Лора Паркър
Прелъстена (5)

5

— По-добре ли се чувствате? — Скръстил ръце пред гърдите, Едуардо стоеше край бамбуковия шезлонг, в който бяха настанили Филаделфия, и я измерваше с присвити очи.

Тя въздъхна, поклати глава и хвърли бърз поглед към слугинчето, което шеташе наблизо.

— Non! Глезенът продължава да ме боли. А стомахът ми се е присвил от глад.

Смръщил чело, Едуардо се обърна към прислужницата.

— Мемсахиб желае да се нахрани. Веднага сервирайте закуска.

— О… ей сега, сър. — Възхитено и уплашено от едрия индиец, момичето избяга от стаята.

— Ох, причинявате ми болка! — изплака Филаделфия, когато Едуардо приседна на края на шезлонга и хвана превързания глезен.

— Пада ви се — промърмори той и започна да развива бинтовете. — Който е бил толкова глупав да уплаши два грамадни расови коня, не заслужава нищо по-добро.

— О, яд ви е, защото трябваше да прекарате нощта в крилото на слугите — отговори с усмивка тя. След излизането на слугинята можеше спокойно да изостави френския си акцент. Едуардо огледа синьо-бялата стая.

— Естествено тук е много по-елегантно. Но и квартирите на прислугата имат своето очарование. Така например момичето, което току-що излезе, обитава стаята до моята. Снощи и тя, и съквартирантката й направиха всичко възможно, за да се чувствам добре.

Филаделфия го изгледа враждебно, но скоро забеляза, че ръцете му опипваха глезена й твърде своеволно.

— Какво си позволявате?

— О, искам само да установя дали онзи глупак, който си въобразява, че е лекар, разбира от занаята си.

Откакто бяха пристигнали в дома на мисис Ормстед миналия следобед, Едуардо не бе останал насаме с Филаделфия нито за минута. Едва след вечеря му разрешиха кратко посещение. Но и тогава мисис Ормстед остана плътно до него и той през цялото време усещаше бдителния й поглед.

Естествено тя не му позволи да прегледа навехнатия глезен. Сега трябваше да навакса. Обърна крака наляво, после надясно. Накрая раздвижи пръстите един по един.

Докато го наблюдаваше, Филаделфия забрави колко се зарадва, когато преди малко го видя в стаята си. През нощта спа лошо. Отново и отново се будеше със сковаващото чувство, че някой я наблюдава. Естествено това беше невъзможно. Вероятно се измъчваше от угризения на съвестта, че се бе възползвала от добротата на мисис Ормстед. Колко ли щеше да се ужаси възрастната дама, ако узнаеше, че е подслонила в дома си една лъжкиня и измамница. Освен това в момента не й беше по силите да изпълнява ролята на обедняла френска аристократка и едновременно с това на учтива гостенка. Единственото й желание беше да се върне колкото се може по-скоро в хотел „Уиндзор“. Всички тези мисли засилваха болезненото пулсиране в слепоочията й.

— Е? — попита след малко тя. — Доволен ли сте от лечението на глезена ми?

— Радвам се, че не е счупен — отговори Едуардо, без да вдига глава. — Но докторът трябваше да ви даде поне мехлем. Аз се отнасям по-добре даже с конете си.

— Велики боже, и с мен би трябвало да се отнесете по-внимателно! Сега кракът ме боли много повече.

— Наистина ли? — Едуардо беше искрено учуден. — Тогава ще се опитам да облекча болката ви. — Той започна да масажира глезена съвсем бавно, отначало с мек натиск, който постепенно се засили. Лека-полека сковаността изчезна, болките в глезена и мускулите на прасеца се уталожиха. Лявата му ръка стискаше здраво петата й.

В началото Филаделфия се чувстваше ужасно неловко. Ала под успокояващата топлина на пръстите му болките бързо отслабнаха. Тя се отпусна в копринените възглавници и затвори очи, без да забелязва, че от устните й се отронват сладостни въздишки. Близо до Едуардо се чувстваше сигурна и защитена.

Едуардо чу въздишките й и изпита радост и законна мъжка гордост, смесени с лек полъх на гняв. Той разбираше много по-добре от Филаделфия какво става между двамата. Ако беше друга жена, можеше да се предположи, че въздишките й го окуражават към по-смели нежности. Но Филаделфия явно знаеше твърде малко за мъжете, за да прецени правилно собствената си реакция. Тя не се възпротиви дори когато ръката му се плъзна под халата и обхвана добре оформения й глезен. Очевидно не проумяваше, че Едуардо е преминал границата на приличието.

За да провери предположението си, той плъзна пръсти още по-нагоре, към коляното й. Когато започна да милва чувствителната колянна ямка, тя потрепери и се отдръпна. Но вместо да се изправи възмутено, само промърмори:

— Не ме гъделичкайте — не е честно.

Ядосан, че тя бе приела нежността му като шега, Едуардо обхвана по-здраво коляното й. И какво направи наивното момиченце? Изобщо не реагира.

Ръката му се спусна надолу, после отново се плъзна нагоре. Трябваше да признае, че докосванията бяха наслада не само за Филаделфия, а и за самия него. Самоналоженото въздържание започваше да му дотяга. С всяко движение на пръстите желанието му нарастваше неудържимо. Когато той помилва копринената кожа на прасеца и размачка фините мускули, тя въздъхна дълбоко и в този звук имаше копнеж. Едуардо спря да диша.

Дали да си позволи още малко? Ако плъзнеше пръсти нагоре, щеше да усети много по-меката кожа на бедрото. Впи поглед в лицето й с надеждата, че изражението й ще му забрани тази дързост. Ала видя не онова, което търсеше, а другото, което не смееше да потърси.

С полуотворени устни и порозовели от еротични желания бузи тя лежеше напълно неподвижна. Ресниците й бяха спуснати, сякаш не смееше да го погледне, за да не си признае какво чувстваше. Той опипа предпазливо подутия глезен и улови ускорения пулс, който сякаш отговори на собствената му страст. Без да изпуска от очи лицето й, той плъзна бавно пръсти по прасеца, помилва коляното и продължи нагоре.

Филаделфия така и не разбра кога състоянието на приятна отпуснатост изчезна, прогонено от необяснимо, но упорито растящо нетърпение. В полусън се бе отдала на приятните емоции, които пръстите на Едуардо предизвикваха по кожата й. Той милваше успокояващо прасеца и коляното й и бавно, много бавно увеличаваше интензивността на милувките, които победиха и последните остатъци от болката и изпратиха сладостни тръпки по цялото й тяло. Дишането й се накъса. Сърцето й биеше все по-силно. Изведнъж тя разбра, че той вече не се опитваше да облекчи болките й, а целенасочено разпалваше в тялото й други, неизпитвани досега чувства. Въпреки това не беше сигурна дали трябва да го спре.

Чукането на вратата ги изтръгна от сладкия транс и прогони тайната наслада. Филаделфия примигна и се огледа неразбиращо. В черните очи на Едуардо светеше същото онова странно удоволствие, което пулсираше в собствената й сгорещена кръв. Тя отвърна смутено глава. Когато ръката му се плъзна изпод халата й, най-сетне й стана ясно какво му бе позволила и лицето й пламна от срам. Той си бе позволил интимни нежности и тя им се наслади като леко момиче. Как можа да падне толкова ниско!

Много й се искаше да скрие глава под възглавницата, за да избяга от изпитателния му поглед. Но само сви крака и се отдръпна от него, опитвайки се да прогони странното тръпнене на бедрата и необяснимата горещина в гърдите и корема.

На вратата отново се почука, по-високо и настойчиво.

— Нося ви закуската, мис!

— Да, веднага… — Едуардо бързо превърза навехнатия глезен, проклинайки обстоятелствата, които бяха накарали Филаделфия да се опомни. После стана и отиде до вратата. Нямаше представа какво щеше да направи, ако не им бяха попречили. Глупости, знаеше го много добре — или поне познаваше пламенните желания, които се бореха в гърдите му.

Докато я милваше и възбуждаше, той усещаше тръпненето й и се наслаждаваше на прекрасното усещане, че ей сега може да загуби контрол над себе си. Той, Едуардо Доминго Ксавиер Таварес, винаги господар на емоциите и разума си, загуби сигурността си, макар и само за секунди. И този миг му се струваше по-скъпоценен от всичките диаманти и злато на света — и много по-опасен от ухапването на пирани.

— Тъкмо се готвех да повикам иконома мистър Хобс — извика момичето, когато Едуардо отвори вратата. — Помислих, че господарката ви е заспала.

— Мемсахиб почти никога не си отваря устата, за да отговори на слугите си — отговори неодобрително той и пое пълната табла. — Можете да си вървите.

— В моята къща аз давам заповедите. — На прага застана мисис Ормстед. — Наистина, Акбар, намирам маниерите ви за недопустими. Извинете се веднага!

За да скрие смеха си, той направи дълбок поклон.

— О, моля хиляди пъти за извинение, мемсахиб Ормстед. Ако ви обидя още един-едничък път, дано безбройни ужилвания на пчели пронижат очите ми.

Хеда Ормстед се обърна към прислужницата.

— Чухте ли го? Макар че беше малко преувеличено, трябва да кажа, че възгледите на Акбар ми харесват. Опишете случилото се на персонала и обяснете, че ценя високо покорния тон на това извинение. Надявам се хората ми да си вземат поука от индиеца. Е, момиче, нямате ли си работа?

— Да, мадам. — Слугинята направи реверанс и побърза да се отдалечи.

Хеда проследи развеселено бягството й.

— Ако младежките ми сили не бяха угаснали, щях всеки ден да се забавлявам така с прислужниците си. — После насочи вниманието си към ранената гостенка, на която Акбар тъкмо сервираше закуската.

Когато тръгна след прислужницата към втория етаж, Хеда очакваше да завари французойката сама. Присъствието на индиеца я шокира. Острите й очи веднага забелязаха как младата дама не смееше да погледне слугата си, който й говореше шепнешком на френски. Нещо я беше смутило, но какво? Или този човек я притесняваше?

Без съмнение, този варварин е много красив, размишляваше Хеда. С широките рамене и тесните хълбоци й напомняше за тълпите млади кавалери, които я ухажваха преди четиридесет години. Тази мисъл я изненада. Индиецът притежаваше фигурата на млад мъж, а мустаците му бяха посивели.

Хеда се усмихна на мислите си. Странно — от дванадесет часа насам през ума й минаваха неща, за които не си беше спомняла години наред. Имаше чувството, че младостта се е върнала в дома й. А младежката необузданост смущаваше спокойствието на старостта. Нейната младост беше отдавна отминала, но тя усещаше с непогрешим инстинкт, че тук ставаше нещо. И макар че отдавна беше престанала да изпитва любопитство, тя се видя изправена пред загадка, която непременно трябваше да разреши.

— Добро утро, мадмоазел Ронсар — заговори любезно тя и се запъти към шезлонга. — Господи, детенце, изглеждате уморена и бледа. Лошо ли спахте?

— Bonjour, мадам Ормстед — отговори с усмивка Филаделфия. — Съжалявам, че не мога да стана, за да ви поздравя, както е редно.

— Ако можехте, нямаше да бъдете тук — увери я със строг тон Хеда. — Трябваше да позвъните и да поискате хапче за сън, вместо да пропилеете цялата нощ. Аз спах като камък, което е твърде рядко явление при жените на моята възраст.

Всъщност Филаделфия не искаше да се засмее. Но ядът заради навехнатия глезен и изживяното преди малко смущение се нуждаеха от вентил и тя изведнъж се разкиска неудържимо.

Хеда Ормстед проследи как красивото лице на младата дама пламна като огън и очите й се напълниха със сълзи и много й се дощя да се присъедини към смеха й.

— Колко сте неучтива, мадмоазел. Сега би трябвало да ви изхвърля. Ала изпитвам някаква нелогична потребност да ви виждам близо до себе си. Моля ви, успокойте се, за да приемете поканата ми и да обещаете, че ще останете тук по-дълго.

Филаделфия изтри очите си и погледна безпомощно към Акбар, който отново се поклони.

— Разбира се, мемсахиб Дьо Ронсар се чувства поласкана и оценява високо великодушието ви, мисис Ормстед, но не би искала да ви притеснява.

— Забележително! — Хеда вдигна високо красиво извитите си вежди. — Нима прочетохте всичко това в краткия й поглед? Може би притежавате и дарбата да предсказвате бъдещето? — Обърната към Филаделфия, тя продължи: — А аз си мислех, че само глезенът ви е навехнат, детенце, не и езикът.

— Акбар се грижи така всеотдайно за мен, че понякога забравям да говоря. Вашата покана е чест за мен, мадам, и аз…

— И вие я приемате с удоволствие — довърши изречението Хеда. — Моля, без повече възражения! Мразя неискрените извинения и съм твърдо решена да ви задържа още известно време в дома си. Вчера имах дързостта да ви отвлека от улицата. Наредих на слугите си да донесат вещите ви, платих сметката в хотела. Всичко е уредено.

— Но защо? — заекна объркано Филаделфия. — Та вие изобщо не ме познавате!

— Защото по случайност сте милото дете, което попадна под копитата на конете ми. Искам да оздравеете колкото се може по-скоро! Имам билети за театър за четвъртък. Това е последното представление за сезона. Държа да ме придружите в театъра, скъпа. Разбира се, ще вземем с нас и неоценимия Акбар. — Тя се обърна със святкащи очи към невъзмутимия индиец: — Искам да представя вашия езичник на обществото, малката ми. Така ще им дам интересна тема за разговор, нали разбирате. А сега изяжте закуската си, преди да е изстинала. Елате с мен, Акбар. Ще дойдат кандидати за поста на нещастника, когото изгоних вчера, и искам да чуя мнението ви. След това трябва да огледате обора. Ноздрите на един от кафявите ми коне изглеждат обезпокояващо. Сигурна съм, че онзи жалък грубиян Джак се е отнасял зле с него.

— Както желаете, мемсахиб — отговори Едуардо, но не излезе от стаята веднага след нея, а изчака, докато с мълчанието си принуди Филаделфия да вдигне глава към него. — Намаляха ли болките ви, menina? — попита той с нежен, леко предрезгавял глас.

— Да… — Беше й много трудно да издържи на погледа му. — Чувствам се много по-добре…

— Радвам се. Това беше всичко, което възнамерявах. — С тези думи той излезе бързо от стаята.

Филаделфия прехапа устни и се замисли. Значи намерението му е било само да облекчи болките й? Не той, а тя се беше отдала без задръжки на непознатите, но толкова сладостни чувства и беше предизвикала това неловко положение. Тази мисъл я засрами до дън душа. Тя изстена задавено и се отпусна в копринените възглавници, чувствайки се млада, безкрайно невинна — и дяволски объркана.

 

 

— Да, тази рокля е най-подходящата — заключи мисис Ормстед и кимна доволно.

Филаделфия стоеше пред огледалото, докато камериерката Ейми подреждаше шлейфа й.

След като сеньор Таварес бе купил тази черна рокля, Филаделфия беше убедена, че никога няма да й се удаде случай да я носи. Но сега трябваше да признае, че тоалетът е напълно подходящ за посещение на театър. Естествено, ако все още носеше истинското си име, тя никога нямаше да се покаже пред хората в такава дръзка рокля — само два месеца след смъртта на баща си. Тази мисъл помрачи радостта й.

Как можа да забрави тъгата си и да бъде щастлива дори за секунди, след като любимият й баща лежеше в студения, тъмен гроб и подли лъжи все още опетняваха паметта му?

Болезнено разкаяние сви сърцето й. Вярно, тя беше приела този маскарад от благородни подбуди. Но какво беше постигнала досега? Нищо. Вместо това бе попаднала в ситуация, която не я приближаваше нито на крачка към целта.

— Какво ви стана, мила моя?

Филаделфия чу загрижения въпрос на домакинята, хвърли бърз поглед през рамо и преглътна сълзите си.

— Нищо, мадам.

— Съмнявам се. Изведнъж добихте нещастен вид. Да не би глезенът да продължава да ви боли?

— Oui… — измънка Филаделфия. Всеки що-годе приличен претекст беше добре дошъл. — Но съм сигурна, че ще мине.

Хеда изгледа съчувствено младата жена.

— Май ви вдигнах твърде рано от леглото.

— О, не, мадам. — Филаделфия се обърна и грациозно повдигна шлейфа си. — Не се безпокойте, за мен беше истинско щастие най-сетне да стана. Последните дни бяха безкрайно скучни.

— Разбирам ви. Колко добре изглеждате, мадмоазел Дьо Ронсар. — Хеда огледа доброжелателно прическата на младата дама. Косата беше вчесана гладко назад и украсена със скромно венче от червени рози. — Ейми се е справила отлично. Намирам, че този отделен кичур, който виси на гърба, е особено красив. Как се сетихте, Ейми?

— За съжаление това не е моя заслуга — отговори камериерката и се изчерви. — Мадмоазел се фризира сама.

— И защо? — попита смаяно Хеда.

— Вижте, вече от доста време не ползвам услугите на камериерка и свикнах да се оправям сама — отговори Филаделфия и вдигна рамене. Не можеше да признае, че не е искала Ейми да открие издайническите тъмни петна, които боядисаната й коса оставяше в легена. — А и колкото и таланти да има Акбар, фризьорството не е един от тях.

— Ах да, Акбар… — Мисис Ормстед се огледа. — Къде е този жалък варварин?

Едуардо излезе от сянката на близкия алков.

— Очаквам заповедите ви, мемсахиб.

Възрастната дама огледа слисано празничното му облекло. Жакетът от тежък, яркочервен копринен брокат стигаше до под коленете, талията беше стегната със златен ешарп. В подходящия тюрбан от златна коприна беше закрепен вече познатият й сапфир. Вместо обичайния черен панталон и ботушите той носеше бял копринен панталон, който се стесняваше към глезените, и черни лачени обувки. Но най-силно впечатление направи на мисис Ормстед тежката златна верига, която приличаше на почетния знак на домоуправител.

Едуардо се запъти бавно към Филаделфия. Тя беше по-красива и по-желана дори от мига, когато я беше видял за първи път в тази рокля.

— Поздравявам ви, мемсахиб. — Той извади от джоба на жакета си едно колие и го сложи на шията й.

— Велики боже! — извика Хеда Ормстед и протегна ръка да попипа бляскащите диаманти.

Филаделфия се погледна плахо в огледалото.

— Това е всичко, което ми остана от семейното наследство.

— Le collier de Ronsard — обяви тържествено Акбар. — Тези камъни се чувстват почетени да се окъпят в светлината на вашата красота, мемсахиб.

Хеда наблюдаваше сцената, обзета от странно вълнение. Когато говореше с господарката си, индиецът си служеше с много интересни изрази… Дали ласкаеше любимата си? О, не. Иначе лелята на Фелиз нямаше да му позволи да пътува с племенницата си през половината свят.

Филаделфия усещаше пламтящия мъжки поглед върху голите си рамене и потръпваше. Задъханата възбуда, която всеки път изпитваше в близост до него, веднага се превърна в дълбок срам. Един-единствен път беше направила грешката да изтълкува другояче намеренията му. Това не биваше да се случва никога повече.

— Сложете ми наметката, Акбар — заповяда надменно тя.

Но веднага съжали за дадената заповед. Той застана плътно зад нея и топлите му ръце докоснаха кожата й. Ароматът на тоалетната вода, която използваше, я обгърна и тя повярва, че ей сега ще се разтопи под горещината на докосването и аромата му.

— Тръгваме ли? — Хеда видя как двамата трепнаха и се усмихна. Много добре, каза си тя. Разбира се, че трябва да се срамуват, като се гледат в очите като болни от любов телета… Господарка и слуга — в тази история имаше всичко, което щеше да я превърне в горчиво-сладък, зашеметяващ — и катастрофален — романс, затова трябваше да бъде задушена в зародиш.

Тъй като бракът й не беше благословен с деца, Хеда беше опазила майчините си инстинкти ненакърнени. Затова знаеше много добре какво трябва да се направи. Фелиз дьо Ронсар се нуждаеше от подходящ обожател, заможен млад мъж от добро семейство, който да й даде да разбере, че Акбар — колкото и да беше красив, негодникът, — не е подходящ за нея.

Изведнъж смръщеното чело на Хеда се изглади. Синът на един от племенниците й произхождаше от клон на семейството, твърде скучен, за да й прави компания, подходящ само за новогодишната трапеза. Момчето сигурно беше навършило двадесет и една. Ако помнеше добре, скоро щеше да завърши следването си в Харвард. Казваше се Хари или Хърбърт. А може би Дълбърт? Е, това беше без значение. Тя си спомни красивото, мило дете с меки кестеняви къдрици и светлосиви очи и се усмихна. Ако майката с тираничната си любов или бащата с щедро отпусканата издръжка не го бяха развалили, той щеше да бъде чудесна партия за Флиз дьо Ронсар. Трябваше веднага да покани момчето на гости.

Театър „Бът“ беше ярко осветен от безброй газови лампи. Каретата с герба на Ормстед спря тържествено пред главния вход. Филаделфия слезе с помощта на лакея и огледа възхитено гранитната фасада в стил италиански ренесанс. Никога не беше виждала толкова красива сграда.

Водени от мисис Ормстед, Филаделфия и Едуардо прекосиха фоайето. Само след секунди придружителите на сивокосата дама събудиха любопитството на цялото елегантно облечено общество, събрало се да види представлението. Всеки искаше да огледа по-обстойно красивото младо момиче и брадатия мъж със златен тюрбан. Ала мисис Ормстед не даде никому възможност да я заговори и изкачи стълбището, следвана по петите от двамата си придружители, които не намериха време да разгледат красивите картини, окачени по стените. Най-после влязоха в тесния коридор с ложите.

След като заеха местата си, Хеда се обърна засмяно към Филаделфия:

— Чудесно се справихме. Разбира се, можехме да дойдем и към края на първото действие, но нямаше да разберем за какво става дума в пиесата. А аз обичам вълнуващите истории.

— Коя пиеса ще гледаме, мисис Ормстед?

— Нямам представа — отговори безгрижно Хеда и вдигна лорнета си. — Наведете се напред, мадмоазел! Иначе хората в партера няма да могат да ви видят. Акбар, на господарката ви й е топло. Свалете шала от раменете й. — Лорнетът се насочи към галерията. — Дано забележа поне няколко души, които си струват усилията.

Едуардо излезе от задната част на ложата, но Филаделфия не посмя да го погледне. След секунди усети учудващо топлите му пръсти, които свалиха кашмирения шал и едва забележимо помилваха раменете й. Това беше окуражаващ жест, но тя изпита гняв.

— Щастлива ли сте да представите пред обществото гостенката си, мадам? — попита с лека язвителност тя.

Изненадана от хладния тон на Филаделфия, Хеда попита:

— Засегнах ли ви, мадмоазел? — Тя сложи ръка върху студените пръсти на младата французойка, за да я успокои. — Не исках да бъда груба, детето ми. Аз съм просто една стара жена, която няма достатъчно занимания, за да уплътнява времето си и да заангажира мислите си.

Филаделфия стисна сърдечно тънките й пръсти.

— Простете, мадам. Надявам се, разбирате, че съм малко… нервна.

— Нямате причини за нервност. Гледайте към сцената! Мисля, че завесата се вдига. Щом светлините угаснат, ще престанат да ви зяпат.

Не ме е грижа за това, помисли си Филаделфия. През следващия час седя гордо изправена, скръстила ръце в скута си, и изтърпя, без да трепне, любопитните погледи на публиката. Поне половината мъже и жени в театъра се обърнаха нагоре да я видят. Ако бяха посветили толкова внимание на представлението, артистите щяха да извоюват нечуван успех.

Без съмнение настойчивите зяпачи щяха да ощастливят сърцето на бразилския търговец на скъпоценности. Филаделфия докосна няколко пъти диамантената огърлица, изпитвайки растяща неловкост. Дали сеньор Таварес вече размишляваше каква цена да поиска? Той остана в дъното на ложата, но тя постоянно усещаше погледа му в гърба си. А когато паренето стана непоносимо, се обърна да го погледне.

Акбар стоеше като статуя пред завесите, скръстил ръце, със затворени очи. Междувременно тя си беше представяла стотици пъти засрамващата сцена в спалнята си и вече не знаеше кой носеше вината за онези интимни, изпълнени с горещо блаженство минути. Утешаваше я само мисълта, че Едуардо не забелязваше как се бяха променили чувствата й към него. През следващите дни трябваше постоянно да мисли за това. Той играеше ролята на неин слуга, нито повече, нито по-малко. Неговите чувства не биваше да я интересуват.

За съжаление тя не можеше да знае, че Едуардо беше крайно недоволен. Отдавна се беше наситил да играе ролята на екзотичен слуга. Бузите му пареха от лепилото, което държеше фалшивата брада. А гримът, който трябваше да сбръчка челото му, се изтриваше твърде лесно. Защо не беше избрал прикритие, което да не изисква толкова усилия?

Когато отвори очи, той срещна погледа на Филаделфия и загуби ума и дума. Тя побърза да се извърне и той видя как здраво стисна устни. Прелестната й уста изведнъж загуби чувствената си пълнота. Прозрението, че именно той бе предизвикал тази промяна, загриза съвестта му. Красотата на Филаделфия не избледняваше дори в полумрака на ложата. Дали знаеше колко е красива? Едва ли. В поведението й не се забелязваше нито следа от арогантност или суета.

В онзи миг, когато тя беше особено податлива, той се бе отдръпнал рязко. Принудиха го обстоятелствата, след като бе събудил страстта й — не нарочно, но и без да мисли за последствията. Нищо чудно, че тя избягваше да среща погледа му… Споменът за несръчното му държание засягаше мъжката му гордост. Никога преди това не беше проигравал благосклонността на жените. За в бъдеще трябваше да избягва подобни грешки.

Когато пламнаха светлините и първото действие свърши, Филаделфия усети остри болки в главата. Любопитните погледи я изнервяха. Решена да си почине поне за малко, тя стана.

— Моля да ме извините, мисис Ормстед, но имам нужда от чист въздух.

— О, не, и дума не може да става! Ако сега се появите във фоайето, любопитната тълпа ще ви задуши. Ще останем в ложата, а Акбар ще въведе няколко избрани посетители. Седнете на мястото си, мило момиче, не създавайте грешни впечатления у публиката.

Филаделфия хвърли обвинителен поглед към Едуардо и се отпусна отново в креслото си. Само той беше виновен, че бяха попаднали в тази ужасна ситуация.

След минута на вратата се почука и Хеда се усмихна зарадвано.

— Осведомете се кой е, Акбар.

Индиецът кимна, изчезна зад завесата и като се върна, оповести:

— Мемсахиб, джентълменът се казва Хенри Уортън.

— О, племенникът ми! Въведете го. Хърбърт, момчето ми! Ела по-близо! — Тя махна нетърпеливо на едрия млад мъж в черен вечерен костюм. — Къде се е скрила глупавата ти майка, скъпи?

— Името ми е Хенри, лельо Хеда — отговори момъкът и красивото лице под гъсти кестеняви къдрици се обагри в розово, когато погледът му се насочи към непознатата млада дама. — Мама не е тук тази вечер.

— Слава богу! — извика развеселено Хеда. — Мразя да си бъбря с майка ти, защото е ужасно глупава. За съжаление тя не го знае и непрекъснато дрънка нелепости за неща, от които няма понятие. Хайде, кажи нещо, Дълбърт! Нима не си наследил поне част от бъбривостта на майка си?

— Името ми е Хенри, лельо — повтори той и се усмихна смутено на Филаделфия. — Радвам се да те видя. Семейството ми вече си мислеше, че си престанала да излизаш в обществото.

— Как мислиш, защо се мяркам у вас толкова рядко? — попита Хеда и вдигна лорнета си. — Без съмнение, една дама има пълното право да избере своя компания, след като близките няма какво да й предложат. — Тя се сети нещо и се обърна към вратата. — Акбар? Искам нещо освежително. Три чаши — ако Харолд престане да стърчи като провинциален денди и най-после седне.

— Както заповяда мемсахиб — отвърна Акбар, поклони се и напусна ложата.

Хеда се обърна отново към племенника си със самодоволна усмивка.

— Е, какво ще кажеш за него?

— Този човек твой слуга ли е, лельо? — попита смаяно Хенри.

— Какво друго би могъл да бъде?

— Когато отвори вратата, реших, че е костюмиран разпоредител.

— Не, той е част от домакинството ми. — За първи път, откакто Хенри бе влязъл в ложата, Хеда се обърна към Филаделфия. — Мадмоазел Дьо Ронсар, искам да ви представя един от що-годе поносимите си роднини — Хорас Уортън. Хорас, това е моята гостенка Фелиз дьо Ронсар.

Младият мъж се изправи в целия си грамаден ръст и направи церемониален поклон.

— За мен е чест да се запозная с вас, мадмоазел Дьо Ронсар. Аз съм Хенри Уортън.

— Къде се забави Акбар? — въздъхна Хеда и се озърна към вратата. — Този индиец е учудващо бавен. Освен когато изпълнява вашите заповеди, мадмоазел.

— Знам, че се старае — отговори Филаделфия и посвети вниманието си на Хенри. — И аз се радвам да се запозная с вас, мосю Хенри Уортън. — Тя наблегна на името и го произнесе по френски, без „х“ и с ударение на „и“.

Нежният й глас оказа поразително въздействие върху младия мъж. Първо я зяпна смаяно, после преглътна мъчително.

— Трябва да призная, че винаги съм мразел името си, мадмоазел. Но от днес вече го обичам — след като вие го произнесохте с такава мекота.

Ако погледът му не беше толкова сериозен, тя щеше да избухне в смях.

— Мерси, мосю Уортън, много сте любезен. За съжаление английският ми все още не е добър.

Момъкът седна до нея и се наведе към лицето й.

— О, мадмоазел, моля ви, произнасяйте името ми колкото се може по-често!

В този момент се върна Едуардо и проследи кратката сцена. Макар че не можа да чуе разговора, той обхвана ситуацията с един-единствен поглед. Филаделфия беше завладяла младия джентълмен само за минути. Ядосан — и на нея, и на себе си — той мушна таблата между двамата.

— Желаете ли нещо освежително, мемсахиб? — попита учтиво той и стресна американеца с ледения си поглед.

— Обслужете първо мадам Ормстед, Акбар — нареди с мека усмивка Филаделфия.

— Както желае мемсахиб. — Той се поклони и оттегли таблата — но не и преди да удостои младия денди с още един унищожителен поглед. — Трябва ли да отстраня този човек от мястото до вас, мемсахиб?

— О, не, Акбар, в никакъв случай! Това е племенникът на мадам Ормстед. Мосю Уортън, Акбар е мой верен служител.

Хенри се вгледа в отблъскващото тъмно, брадато лице и промърмори нещо неразбрано. Едва когато Акбар обслужи всички и се оттегли до завесите, той се наведе към леля си и попита тихо:

— Нима се чувстваш сигурна, когато под покрива ти живее такъв… тип?

— Никога не съм се чувствала толкова сигурна, драги — изкиска се Хеда. — Този човек е истинско чудо — винаги учтив, но никога покорен. И е толкова талантлив! Управлява каретата ми и вари чай. В Делхи е управлявал стотина слуги. И ако някой от тях си е позволявал да сгреши, е плащал с главата си. — Тя направи многозначителен жест и Хенри се смая още повече. Филаделфия също остана учудена от този емоционален разказ. Ако се бяха обърнали, и тримата щяха да видят доволното хилене на Едуардо.

— В този град клюките се разнасят бързо, мила моя — обясни Хеда и намигна дяволито на гостенката си. — Да не мислите, че прислугата ми не е узнала всичко, което е станало в хотела? Не помните ли, че изпратих няколко души да вземат вещите ви?

— О, да, мадам, разбирам — отвърна Филаделфия и погледна несигурно Хенри. — Но се боя, че повечето хора са склонни да преувеличават, mais поп?

— Без съмнение — потвърди Хенри, но хвърли недоверчив поглед в посока към Акбар, който стоеше непроницаем.

— От друга страна обаче, ако човекът не познава добре нашите нрави и обичаи — искам да кажа, той е езичник и…

— Той е чужденец и варварин, но в никакъв случай не е дивак, Дълбърт — отговори подчертано Хеда. — Ако това си искал да намекнеш… Скъпи племеннико, би трябвало да пообиколиш света. Мадмоазел Дьо Ронсар е французойка и през краткия си живот е пребродила почти целия свят.

Филаделфия се усмихна съчувствено на младия мъж, който я измери със страхопочтителен поглед.

— Е, това не е моя заслуга. На кормилото винаги стоеше Акбар.

За момент се възцари мълчание. Хеда сърдито размишляваше дали пък племенникът й не е наследил глупостта на майка си, а Филаделфия съжаляваше за лошата шега, която си бе позволила в хотела. Първо се разведри лицето на младия посетител.

— О, разбрах! Мадмоазел обича да се шегува!

Младата дама вдигна небрежно рамене, без да се сети кого имитира с този жест.

— Само понякога, мосю. Нали знаете, една дама не бива да си позволява много шеги.

— Права сте — съгласи се Хенри и лицето му пламна от смущение. — Не исках да кажа точно това…

— Велики боже! — промърмори Хеда и вдигна лорнета към очите си, за да огледа съседните ложи. Племенникът й се изложи ужасно и пропиля шансовете си само за няколко минути. Макар че мадмоазел Ронсар се стараеше да му помага, той приличаше на кон, който тегли тежка каруца.

Филаделфия смело се опитваше да поддържа разговора, но когато светлините най-после угаснаха, въздъхна облекчено. След минута щеше да започне второто действие. Младият мъж до нея изведнъж подскочи и тя го погледна смаяно. Макар че й се струваше невъзможно, Филаделфия беше почти сигурна, че леля му го бе ощипала.

— Трябва да вървя. Приятелите ме очакват… — Той погледна с копнеж Филаделфия и се обърна към леля си. — Позволяваш ли да те посетя в неделя следобед, лельо Хеда?

— Защо? Никога не си го правил.

— Може би иска да види прекрасните ви коне, мисис Ормстед — отбеляза тихо Филаделфия. Младият мъж бе събудил съчувствието й. Трябваше да го подкрепи. — Е, мосю, ще се видим ли в неделя? — Тя се усмихна обещаващо и му подаде ръката си в тънка тюлена ръкавица. Той я стисна безмълвно и буквално избяга от ложата.

— Хенри мрази конете — обясни Хеда. — Онази глупачка, майка му, го сложи на седлото още преди да се е научил да ходи. Беше си въобразила, че семейната традиция изисква децата да се научат да яздят колкото се може по-рано. Естествено конят го хвърли и бедното дете едва не се преби. — Смръщила чело, тя добави: — Смятам, че тази традиция обяснява много неща.

Филаделфия не можа да удържи един остър поглед. Понякога мадам Ормстед беше забележително злобна.