Лора Паркър
Прелъстена (13)

13

Едуардо вдигна поглед от картите в ръката си и огледа внимателно лицата около масата. Повече от седмица играеше покер всеки следобед и редовно губеше, но така и не успя да се запознае с достатъчно влиятелен човек, който да го въведе в Морисис Клуб Хаус. Този клуб се намираше на горния етаж на хотела и беше най-известният игрален салон в Саратога. Тази вечер обаче усилията му имаха всички изгледи да се увенчаят с успех.

Отдясно седеше мистър Оран Бийчъм, як търговец на коне от Кентъки. Бяха се срещнали на верандата на хотела, любимо място за почиващите, откъдето имаха възможност да наблюдават хората, които се разхождаха по главната улица в най-хубавите си дрехи или минаваха в елегантните си карети. Щом веселият, дружелюбен мъж чу, че младият чужденец търси известно разнообразие, веднага му даде да пийне от сребърната бутилчица, която постоянно носеше в джоба си, и го покани на „приятелска игра на карти“ в хотелския си апартамент. Разбрал, че такава тази игра се провеждаше всеки следобед, младият „италианец“ прие с удоволствие. Характерът на мистър Бийчъм беше също така великодушен като гостоприемството му. Много скоро отличният бърбън от Кентъки сгря кръвта на Едуардо.

Вдясно от Бийчъм седеше млад колежански абсолвент на име Том Хауълс, който безуспешно се опитваше да укроти разбърканите си червени къдрици с път по средата и дебел пласт помада. Въпреки тези усилия, той приличаше на дете, израсло твърде високо. Едуардо веднага реши, че хлапето беше твърде наивно за сериозни ексцесии и в случай, че се изкушеше да направи нещо подобно, по-късно щеше да страда от мъчителни угризения на съвестта.

Третият играч се казваше Хю Уебстър, зъболекар от Кливланд. На средна възраст, с оредяла коса и хлътнали бузи, целите в белези от шарка, той говореше рядко и играеше така съсредоточено, като че провеждаше важни търговски сделки. Никога нямаше да си позволи лекомислие на игралната маса. Четвъртият, член на групата едва от няколко дни, се наричаше Реджиналд Сполдинг. Облечен според най-новата мода, той носеше скъпоценна, украсена с диаманти игла за вратовръзка, а мустаците му бяха намазани с ароматно масло. Макар и малко сух, той изглеждаше забележително красив, с права кестенява коса, сиви очи и гладки, женствени ръце. Със самодоволната си усмивка, бледата кожа и ленивите движения той веднага издаваше, че е професионален играч. Може би именно този мъж щеше да му осигури достъп до казиното на Мориси.

Едуардо помисли за Филаделфия с чувство за вина. Откакто бяха пристигнали в Саратога, тя беше почти винаги сама, докато той подклаждаше интереса на местното общество. Последните три вечери бе прекарал в компанията на богати мъже и жени, които обичаха парите повече от всичко. Пи много, игра на рулетка и остави впечатлението, че губи повече, отколкото притежава. Великодушен и очарователен, той спечели бързо благоволението на жените, обеща много и не изпълни нищо. Само Филаделфия можеше да разпали страстта му. Въпреки това трябваше да очаква неизбежния резултат от подобно поведение.

Миналата вечер се бяха скарали. Той твърдеше, че всичко, което прави, ще бъде от полза и за нея. Но проявяваше разбиране към гнева й, когато се връщаше в късна нощ и миришеше на чужди парфюми. Едва след като тя го изгони от спалнята си, той разбра целия размер на бедата. Май беше време да продължат пътуването си.

— Пфу! — Мистър Бийчъм изтри мокрото си от пот чело с копринена кърпичка. — За съжаление жена ми проветрява тези помещения твърде рядко. Време е да отворя прозореца. Не може да се диша!

— Отлична идея — съгласи се Едуардо. — Жените правят всичко, за да отнемат на мъжете радостта от забавленията им.

— Но вие сте женен едва отскоро, момчето ми — отбеляза развеселено Бийчъм, — и красотата на съпругата ви би трябвало да смекчи гнева ви срещу женския пол.

— В моята страна хората се женят по имуществени и класови причини. Всичко останало няма значение — разбира се, ако жената не дари съпруга си с наследник колкото се може по-скоро.

— Момент, момент! — Бийчъм вдигна многозначително вежди. — Наскоро видях съпругата ви на вечеря. Тя е прекрасна млада дама.

— Красиво оранжерийно цвете — въздъхна нетърпеливо Едуардо. — Податлива на какви ли не болести, страда от горещина, от студ, от влажен въздух, всяко пътуване къса нервите й. Съжалявам, но…

Бийчъм измери с очаквателен поглед другите мъже около масата, но те явно не бяха склонни да вземат участие в разговора.

— Като младо момиче и моята Мае беше слабичка — отбеляза добродушно той. — Но след като роди най-голямото ни момче, Джошуа, направо разцъфтя. Сега имаме пет деца и Мае се радва на най-добро здраве. Дайте малко време на жена си, момко. Саратога ще й даде онова, от което се нуждае. Ще говоря с Мае, ще я пратя да се срещне с жена ви и да пият заедно минерална вода. Моята Мае твърди, че тукашната вода е много здравословна.

— Дано — въздъхна преувеличено Едуардо. — Но и да няма полза, един съпруг винаги може да си намери забавления другаде. — След тези думи около масата се възцари мълчание и той безмълвно помоли Филаделфия за прошка. Както винаги, той загуби партията, загуби я нарочно. Направи се на разстроен и захвърли картите. — В този град няма ли интересни забавления? Започна да ми доскучава.

— Можете да посетите Морисис Клуб Хаус — предложи, изчервявайки се, Хауълс.

— Да, чух за него. Защо не се срещнем там?

Бийчъм се ухили смутено.

— Мае няма да ме пусне.

— Е, щом позволявате на жена си да ви води за носа…

— Помещенията, достъпни за обществото, са на долния етаж — обясни Сполдинг и хвърли към Едуардо странен поглед. — Там се играе рулетка, фараон и карти, хвърлят се зарове.

— А помещенията на горния етаж?

— Те са частни. Там се допускат твърде малко хора.

Лицето на Едуардо се разведри.

— Това е работа тъкмо за мен. Сигурен съм, че горе залагат суми, които сгряват мъжката кръв. Непременно трябва да отида там.

— Внимавайте, мистър Милацо! — предупреди го Бийчъм. — В тези частни помещения се мотаят съмнителни типове, които ще ви измъкнат парите от джобовете, преди да сте се усетили.

— Обичам тази атмосфера, мистър Бийчъм — отговори с усмивка Едуардо. — Това тук — и той посочи презрително игралната маса — за мен е като чаено парти.

— Хм… — Бийчъм не знаеше дали да се чувства обиден. — Ако не сме достойни за вас, няма да се разсърдим, ако ни изоставите.

Едуардо се почувства виновен. Не биваше да засяга така болезнено този мил човек. Но това беше част от играта. Той стана и посегна към парите, които беше заложил.

— За съжаление трябва да ви напусна, господа. Следобедът беше много приятен.

За обща изненада се надигна и Сполдинг.

— Ако желаете, мистър Милацо, ще ви препоръчам на мистър Мориси.

— Възможно ли е? Сега, веднага?

Сполдинг кимна.

— Искате ли да ме придружите до клуба?

— С удоволствие! — Едуардо изпразни чашата си и се обърна към Бийчъм. — Наистина, сър, този бърбън от Кентъки е най-доброто, което Америка може да предложи. Поздравете от мое име производителите на вашето уиски. Непременно ще отнеса няколко сандъчета от това прекрасно питие в родината си.

Бийчъм намираше младия джентълмен за доста арогантен. И най-вече не одобряваше това неамериканско отношение към съпругата. Но който цени моя любим Блуграсбърбън, не може да е лош човек, реши той, стана и раздруса ръката на мистър Милацо.

— За мен беше удоволствие да присъствате на малките ни… чайни сбирки, мистър Милацо. Идвайте винаги, когато желаете. Надявам се, че тази вечер ще се видим в операта.

— А, да, жена ми говори за това представление от дни. Трябва да й доставя тази малка радост, разбира се, ако може да издържи на напрежението. Желая ви добър ден, джентълмени.

— Не завиждам на бедната му съпруга — каза малко по-късно Бийчъм на жена си. — Тя е едно прекрасно малко същество. Но е твърде крехка, за да обуздае този тиран. Защо ли се е омъжила за него? Не вярвам да е било брак по любов. Той твърде често забравя, че е женен. Направи ми тази услуга, Мае, и вземи под крилото си мисис Милацо. Сигурно се чувства ужасно самотна толкова далече от родината си.

Това предположение беше напълно вярно. Филаделфия се разхождаше нервно в спалнята си и се чувстваше самотна и изоставена. Когато се съгласи да играе болнава млада съпруга, тя не съзнаваше какво й предстои. Започваше да разбира оплакванията на Едуардо от ролята на Акбар, който по цял ден бездействаше и чакаше да го повикат. След пристигането им в Саратога не се беше запознала с нито една интересна личност и прекарваше дълги самотни дни в апартамента.

Едуардо излизаше рано и се връщаше късно и тогава най-често миришеше на уиски. А миналата вечер вонеше подозрително на дамски парфюм. Обидена и дълбоко наранена, тя се оплака от главоболие. Той й предложи да прекара нощта в другата спалня и тя не се възпротиви. Но сега разбираше, че тактиката й е била погрешна. Тя въздъхна, огледа се в голямото стенно огледало и се учуди от нещастното си лице. С готовност беше придружила Едуардо в Саратога, надявайки се да се сближат. Вместо това двамата все повече се отдалечаваха един от друг. Ден след ден прекарваше сама в хотелския апартамент, а той се мотаеше из града. Красив млад мъж, който пръскаше много пари. Нищо чудно, че жените се интересуваха от него — особено след като съпругата му не излизаше никъде…

— Това поне може да се промени — каза тя на отражението си в огледалото. Защо да скучае между тези четири стени, докато той се наслаждаваше на живота в Саратога? В този курорт идваха хиляди болни с надеждата да намерят изцеление в лековитите извори. И тъй като не беше слугиня на Едуардо, тя можеше да се движи свободно.

Решена да действа, тя извади една от красивите си нови рокли, костюм за разходка от кремав рипс с дантелена горна пола от тънка бяла коприна. В това елегантно облекло щеше веднага да се почувства по-добре. Тя свали халата си и облече костюма, който за щастие се закопчаваше отпред. Не беше нужно да вика прислужница и по този начин да загуби още време.

След като върза на врата си бяло фишу с червени копринени розички, тя седна пред огледалото да се среши. Огледа внимателно слепоочията си, за да установи дали в корените вече се е появило естественото медночервено. Едуардо всяка сутрин мажеше къдриците й с лимонов сок, а после я извеждаше на балкона под яркото слънце. Доволна от цвета на косата си, тя изчетка светлорусите къдри и ги вдигна на тила.

Липсваше й само шапка. В третата кутия намери най-подходящата за костюма си, от палмови листа, с червени розички на лентата и две красиво извити бели пера. Застана отново пред огледалото и сложи внимателно шапката, за да не развали прическата си. После се завъртя триумфално. Едуардо не можеше да не я забележи в този вид. Цяла Саратога трябваше да узнае, че сеньор Милацо се е оженил за красива млада жена. За да допълни картината, тя сложи накита, който той й бе предоставил — диамантени обици и тясна гривна от диаманти и смарагди. Грабна чадърчето за слънце от червена коприна и напусна апартамента си.

Когато прекоси известната градина, която обграждаше от три страни голямата сграда на хотела с формата на буквата П, пулсът й се ускори. В грижливо поддържаните лехи растяха карамфили, герании и хортензии, които образуваха прекрасен цветови контраст с тъмнозелената морава. Тя кимна усмихнато на гостите на хотела, насядали под сенките на дърветата, и продължи пътя си, следвана от любопитни погледи. Все пак беше чужда за това място, където новодошлите винаги бяха тема за разговор.

Филаделфия спря в хотелското фоайе с под от скъпи бели и червени плочки, наредени като шахматна дъска, не знаейки в каква посока да поеме. Обърна се надясно, където четири стълби от орехово дърво водеха към другите крила и етажи на грамадната сграда. Зад стълбите видя няколко малки частни помещения за хранене. Отляво се намираше световноизвестната Грийт Пъблик Дайнинг Хол, където Едуардо така и не я беше завел. Сега беше следобед и никой нямаше да й сервира. Всъщност тя и не беше гладна. Трябваше й слънчева светлина, свеж въздух, движение.

— Ще позволите ли да ви помогна, мадам?

Филаделфия се обърна към мъжа, който я беше заговорил, и изпита потискащото чувство, че е погледнала в студените очи на смъртта. Кристално ясни и светли, почти безцветни, те отразяваха светлината като счупени огледала. Тези дълбоко хлътнали, обградени от черни ресници очи владееха едно лице, което с острата брадичка и широкото чело изглеждаше брутално и опасно. Впечатлението се смекчаваше само от тесните, чувствени устни.

Явно непознатият беше прочел мислите й, защото се усмихна.

— Позволете… — Той й предложи учтиво ръката си.

— О, не! — възпротиви се тя и се отдръпна. — Аз… очаквам съпруга си.

Кристалните очи я измериха от главата до петите с хладно презрение. Отговорът прозвуча ледено:

— Завиждам на съпруга ви, мадам.

Явно не говореше сериозно. Гласът му звучеше твърде подигравателно, за да изразява искрено възхищение. Защо е толкова враждебен, запита се смутено Филаделфия.

— Моля да ме извините… — Понечи да се обърне, но той я хвана за лакътя и я задържа. Пръстите му бяха неумолими и тя не посмя да се помръдне.

— Всъщност не приличате на проститутка. Коя сте вие?

Добре, че говореше тихо. Нито един от гостите на хотела, които минаха покрай тях и проследиха с интерес сцената, не чу въпроса.

— Аз съм синьора Милацо — отговори тя, готова да изпадне в паника. — О, ето го и съпругът ми — почти извика тя и вдигна ръка, за да поздрави продукта на фантазията си. — Тук съм! — продължи тя и усети как железните пръсти пуснаха ръката й. Обърна се, готова да доукраси лъжата, и примигна слисано. Мъжът беше изчезнал. Огледа се на всички страни, но не го откри никъде. Повече от странно — защото той беше много висок и облечен изцяло в черно и би трябвало веднага да го забележи.

Макар че топлото лятно слънце проникваше свободно в залата, Филаделфия потрепери. Мъжът беше прекосил светлия следобед като мрачен, кошмарен призрак. Тя излезе на верандата с бързи крачки. Слънцето стопли студените й бузи, но ръцете й трепереха така силно, че трябваше да ги скрие в гънките на полата.

Защо я бе нарекъл проститутка? Тя беше облечена дискретно и с вкус. Сигурно е бил някой луд, каза си тя в опит да се успокои. Само луд можеше да заговори непозната дама в залата на хотела и да я обвини в липса на морал.

От друга страна, мъжът остави впечатлението, че я познава. Присъствието й го гневеше. С какво презрение я оглеждаше… Ако беше насекомо, сигурно щеше да я смачка в шепата си.

Тя намери свободен стол и се отпусна тежко на седалката. Коленете й също трепереха, започна да й се гади. Щеше да изчака нервите й да се успокоят и да се върне в апартамента.

— Мисис Милацо! Здравейте, мисис Милацо!

Филаделфия трепна уплашено и се обърна в посоката, от която беше дошъл гласът. Насреща й вървяха мъж и жена на средна възраст. Като видя как дружелюбните им усмивки угаснаха, тя се сети, че сигурно изглежда много уплашена, и бързо стана.

— Вие сте мисис Бийчъм, нали? И мистър Бийчъм… — Тя подаде ръка на възрастната дама. — Съжалявам, бях се замислила.

— Забелязах, мила — отвърна мисис Бийчъм и хвърли многозначителен поглед към мъжа си. — Съпругът ви не е ли с вас?

— Не. Но ми омръзна да седя по цял ден в стаята си и реших да се поразходя. — Тя погледна към каретите, които се точеха по алеята. — Не стигнах много далеч, защото не знаех накъде да се обърна. Този шум… многото хора…

— Да, когато човек не е свикнал, може да се обърка — отбеляза мисис Бийчъм и посочи плетения стол. — Седнете, скъпа. Съпругът ви е много загрижен за здравето ви и не искам да ни обвини, че ви уморяваме.

— О, чувствам се много добре. Но ще седна, ако приемете да ми правите компания.

— С най-голямо удоволствие, нали, Мае?

— Разбира се. — Докато мистър Бийчъм търсеше свободен стол, двете дами седнаха и се разбъбриха. Той се върна скоро, придружен от млад негър, който носеше плетен стол. През следващия три четвърти час седя мълчалив до жените, изпуши една от любимите си пури и огледа всички минаващи гости.

От време на време думите на младата мисис Милацо събуждаха вниманието му. Така например узна, че е посещавала английски пансион. Затова говореше английски без акцент, за разлика от съпруга си. Майка й била италианка, а бащата англичанин. Запознала се с бъдещия си мъж в Италия, където баща й бил на дипломатическа служба. Смръщил чело, мистър Бийчъм отбеляза с каква любов говореше младата жена за съпруга си. Омъжена само от три месеца, тя виждаше всичко в розова светлина.

— Скоро ще прогледне — промърмори на себе си той. Явно хубавите жени бяха глупави и тази млада дама не правеше изключение, иначе нямаше да седи по цял ден в хотелския апартамент, докато мъжът й се мотаеше из Саратога и търсеше забавления. Мистър Бийчъм беше чул някои не особено приятни слухове. Във всеки случай беше позорно, дето хубавичката мисис Милацо не се показваше никъде — все едно глупава или умна.

— Надявам се, че тази вечер ще ви видим в операта със съпруга ви — обади се той, когато дамите млъкнаха, за да си поемат дъх. Мисис Милацо го дари с усмивка, която събуди в сърцето му желанието най-голямата му дъщеря да притежаваше поне частица от това очарование.

— О, и аз се надявам, мистър Бийчъм! Но съпругът ми още не ми е разрешил.

Мъжът въздъхна и извъртя очи.

— Преди два часа говорих с него и му предложих да отидем четиримата.

— О, да! — съгласи се мисис Бийчъм. — А преди това ще вечеряме в Пъблик Хол. Били ли сте вече там, мисис Милацо?

— Не. Звучи примамливо. Ако Виторио е съгласен, с удоволствие бих прекарала вечерта с вас.

Мистър Бийчъм стана решително. Трябваше незабавно да изпълни желанието на тази мила млада дама. Той щеше да се погрижи за всичко.

— Внезапно се сетих, че имам уговорка.

— Каква уговорка, Оран? — попита учудено Мае.

— Делова работа, скъпа… — Той отговори многозначително на погледа й. — Остани с мисис Милацо и си поговорете какво ще облечете тази вечер. Ще се върна след половин час. Не бих се изненадал, ако и съпругът ви се върне скоро, мисис Милацо.

Тя му кимна усмихнато, без да коментира. След първата вечер в Саратога Едуардо никога не се връщаше в хотела преди полунощ.

— Много ви благодаря. Извинете, но се уморих и бих желала да се оттегля в апартамента си. Ако мога да вечерям с вас в Пъблик Хол, ще ви изпратя вест. Да кажем, към седем?

— Много добре — съгласи се мистър Бийчъм. След като Филаделфия изчезна в залата, той се обърна към жена си. — Е, какво ти казах, Мае?

— Прав си, разбира се. Очевидно момичето е влюбено до ушите в младия негодник, а той не я цени. Бедничката! Надявам се, че нашите дъщери няма да излязат чак такива глупачки да се влюбят в годеника си още преди сватбата.

Той я погледна смаяно, после я ощипа по ръката.

— Намекваш за нещо, което не знам, нали?

Мае се изчерви като ученичка.

— Не се мъчи да ме разпитваш, Оран. Ти не беше красив млад чужденец с повече пари, отколкото разум. Затова пък работеше упорито и стана истински мъж. Повярвай, знаех много добре какво получавам, макар че бях влюбена.

— Наистина беше влюбена. — Той притисна нежно ръката на жена си. — А сега трябва да уредя някои неща.

— Отиваш да доведеш мистър Милацо, нали?

— Точно така.

Филаделфия се взираше като замаяна в малкия френски часовник на камината, който показваше седем и четвърт. Едуардо все още го нямаше. Трябваше да го очаква. Явно се беше натруфила напразно.

Облечена във вечерна рокля от зелена коприна, тя се разхождаше нервно в салона на хотелския апартамент. При всяка крачка турнюрът с красива зелена панделка се полюляваше, шлейфът се плъзгаше безшумно по килима. Трябваше да плати на камериерка, за да й помогне в обличането, и сега се ядосваше, че е похарчила толкова пари за нищо. Ако се беше върнал навреме, Едуардо можеше да стегне корсета й. А сега тя стоеше и чакаше в рокля с дълбоко деколте, обточено с копринени жасминови и розови цветове, и нямаше кой да й се възхити.

Когато вратата се отвори шумно и Едуардо влетя в салона, тя забрави гнева си. Без да каже дума, той отиде при нея. Сложи едната ръка на талията й, с другата посегна към къдриците й. Целуна я нежно по крайчеца на ухото и зашепна извинения на португалски.

Тя се остави на възбудата, която всеки път изпитваше от милувките му. Но когато усети, че той разкопчава копчетата на гърба на роклята, го блъсна ядосано.

— Какво правиш?

— Искам да те видя гола — отговори завалено той. Филаделфия се отдръпна възмутено. Гневът прогони твърде краткото щастие.

— Ти си пиян!

Едуардо се усмихна и на бузата му се появи изкусителната трапчинка.

— Съвсем малко, menina. Освен теб, в Америка открих още едно нищо, което ми харесва. Казва се бърбън от Кентъки. Трябва да го опиташ.

Филаделфия разтърси отвратено глава.

— А аз си мислех, че не притежаваш поне този мъжки порок!

— Нима имам други пороци?

— Освен пиянството, което те вади от равновесие? — попита строго тя, макар че й идеше да се разсмее.

Едуардо вдигна небрежно рамене.

— Всеки мъж обича да си пийва.

— Днес си обърнал поне дузина чашки. Виждам, че сгреших, като се облякох за операта. Мястото ти е в леглото.

— О, да — потвърди той и я грабна в прегръдката си. — Ела с мен, menina, и ще ти покажа колко съм добър в леглото.

— Не исках да кажа това — възпротиви се тя и го блъсна с все сила.

— Аз пък исках да кажа точно това. Искам най-после да те видя гола и да те целувам навсякъде. Много добре знаеш, че в тези неща съм ненадминат.

— Тази вечер няма да ме изкушиш. Ще отида сама на опера. Остани тук и си отспи, за да изтрезнееш.

Тя го блъсна отново и в следващия миг го погледна смаяно, защото той изобщо не се олюля. Даже се ухили и стисна ръката й.

— Не съм чак толкова пиян, menina. Просто се наслаждавам на сладката горещина, която бърбънът разлива във вените ми. Уверявам те, че, макар и алкохолик, съм напълно в състояние да удовлетворя еротичните ти желания. Няма ли да постъпим като цивилизовани хора и да се оттеглим в спалнята? Или ще се любим тук, на килима? Аз предпочитам килима. Представям си как лежиш пред мен гола, със замъглен поглед — невероятна гледка!

Отчасти развеселена, отчасти ядосана, Филаделфия взе лицето му между двете си ръце и го целуна по устата. После бързо отскочи назад, преди да е успял да я задържи.

— А сега ме изслушай с внимание, сеньор. Семейство Бийчъм ни поканиха да отидем заедно на опера и това е много сгоден случай да покажа скъпоценните ти бижута. Нали затова сме тук!

— Значи държиш да отидеш! — въздъхна театрално той. — Толкова ли беше лошо да си стоиш в апартамента съвсем сама?

— О, да!

— Но щом се върнем, ще се любим на килима, нали?

Бузите й пламнаха.

— Ще си помисля.

Едуардо се усмихна и помилва бузата й.

— Значи ще си помислиш. А аз през цялото време няма да мисля за нищо друго.

— Би ли се облякъл за вечерята? И без това сме закъснели.

— Можем да останем още малко тук. Би било прекрасно.

— О, не! — извика тя и се отдръпна в другия край на салона. — Камериерката трябваше да ми помогне при обличането и й платих куп пари. Искам да се покажа точно както изглеждам сега — елегантна, безупречна, не разрошена и размъкната.

— Но по-късно, menina, по-късно ще те целувам навсякъде и ще те любя до полуда…

— Сеньор!

— Добре, добре. — Той сви рамене. — Но държа да ти кажа, че ме разочарова. Все пак това е последната ни нощ в Саратога. Утре заминаваме.

— Защо? — Филаделфия се намръщи изненадано. — Сигурно си загубил много пари и се налага бързо да продадеш накита?

Едуардо поклати сърдито глава.

— Бях пийнал малко повече и спечелих. Много повече, отколкото струват всичките накити. — Усмивката му стопли сърцето й — Няма ли да целунеш победителя?

Тя прибра полите си и се отдръпна към вратата с добре изиграна срамежливост.

— Не смея. Може да се изгоря!

Тази вечер Филаделфия откри, че операта не беше от предпочитаните забавления на Едуардо. В началото на второ действие той заспа и дори захърка тихо. Тя се усмихна извинително на Бийчъмови, които ги бяха поканили в ложата си, и отново устреми вниманието си към сцената. Не се учудваше, че атмосферата в Саратога беше също така непринудена, както в Ню Йорк. Между ложите цареше оживено движение и веселите разговори почти заглушаваха музиката.

Общият интерес беше съсредоточен върху ложата на Бийчъмови и никой не се изненада от това. Каквото и да беше правил през последните дни, Едуардо бе успял да събуди общественото любопитство към съпругата си и появата й тази вечер в операта бе посрещната с огромен интерес. Все повече оперни бинокли се насочваха към нея. Една-единствена мисъл я смущаваше: може би и мъжът, който я пресрещна днес в залата на хотела, седеше някъде в тъмната зрителна зала.

Тя си припомни светлите, почти безцветни очи и потрепери. При това неволно поглади смарагдовото колие, което красеше шията й. Затворила очи, тя си припомни мига, когато пръстите на Едуардо затвориха ключалката и помилваха меката кожа на тила. Винаги когато я докосваше, тя забравяше всичко друго. Отново извика сцената в съзнанието си с надеждата да прогони страха от непознатия мъж.

В паузата двамата с Едуардо излязоха да се поразходят във фоайето и тя се усмихна на дръзките си мисли.

— Защо си толкова весела, сага minha? — попита той и сложи ръка на рамото й.

— Просто така. В близост до теб съм винаги щастлива.

В тъмните му очи се появи кадифен блясък.

— Да се върнем в хотела.

— Какво ще кажем на семейство Бийчъм?

— Ние сме млади, женени сме само от три месеца. Наистина ли мислиш, че е нужно да им обясняваме? — Той се изсмя тихо, забелязал възмущението й. — Ако предпочиташ, ще им кажа, че ти е станало зле.

— О, не — възрази тя и отново си помисли какво впечатление беше оставила у Бийчъмови: нещастна, болнава, самотна млада съпруга… — Нищо няма да им кажем. Просто ще си отидем. Да побързаме, защото ми е…

— Студено? — прекъсна я меко той.

— Не ми е студено… — Тя издържа погледа му, макар и с мъка. Никога досега не беше флиртувала на обществено място. Каква тръпка…

— Знаеш ли какво си спомних? Обещанието ти за килима в салона. — Той я поведе решително към изхода. — Това са нещата, които правят живота на един мъж ценен.

— Виж ти! — Оран Бийчъм проследи учудено младата двойка, която изчезна в нощта. — Отиват си! Скучно ли им стана? Май направихме грешка, като ги доведохме на опера.

— Съмнявам се — отговори Мае, спомнила си с каква любов се бяха прегърнали. — По-скоро им направихме услуга, Оран.

 

 

Вратата се отвори почти безшумно, но Едуардо се събуди веднага. В главата му цареше хаос. Кой би отворил вратата на апартамента му посред нощ? Крадец, решил да се добере до смарагдите на Филаделфия? Камериерка, която не е била предупредена, че апартаментът е зает? Гости на хотела, объркали стаята?

Той посегна към ризата си и я хвърли върху Филаделфия, която спеше гола на килима в салона. В следващия момент някой натисна копчето до вратата и салонът се обля в ярка светлина.

На прага стоеше висок мъж и се усмихваше подигравателно. Студеният му поглед обхвана интимната сцена.

— Bod noite, Едуардо. Обзалагам се, че едвам си издържал и не си успял да стигнеш до леглото… Облечи се и ела в стая триста петдесет и шест. Там ще ме намериш.

Едуардо скочи, забравил, че е съвсем гол. Ала мъжът затръшна вратата под носа му.

— Тайрън!