Лора Паркър
Прелъстена (15)

15

Филаделфия седеше в Грийт Пъблик Дайнинг Хол на Гранд Юниън Хотел и разглеждаше менюто. Най-голямата трапезария в света предлагаше места за хиляда и двеста души, обслужвани от двеста и петдесет цветнокожи келнери. Менюто беше от дванадесет ястия, между тях супа от caro, пушена сьомга, бифтек, паниран телешки мозък, омар с майонеза, студена шунка, всевъзможни зеленчуци, а за десерт различни торти, пресни плодове, ванилов сладолед и ядки. Върху снежнобелите покривки блестяха кристални чаши и сребърни прибори.

Филаделфия беше очаквала с нетърпение този обяд, но сега нямаше апетит. Дори изисканите ястия в менюто не можаха да привлекат вниманието й. Погледът на Едуардо, който седеше срещу нея, я пронизваше болезнено.

След като се върна от катастрофалната разходка с дамите Бийчъм в апартамента им, тя намери бележка от него, с която я канеше да се срещнат в един в салона. Облече се грижливо, избра специално за случая рокля от бял лен с красива шапка. Но той я огледа с такова равнодушие, че тя съжали за положените усилия. Явно още й се сърдеше за снощната караница. Измъчвана от чувство за вина, Филаделфия си въобрази, че вижда отпечатъка на ръката си върху бузата му.

— Е, какво ще поръчаш? — попита нетърпеливо той.

Тя се криеше вече пет минути зад картата с менюто и сега я пусна неохотно.

— Не съм гладна.

Едуардо промърмори някакво проклятие и изтръгна картата от ръката й.

— Тогава ще поръчам за двама ни. Би могла поне да се опиташ да изглеждаш като щастлива млада булка. Нали сме дошли да прекараме в този хотел медения си месец!

След ужасния предобед, особено след потискащата среща с Тайрън, нервите и бяха изопнати до скъсване.

— О, още ли играем театър? — изсъска отровно тя. — Мислех, че сме приключили.

— Какво ти става, за бога? Още ли се сърдиш за снощи? Нали ти се извиних? Какво още искаш?

— Истината. Кой си ти всъщност?

Едуардо вдигна учудено тъмните си вежди.

— Това някаква нова игра ли е, menina? Ако е така, знай, че не ми харесва.

Намеците на Тайрън я бяха тласнали към този въпрос. Тя побърза да смени темата.

— Искам да отида в Ню Орлиънс. Ще ме заведеш ли?

Едуардо дори не трепна.

— Не.

— Тогава ще замина сама.

— Не ставай глупава. Само ще си причиниш болка.

— Защо непременно искаш да ми попречиш да реабилитирам баща си? Или се опитваш да ме предизвикаш, защото се надяваш, че разследванията ми ще дадат лош резултат?

Едуардо вдигна бавно глава от менюто и принуди Филаделфия да срещне погледа му.

— Държиш се като разглезено дете, menina. Каквото си си наумила, трябва да стане. А ако някой се опита да ти попречи, изпадаш в пристъп на ярост. Макар че по природа не съм особено търпелив, аз ти пожертвах няколко месеца от живота си и се постарах да ти покажа, че трябва да погребем миналото. Знам, че си обичала баща си, но не можеш да го събудиш за нов живот. Вместо да мислиш за бъдещето, ти упорито отстояваш глупавите си желания, без изобщо да се съобразяваш с моите потребности.

Филаделфия чу в гласа му нещо като тъга и се смая. Той беше болезнено засегнат! Явно й беше казал нещо важно, но пълното значение на думите му остана скрито.

— Какво искаш от мен?

— О, но това са семейство Милацо! Позволявате ли да седна при вас?

Филаделфия вдигна глава и погледна в безцветните очи на Тайрън. Твърде гневна, за да изпитва страх, тя изсъска:

— Изчезвайте!

— Приятелката ти явно не ме харесва особено, Едуардо — отбеляза Тайрън, разтягайки нарочно нюорлианския си акцент. Едуардо само повдигна предупредително вежди. — О, да, забравих, Виторио и съпругата му — поправи се ухилено Тайрън, придърпа си един стол и седна. — Е, харесва ли ти брачният живот?

Вбесен от намесата, Едуардо вдигна рамене и се помоли Тайрън да запази приличие за пред хората.

— Много ми харесва. Ако държиш да чуеш мнението и на съпругата ми, трябва да попиташ нея.

— Вече говорихме за това. — Като видя смаяното лице на приятеля си, Тайрън попита невинно: — Значи тя е скрила от теб?

Смръщил чело, Едуардо се обърна към Филаделфия:

— Да. — Откакто беше напуснал леглото й в три часът през нощта, той избягваше да й говори.

— Тази сутрин се срещнахме в павилиона Конгрес Спринг — обясни тя и хвърли враждебен поглед към Тайрън.

— О, аз нямах представа, че пиеш минерална вода — отвърна Едуардо. По бузите й пропълзя предателска червенина и той разбра, че срещата не е била особено приятна. Но тъй като тя не беше сметнала за нужно да му каже, съчувствието му не мина границата на обичайното.

— Отидох с мисис Бийчъм и дъщеря й… — Как й се искаше да потъне в земята!

Кристалните очи на Тайрън се местеха небрежно между двамата.

— Очевидно има неща, които не знаете един за друг. Въпреки това имате много общи неща… Например, синьора, знаехте ли, че вашият съпруг и аз от години търсим някой си мистър Маклауд?

— Какво? — пошепна объркано тя.

— Млъкни, Тайрън! — изсъска Едуардо.

— Добре, но тогава ти трябва да й кажеш. — Тайрън изобщо не се стараеше да скрие злобата си.

— Да, моля те… — Филаделфия докосна ръката на Едуардо. — Какво иска да каже той?

— Иска да те ядоса, menina. И ако не затвориш красивата си уста, ще успее.

Вбесена, тя оттегли ръката си.

— Не се дръж с мен така снизходително! Като че ли съм…

— Купена стока? — прекъсна я цинично Тайрън. — Но защо се отклонихме от темата? Както чух, вие също се интересувате от Маклауд.

— Точно така, аз…

— Не ставай глупачка, menina! — изфуча Едуардо и се обърна към Тайрън. Гневът му беше достатъчно силен, за да го тласне към действия, които щеше да преживее само един от двамата. — Днес подлагаш търпението ми на тежко изпитание.

Очите на Тайрън бляскаха като живак.

— Ако си решил да ме предизвикаш, амиго, аз съм винаги готов. Синьора Милацо, аз ще ви помогна да намерите Маклауд. Както ми съобщи Едуардо, вие вече знаете, че той е в Ню Орлиънс. Ако желаете, ще ви отведа там.

Едуардо скочи и едва не преобърна стола си. Сграбчи грубо ръката на Филаделфия и я издърпа от стола.

— Ела с мен! Веднага!

Решена да се брани, тя издърпа ръката си.

— Ще дойдеш ли с мен в Ню Орлиънс?

— Не! — процеди през зъби той.

Тя се обърна към Тайрън и забеляза, че той се наслаждаваше на трудното положение, в което беше изпаднал Едуардо. Това я стресна, но тя беше длъжна да спази клетвата, която беше дала на гроба на баща си.

— Наистина ли сте готов да ме отведете в Ню Орлиънс? Заклевате ли се?

Тайрън кимна.

— Утре ще бъда готова за път.

Едуардо пусна ръката й и тя вдигна поглед към него. Изражението на лицето му я свари напълно неподготвена: то изразяваше гняв, наранена гордост, съчувствие и едно напълно ново чувство — неприкрит страх.

В продължение на няколко секунди той й позволи да надникне в дълбините на душата му, после арогантно отметна глава назад и изписа на лицето си студено презрение.

— Не всички мъже са глупаци като мен! — Без да каже дума повече, той й обърна гръб и се втурна към изхода. Това означава окончателно сбогуване, разбра Филаделфия и остра болка прониза сърцето й.

Понечи да стане, но коравите пръсти на Тайрън стиснаха китката й.

— Не бива да го следвате. Знам на какво е способен, когато е в това настроение. Оставете го сам с мислите му, така ще се вразуми по-бързо.

Той видя дълбоката омраза в очите й и изпита болка. Усети и страстта, която се криеше зад цивилизованата фасада, и потръпна. Колкото по-дълго я наблюдаваше, толкова по-силно ставаше възхищението му — и толкова по-добре разбираше заслепението на Едуардо. Очевидно бразилският му приятел не беше намерил в нея само временно развлечение. Тя го беше омагьосала, беше на път да завладее душата му. Какво щастие, че момичето беше твърде наивно, за да проумее с каква власт разполага. Това му даваше значително предимство. Той освободи бавно китката й, но не оттегли ръката си.

— Аз ще ви отведа в Ню Орлиънс, както обещах. И каквото и да ви е предложил Таварес, готов съм да ви дам същото.

Филаделфия издърпа ръката си и я скри в скута.

— Аз съм способна сама да се грижа за себе си, мистър Тайрън. Имам нужда само от вашата закрила, нищо повече.

— Тук възниква един малък проблем — отвърна с усмивка той и се облегна назад. — Прозвуча така, като че ме ангажирате да ви работя. Но не попитахте за цената.

Филаделфия не беше помислила за това. Мислите й бяха в хаос, но трябваше бързо да ги овладее.

— Вие също търсите Маклауд. Едуардо ви е казал, че той живее в Ню Орлиънс, а това ми се струва странно — освен ако той не е сменил името си, а вие не знаете как изглежда. Мисля, че ще ме отведете в Ню Орлиънс, защото имам информация, която ви интересува.

— И какво е тя?

— Аз знам как изглежда Маклауд — обясни просто тя.

Тази забележка го смая дотолкова, че й позволи да стане и да се оттегли. Той седя дълго, загледан след нея, докато тя прекосяваше голямата зала. Турнюрът й се полюляваше изкусително и будеше желанието му. Явно мис Хънт беше отгатнала тайните му мисли. При това обаче беше пропуснала нещо много важно: той искаше да я раздели завинаги от приятеля си. Тя бе обявила, че ще тръгне с него за Ню Орлиънс. Това беше свободно взето решение — Едуардо не можеше да го отрече. Там щеше да намери начин да я вкара в леглото си и когато Едуардо преживееше първия шок от изневярата й, непременно щеше да разбере, че приятелят му е бил напълно прав да постъпи така, за да го спаси от глупавите жени. Повечето са неверни като улични котки, каза си презрително Тайрън, а другите са прекалено капризни, за да заслужават сърцето на един истински мъж.

Изведнъж той избухна в луд смях, който стресна гостите от съседните маси и привлече загрижени келнери.

 

 

Ню Орлите, август 1875 година

 

— Allez-vouz-en! Allez-vouz-en!

Крясъкът изтръгна Филаделфия от обятията на съня и сърцето й заби ускорено. Някой я бе повикал! Едуардо? Отначало не можа да разбере къде се намира. Лежеше в легло с балдахин, на който бяха окачени мрежи против москити. После споменът се върна и добре познатото съжаление спря дъха й. Беше напуснала Бел Монт и Саратога. Тъмната глава на Едуардо вече я нямаше на възглавницата до нея. Тя беше дошла с Тайрън в Ню Орлиънс.

Миналата вечер бяха влезли в града след едноседмично пътуване — първо с влака от Ню Йорк до Сейнт Луис, после с параход надолу по Мисисипи. Без да помоли Филаделфия за разрешение, Тайрън я отведе в своя дом. Твърде уморена, за да протестира, тя се скри в определената й стая и рухна в леглото.

Преди повече от седмица Едуардо събра багажа си и напусна Гранд Юниън Хотел посред нощ, без да остави вест за Филаделфия. Пленница на гнева и страха, тя седеше и се взираше в стената на спалнята си, докато не се появи Тайрън. Привидно спокоен, той потвърди, че Едуардо си е отишъл. Ала във въпросите му прозираше загриженост. И той като нея искаше да знае къде е заминал Едуардо и какво замисля.

— Allez-vouz-en! Ventre a terre!

Филаделфия скочи и вдигна мрежите. Пронизителният крясък идваше някъде от чуждата стая. Облени от утринната светлина, блестяха полирани мебели, варосаните стени бяха снежнобели като спалното бельо.

— Allez-vouz-en! Chien mechant! Merde!

Странно акцентираният френски премина в неразбираемо грачене.

Кой беше прогонен и от кого? Филаделфия бързо напъха краката си в сатенените чехли, облече халата си и обиколи стаята. Отвори стъклената врата, която извеждаше в галерията, и излезе в непознатия свят.

Под парапета се виждаше вътрешен двор, в средата на който се издигаше прекрасен фонтан. Макар че стоеше в сянка, тя усещаше влажния, топъл дъх на Мисисипи върху кожата си, задушната жега на късното утро. Около настлания с плочки двор избуяваха тропически растения. Някои от тях се катереха по тухлените зидове, а по стройните стъбла на разцъфтелите дървета се виеха дебели лози. По някои храсти се виждаха яркочервени и златножълти цветове, между тях се развяваха дълги зелени папрати. Зад гъстата растителност се виждаха очертанията на други сгради. До ушите й достигна далечна глъчка, усети и миризма на кухня.

— Allez-vouz-en!

Викът прозвуча съвсем наблизо. Тя се обърна, огледа се объркано и изведнъж избухна в смях.

В ъгъла на галерията висеше кафез. Едър жълто-зелен папагал надничаше недоверчиво между решетките, а когато тя отиде при него, наклони глава встрани. Зяпна я с едно искрящо око и изкряка:

— Crosse bete, vaten!

— Кого наричаш голям глупак, смешна птицо? — попита укорително тя и отново се засмя. Наклони глава като него и присви едното си око. — Аз пък си имам прекрасна сламена шапка и мисля да си взема някои от перцата ти, за да я украся.

Очевидно папагалът разбра, че го заплашваха, защото се отдръпна назад и закрещя оглушително.

— Добре дошла във Вийо Каре, мис Хънт. Надявам се, че спахте добре.

Този път поне позна гласа — също така плашещ. Но вече знаеше какво може да се очаква от него. Тя се обърна бавно към другия край на галерията, където стоеше Тайрън. Вероятно беше излязъл през една от съседните врати. Дали през цялото време я беше наблюдавал? Или разговорът й с папагала го бе привлякъл навън?

— Добро утро — поздрави тя с възможно най-неутрален тон.

Облегнат на парапета, той въртеше между пръстите си цигара. Носеше наполовина разкопчана риза с навити ръкави, черен панталон и ботуши. Без да иска, тя се загледа в загорелите от слънцето гърди, покрити с къдрави червеникави косъмчета, и ги сравни с копринено гладката, доста по-тъмна кожа на Едуардо. Очевидно огледът й продължи прекалено дълго, защото Тайрън избърса една капчица пот от гръдта си — дразнещ жест, който я накара смутено да сведе очи. Устните му се опънаха в слаба усмивка.

— Скоро ще свикнете с нашия необичаен начин на живот, мис Хънт. Ню Орлиънс е много стар град. — Той се запъти към нея и ботушите му проскърцаха. — Тук стават неща, които другите американци не могат да си представят дори насън. А който търси особени забавления, ще намери в нашия стар град всичко, за което жадува сърцето му. — Той спря плътно пред нея и протегна ръката с цигарата. Със свободните си пръсти повдигна брадичката й. — Ние вярваме еднакво пламенно и в светците, и в грешниците.

Макар че се отдръпна от докосването му, тя успя да запази хладното си изражение.

— Аз предпочитам светците, мистър Тайрън. А сега ви моля да ме извините…

Той опря ръка в стената и й препречи пътя.

— Бягате ли от мен, мис Хънт?

— Може би — ако ми давате основание да го сторя.

Погледът му обходи отворения халат и спря на гърдите, които се очертаваха ясно под тънката памучна нощница.

— Да, вероятно трябва да очаквате подобно нещо.

Тя устоя решително на импулса да затвори халата си или да го избута и да избяга, макар да вярваше, че той ще чуе лудото биене на сърцето й.

— Преди да отпътуваме от Саратога, вие ми обещахте да стоите на разстояние. Бях готова да ви повярвам. Ако сте променили мнението си, аз ще напусна веднага тази къща.

Той наблюдаваше с нарастващо възхищение как гърдите й се повдигаха и спускаха все по-бързо. От страх ли? Или я вълнуваха по-силни чувства? Той захвърли цигарата си в двора и посегна към нея. Това я свари напълно неподготвена. До края на живота си щеше да се пита защо просто не изпищя. Може би защото беше попаднала в неловка ситуация — и защото беше излишно. Но защо не се опита да се брани от ръцете, които обхванаха раменете й и притиснаха гърба й към стената?

— Querida — пошепна дрезгаво той и докосна внимателно косата й. Ала остро изсеченото тясно лице не изразяваше мекота — само пламтяща страст, а кристалните очи изискваха безусловна капитулация. Връхчето на палеца му се плъзна към ъгълчето на устата й, където потрепваше мускулче. — Каква мека кожа — продължи той и видя как кръвта заля бузите й. Кога за последен път беше срещнал жена, която се изчервяваше? Много, много отдавна. Ръката му бавно се плъзна към хълбока й и го притисна към тялото му.

— Не! Не бива… — Филаделфия направи опит да го отблъсне. Другата му ръка се плъзна от бузата към шията й. Пръстите съвсем леко притиснаха адамовата ябълка.

— Само една целувка.

Твърде уплашена, за да окаже сериозна съпротива, тя остана неподвижна. Устните му се плъзнаха по устата й, но тя простена измъчено и се разтрепери. Тогава той я целуна болезнено и изискващо.

Стиснала здраво зъби, Филаделфия не допусна езика му навътре. Но той не й позволи да го спре, хвана брадичката й, преви главата й назад и заби зъби в долната й устна. Тя пое мъчително дъх и езикът му изпълни устата й.

Ръцете й напразно блъскаха гърдите му. Отчаяна, тя се опитваше да се освободи. Ала той изобщо не забелязваше усилията й. Вдигна я във въздуха, притисна я по-силно към стената и засмука гърдите й, които прозираха през тънкия плат на нощницата. Изпъшка блажено и захапа жадно тъмното зърно. Филаделфия се отбраняваше с всички сили, изпълнена с ужас от мъжката му сила и собствената си безпомощност. След известно време той я пусна на земята и устата му отново завладя нейната.

Този път не я целуна властно, а нежно и подмамващо, опита се да я утеши за болката, която й беше причинил, и да й дари радост. Тиха въздишка до устните му показа, че тя се е покорила. Той я привлече нежно към себе си и продължи да я целува, докато му се наложи да обуздае силните си емоции. Той — не тя. Изведнъж той вдигна глава и я погледна като чужда.

Лицето й пламтеше в треска. В очите й светеше безумен страх. По бузите й имаше следи от сълзи. На долната устна блестеше капчица кръв, която той облиза. После почти сърдито отстъпи назад.

Merde! Защо се бе поддал на страстта? Той беше изкусителят, тя плячката. Никога досега не беше допускал чувствата да вземат връх, камо ли пък плътското желание. Но тази жена го бе целунала с невинно любопитство, което го направи едва ли не жертва. Колко мека и топла беше — а вкусът й беше като на ухаеща пролет. Отдавна не беше вкусвал такава чистота. И искаше още.

На лицето му изгря усмивка и той протегна ръка да помилва бузата й. Но тя потръпна, като че я бе ударил.

— Моля ви, не!

Той се дръпна рязко назад, сякаш бе получил плесница. Тя май си мислеше, че иска да я изнасили! Или също като него размишляваше как ще реагира Едуардо, ако узнаеше за това малко произшествие? Заради нея се беше скарал с най-добрия си приятел. Никога не биваше да забравя това. Тази малка уличница се беше намесила и заплашваше партньорството им. Ако я прелъстеше, сигурно щеше да плати много по-скъпо, отколкото заслужаваше един час между стройните й бедра. Той я доведе в Ню Орлиънс, за да се възползва от нея. Щом намереше Маклауд, щеше да я пусне да си върви. И Таварес трябваше да направи същото.

В погледа му блесна злоба. Сега искаше да я нарани, да я прогони от опасната емоционална зона, в която несъзнателно беше влязла. Мушна ръка между бедрата й и се изсмя тихо, когато тя се стресна от обидния жест.

— Ако ме предизвикате още веднъж, querida, няма да се отървете толкова лесно. — Той оттегли бавно ръката си, без да си признава, че му е безкрайно трудно. — Аз спя отсреща, само на шест стъпки от вашата врата. Не бъдете прекалено горда, за да ме посетите — и да получите онова, за което копнеете. — Той се отдалечи бавно по галерията и изчезна в стаята си.

Скрила лице в ръцете си, Филаделфия политна към стаята си. Влезе в хладното помещение, където беше прекарала нощта, и се облегна изнемощяла на вратата. Изведнъж светът се бе превърнал в кошмар. Мъжът, чиято закрила беше приела, не заслужаваше доверието й. Едуардо се бе опитал да й отвори очите, а тя въпреки това бе тръгнала с Тайрън, защото можеше да послужи на целите й.

Тя напълни легена с вода, напръска горещото си лице и се опита да измие целувките на Тайрън. После се изтри енергично с кърпата, като че ли можеше да изтрие лошия спомен. Въпреки това не можеше да мисли за нищо друго. Когато усети парене по кожата, се върна до леглото. Взря се с невиждащ поглед в слънчевата светлина, която рисуваше причудливи шарки по пода. Тя го бе пожелала! За няколко секунди разумът беше победен от тъмната сила в душата й, от любопитния въпрос какво би било да лежи в обятията на Тайрън. И той го знаеше. Беше го прочела в очите му. Той се държа брутално, за да й покаже собствената й слабост. Още първия път й бе казал, че е опасен мъж. Сега му вярваше.

Опита се да си внуши, че й липсва Едуардо. Самотното й тяло копнееше за него и Тайрън бе съумял да се възползва от копнежа й. Странно — желанието не отслабваше. То бе придобило собствен живот и се изплъзваше от контрол.

Тя опозна една нова страна от същността си. Някъде дълбоко в нея дремеше дива, необуздана страст, престъпно лекомислие, което невинаги можеше да укротява. Тази необузданост я накара да напусне Саратога с Тайрън, макар че трябваше да изчака връщането на Едуардо и да го помоли за прошка. Естествено тя никога не би влязла доброволно в леглото на Тайрън. Той трябваше да я изнасили. Ала обезпокояващата мисъл, че бе пожелала целувката му, не можеше да бъде прогонена. Никога вече нямаше да се отнася така наивно към страстта.

Тя обичаше Едуардо. Там беше разликата. Затова го бе приела с отворени обятия — и затова щеше да отблъсне Тайрън. Даже ако й беше съдено никога вече да не види Едуардо Таварес — тя го обичаше.

— Ти си пълна глупачка, Филаделфия Хънт! — прошепна задавено тя. — Проклета глупачка!

 

 

Късното следобедно слънце беше залязло зад града, но задухата все още висеше над тесните улички в квартала Вийо Каре. Пред отворените врати стояха групи мъже, разговаряха за старите и новите времена и чакаха горещината да намалее, за да се върнат в къщите си. Някои се смееха и размахваха ръце, когато минаваха музиканти с инструментите си под мишница. И този петък вечер от танцовите зали за бедните и богатите щеше да зазвучи весела музика, както всеки път в края на седмицата.

— Къде е празникът? — извика един от мъжете към музикантите.

— Горе, на Ченъл стрийт — гласеше отговорът.

— Американски празник… — промърмори мъжът, който беше попитал и се изплю в праха пред краката си. След войната американците притежаваха най-хубавите къщи и големите пари.

Официално бяха ангажирани петима музиканти. Шестият беше предложил услугите си безплатно и тъй като беше нов в града, наскоро слязъл по реката от Батън Руж, другите го приеха радушно в оркестъра. В десетилетието след войната беше трудно да се намери работа. Но сега положението се подобряваше, а както хората знаеха от опит, радостта беше по-голяма, когато беше споделена. В кухнята на американеца, за когото щяха да свирят тази вечер, хранеха много добре и всеки щеше да получи по петдесет цента за шест часа изпълнения. Шестият беше като добра поличба — особено като разбраха, че владее испанска китара. Твърде малко gens de couleur бяха ходили в Европа, за да изучат това изкуство от истински майстори като тези петимата. Тъй като бяха получили добро образование, те се смятаха за най-добрите музиканти в града. Обикновено не допускаха други музиканти в групата си. Но този Мануел беше доказал, че свири прекрасно. Жалко, че носеше превръзка на окото си. Въпреки това изглеждаше достатъчно красив и видът му със сигурност нямаше да обиди дамите.

В края на френския квартал музикантите се качиха на тролейбуса и потеглиха на север. През цялото време разговаряха оживено и се смееха. Само новият член на трупата седеше отделно, потънал в мислите си. Но те не му се сърдеха. Още не беше станал един от тях. Трябваше му време, за да свикне, и те бяха готови да му го дадат. Щом стигнаха до целта, те направиха сериозни лица, блясъкът в очите им угасна и забързаха към входа за слугите, откъдето обикновено влизаха.

 

 

Филаделфия разглеждаше замислено отражението си в огледалото и навиваше една златна къдрица около ухото си. Вече не помнеше какъв беше естественият цвят на косата й. Брюнетка, блондинка — никога ли нямаше да изглежда отново такава, каквато я беше създал бог?

— Мосю ще ви хареса — заяви Пулет и се ухили широко. — Казват, че руса жена прави огън в панталоните на джентълмените от Наулинс.

Филаделфия се направи, че не е чула коментара. През ума й мина мисълта, че вече свикваше да я смятат за курва. Вероятно Тайрън ми влияе, каза си тя и се усмихна горчиво. На обед беше оставил до чинията й покана и я беше попитал дали би желала да го придружи на едно соаре. Тя прие поканата само защото й даваше възможност да се запознае с местни хора и да се осведоми за Маклауд.

— Моля, извадете от шкафа черната ми рокля. Мосю Тайрън подчерта, че вечерята е официална.

Пулет поклати решително тъмната си глава.

— Мистър вече избрал ваш тоалет, мадмоазел — заяви тя, отвори гардероба и показа гълъбовосиня рокля с волани и копринени розички на деколтето.

— Не. Предпочитам собствената си рокля.

Вместо да отговори, Пулет вдигна рамене и извади синята рокля от гардероба.

— Е, добре, тогава ще му съобщя решението си сама. — Филаделфия излезе в галерията и се запъти към стаята на Тайрън. Почука енергично на вратата и едва когато той отвори, че сети, че пак беше действала необмислено.

— Какво има? — Във вечерния здрач очите му святкаха като сребърни монети. Носеше фрак с бяла вратовръзка, копчетата на маншетите му бяха от перли. — Защо не сте готова? Тръгваме след две минути.

— Предпочитам собствената си рокля — отвърна хладно тя.

— По дяволите, искам да ви видя в синята! — изсъска ядно той и затръшна вратата под носа й.

Филаделфия стисна здраво зъби. Разумът се бореше с гнева. Трябваше да бъде по-внимателна с този мъж. Ала гневът победи.

— Тогава няма да дойда! — изкрещя тя и зачака избухването му. Дали щеше да я хвърли през парапета в двора или само да я изнасили? Минаха две секунди. Четири. Шест. Десет. — Не ме ли чухте?

Когато вратата се отвори с трясък, тя отстъпи уплашено назад. По-добре сама да се хвърли през балкона, вместо да го остави да я изнасили. Високият, тънък силует се очерта пред запалената лампа в стаята му.

— Помолихте ме да намеря един човек. Точно това се опитвам да направя. Дори вие се сетихте, че Маклауд живее в Ню Орлиънс под фалшиво име. Тази вечер партито е за богати американци и аз се надявам, че той ще бъде между тях. Мислех, че ще пожелаете да говорите с него, преди да го убия.

— Вие сте го издирили, нали? — попита задъхано тя. — Не, не искам да го убиете.

— Но аз няма да го убия заради вас. Имам свои причини да го мразя.

— Не ви разбирам…

— Знам. Облечете се или ще ида на соарето без вас.

Филаделфия се върна бързо в стаята си.

— Хайде, Пулет, дайте синята рокля! Няма да му позволя да иде на партито без мен!

След двадесетина минути каретата на Тайрън зави от Ченъл стрийт в една тясна частна уличка, нареди се зад чакащите превозни средства, които се точеха бавно към едноетажната, ярко осветена тухлена къща.

— Искам да запомните две неща, мис Хънт — заговори бавно Тайрън и погледна пронизващо спътницата си. — Тези хора ме познават като мосю Телфор. Това е деловото ми име.

— С какво всъщност се занимавате?

— Памук в Америка и Италия. Ако обичате, затворете красивата си уста и ме слушайте. Второ — вие сте Филаделфия Хънт, сираче и отскоро моя подопечна.

— Много съм стара, за да се намирам под нечия опека.

Той се наведе и дръпна воланите на синята рокля.

— Може би искате да ви представя като своя любовница? Това повече ли ви харесва?

— Най-добре би било изобщо да не споменавате името ми. Защо да ме свързват с вас? Защо да играем театър?

— А аз си мислех, че обичате подобни драми — отвърна той и помилва гърдите й. Когато тя се отдръпна отвратено, усмивката му стана още по-широка. — Във всеки случай Едуардо много ги обича. И Маклауд също. Живял е повече от година в Ню Орлиънс, под носа ми, без да го разбера. Мислех, че е мъртъв. От друга страна пък, това е голям шанс, не намирате ли? Да убиеш един мъж два пъти!

Филаделфия едва успяваше да прикрие страха си от леденостудените очи.

— Защото никога не съм виждал лицето му. Тази вечер ще се изправя пред него за първи път в живота си.

— Не разбирам…

— Вече го казахте. Започвате да ми досаждате. Нищо чудно, че Едуардо ви понасяше само когато лежахте по гръб…

След минута каретата спря пред входа и Филаделфия въздъхна облекчено. Цветнокож вратар в черен фрак и бели ръкавици отвори вратичката и тя усети ръката на Тайрън под лакътя си.

— Не забравяйте кой съм — пошепна в ухото й той. — Или ще съжалявате.

— О, да, познавам ви — изсъска тя. — Майките плашат децата си с вас.

— Това е по-близо до истината, отколкото предполагате. Добре — а сега да потърсим жертвата си.