Лора Паркър
Прелъстена (2)

2

— Разбери ме, моля те — в момента положението е неудържимо. — Хари Колсуърт нервно зарови пръсти в златнорусата си коса, после скри двете си ръце в джобовете и отново се заразхожда из малката стаичка на Филаделфия.

— Наистина ли смяташ, че не бива да разваляме годежа си завинаги? — попита съвсем спокойно девойката.

— Естествено, че не! Бих бил истински негодник, ако те изоставя в този тежък час! — Той спря пред нея и й се усмихна с благодарност. — О, Фили, знаех си, че ще бъдеш разумна. Както винаги.

— Да. Разумна. — Тя свали ръкавицата от лявата си ръка и измъкна от безименния си пръст прекрасен пръстен с рубин. — Сигурно си искаш пръстена обратно.

При вида на падежния пръстен в ръката й Хари преглътна мъчително. Баща му категорично му беше наредил да не се връща без пръстена. Едва сега той осъзна какво означаваше това и се почувства жалък негодник.

— Не е нужно, Фили, раздялата ни е само временна. Задръж го, докато отново можеш да го сложиш там, където му е мястото.

— В джоба ти или в кофата за боклук! — Филаделфия се изненада от гнева, който внезапно пламна в думите й. Беше очаквала, че Хари ще развали годежа, и това беше най-малката й грижа. Въпреки това сега изпитваше отвращение от страхливостта му. — Не се вълнувай излишно, Хари. Ти никога не си имал чувства към мен.

Мъжът се сгърчи, сякаш го беше ударила. Изведнъж Филаделфия изпита съжаление към бившия си годеник. Той не беше виновен, че се оказа въвлечен в грозен скандал. А и тя никога не биваше да се съгласява с годеж, който трябваше да обедини деловите интереси на две семейства, вместо да съедини две влюбени сърца.

— Не ме гледай така нещастно! — Тя стана и тикна пръстена под носа му. — Аз се осмелих да кажа открито онова, което ти с чувствителната си душа не посмя да произнесеш. — Тъй като Хари не се помръдна, тя се протегна и пъхна пръстена в джоба на жакета му. — Знам, че не е редно да се товариш с жена, чийто баща е бил обвинен в страшно престъпление, макар и несправедливо. Мисли за бъдещето си. Баща ти се надява да ти намери място в Конгреса. Жена като мен само би ти пречила. Освен това аз не се интересувам от политика. — Тя го хвана за раменете, обърна го и го побутна меко, но категорично към вратата. — Върви и кажи на баща си, че ти желая само най-доброто.

На прага Хари се обърна отново към нея, видимо объркан и обиден. Баща му го бе предупредил, че Фили ще откаже да развали годежа. Все пак тя бе загубила цялото си богатство. Може би дори ще го заплашва да отнесе въпроса до съда. Един млад адвокат не биваше да си позволява подобие скандал. Ала Фили не му създаде никакви трудности. Той го знаеше още от самото начало и се гордееше с нея. Не се наложи дори да я моли за пръстена. Сега си припомни чека в джоба си и красивото му лице пламна от срам. Само при мисълта, че можеше да последва предложението на баща си и да се опита да се откупи…

— Аз те обичам, Фили, и не мога да си представя, че ще се разделим завинаги. Скоро хората ще забравят случилото се и…

— Сбогом, Хари, и всичко добро — прекъсна го енергично тя.

— Довиждане, Фили. — Засрамен и облекчен едновременно, той излезе от жалката стаичка на пансиона и изчезна от живота й.

Едва сега Филаделфия си разреши да въздъхне дълбоко и се настани удобно в креслото си. Какво ли още й предстоеше да понесе?

След минута на вратата се почука и тя стана неохотно. Ако Хари се беше върнал, за да измоли прошката й, щеше да му залепи плесница.

— О, Сали! Идвате тъкмо навреме.

Дребна жена в черна памучна рокля и скромна шапка влезе в стаичката и се огледа стъписано.

— Божичко, в предишната ви къща дори гардеробите бяха по-големи!

— И сигурно са били много по-скъпи — отговори с усмивка Филаделфия. — Знаеш ли колко печелят хората, които дават под наем гардероби…

Бившата икономка на семейство Хънт прокара пръст по стария скрин в ъгъла.

— Прах! Къде е слугинята? Трябва веднага да говоря с тази личност, за да я науча на ред!

— За съжаление нямам слугиня — не ми е нужна, тъй като имам само тези траурни дрехи и тази жалка стаичка.

— О, мис Фили, не помислих за това — призна дребната жена и засрамено наведе глава.

— Няма нищо, Сали. Повиках ви тук, за да ви изплатя възнаграждението. Останалите слуги получиха заплатите си, преди да опразнят къщата.

Сали извади от джоба си снежнобяла кърпичка и шумно се изсекна.

— Кой би помислил, че ще доживея този ден? Толкова е ужасно… Цял живот съм служила на баща ви, мис Фили. Ако можех, щях да работя за вас без пари.

Филаделфия протегна ръце да прегърне старата икономка, но се овладя. Ако си позволеше дори кратък миг на слабост, щеше да избухне в сълзи. С Хари се бе справила лесно, подкрепена от гнева. Тя извади от джоба си тънка кесия.

— Това е заплатата, която ви дължа, с изключение на последната седмица. Обещавам да ви я изпратя до края на месеца.

Сали погледна кесията с известна неловкост.

— Но… това вероятно е всичко, което притежавате. От какво ще живеете?

— Имам известни перспективи, Сали.

Очите на възрастната жена светнаха зарадвано.

— Значи все пак ще се преместите при роднините си в Сейнт Луис?

— За нещастие не. Едно забъркано в такъв грандиозен скандал момиче няма място под покрива на почтения им дом. Нали трябва да мислят за децата.

— Какво ще правите тогава?

Филаделфия потърка пулсиращите си слепоочия.

— Първо ще изпия чаша чай и веднага ще си легна. Денят беше труден…

— Колко сте бледа… — Сали я измери със загрижен поглед. — Да не сте болна?

— Не се тревожете, трябва ми само малко почивка. Вземете парите, не ме карайте да ви моля.

Разбирайки, че не й остава нищо друго, Сали посегна към кесията.

— Бог с вас, мис Фили. Ако имате нужда от нещо…

— Споменавайте ме в молитвите си. Искам да възстановя доброто име на баща си, а това няма да ме направи особено популярна в този град.

— Само бъдете предпазлива!

— Естествено. Харесвате ли новата си работа?

— Да, мис. Сега работя за доктор Еймс. Жена му е ужасна клюкарка, но аз знам как да я накарам да замълчи.

Филаделфия кимна с разбиране. Без съмнение любимата тема на мисис Еймс беше скандалът с банката на Хънт.

След като Сали си отиде, Филаделфия се облегна на вратата, затвори очи и изчака, докато болезненото пулсиране в слепоочията й изчезна. Повече от седмица не беше плакала. Ако започнеше, никога нямаше да спре. Е, поне този напрегнат ден свършваше… Когато някой почука на вратата, тя се стресна.

— Кой е?

— Един приятел — отговори мъжки глас.

Филаделфия побърза да се увери, че е превъртяла ключа.

— Приятелите ми си имат имена. Как се казвате?

— Моето име се произнася трудно. Ще позволите ли да поговоря с вас за нещо, което може да е от полза и за двама ни?

Тя поклати бавно глава.

— Омръзна ми да се разправям с недискретни репортери. Търсете сензациите си другаде.

— Аз не съм репортер.

Веднъж вече беше чувала този дълбок, мелодичен глас. След кратко колебание тя отключи и открехна вратата. Под газовата лампа стоеше красивият чужденец, който преди три дни я бе пресрещнал на стълбището в бащиния й дом.

— Бяхте на търга, нали? — попита тихо тя и той кимна усмихнато. — Как се казвате?

— Едуардо Доминго Ксавиер Таварес.

— Съжалявам, но не ви познавам.

Мъжът беше втренчил поглед в дългите пръсти, които стискаха рамката на вратата. Отдавна чакаше на входната врата. Първо покрай него мина млад джентълмен с пламтящо лице и треперещи устни. После старата слугиня. Едуардо не искаше да изплаши мис Хънт. Сега брадичката й не беше вирната като на търга. Очевидно се страхуваше от него и това му вдъхна желание да я закриля.

— Знам, че сте уморена, сеньорита. Ще позволите ли въпреки това да вляза и да ви кажа нещо?

— Не — отговори тя и отвори вратата малко по-широко.

— Това няма значение. Мога да говоря и в коридора. Но съседите ми изглеждат твърде любопитни, за да… — Той се озърна и я погледна многозначително.

Филаделфия проследи погледа му и откри открехнатата врата срещу жилището си. Стисна устни, за да не извика възмутено. Защо я наблюдаваха? Какво очакваха от нея? Да не би да си мислеха, че ще предизвика нов скандал?

— Вероятно се питате защо трябва да говорите с един непознат — продължи спокойно Едуардо. — Но ви уверявам, че съседите няма да имат възражения срещу посещението ми.

— Вече не ме интересува какво мисли за мен обществото! — изфуча тя и отвори вратата. — Заповядайте, но само за няколко минути.

Едуардо влезе и огледа учудено малкото помещение. Знаеше, че Филаделфия вече не плува в пари, но си мислеше, че ще я завари в по-добри условия. Сега огледа с нарастваща неловкост окъсаните завеси на единствения прозорец, издрасканите мебели, ниския таван. Когато се обърна към нея, я видя да се изчервява и веднага съжали, че се бе държал по този начин. Как да заговори за онова, което го бе довело тук?

Филаделфия се отпусна в едно кресло и се постара да скрие смущението си. Защо го бе зяпнала така? Но непознатият изглеждаше неописуемо красив с тази черна коса и тъмни очи. А свободното му държание събуди любопитството й. Ако се съдеше по акцента му, беше чужденец. При нормални обстоятелства никога не би срещнала такъв човек… Естествено, тя беше твърде добре възпитана, за да покаже изненадата си.

— Седнете, моля. За какво искате да говорите с мен, мистър…?

— Сеньор Таварес — отговори с търкалящо се „р“ той и зае място в другото кресло.

— Португалец ли сте?

Мъжът вдигна вежди и по вида му пролича, че е зарадван. Това момиче разбираше от чужди езици.

— Бразилец.

Дъхът й спря. В едно от писмата на баща й се споменаваше Бразилия.

— Да не би да сте дошли да говорите с мен… за баща ми? — попита с пресекващ глас тя.

— Не точно. Бих казал, че изпитвам особен интерес към вас.

При този отговор недоверието й отново се събуди.

— Без съмнение сте осведомен за клюките, присъствахте на търга…

Мъжът вдигна пръст към устните си и този предупредителен жест остави у нея впечатлението за бащинско отношение.

— Не искам да говорим за това. Вие нямате нищо общо.

В тъмните му очи светна странна настойчивост и Филаделфия усети една почти хипнотична сила. Въпреки това издържа на погледа му.

— Лъжете се, сеньор. Всичко, което се случи с баща ми, засяга и мен. Той не беше крадец. Тъй като го познавах по-добре от всеки друг на този свят, знам, че беше неспособен да извърши несправедливост. Животът му бе разрушен от лъжи. И никой, освен мен, не се стреми да докаже невинността му. — Тя повярва, че е открила в очите на бразилеца съчувствие, което скоро бе прогонено от… от какво?

— Възможно ли е да познаваме един човек докрай, сеньорита? Понякога непознатите, които се срещат само за няколко минути, узнават един за друг повече, отколкото онези, които прекарват целия си живот под един покрив. Ако се усъмним в това, ще отречем тайните, които се крият в дълбините на душата.

— Аз знам, че баща ми е невинен!

Едуардо вдигна рамене.

— Понякога уважаваме хора, които не заслужават уважението ни.

— Искате да ме обидите ли?

— В никакъв случай, сеньорита, просто съм свикнал да бъда честен. А честността изисква смелост, готовност да търсим реалността, не целта на желанията си. Много хора не са такива, каквито изглеждат.

Какво искаше да каже?

— Моля ви, сеньор, уморена съм и…

Мъжът огледа неодобрително бедняшката стаичка.

— Вечеряхте ли вече? Аз още не съм. Бихте ли ме придружили в някой близък ресторант?

— О, не. За днес ми стигат любопитни погледи и нетактичен шепот.

Едуардо видя как тя погледна към вратата. Очевидно се надяваше той да стане и да си отиде. Страстните мъже трябва да се упражняват в търпение — това бяха думи на баба му, които се бяха запечатали в паметта му. Той се бе опитал да задържи едно малко коте, което предпочиташе да бъде свободно, и без да иска, го бе удушил.

Междувременно бе станал по-умен. И сега копнееше много силно за нещо, но нямаше да го задуши. Той скръсти ръце пред гърдите си и я погледна.

— Е, добре, ще бъда кратък. Първо трябва да подчертая колко ви се възхищавам, сеньора Хънт. Смаян съм от вашата смелост, от вътрешната ви сила, от напълно основателната ви гордост. Вие сте красива, но въпреки това не бих ви нарекъл суетна.

Слисана от такава наглост, тя го погледна втренчено.

— Моля, продължете, сеньор. Все още не знам дали трябва да се чувствам поласкана или обидена.

— Поласкана, естествено. Само като си спомня как се отнесохте с онези идиоти, които не искаха да отворят кесиите си — това ме впечатли дълбоко. Вие сте истинска делова дама.

Под напора на гнева Филаделфия забрави изтощението си.

— За мен беше мъчение да продавам имуществото на баща си, сеньор. Направих го само за да си спестя унижението да изгубя безценни съкровища заради хора, които нямат представа какво са придобили. Стори ми се, че е полезно да ги просветя малко.

— И постигнахте зашеметяващ успех. Повярвах във всяка ваша дума. Затова съм тук. Притежавам няколко мини за скъпоценни камъни в Бразилия. Добиваме топази, аметисти, по малко рубини и злато. И аз съм колекционер като баща ви. Пребивавам в страната ви, за да продавам скъпоценни камъни. Те са прекрасни, но се нуждаят от особена рамка, за да постигнат желаното от мен въздействие. Докато ви слушах по време на търга, изведнъж разбрах как би трябвало да представям скъпоценностите си, за да получа парите, които заслужавам. Затова дойдох да ви помоля, сеньорита, да носите накитите при обществени събития или в изисканите ресторанти на вашия прекрасен град. Разбира се, ще получавате съответното възнаграждение. Щом накитите ми украсят шията на една толкова красива и изискана дама, със сигурност ще намеря подходящи купувачи.

Филаделфия загуби ума и дума. Този човек наистина ли говореше сериозно? Думите му звучаха по-фантастично дори от историята за Мей Лин.

— Лоша шега, сеньор…

— В никакъв случай.

— Тогава ми позволете да задълбоча познанията ви за моите сънародници. След като обвиниха баща ми, че е пропилял поверените му пари, след като той банкрутира и се самоуби, аз загубих мястото си във висшето общество на Чикаго. Моето семейство ме обезнаследи, бившите ми приятели не искат да ме виждат. Ако се покажа на обществено място — особено по недискретния начин, който ми предлагате, — ще ми обърнат гръб или, което е още по-лошо, ще повикат полиция да конфискува бижутата, за да компенсира дълговете на баща ми. Съжалявам, но сте избрали лоша продавачка, сеньор. — Тя се надигна, треперейки от гняв. — Сбогом, сеньор!

Едуардо се изправи, възхитен от смелостта и, проклинайки собствената си глупост. Аргументите й бяха напълно основателни, а той не се бе сетил за нито един от тях.

— Пфу! Ама че съм глупак!

— Не бих могла да възразя — отвърна хладно тя. Пронизващият му поглед й отне дъха, но само за секунди.

— Простете, че смутих почивката ви, сеньорита. Отивам си, но ще дойда пак, щом реша тези дребни проблеми.

Той напусна малкото жилище толкова бързо, че Филаделфия нямаше време да му забрани второ посещение. След като вратата се затвори, в стаята остана слаба миризма.

Парфюм? Филаделфия се усмихна и поклати глава. Нито една дама не би се напръскала с тази смес от дърво и подправки. Ароматът беше чисто мъжки. Американците не използваха подобни парфюми. Но сеньор Таварес изглеждаше невероятно мъжествен с тези черни очи, които виждаха много повече, отколкото беше прилично. Е, може би една от съществените черти на бразилците беше да се парфюмират и да правят смешни предложения на обеднели млади дами.

Филаделфия въздъхна и заключи вратата. Постъпи глупаво, като го пусна да влезе… Нямаше да повтори тази грешка. Какъв неочакван край на този катастрофален ден…

Когато загаси светлината и се пъхна в леглото, тя отново осъзна с болезнена сила в каква ситуация беше изпаднала. Съвсем сама, без дом, без приятели. И никой, към когото можеше да се обърне.

— Защо не беше малко по-смел, Хари… — прошепна безутешно тя и изпод спуснатите й клепачи бликнаха сълзи.