардо се засмя на обърканото й изражение.

— Този проблем се решава съвсем лесно, menina. Скоро ще ти го докажа, иначе ще си загубя ума. Но първо трябва да си поговоря с една известна личност. Сигурен съм, че мисис Ормстед ще иска да узнае всичко за соарето у семейство Доджът — обясни той и се учуди, че в гласа му нямаше и следа от горещото желание, което все още пулсираше в кръвта му. — По време на отсъствието ми можеш да я позабавляваш с описанието на така наречената ми кражба.

— Къде отиваш? — попита тя и смутено изтри сълзата от бузата си.

— Не е интересно за теб.

— Е, добре, пази тайните си за себе си. Но не си мисли, че ще те чакам. Тази вечер ще си легна рано.

— Тогава и аз ще си легна веднага след завръщането си.

Тонът на гласа му я накара да погледне в черните очи, които пламтяха като въглени. Нима намекваше, че ще дойде в нейното легло? Тя побърза да отмести поглед.

Така му се искаше да я прегърне и да разсее съмненията, които бяха изписани на лицето й — съмнения в неговите сериозни, искрени чувства. Защо не му се доверяваше, макар че целувките му още пареха на устните й? За съжаление не можа да й докаже обратното, защото в този момент файтонът спря пред Ормстед Хаус. Ако я докоснеше още веднъж, щеше да загуби контрол над себе си, а файтонджията и колегите му щяха да имат тема за разговор за цял месец.

Едуардо залепи отново фалшивата брада на лицето си, надявайки се лепилото да издържи, докато отведе Филаделфия в къщата.

Докато я водеше към салона, той не я докосна нито веднъж, не се опита да докосне пълните й гърди или добре оформените хълбоци. Парещият копнеж във вените укрепваше убеждението му, че Филаделфия ще съжалява за пропуснатото не по-малко от него. Това ли беше причината за горчивото обвинение, което прочете в очите й, преди тя да се обърне и да избяга нагоре по стълбата? И тя ли като него чувстваше, че бяха започнали нещо, което непременно трябва да довършат?

След половин час Едуардо излезе от къщата през задната врата и тръгна да търси файтон. Файтонджията не се учуди особено на елегантния си пътник, нито на адреса, който джентълменът му даде — малък хотел на Двадесет и шеста улица.

Едуардо не беше особено изненадан, че маркизът се бе настанил в един от скромните нюйоркски хотели. В американското общество емигрантите бяха добре дошли не заради богатството си, а защото притежаваха нещо, което новобогаташите не можеха да купят — благородническа титла и семейна история.

Той влезе с усмивка във фоайето и подръпна вечерния си жакет. Седмици наред не беше носил собствените си дрехи и сега изпитваше чувствено удоволствие да усеща ушития по мярка жакет на раменете си. Топлата баня и грижливото бръснене го освободиха от последните остатъци лепило и грим. Беше заменил аромата на амбра със санталово дърво и превръщането на Акбар в сеньор Таварес го изпълваше с дълбоко задоволство.

Щом стигна втория етаж, той тръгна самоуверено по слабо осветения коридор и почука на стая номер 305. Когато никой не се отзова и на второто почукване, той извади от джоба си тънка пила, пъхна я в ключалката и я завъртя. След това спокойно влезе в стаята.

Едва бе успял да приключи краткото, но много успешно търсене, когато в коридора се чуха стъпки, придружени от фалшиво свирукане. Скри се светкавично зад вратата и зачака неизбежния сблъсък.

Маркизът беше доста пиян — състояние, което му харесваше. Любимото му питие беше добър коняк, който сгряваше кръвта му и му напомняше за течния огън на благородните рубини. Докато превърташе ключа в ключалката, той отново започна да си подсвирква. Sacrebleu! Имаше всички основания да бъде доволен от себе си.

Той се довлече до масата, където беше оставена запалена лампа, и изпразни джобовете си. Два пръстена, едно портмоне, табакера, обсипана с рубини, и три реда перлена огърлица. Вдигна перлите към светлината и ги огледа жадно.

Чудесна плячка — но не и мечтаният голям улов. Ако мисис Олифант не го бе задържала с ласките си, тази нощ щеше да увенчае джебчийската си кариера. Но щом онази малка кучка обви ръце около шията му, потребността да отвори ключалката на перлената огърлица надви всички останали чувства.

Той помилва перлите и ги остави на масата — справедливото възнаграждение за всички tete-a-tetes, които беше изтърпял през последните седмици. Естествено той би предпочел да има за любовница малката Ронсар. И по време на пламенната целувка да откачи тежкото диамантено колие от шията й — това наистина щеше да бъде венецът на кариерата му. При тази мисъл ръката му неволно се плъзна към слабините. С такава плячка можеше най-сетне да се оттегли от занаята.

— Простете, но си позволявам да попреча на… интимните ви занимания.

Маркизът зяпна смаяно изискано облечения непознат, който стоеше в сянката до вратата.

— Кой сте вие? Какво искате? — Бързият поглед към откраднатите бижута на масата издаде опасенията му.

— Не съм дошъл заради перлите, маркизе, но въпреки това възнамерявам да ги взема — отвърна с едва забележим акцент чужденецът. — Преди това обаче ще си поприказваме.

Маркиз Д’Едас посегна незабележимо към джоба на жакета си.

— Познаваме ли се?

— Не. — Чужденецът светкавично извади пистолет. — И ако се изкушите да извадите онова, което е в джоба ви, няма да имате случай да ме опознаете.

Французинът измъкна ръката си от джоба и отговори с опънати рамене и надменна гримаса:

— Аз съм маркиз Д’Едас и искам най-после да разбера кой сте и какво търсите в стаята ми!

— Няма нужда да знаете кой съм. Единствено важно е защо съм тук. — Неканеният гост извади от джоба си монета и я подхвърли на дребния, мършав французин.

Макар и пиян, маркизът позна блясъка на златото, улови ловко монетата и зяпна смаяно испанския дублон с дупка в средата. Дъхът му спря.

— Откъде я имате?

— От същото място като вас, освен ако монетата в чекмеджето на писалището ви не е открадната.

— Не! — Маркизът сърдито поклати глава. — Никога не бих се осмелил да открадна такова нещо.

— Тогава ви моля да ми кажете защо човекът, който ви я е дал за спомен, държи толкова много на вас.

Маркизът нервно облиза устните си.

— Нямам какво да ви кажа.

— Не виждате ли, че сте в неизгодно положение?

— Как така?

— Мога просто да ви застрелям.

— Няма да посмеете! — изсъска маркизът, без да се старае да пази достойнството си. — Ако Тайрън научи…

— Тайрън значи — повтори замислено чужденецът. — Това вече събуди интереса ми. Наистина ли сте в толкова добри отношения с Тайрън, че имате право да използвате името му, за да се браните срещу враговете си? Не вярвам. Във всеки случай подлец като вас има доста врагове. Кой ще ви намери пръв?

— Но аз не съм направил нищо лошо!

— Първо, сте лъжец, френският ви акцент произхожда от едно забравено от бога езерце зад Ню Орлиънс, където отдавна не се отбиват гости. Второ, сте крадец. И трето, уплашихте една дама, която познавам много добре. Това е напълно достатъчно, за да ви убия.

— Коя е дамата? Вашата любовница?

— Говоря за мадмоазел Ронсар. Аха, виждам, че ви е позната… Защо се страхувате?

— От какво да ме е страх? Вярно е, познавам тази жена… танцувал съм с нея няколко пъти.

— Да, но не се задоволявате с танците. Всеки път, когато се приближите до мадмоазел Дьо Ронсар, тя се чувства заплашена. Затова трябва да ви убия — или да ви изхвърля от Ню Йорк.

След като бе назована алтернатива на хладнокръвното убийство, маркизът повярва, че противникът му не смее да изпълни заплахата си. Куражът му нарасна и той обеща:

— Никога вече няма да се доближа до дамата.

— Защо всъщност се заинтересувахте от мадмоазел Дьо Ронсар? — Погледът на Д’Едас се плъзна към перлите и чужденецът си отговори сам: — Аха, диамантите! Вие сте глупак! Никога нямаше да се насладите на тази плячка, защото нямаше да живеете достатъчно дълго. Върнете ми монетата. — Той показа дублона и французинът му го хвърли без колебание. — Дайте ми и вашата монета!

— Не, в никакъв случай! — Маркизът побледня като смъртник. — Тя ме защитава…

— Точно това е намерението ми — да ви лиша от закрила. Монетата. Веднага.

Д’Едас размишляваше отчаяно какво би могъл да стори. Боеше се от мъжа, който се наричаше Тайрън и когото всъщност не познаваше. Но само името беше достатъчно да предизвика леден ужас във всички пристанища между Ню Орлиънс и Сейнт Луис. Преди години, когато маркизът се подвизаваше в Ню Орлиънс, му предложиха работа, дребна кражба. След като се справи успешно, един мъж сложи монетата в ръката му и обясни значението й: Тайрън му дължал една услуга.

— Кой ви изпрати при мен?

— Никой не ми дава заповеди.

— Тайрън? — прошепна невярващо маркизът, но отговорът така и не дойде. Замайването му премина. — Никога не съм искал да уплаша дамата. — Той вдигна рамене и разпери ръце в типично френски жест. — Още от самото начало се интересувах единствено от безценните диаманти. Но сега няма да ги докосна.

— Естествено. Монетата.

Д’Едас извади дублона от чекмеджето. Когато се обърна, видя как непознатият се наведе да вземе перлите от масата. Малко преди лампата да угасне, пламъчето й освети мъжествения му профил и маркизът потрепери. В черната коса и бронзовата кожа имаше нещо странно познато. Щом лампата угасна, той усети порив да избяга.

В този миг прозвуча дълбокият глас на чужденеца — по-опасен от всякога.

— Без съмнение вие знаете, че Тайрън вижда в тъмното като котка. Една крачка, и ще ви убия.

Французинът замръзна на мястото си. Пръстите му се вкопчиха болезнено в талисмана.

— Видях твърде малко, за да ви идентифицирам, кълна се.

— Защо да ви вярвам?

Маркизът усети надигащо се гадене, коленете му затрепериха. Не беше нито силен, нито смел. Не притежаваше нищо, освен живота си и се вкопчи в него като удавник за сламка.

— Който покаже монетата, има право да очаква услуга от Тайрън — пошепна нещастно той.

— Вече ви я оказах, като не ви убих.

Д’Едас кимна, но чужденецът не го видя в мрака.

— Искам да се върна в Ню Орлиънс.

— Не.

Маркизът пое дълбоко въздух и се опита да се пребори с гаденето.

— По-далеч ли трябва да отида? В Тексас? Или в Колорадо? А може би в Калифорния? Или да напусна Щатите?

— Качете се на първия кораб, който ще прекоси Атлантика. Чакам монетата.

— Не ви виждам.

— Но аз ви виждам.

Д’Едас протегна ръка и потрепери нервно, когато непознатият пое монетата и докосна пръстите му. Този човек наистина виждаше в тъмното. Като Тайрън…

— Ще се кача на първия кораб — обеща маркизът. Усети как някой го избута настрана и чу стъпки, които бързо се отдалечиха.