Лора Паркър
Прелъстена (6)

6

— Колко противно! — простена Хеда и измери с отвратен поглед поканите, натрупани на сребърната табла до левия й лакът. — Появихме се пред обществото само веднъж и моментално попаднахме в обсада.

— Ти имаш много приятели, които се радват на завръщането ти в нюйоркското общество, лельо Хеда — отбеляза Хенри Уортън, който се беше разположил удобно на едно от креслата, тапицирани с жълта коприна, в салона на Ормстед Хаус.

— Глупости! Половината от тези хора си мислеха, че са ме погребали заедно със съпруга ми в Уудлоун, и когато миналата седмица ме видяха в театъра с мадмоазел Ронсар… — Филаделфия понечи да протестира, но не можа да вземе думата. — Не ми противоречете, скъпа! Тези покани са за вас!

— Сигурна съм, че не е така — отвърна Филаделфия и се усмихна смутено. — Коя съм аз? Едно бедно сираче без пари и без име, напълно непознато във вашия изискан свят.

— В никакъв случай! — възпротиви се разгорещено Хенри. — Вие сте от добро семейство — и даже имате роднини в кралското семейство.

Хеда вдигна учудено сребърнобелите си вежди.

— Кой твърди това?

— Акбар… всъщност, той не го каза в прав текст. Само спомена, че семейството на мадмоазел Дьо Ронсар е било в тесни връзки с Бурбоните и в края на Втората империя е загубило дома си и цялото си богатство. Ще употребя точните му думи: „Унищожиха прастара аристокрация.“

— Наистина ли? — прошепна с леко недоверие Хеда. — Не мога да повярвам, че точно той ти е разказвал такива неща.

Под пронизващия й поглед момъкът се покашля смутено и се изчерви.

— Ами… когато дойдох да те посетя в неделя, срещнах Акбар в коридора. Мисля, че той ме чакаше. Във всеки случай ме увери, че когато мадмоазел Дьо Ронсар отново заеме полагащото й се място в Париж, безброй аристократи ще се наредят сред преданите й обожатели.

Филаделфия избухна в смях. Понякога Едуардо отиваше твърде далеч в старанията си да импонира на хората.

— Съмнявам се, мосю. Френската аристокрация не се различава особено от видните личности в другите страни. И тя държи на брака, положението в обществото, земевладението и парите. Enfin, значи ми липсват предпоставките за manage de convenance, а за manage de la main gauche, неравен брак, съм твърде горда. Voila — ще си остана vielle fille… Как се казва това, мадам Ормстед?

— Стара мома — отвърна сухо Хеда.

— Точно така! Стара мома…

— Никога, мадмоазел — възрази Хенри и бързо се премести към ръба на креслото. — Нищо не е по-далече от истината!

— Или от твоите желания, скъпи племеннико? — попита неодобрително Хеда. Това момче се държеше дяволски несръчно… — Затвори си устата и не се пързаляй така трескаво по тапицерията ми. Разбира се, че мадмоазел Дьо Ронсар няма да свърши като стара мома. Засрамете се, детенце! Защо провокирахте така бедното момче? — Тя се надигна решително. — Желая ти добра сутрин, Хенри. Моята гостенка и аз имаме да уредим някои неща. Ако непременно трябва да дойдеш пак, можеш да ни придружиш в събота на надбягванията. Но само ако дотогава не те видя нито веднъж. Ясна ли съм?

Хенри никога не се оплакваше, че леля му се отнасяше с него като с осемгодишно момче. Но сега се ядоса, че тя го правеше смешен в присъствието на красивата французойка, която се стремеше да спечели с всички сили — макар че изобщо нямаше представа как.

— Чуй ме, лельо Хеда! Да не мислиш, че имам време в излишък да седя по цял ден при теб? Като член на семейството исках само да се уверя, че мадмоазел Дьо Ронсар се чувства добре в твоята къща.

— Обикновено ме посещаваш три пъти в годината. А тази седмица идваш тук за четвърти път. Значи има нещо, което привлича особеното ти внимание, Хорас.

— Името ми е Хенри, лельо! — изфуча момъкът. — Съвсем просто име…

— Да, напълно подходящо за един съвсем обикновен човек. До събота вечер.

Хенри се поклони примирено пред дамите и напусна салона.

— Сега трябва да прегледаме поканите, мила — започна Хеда. — Ще приемем само няколко. Ако се показваме твърде често в обществото, интересът скоро ще угасне. — Тя посегна към една покана със златни ръбове и вдигна лорнета си. — Разбира се, трябва да посетим семейство Монтегю. Типични новобогаташи, но чувам, че дават разкошни балове, откакто мистър Монтегю направи състояние със спекулациите си на Уол Стрийт. Настаниха се в къщата на отсрещния ъгъл, красива постройка в новоготически стил. Макар че за моя вкус е прекалено разкошна. Ще приема поканата от името на двете ни. Това ще засили уважението на нюйоркското общество към скромната ви особа.

— Много сте мила, мадам — отговори Филаделфия, — но за съжаление аз не мога да ви придружа на този бал.

— И защо не? — отзова се остро Хеда. — Да не мислите, че е под достойнството ви?

— Mais non! Никога не бих се отнесла с презрение към хора, които са проявили доброта, като са поканили мен, една чужденка. Но не искам да ме гледат със съжаление, понеже не съм подобаващо облечена — добави смутено тя и духна една несъществуваща прашинка от полата на синята си рокля.

— Аха, разбрах. Бедността е винаги нещастие — а в този град я смятат за престъпление. Преди малко говорихте напълно открито с племенника ми, но той вероятно не ви разбра. Откакто живеете при мен, разбрах всичко за положението, в което се намирате. Донесохте малко багаж. Само два куфара и една пътна чанта. А дамата от висшето общество трябва да носи подходяща рокля за съответния случай. За съжаление вие не притежавате достатъчно тоалети.

— Точно така, мадам.

— Е, поне не се преструвате. Защо дойдохте в Ню Йорк, за да си намерите добра партия ли?

— О, не!

— Защо тогава сте тук?

Макар че отдавна чакаше този въпрос, Филаделфия все още не беше намерила отговора. Мисис Ормстед не подозираше в каква каша я бяха забъркали. Френското име, загубата на семейното имущество, престоят в Индия, идентичността на Акбар — куп лъжи. Всъщност мисис Ормстед нямаше нищо общо с начина, по който Филаделфия играеше ролята си и помагаше на сеньор Таварес да продаде ценните бижута. Никога нямаше да падне толкова ниско, че да предложи диамантената огърлица на великодушната си домакиня. Накрая призна:

— Тук съм, защото не знам къде другаде бих могла да отида.

При тези обстоятелства Хеда можеше да реагира с безброй коментари, но тя каза само:

— Значи не искате да се омъжите. Въпреки това ще ви ухажват, когато излизате с мен — и то толкова по-упорито, колкото по-хладно реагирате на ласкателствата. Твърде много млади глупаци си въобразяват, че ще постигнат всичко, което искат. Какво разпиляване на енергия! Но може би скоро ще промените мнението си… Хайде да прегледаме и другите покани!

Едва към обед Филаделфия можа да излезе от салона. Няколко пъти беше отклонила предложението на мисис Ормстед да й набави малко по-богат гардероб. В крайна сметка Хеда приключи дискусията със забележката, че „безчувствената, неблагодарна гостенка“ изпитва „перверзна потребност“ да се противопоставя на желанията на домакинята. Тя хвърли останалите покани в скута на Филаделфия и й възложи да сравни различните изисквания в тях с наличните си рокли.

На път към зимната градина Филаделфия си представи какво съдържаше гардеробът в стаята й — пътнически костюм, две дневни рокли, черната бална рокля, която беше носила в театъра, една бяла ленена рокля за следобедни посещения и една рокля от зелена коприна за приемане на посетители, която бе купила само няколко дни преди неочакваната смърт на баща си.

При този спомен сърцето й заби болезнено. Твърде късно разбра, че трябваше да спаси повече свои вещи от алчните ръце на кредиторите. Но тогава беше твърде шокирана, за да мисли ясно. Сега й се дощя да беше спасила поне перлите, които баща й щеше да й подари в деня на сватбата й. Вместо това бе взела участие в търга и бе помогнала да ги продадат на най-високата възможна цена. Отдавна бе забравила разваления годеж, не тъгуваше за Хари Колсуърт, защото не го обичаше. Той беше избран от баща й, а тя беше готова на всичко, за да зарадва любимия си баща.

Филаделфия въздъхна и поклати глава. Не беше готова да се върне в мрака на отчаянието, което постоянно дебнеше в подсъзнанието й. Вместо това насочи вниманието си към поканите в ръцете си — покани за вечери и приеми. Още веднъж можеше да облече черната бална рокля. Два пъти щеше да носи зелената копринена рокля — първо на вечеря с танци, после с дантелена наметка на соаре. За другите обществени забавления не притежаваше подходящи тоалети. Какво да прави?

Когато влезе в зимната градина, тя видя „Акбар“ да седи на пейката от ковано желязо пред кръга с папратите — замислен, опрял ръце на коленете си. За какво ли мислеше? Понякога й изглеждаше тайнствен като шпионин или капризен като априлско небе. В редките моменти, когато се чувстваше ненаблюдаван, тя усещаше странната меланхолична аура, която го заобикаляше и създаваше ярък контраст с обичайната му жизнена енергия. Този човек беше загадка.

Едуардо се бе отдал на нерадостни мисли. Не за първи път седеше сам и бездеен, докато Филаделфия се забавляваше в компанията на домакинята и младия сеньор Уортън. Но този път чакането беше особено неприятно, защото бе получил обезпокоителни новини.

Макар да знаеше, че Тайрън няма да се задоволи с писмо за сбогом, бързото му обаждане го изненада. Тайрън бе писал до нюйоркския хотел, в който Едуардо обикновено отсядаше. Те бяха развили този метод в течение на годините, за да поддържат постоянна връзка. Без съмнение идентични писма го чакаха в Сан Франциско, Чикаго, Бостън, Лондон и Сао Пауло. Писмото беше кратко и ясно — Тайрън искаше той да се върне в Ню Орлиънс, но не споменаваше защо. А това можеше да означава само едно: бяха възникнали някакви трудности.

Откакто се познаваха, Тайрън се свързваше с Едуардо само когато трябваше да уточнят някои подробности в плана за отмъщението. Междувременно то приключи. И ако Тайрън се обръщаше към него по други причини, значи беше отчаян.

— Дяволът е вечно по петите ти, амиго — промърмори на майчиния си език Едуардо. Значи трябваше да действа светкавично. Тайрън не биваше да научи за съществуването на Филаделфия.

Изведнъж той забеляза, че вече не е сам, вдигна глава и видя Филаделфия на входа на градината.

— Има ли мемсахиб някакво желание? — попита той и скочи.

— Да, имам нужда от съвета ви — отговори тя, отиде при него и му показа поканите.

Той ги разгледа набързо и попита:

— И защо сте толкова намръщена?

— Защото мисис Ормстед е приела поканите и от мое име.

— И това ви безпокои? — Той въздъхна облекчено и мина от английски на френски. — Радвайте се, мадмоазел! Първото ви пристигане в Ню Йорк е пълен успех. Естествено трябва да посетите всички тези забави. Преди да продам диамантите Ронсар, трябва да ги покажете много пъти в обществото. Колкото повече обожатели се заинтересуват от накита, толкова повече ще се покачи стойността му.

Тя последва примера му и отговори на френски:

— За съжаление подминахте един труден проблем. Гардеробът ми не е подходящ за излизане в обществото.

Мъжът вдигна рамене.

— Вашата задача е да привлечете вниманието на потенциални купувачи върху диамантите. Само това е важното. Измислете нещо.

— Толкова ли са важни парите? — попита гневно тя. Този човек не преставаше да я дразни с откровеността си…

— Аха! А вие по каква причина дойдохте с мен в Ню Йорк?

— Не заради парите.

В продължение на няколко секунди той я гледа безмълвно. Забелязваше все нови и нови подробности — фино очертаните контури на скулите под кадифената кожа, виолетовите сенки по клепачите, които подчертаваха ясното злато на очите и тъмните ресници. Скромната лавандуловосиня утринна рокля можеше да бъде украшение за всеки салон. Въпреки това тя й придаваше аурата на дива горска нимфа. Тя беше млада и невероятно красива — и по необясними причини желанието й да има нови дрехи събуди горещата му ревност.

— И кого искате да спечелите, мемсахиб? Онзи млад norteamericano?

Мина доста време, преди Филаделфия да проумее въпроса му.

— За Хенри Уортън ли говорите?

— Значи вече го наричате Хенри? — процеди през зъби Едуардо. — Толкова ли бързо се сближихте?

— Какво искате да кажете? — Учудването в погледа на Филаделфия бе заменено с веселие. — Сериозно ли смятате, че Хенри… мистър Уортън, се интересува от мен?

— Точно така! И той не го крие!

Наистина ли ревнуваше? Невъобразимо… Тя потисна с мъка желанието да се изсмее и попита:

— Защо сте му казали, че Ронсарови са от висшата аристокрация?

— Разбира се, не за да поощря мечтанията му… Но това няма значение. Сигурен съм, че скоро ще ви омръзне.

— Обиждате ме, Акбар! Как смеете да решавате кои мъже ми харесват или не? Впрочем, Хенри е много забавен.

Нарочно употреби малкото име на мистър Уортън, но Едуардо не се хвана на въдицата.

— Ще бъдете ли така любезна да ми обясните откъде се взе този интерес към момъка?

— Няма да го направя. А и вие не бива да си губите времето с подобни размишления.

— Отказвате да дадете обяснение, защото не намирате думи! — извика тържествуващо той. — Защото не изпитвате нищо към него!

Май се опитваше да я постави натясно! Гневът й пламна отново.

— Мисис Ормстед одобрява познанството ми с Хенри. Спомена, че е любимият й роднина…

— … и че като момче е паднал на главата си — прекъсна я той, без да крие иронията си. — Сигурно точно тази случка от детството му ви е настроила романтично?

Филаделфия скръсти ръце под гърдите си.

— Нека оставим тази тема. Ние сме делови партньори и моят личен живот изобщо не ви засяга.

— Не е точно така — промърмори на португалски Едуардо и продължи на френски: — Е, добре, скъпа партньорке, подчинявам се на желанието ви. Налага се да ви напусна за няколко дни и се надявам, че ще имате възможност да умножите завоеванията си — ако наистина се стремите към това.

Последните му думи не достигнаха до нея.

— Заминавате ли? Къде отивате?

Стъписването в гласа й беше балсам за нараненото му его.

— Толкова ли е важно това за вас?

— Разбира се! — изтърси тя, без да помисли, и бързо се опита да прикрие признанието. — Какво ще кажа на мисис Ормстед? Все пак сте мой слуга… Най-добре да й кажа, че аз ви изпращам по лични дела. С особено поръчение.

— Много бързо свикнахте с ролята на господарка, която дава заповеди на предания си слуга — отбеляза безизразно той. — Разкажете на дамата, каквото искате. Ще се върна след седмица или най-много след десет дни.

— Десет дни? — повтори уплашено тя. — Но аз не мога да остана толкова дълго в тази къща!

— И защо не? Без съмнение мисис Ормстед е щедра домакиня и се е привързала към вас. — Едуардо бръкна в джоба си и извади тежка кесия. — Мисля, че това ще стигне за нова рокля, даже за две, ако изборът ви е разумен. През следващите четиринадесет дни ще посещавате много забави и ще си прекарате приятно. Какво още искате?

Филаделфия поклати решително глава.

— Не мога да приема тези пари. И без това съм ви много задължена.

— Вземете ги. Това е подарък.

Филаделфия понечи да отблъсне кесията, но се отказа. Взря се в големите тъмни очи, които изглеждаха властни и едновременно с това молеха. Опита да си спомни как изглеждаше Едуардо без фалшивата брада и сценичния грим, който го правеше по-възрастен. Припомни си синьо-черната вълниста коса, която криеше под тюрбана си, пълните устни под мустака, бронзовата кожа под оризовата пудра.

В пронизващия му поглед светеше неприкрита страст. Това я уплаши и тя понечи да отстъпи назад. Изпита чувството, че стои пред разпален огън. Ако не избягаше веднага от горещината, щеше да се опари.

Срещу волята си, но не и срещу желанието си той докосна бузата й и тя потрепери под милващите му пръсти. Двамата играеха опасна игра, особено Едуардо, макар да го беше страх, че ще бъде наранен, ако някои факти излезеха на бял свят, ако някога се разкриеше… Затова трябваше да я напусне и да се срещне с Тайрън — за да я запази от миналото на баща й и от своето минало.

Ала сърцето не се вслуша в повелите на разума. С изключение на някои редки мигове тя не го възприемаше като мъж. Откакто й служеше, той беше за нея нещо като евнух. Тя игнорираше чувствата му и се отнасяше към него другарски, като към брат. Но той не беше неин брат, той изпитваше пламенния копнеж на мъжа. Така му се искаше да я притисне до гърдите си. Или начинът, по който тя се бе навела към него, го изкуши да отиде по-далеч?

Търпение. Баба му казваше тази дума винаги когато малкото момче беше на път да загуби самообладание, да се възпротиви на нарежданията на родителите или да се бие срещу неизбежното. Търпение. Думата отекна болезнено в душата му. Не биваше да уплаши тази красива, омагьосваща млада жена, като покаже прибързано страстта си. Тя заслужаваше да я ухажва търпеливо и да се примирява с разочарованията. И ако медноцветните й очи сгряваха кръвта му, вината не беше нейна. Също така невинно тя отвори изкусителните си устни, които сякаш молеха за целувка. Не, не биваше да я докосва. Търпение.

Филаделфия повярва, че той е смръщил чело, защото тя не иска да приеме кесията, и бързо посегна към нея.

— Благодаря, Акбар, обещавам да вложа добре парите ви. — Без да съзнава какво прави, тя целуна брадатата му буза и по тялото му се разля омагьосваща топлина. Той обхвана лицето й с две ръце и устата му докосна устните й. Целувката продължи две-три секунди, не повече.

Филаделфия беше смаяна от тази милувка. Устата му беше топла и суха — и се отдалечи много бързо. Когато той се отдръпна, тя го погледна безмълвно, неспособна да проумее какво се бе случило току-що. Ала когато разбра, изпита безкрайно разочарование, че целувката беше толкова кратка. Пое дълбоко въздух, за да протестира — и изведнъж се разкиха.

Кихането и разруши омаята на мига и спаси Едуардо от неконтролиран изблик на чувства.

— Брадата — промърмори той и й подаде кърпичката си. Съкрушена, Филаделфия скри лице в кърпичката. След минута вдигна очи и видя очарователната трапчинка с форма на лунен сърп над посивялата брада.

— А може би мемсахиб има сенна хрема — продължи на английски Едуардо, хвана я за лакътя и я изведе от зимната градина. — Това би било крайно неприятно. От днес нататък се дръжте далече от цветята — заповяда с по-висок глас той.

Филаделфия разбра, че не бяха сами. Мисис Ормстед стоеше в антрето и гледаше към отворената врата на зимната градина. Дали Едуардо беше споменал сенната хрема само за да прикрие интимната сцена, която вероятно не беше убягнала от бдителните очи на Хеда? А с предупреждението си за цветята намекваше, че Филаделфия трябва да се пази от съвсем други неща.

— Благодаря за добрия съвет — отвърна рязко тя, както никога не би отговорила на истински слуга. — Както вече казах, трябва да заминете веднага, затова идете да си съберете багажа.

— Желанието на мемсахиб е заповед за мен — отговори той и се поклони почтително. — Щом изпълня поръчението ви, ще се върна — нали знаете, че съм бърз като вятъра. — Той пусна лакътя й и прекоси салона с големи крачки. Преди да стигне до коридора за крилото на прислугата, кимна на мисис Ормстед.

— Защо отпращате Акбар? — попита Хеда, когато Филаделфия влезе при нея. Откровена както винаги, старата дама изобщо не се опита да скрие, че е подслушвала.

— Защото трябва да свърши някои работи за мен, мадам. Ако не ви е неприятно, бих желала да остана още известно време в дома ви. За около седмица…

— Нима Акбар ще отсъства цяла седмица?

— Да, дори по-дълго.

— Забележително… В моята младост компаньонката не ме оставяше сама дори за час.

— Само че Акбар не е компаньонка — отвърна Филаделфия и тихо се засмя.

— Права сте — съгласи се Хеда и замислено проследи как гостенката й изкачи стълбата. Ако не се мамеше, преди минута Фелиз дьо Ронсар беше говорила на английски без ни най-малък френски акцент.

Докато вървеше към стаята си, Филаделфия се усмихваше, без да подозира каква грешка бе извършила. Колкото и бегла да беше целувката на Едуардо Таварес, пламенната му страст продължаваше да я топли.