Лора Паркър
Прелъстена (9)

9

— Не! Няма да ви позволя да се изнесете! И не ме гледайте жално с насълзените си очи! — извика сърдито Хе да Ормстед и намаза хлебчето си с дебел пласт масло. — Не се трогвам от истерични пристъпи, но това не ми пречи да ги мразя.

— Аз не плача, мадам — отговори твърдо Филаделфия, която седеше насреща й на масата за закуска. — Макар че съм много тъжна, задето трябва да се разделим…

Хеда огледа подозрително младата жена, която вече месец живееше в дома й.

— Това внезапно решение със сигурност има нещо общо с връщането на Акбар. Какво точно означава за вас този мъж?

Учудена от хапливия тон на старата дама, Филаделфия смръщи чело. Беше очаквала, че мисис Ормстед ще съжалява за напускането й, но не бе и помисляла, че решението й ще бъде посрещнато с неприкрит гняв.

— Той ми е слуга.

— Глупости! Разбрах колко енергично сте го защитили на вечерята у семейство Доджът и трябва да ви кажа, че сте постъпили неразумно. — Хеда вдигна въпросително вежди. — Затова ли сте толкова развълнувана? Забравете го. Мисис Олифант вече си получи перлите и макар че крадецът не беше заловен, вие няма нужда да се криете, като че полицията е по петите ви.

Пронизващият й поглед опъна още повече нервите на Филаделфия.

— Не, мадам. Причините, поради които се чувствам принудена да напусна дома ви, са други.

— Колко злокобно прозвуча! Имате предвид финансовите си проблеми, нали? — Хеда изяде хлебчето си, дъвчейки замислено. След малко добави: — Както многократно ви уверих, аз ценя компанията ви. Ако желаете, ще ви плащам, за да останете с мен. — Тя въздъхна и сведе глава. — Аз съм една самотна стара жена — но умея да бъда великодушна, когато обстоятелствата го налагат.

Филаделфия разбра какво означаваше това предложение и изпита силно вълнение. Старата дама се опитваше да я купи. От една страна, тя се почувства засегната и унизена, от друга, изпита дълбоко съчувствие. Колко ли самотна беше старата дама, за да не се уплаши дори да предложи подкуп! Колко ли алчна щеше да й се стори, ако приемеше предложението. Тя стана, заобиколи масата и поривисто улови една от тесните, сбръчкани ръце.

— Мадам, аз се привързах много към вас. Ако имах възможност, щях да остана в дома ви още дълго.

Хеда вдигна глава към младата жена и за кой ли път се запита дали на нейната възраст е била поне наполовина толкова красива.

— Ако наистина сте се привързали към мен, нямаше да ме напуснете.

— Повярвайте, мадам, вие означавате много за мен. Затова трябва да си вървя.

Брадичката на Хеда потрепери, но тя се овладя бързо и изтръгна ръката си от тази на Филаделфия.

— О, вие сте не само своенравна, но и неблагодарна! И ужасно глупава! Можете да останете при мен или да се омъжите, както предпочитате. Племенникът ми Хорас си е загубил ума по вас и е готов да ви построи палат. Трябва само да му кажете, че сте съгласна.

— Името му е Хенри, мадам.

— Ха! Това ли е най-важното? Бедното момче… За съжаление не е способен да разпали страстта ви. А вие, французите, държите много на това, нали? Но аз помня времето, когато беше в пелени, и мога да ви уверя, че съответните му части са в пълен ред. Може би трябва малко да го стимулирате. Във всеки случай той притежава други качества. Ще бъде отличен съпруг и баща. Освен това е много богат. Ако се сдобие с елегантна, очарователна жена като вас, ще бъде прещастлив.

— Но аз не обичам племенника ви, мадам.

— Естествено, че не! — изфуча разярено Хеда. — Защото обичате онзи варварин, онзи дивак! Имам очи и виждам. А вие двамата непрекъснато се издавате.

— О, не, мадам, лъжете се — възрази Филаделфия и засрамено се извърна, за да избегне изпитателния поглед на старата дама.

— Ако онзи човек не беше толкова самоуверен, щях веднага да го изхвърля. Още от самото начало разбрах, че е луд по вас. Никога няма да забравя как отчаяно се втурна след вас, когато се хвърлихте пред конете ми. Беше готов да вдигне каретата на раменете си заедно с кочияша и конете и да ни метне в канавката.

— Само си въобразявате, мадам — отвърна с колкото се може по-небрежен тон Филаделфия. — Акбар ме смята за дете.

— Сериозно? — попита ледено Хеда. — Целувката, която ви даде преди седмици в зимната градина, със сигурност не беше бащинска. О, да, имате право да се изчервите! Държахте се като глупаво слугинче, което посред бял ден флиртува с болен от любов лакей. Още тогава трябваше да изхвърля и двама ви!

Филаделфия сведе глава. Онази целомъдрена целувка беше най-дребната недискретност, която двамата с Едуардо си бяха позволили под този покрив.

— Съжалявам, ако съм ви засегнала, мадам.

— Я не ми говорете така снизходително! Не съм казала, че не одобрявам поведението ви. Но сега ви казвам, че не може така! Акбар е много стар за вас. И на всичкото отгоре езичник! Ако се омъжите за него, ще загубите мястото си в обществото. Малкото хора, които ще продължат да ви посещават, ще ви приемат като куриоз. Та помислете малко, момиче! Какво е любовта, сравнена с удобствата и сигурността?

Филаделфия се обърна към домакинята и на лицето й изгря усмивка.

— Тъй като не съм се наслаждавала нито на любовта, нито на удобствата и сигурността, нямам база за сравнение, мадам.

— Вие за всичко имате отговор — простена Хеда. — Наистина, най-добре е да изхвърля и двама ви. Но сърцето не ми позволява.

Филаделфия измери старата дама с поглед, в който се четеше дълбоко смайване. Зад грубата фасада се криеше искрена привързаност. Толкова й се искаше да признае на мисис Ормстед, коя е в действителност и какво я бе довело в Ню Йорк! Но дали щеше да срещне разбиране, ако обяснеше, че е делова партньорка на своя „индийски слуга“ и че в действителност Акбар е сеньор Таварес, богат и забележително красив млад бразилец? Изкушението беше голямо. Но тя трябваше да му устои, защото беше обещала на Едуардо, че няма да се разбъбри.

— Мадам Ормстед, вие бяхте много мила с мен и ми помогнахте в труден момент от живота ми. Въпреки това ви моля да ми помогнете още веднъж…

— За какво става дума? — попита хладно Хеда. Филаделфия извади от джоба на полата си диамантите на Ронсар, колието и обиците и ги нареди на масата.

— Трябва да намеря купувач за тези накити.

— Велики боже, защо? — извика уплашено Хеда.

— Защото имам дългове.

— Какви дългове? Каква е сумата? Кой е кредиторът?

— Дълговете са частни, мадам — отговори потиснато Филаделфия.

Старата жена стисна рамото й с учудваща сила.

— Каква тайна криете? — Хеда се взираше внимателно в нещастното младо лице. — Както и да е, аз мога да ви помогна. Все пак притежавам известно влияние.

Филаделфия я погледна недоверчиво.

— Защо сте готова да ми помогнете? Та вие не знаете нищо за мен.

— Не искам да знам нищо повече от това, което виждам със собствените си очи. Вероятно истината ще ме уплаши до смърт. Акбар ли е в дъното на тази работа? Да не би да ви изнудва?

— О, не! Акбар не може да бъде мой враг.

Хеда пусна ръката й с въздишка и допи чая си.

— Наистина го обичате. Точно от това се опасявах.

Филаделфия се взря с нарастваща неловкост в диамантите, които блестяха под слънчевата светлина като ясни капки вода.

— Може би познавате човек, който би проявил интерес към бижутата ми, мадам. Или ще ми препоръчате да ги заложа?

— Наистина ли възнамерявате да се разделите с тях?

— Нямам избор.

— Макар че рискувате честта на семейството си?

Филаделфия се усмихна меланхолично.

— Кой съумява да запази гордостта си, след като е беден?

Хеда едва успя да преглътне хапливата си забележка, че мадмоазел Дьо Ронсар няма защо да се бои от бедността, ако остане да живее в Ормстед Хаус.

— Е, добре, аз ще купя диамантите.

— Не! — извика Филаделфия, но като видя слисаното лице на Хеда, побърза да се овладее. — Няма да го допусна, мадам, след всичко, което направихте за мен…

Хеда вдигна колието, извади лорнета си и огледа всеки диамант поотделно.

— Без съмнение са истински. Пет хиляди долара.

— Но, мадам…

— Осем хиляди.

— Моля ви, мадам…

— Десет хиляди. Последната ми дума. Вземете парите — настоя сърдито тя. — Никой няма да ви даде повече, а в заложната къща направо ще ви ограбят. А аз искам от вас една-едничка ответна услуга.

Филаделфия преглътна мъчително. Гърлото й беше пресъхнало.

— Каквото и да поискате, мадам…

— Ще ви позволя да напуснете къщата ми при условие, че решите проблемите си колкото се може по-бързо и се върнете, за да ми обясните с всички подробности какво в действителност се случи с вас през последните седмици, френският ви акцент е много по-лош от новите тръби в банята ми.

— Това е най-голямото ми желание, мадам — увери я тихо Филаделфия и направи опит да се усмихне.

— И още нещо — осмелявам се да ви го кажа, макар че нито един човек от доброто нюйоркско общество не би ви дал такъв съвет. Ако обичате онзи мъж, признайте му любовта си. Варварин или не, мъжът е на толкова години, на колкото се чувства.

За изненада на Хеда в очите на девойката отново заблестяха сълзи.

— Лъжете се, мадам — аз не го обичам.

Филаделфия не можа да издържи и избяга от стаята. Мисис Ормстед я проследи безмълвно. Щом мадмоазел Дьо Ронсар не знаеше какво чувства, нямаше смисъл да разискват повече темата. Във всеки случай тя съжаляваше, че трябва да се раздели с момичето, докато малката му драма намереше разрешение. Тя се наведе над масата и поглади замислено диамантите. Наистина съжаляваше, че гостите й ще си отидат. Щеше да се чувства по-самотна отвсякога в голямата стара къща.

 

 

Едуардо се отпусна тежко върху кожената тапицерия на каретата, която тъкмо излизаше от двора на крайпътния хан, отдалечен на половин ден път от Ню Йорк Сити. Вместо да поеме по главното шосе, кочияшът подкара конете по широк горски път край брега на реката.

Между дърветата отляво пътникът виждаше Хъдсън Ривър, осветена от лъчите на ранния следобед. По вълните се плъзгаха лодки с издути платна и тази гледка го развесели. Прекрасно време за пътуване, каза си той. Слънчево, но не горещо. Един такъв ден беше истински дар от бога и той трябваше да се радва, че е жив и не е сам.

— Къде отиваме?

Гласът на Филаделфия го изтръгна от ленивите мисли и той се обърна с усмивка към нея.

— Сезонът в игралните салони на Саратога започва едва през август. Надявам се, че дотогава ще се наслаждаваш на почивката в Хъдсън Ривър Вали, където ще планираме следващия си маскарад. Наел съм къща на брега.

— Сами ли ще живеем?

— Искаш ли да поканиш някого? — попита развеселено той.

— О… — прошепна смутено тя.

След кратко неловко мълчание тя се осмели да го погледне отново. За нейно облекчение той разглеждаше местността и това й даде възможност да се опита да свикне с променената му външност. Огледа замечтано синкавочерните коси, голобрадото бронзово лице. Явно той бе открил нещо в далечината, което го накара да се усмихне, и това привлече погледа й към пълните, чувствени устни, които многократно я бяха целували.

Преди четири часа беше напуснала Ормстед Хаус и бе наела файтон да я откара в крайпътния хан, точно както бе наредил Едуардо. Когато след обяда се качи в каретата, вече не беше сама. Срещу нея седеше не Акбар, а сеньор Таварес в модно пътническо облекло.

Тази рязка промяна, извършена без предупреждение, късаше нервите й. Тя познаваше Акбар и разчиташе на него. Но можеше ли да вярва на Едуардо Таварес? Как да бъде сигурна в него? Този човек й беше напълно чужд. Още не смееше да го погледне в очите.

Нещо не беше наред. Едуардо го забеляза веднага щом Филаделфия се качи в каретата. Тя се чувстваше неловко, макар че нямаше защо. Или му се сърдеше, защото бе попречил на Хенри Уортън да се сбогува с нея? Нима наистина тъгуваше за бледия norteamericano?

Тази мисъл го ядоса. Какво толкова намираше у жалкия слабак, който бе позволил на един слуга да му забрани да каже сбогом на любимата жена? Уортън се бе подчинил без възражения. На негово място Едуардо щеше да разблъска дузина слуги и да си пробие път с ритници и юмруци. Все пак „Акбар“ се показа достатъчно великодушен и позволи на нещастния Уортън да пише на любимата си.

Най-важното беше, че американецът остана в миналото. Ако Филаделфия не искаше да го проумее, той щеше да се постарае да я убеди.

А и първата съвместна делова акция мина успешно.

— Ето твоята част, menina. Малко повече от четири хиляди долара.

Филаделфия не посмя да докосне банкнотите, които той сложи в скута й.

— Не, не искам…

— Винаги казваш това, когато ти давам пари.

Мекият глас, освободен от принудата да се прикрива, я накара да потрепери. Едуардо беше като живак — жив, неуловим, вечно променящ се в зависимост от изискванията на ситуацията. Понякога — както в този момент — тя се питаше откъде бе взела смелост да му се довери.

— Невъзможно ми е да взема парите на мисис Ормстед. Имам чувството, че съм ограбила роднина.

— Тя получи великолепна огърлица и прекрасни обици — напомни й той.

— Въпреки това… — Филаделфия се опита да намери точните думи. — Ако не бяхме заминали толкова бързо, щях да продам диамантите на някой друг. Може би след няколко дни…

— Нямахме никакво време.

— И защо? — Тя зачака напрегнато отговора му, но той мълчеше. — Обясни ми защо трябваше да напуснем града толкова бързо. Заради маркиза ли? — Гласът й потрепери. — Той… ще ни изобличи ли?

— Не мисли за него. Няма от какво да се тревожиш.

— Как така? Какво стана? Знам, че си бил при него. Какво му направи? Да не си го…?

— За какво говориш? — попита предизвикателно той и се наведе към нея.

Погледът му я уплаши.

— Ами… не знам точно…

— Да не мислиш, че съм го убил?

— Да си го убил? — повтори тя, предрезгавяла от ужас. — Наистина ли… — Гласът отказа да й се подчинява.

— Ти май наистина ме смяташ за кръвожаден bandoleiro, сеньорита. — Смръщил чело, Едуардо се отстрани от нея. — Сигурно ти напомням за тъмнокожите диваци, които са бродили в момичешките ти кошмари?

— Естествено, че не! — Шегата му беше много по-близо до истината, отколкото подозираше. Сънищата й бяха изпълнени с целувките му, с големите черни очи, които проникваха в душата й. Започваше да се бои за разума си. Как можеше да копнее насън за мъж, когото почти не познаваше, когато беше будна? — Просто исках да знам какво е станало с маркиза. Ти спомена думата убийство.

— Така ли? Тогава моля за извинение. Бъди спокойна, маркизът е жив. Но осъзна, че Америка е вредна за здравето му, и реши да вземе първия кораб за Европа.

— Разбирам. — Всъщност тя не разбираше нищо. Нима Едуардо упражняваше толкова силно влияние върху хората, че те правеха всичко, каквото им заповядваше?

Припомни си колко много неща беше признала на мисис Ормстед и отново съжали дълбоко. Очите й се напълниха със сълзи.

Вбесен от мъката й и от собствената си ревност, той я остави да се наплаче. Това момиче беше забележително: не издаде нито звук, дори не изхълца. Дали се надяваше, че той няма да забележи отчаянието й? Нито една от жените, които беше познавал досега, не би скрила сълзите си. Бразилките обединяваха горещата португалска или испанска кръв със страстта на местните индианци и африканския темперамент. Само с една-единствена сълза бразилката умееше да предизвика по-голям театрален ефект, отколкото Филаделфия Хънт с меланхолията си през всичките седмици след първата им среща.

Той въздъхна и отвърна поглед от гордия, макар и мокър от сълзи профил. Естествено, че имаше чувства. Не беше студена. Deus! Дори само близостта й сгорещяваше кръвта му. Кога за последен път се беше любил с жена? Много, много отдавна. Тази мисъл го уплаши. Почувства се едва ли не като светец. Извади от джоба си писмото, написано набързо от Хенри Уортън. Ако Филаделфия плачеше за него, нека прочете сълзливите му думи. С това ще приключат темата. Още преди да напуснат брега на Хъдсън, той щеше да прогони хлапето завинаги от съзнанието й.

— Уортън ме помоли да ти предам това. — Той й подаде писмото. — Предложих му да се откаже от сантиментално сбогуване, но… — Раменете му изразително се вдигнаха.

Филаделфия изтръгна писмото от ръцете му, сякаш беше очаквала той да го отдръпне.

— Прочел ли си какво пише вътре?

— Защо да се интересувам от драсканиците на едно влюбено хлапе?

— Откъде тогава знаеш, че писмото е любовно?

— На плика е капнала сълза — отговори злобно той.

— Трябваше да се сбогувам с него…

— За да му дадеш шанс да те щурмува отново с глупавите си емоции, които смята за страст, така ли? Тогава щеше да попаднеш в крайно неловка ситуация. Може би щеше да изслушаш дори заплаха със самоубийство. А това никак нямаше да ти хареса.

— Има обаче нещо, което е напълно сигурно — изсъска тя. — Ти изобщо не ми харесваш!

— Най-после ледената принцеса да покаже, че притежава огнено сърце.

Филаделфия пренебрегна смеха му и отвори плика. Докато тя четеше писмото, Едуардо очакваше различни реакции — меланхолия, още безмълвни сълзи, чувство за вина, съжаление, болка от раздялата. Но не беше очаквал да види дълбоко разочарование.

— Какво има?

Тя го погледна, но пред духовния й взор все още бяха изписани думите от писмото. Ланкастър беше умрял.

— Покажи ми какво е написал онзи идиот! — изсъска Едуардо и посегна към писмото. — Защо си толкова уплашена?

— Не! — Тя прибра писмото в плика и го скри в джоба си. — Нищо ми няма, просто изведнъж се замислих за нещо друго — прибави тя и се опита да се овладее.

— Но ти трепериш!

— Така ли? — Без да отговори на погледа му, тя скри ръце под полата си. — Защото съм уморена. През нощта спах лошо.

— Съжалявам. — Той наблюдаваше внимателно Филаделфия и отбелязваше всяка сянка, която се плъзгаше по лицето й като облаците пред слънцето. — А аз винаги спя като невинно бебе. Не се бой, селският въздух ще подейства като балсам на душата ти и ще реши всичките ти проблеми.

Филаделфия не го слушаше, загледана мрачно пред себе си. Ланкастър беше умрял. Какво точно й бе написал Хенри? Не можеше да си спомни. В студа, обхванал сърцето й, се примеси гняв. Не смееше да извади отново писмото, защото Едуардо непременно щеше да го изтръгне от ръката й, а той не биваше да го прочете. След кратко колебание тя реши да събере информация.

— Често ли си правил сделки в Съединените щати?

— Естествено.

— Тогава би могъл да ме посъветваш. Искам да използвам току-що спечелените пари, за да си открия сметка в някоя банка. Когато помолих мистър Уортън, той спомена Метрополитен Секюрити Банк в Манхатън. — Тя се обърна към Едуардо, надявайки се, че не се издава с изражението си. — Познаваш ли тази банка?

Само дългогодишният опит му помогна да остане спокоен. В сърцето му цареше хаос. Какво общо можеше да има Уортън с Метрополитен Секюрити Банк? И защо Филаделфия питаше точно за нея?

— Ако си спомням добре, банката беше затворена преди една година.

— Наистина ли? И защо?

Той вдигна рамене с подчертано равнодушие.

— Лоши инвестиции. Твърде малко налични пари. Неправилно изразходване на средства.

— Толкова много проблеми в една-единствена банка?

— О, аз просто предложих няколко възможности, menina.

— Според теб не е ли странно, че толкова много банки банкрутират? Този случай ми напомня за татковата банка. Трудностите започнаха съвсем неочаквано — а последствията бяха страшни.

— Виж, финансовият бранш е опасен — отговори той, без да я изпуска от очи. — Защо се интересуваш от съдбата на Метрополитен?

— Хенри Уортън е приятел със собственика й — излъга тя.

— Защо ти е препоръчал банка, която е затворена повече от година?

Филаделфия се обърка. Не беше добра лъжкиня. Въпреки това опита отново късмета си и погледна втренчено Едуардо с надеждата, че прекият поглед ще отслаби защитните му бастиони.

— Грешно се изразих — исках да кажа, че са били близки. Може би отдавна не са се виждали.

— Новината за скандала се разпространи в цяла Америка. Дори източно от Сейнт Луис всички вестници писаха за това. Странно, че Хенри не е узнал… Аз обаче знам всичко.

— Имал ли си делова работа с тази банка? — попита тя и гласът й потръпна издайнически.

Внимавай, котенце, тръгнало си по следата на пантера, помисли си иронично той.

— Аз съм много взискателен по отношение на деловите си партньори, menina. Не правя сделки с крадци или глупаци.

— Бих могла да сметна това за комплимент — отвърна тя със странно дрезгав глас.

— Да, така трябва да бъде. Ако в бъдеще искаш да научиш нещо, обръщай се към мен. Ще отговарям на въпросите ти открито и честно, доколкото позволява разумът.

— Твоят разум — възрази тихо тя.

— Точно така. Погледни напред, menina, ще видиш новата си къща.

Филаделфия погледна в указаната посока. В подножието на горист хълм над речния бряг се издигаше красива малка къща. Многобройните прозорци и балкони и напомниха страшните истории на мистър Едгар Алън По и тя потрепери. Едуардо Таварес си играеше с нея или тя търсеше провокация във всяка негова дума, защото знаеше нещо, което трябваше да остане скрито от него.

Филаделфия се облегна назад и затвори очи. В джоба й имаше още две писма. Щом останеше сама, щеше да ги отвори.

От терасата на къщата се разкриваше прекрасна гледка към отрупаната с цветя градина. Орлов нокът се виеше по оградата и изпращаше сладкия си аромат по мекия бриз. Последните лъчи на залязващото юлско слънце хвърляха дълги виолетови сенки по просторната морава, която слизаше към Хъдсън.

Обърнала гръб на къщата, Филаделфия се наслаждаваше на първия си ден в Бел Монт. Каква глупост — да повярва, че в тази къща дебнат беди… Помещенията бяха големи и приветливи, с многобройни прозорци, които гледаха към реката или към далечните планини. В околностите нямаше нищо, което би трябвало да й вдъхва страх. Дори Едуардо Таварес беше в чудесно настроение. Когато той легна да си почине следобед, тя слезе към реката, за да освободи душата си от старите грижи и новите страхове.

Разходката я ободри. В този момент й се искаше Едуардо да е с нея и тази мисъл я слиса. Липсваше й Акбар. Макар да беше уверявала мисис Ормстед, че не е влюбена в него, двамата бяха силно привързани един към друг. Може би скоро щеше да сключи мир с Таварес. Все пак той и Акбар бяха едно и също лице, макар и под различни маски. На вечеря щеше да направи първия опит.

Едуардо я наблюдаваше през прозореца. За да опази душевния си мир, той я бе настанил в една от спалните в крилото, а самият той отиде в отсрещното крило. Беше размишлявал дълги часове и бе стигнал до решение. Преди да напуснат Бел Монт, той трябваше да открие какво изпитваше тя към него — и дали чувствата й щяха да издържат на неизбежния шок да научи цялата истина за отношенията му с баща й.

Едуардо погледна замислено смачканото писмо в ръката си. Беше го прочел половин дузина пъти, питайки се дали нещастният Хенри Уортън не беше дал в ръцете на обожаваната жена едно смъртоносно оръжие.

Скъпа мадмоазел Дьо Ронсар, не мога да изразя с думи колко дълбоко съм опечален от внезапното ви заминаване. Дано скоро се върнете в Ню Йорк, при приятелите си. Вече очаквам с нетърпение този ден.

Що се отнася до молбата ви, аз се осведомих за банкер на име Ланкастър. За съжаление трябва да ви съобщя, че е починал миналата година след известни затруднения, които доведоха до банкрут Метрополитен Секюрити банк в Манхатън. Ако мога да ви помогна с още нещо, трябва само да ми пишете.

Ваш верен и предан Хенри Уортън

Едуардо приглади писмото, сгъна го и го пъхна в ръчната чанта на Филаделфия. Какво беше замислила тя? Откъде знаеше за Ланкастър? Какво друго знаеше?

Той се обърна отново към прозореца. Тя седеше на оградата и се взираше унесено към реката. Прелестен силует… Обляна от розовата светлина на залеза, тя приличаше на горска нимфа, почиваща след дългия ден.

— Значи и ти си имаш тайни, menina — пошепна той, — които трябва да открия. Но първо ще се отдадем на любовната игра.