Лора Паркър
Прелъстена (18)

18

След като Тайрън се отдалечи, тя изчака почти десет минути. Сложи шапката си и вдигна куфара. Беше събрала съвсем малко багаж, за да може да го носи, но в този момент дори този товар й беше прекалено тежък. Чувстваше се безкрайно изтощена и нещастна. Тя, а не някой друг, беше дала нужните сведения на мъж, който се готвеше да извърши убийство.

— Не бива да мисля за това — опитваше се да си внуши тя. Сега трябваше да съсредоточи цялото си внимание върху собственото си бягство.

За щастие дворът беше празен. Тя се беше опасявала, че Тайрън ще нареди на слугите си да я пазят. Но защо всъщност? Той вече знаеше новото име на Маклауд и Филаделфия не му трябваше.

Когато отвори външната врата, Филаделфия чу прозвънване на камбанка и се уплаши до смърт. Хукна като подгонена по тясната, тъмна уличка. Само след няколко секунди чу подире си стъпки, но не се обърна да види кой я следваше. Мина покрай множество затворени врати и едва избягна каретата, която идеше насреща й. Щом излезеше на главната улица, пълна с хора, вече не можеше да й се случи нищо лошо. За да избегне локвата, тя стъпи на дървения тротоар. В същия момент някой я сграбчи изотзад и я издърпа обратно в тъмната уличка.

Тя успя да изпищи само веднъж, преди една силна ръка да затисне устата й и да опре гърба й в корави мъжки гърди.

— Deus! Какви бързи крака имаш, menina. — Едуардо се засмя и отпусна ръката си. — Цял следобед те чакам.

Тя чу глухия удар, който го накара да замълчи, после върху главата й падна дебела наметка от кафява вълна и заглуши вика й. Побесняла от гняв и мъка, тя се опита да се съпротивлява срещу ръцете, които я вдигнаха във въздуха. Двама мъже стегнаха китките и глезените й с дебели въжета и я понесоха нанякъде. След няколко крачки се чу цвилене на кон.

— Бързо, внеси я тук! — прозвуча заповеднически глас. След няколко секунди тялото й се озова върху твърда седалка и й напомни за каретата, която беше излязла насреща й. — Към реката! — заповяда същият глас. Колата се раздвижи и Филаделфия за малко не се изтърколи от седалката. Някой явно беше решил да я отвлече.

Ами Едуардо? В ушите й отново отекна ударът, който го просна на земята. Обзета от панически страх, тя се опита да се изправи. Но въжетата й попречиха. Божичко… Дали бяха отвлекли и него? Или щеше да умре от загуба на кръв в онази тъмна уличка?

Един крак в ботуш я притисна към дъските.

— Не мърдайте! — заповяда дрезгав глас. — Нищо лошо няма да ви се случи.

Твърде уплашена, за да мисли ясно, тя поиска да изкрещи, но под дебелата вълнена материя не й достигна въздух. Дали Тайрън беше решил да си отмъсти? Не само това — той трябваше да се отърве от нея. Никой, освен нея нямаше да знае името на убиеца на Маклауд. Дали я беше оставил да се измъкне спокойно от къщата му, защото знаеше, че помощниците му ще я обезвредят? Отчаяна, тя се опита да диша равномерно и си припомни страшните истории, които беше чувала — за овързани в чували хора, хвърлени в реката.

Изтощена от безсмисления си стремеж да вика за помощ, тя усети как й се зави свят и пред очите й падна мрак. А после престана да вижда и чува.

— Не, глупако, не се е задушила. За какво ми е мъртва заложница?

Филаделфия се опита да преглътне. Ала езикът й беше залепнал за небцето и дробовете й пареха при всяко вдишване. Не беше в състояние да вдигне клепачите си, които тежаха като олово, и инстинктивно се отдръпна от ръката, която я докосна. После усети влажната кърпа и не се опита да я махне от челото си. След известно време можа да отвори очи.

— Добър вечер, мис Хънт. Простете, че ви причиних тези неприятности, но много бързам. — Тя погледна объркано Маклауд, който й подаваше чаша. — Изпийте това. Съжалявам, че се отнесохме с вас толкова грубо, но мога да ви кажа, че след войната вече няма прилични слуги. Надявам се, че не сте сериозно ранена.

Едва сега тя забеляза, че вече не е вързана. Лежеше в тясно легло в мъничко помещение с дървена ламперия под нисък таван. Надигна се бавно, опитвайки се да укроти пулсирането в слепоочията си.

— Къде съм? — изхърка задавено тя.

— Първо изпийте това. Имате нужда.

Филаделфия пое с треперещи пръсти чашата, но Маклауд трябваше да й помогне да изпие студената вода. Паренето в гърлото й отслабна и тя изпразни чашата на един дъх.

— Защо съм тук?

— Вие сте гостенка на борда на малкия ми параход.

Леглото й потрепери под вибрацията на машините и тя не се усъмни в думите му. Не Тайрън, а Маклауд я беше отвлякъл. В гърлото й се надигна гадене.

— Защо ме доведохте тук?

— Защото не ми оставихте избор. Посещението ви в кантората ме шокира. Естествено не можех да рискувам Тайрън да ме открие, преди да си набавя известни гаранции.

— Нямам представа за какво говорите…

— Говоря за вас, мис Хънт, и това е съвсем естествено. Вие сте живели под неговия покрив. О, да, след като тази сутрин избягахте от кантората ми, наредих да ви следят. Телфор. Тайрън. Каква ирония на съдбата! Аз съм правил сделки с него и той с мен, без да знаем истинските си имена. Трябва да призная, че се възхищавам от вкуса на Тайрън по отношение на жените. Той със сигурност иска да ви получи жива и здрава и така ще бъде, ако ми позволи да се измъкна необезпокояван.

— Каквито и мерки да вземете, няма да успеете да се опазите от него.

— Дано се лъжете — отговори сърдито той. — Писах му, че ще ви върна, когато се уверя, че не ме преследва. — Вик на палубата го прекъсна. — Аха, вдигаме котва! Отлично! По това време на годината пътуването нагоре по реката е много освежително, уверявам ви. — Когато тя не отговори, той се запъти към вратата на кабината. — За съжаление се налага да ви заключа. Починете си. Скоро ще се възстановите от преживяното. Дали и Едуардо беше пленник?

— Ами другият мъж — който ме нападна пръв?

Маклауд я погледна учудено.

— И друг ли е имало? Нищо не знам за това. Вероятно само си въобразявате. Нищо чудно, след такова страшно преживяване. Разбирам, че нервите ви не са в ред, и не ви се сърдя. Щом излезем от пристанището, ще се върна да си поговорим. Трябва да ми разкажете откъде знаете толкова много за Уендъл Хънт и дъщеря му. В първия момент се заблудих и повярвах, че наистина сте дъщеря му. Но после си спомних, че Филаделфия имаше медноцветна коса, а вие сте руса. Малка грешка, но именно тя ви издаде. Въпреки това съм впечатлен от артистичното ви постижение. Щом възстановите силите си, ще ми благодарите за гостоприемството също както сте се отблагодарявали на приятеля си Тайрън. До скоро, скъпа.

Тя чу как ключът се превъртя в ключалката. Въпреки това стана веднага щом стъпките на Маклауд заглъхнаха и отиде да се увери, че наистина я беше заключил. Параходчето се залюля силно и тя едва не падна на дъските. Малката кабина не оставяше възможности за бягство. Докато слугите на Маклауд я носеха, беше паднала едната й обувка. Тъй като не я откри никъде, реши да свали и другата.

При това движение усети режеща болка вдясно между ребрата, опипа ги и разбра, че пръчките на корсета й се бяха изпочупили. Ръкавите й бяха разкъсани. Под ноктите й имаше засъхнала кръв и тя въздъхна отвратено. Е, поне се беше съпротивлявала отчаяно срещу похитителите си.

Тя се завлече до прозорчето и погледна навън, но видя само тъмните вълни на Мисисипи. За съжаление прозорчето не гледаше към пристанището. Едно обаче беше ясно — тя нямаше да седи и да чака, докато се върне Маклауд. Трябваше да си намери някакво оръжие. Постара се да забрави болките в главата и претърси всички шкафове, които съдържаха само мъжки дрехи. Без съмнение бяха на Маклауд. Като ответна услуга за гостоприемството си той очакваше, че докато трае пътуването, тя ще споделя леглото му в тази тясна кабина.

Това я вбеси и за да си отмъсти по някакъв начин, тя изпразни всички шкафове и чекмеджета и разхвърля дрехите по всички краища на малкото помещение. Разхвърля и всички документи и карти, натрупани на писалището — и това беше съвсем малко отмъщение за мъките, които й предстояха. Но стореното я окуражи. Накрая намери заключено чекмедже и го счупи с помощта на една оловна лъжица, без да мисли за последствието от подобна постъпка.

В чекмеджето беше кадифената торбичка, която й беше позната. Познаваше и съдържанието й — Синята мадона.

Тя извади внимателно торбичката, отнесе я до леглото и седна. Защо тази прекрасна скъпоценност беше причинила толкова омраза и смъртоносни страдания? Само защото светлината се пречупваше по такъв странен начин в кристалносиния камък? Колко хора бяха умрели заради синята мадона? Сигурно никога нямаше да узнае. Някои бяха пожертвали живота си, за да защитят светинята, други бяха погубили себе си, за да я притежават — като баща й.

Филаделфия затвори очи, изпълнена с отчаяние. Дали баща й беше отправил онова предложение към бандитите с пълното съзнание, че ще се пролее кръв? За да се сдобие с красиви предмети на изкуството и скъпоценности, той не пестеше пари и усилия. Колко пъти й беше разказвал с гордост, че чак след десет години упорито търсене попаднал по следата на перлите на Мей Лин, няколко пъти ходил в Сан Франциско и накрая ги намерил при бижутера от китайския квартал.

— Алчността е опасно изкушение. — Филаделфия повтори с тих глас думите на баща си. — Щом събирачът на перли видял алчността в очите на военния господар, веднага разбрал, че е избрал подходящата примамка. — Тя отвори торбичката и пусна синия топаз в скута си. Под повърхността се раздвижи отражението на светлината на лампата, лицето на мадоната се скри в сините дълбини. Баща й също не бе могъл да устои на изкушението. — Освен алчността и егоизма, най-лошото качество на военния господар била гордостта… Чудовището го погълнало — едно коварно течение, срещу което дори великият, силен военен господар бил безпомощен.

Вманиачен от желанието си да притежава светинята на индианците, баща й беше предизвикал верига от събития, на които в крайна сметка беше паднал в жертва. Желанието да притежава красиви неща беше голямата му слабост и за да изпълни прищевките си, той използваше алчността на други мъже. Сигурно не е могъл да предвиди, че бандитите ще убият невинни хора, за да получат обещаните пари. Но ако можеше да се вярва на Маклауд, Уендъл Хънт беше осъзнал вината си за кражбата на мадоната. Подобно на перлите в морските дълбини, Синята мадона беше наказала алчността на осмелилия се да я завладее незаконно.

Тъй като не можеше да понася повече вида на камъка, тя го прибра в торбичката. Никога нямаше да нарече баща си лош човек. Той беше твърде добросърдечен, твърде голям ентусиаст в стремежа си да сподели всичко красиво с нея. За нещастие беше приложил грешни методи, за да се сдобие със съкровищата си, и явно беше проумял това в часа на смъртта си. Но изобщо не беше помислил какво тежко наследство оставя на дъщеря си. А сега тя бе загубила и Едуардо, единствения мъж, когото обичаше и щеше да обича.

Филаделфия не знаеше колко време бе седяла на леглото, потънала в тъжните си мисли. Изведнъж чу пронизителни викове, следвани от изстрели. Забързани хора минаха покрай вратата на кабината, гласът на Маклауд изкрещя някакви заповеди. Параходът се заклати като задвижен от великанска ръка.

Филаделфия изтича до заключената врата и отчаяно забарабани с юмруци по дървото. Писъкът й се смеси с шумните мъжки гласове на палубата. Ала никой не й обърна внимание — докато най-сетне от другата страна на вратата прозвуча вик.

— Отстъпете назад! — Тя отскочи точно навреме, преди брамата да се раздроби от пистолетен изстрел. Вратата се отвори с трясък и пред нея застана Тайрън. — Излезте, бързо! Едуардо ни чака! — Филаделфия грабна кадифената торбичка и се втурна към него. Той прекрачи прага и я бутна пред себе си. — Към релинга! Бързо!

Когато стигна до релинга, тя видя, че параходът е много далече от брега и е увеличил скоростта си.

— Скачайте във водата! — заповяда Тайрън. — Едуардо ще взриви котела!

— Но аз не мога да плувам — възпротиви се Филаделфия.

Това признание го обърка и тя можа да се отдалечи на безопасно разстояние. В следващия миг зад нея се раздвижи мъжка фигура, досега останала скрита в нощните сенки.

Тъй като тя стоеше на правата линия между Тайрън и противника му, той трябваше да я махне от опасната зона. Блъсна я настрана и в този миг морякът даде изстрел. Куршумът се заби като нажежено желязо в лявото рамо на Тайрън, но без да се смути нито за миг, той повали врага с добре прицелен изстрел. Пристъпи напред, олюля се и затърси със замъглен поглед Филаделфия, но в същия миг първата експлозия разтърси палубата.

— Скачайте през релинга! — изрева той и я сграбчи за талията. — По дяволите, трябва да се махнем оттук!

Тя се вкопчи отчаяно в него и той преметна крак през дървения парапет. Ала преди да се хвърли във водата, тя се освободи от прегръдката му. Мисълта да падне в черните вълни беше по-страшна дори от експлозията.

Втори трясък разтърси парахода. Притиснала до гърдите си торбичката с камъка, Филаделфия падна на колене. В този момент дотича Маклауд, размаха пистолет и изкрещя нещо неразбрано. Зад него светът се разтвори в пламъци. От дупката, която детонацията беше направила в гредите на палубата, избухна огън и оцвети нощното небе в кървавочервено. Маклауд се хвърли, пъшкайки, към нея, сграбчи я за косите и я издърпа да стане.

— Върнете ми торбичката! — Тя го изрита с все сила и размаха тежкия камък като оръжие. Улучен в слепоочието, той изрева като ранен звяр. Но не я пусна, а дръпна косата й още по-силно, готов да я скалпира. — Проклета женска! Върни ми веднага торбичката!

Филаделфия простена от болка и отново размаха камъка, този път високо над главата.

— Пуснете ме или ще хвърля камъка във водата!

Тя усети как студеното дуло на пистолета се опря в слепоочието й.

— Ако го направите, ще ви убия!

— Маклауд!

Мъжът над нея се скова. Тя също се вцепени, защото познаваше твърде добре този глас.

Без да се съобразява със заплахата на оръжието, тя се обърна и видя Едуардо да стои на палубата само на десет крачки от тях. Маклауд пусна косата й и я стисна за рамото. Избута я като жив щит пред тялото си и притисна дулото на пистолета към натъртените й ребра.

— Освободете пътя или ще убия младата дама!

— Тогава нямам избор. Трябва да ви убия, Маклауд — отговори спокойно Едуардо. — Ако освободите мис Хънт, може би ще се отървете жив.

Маклауд завлече Филаделфия до релинга и се опита да премисли какви шансове имаше, ако скочеше с нея в реката. Тя разгада намерението му и започна да се отбранява ожесточено въпреки заплахата от пистолета.

— Не! Аз не мога да плувам! Ако скочим, и двамата ще се удавим!

— Чухте ли? — попита ухилено Маклауд. — Младата дама не умее да плува. Ако я хвърля във водата, ще се удави. Отстъпете назад!

— Вървете по дяволите! — гласеше отговорът.

Третата, най-силна експлозия подкоси краката на Филаделфия. Тя полетя във въздуха заедно с безброй бодящи парченца дърво. Прелетя през пламъци и мрак и най-сетне потъна в топлите води на Мисисипи.

Пропадна безкрайно дълбоко в черното нищо. Полите й натежаха и я повлякоха към дъното. Затърси слепешката с ръце, опитвайки се да достигне повърхността, за да си поеме въздух. Вълните минаваха с шум покрай лицето й и й напомняха, че трябва веднага да вдиша живителен въздух. Незнайно как, макар че дробовете й пареха мъчително, успя да укроти напора да отвори уста — докато накрая загуби битката.

Водата потече в устата й и тя се закашля мъчително. Ала само след секунди усети ласката на нощния въздух върху бузите си и пое жадно чистия въздух. Изпълнена със страх, че ще потъне отново, започна да удря отчаяно с ръце и крака. Тогава нещо се удари в рамото й.

— Спокойно, menina, не ме удряй, иначе ще потънем и двамата!

Никога не беше изпитвала такава безумна радост да чуе дълбокия глас близо до ухото си. Тя се обърна инстинктивно към Едуардо и го прегърна.

Едуардо я измъкна от водата — спаси живота й. Следващите събития бяха минали като в мъгла — Филаделфия си припомняше смътно гледката на горящия параход върху тъмните вълни и гласовете на хората на брега, които се бяха притекли на помощ…

Вече се зазоряваше. Тя се бе събудила само преди няколко минути. Отново лежеше в леглото си в къщата на Тайрън. Може би той също бе намерил смъртта си в реката. Преди да се хвърли презглава в Мисисипи, тя бе видяла кръвта да блика от рамото му. Заради нея… тя простена измъчено.

— Menina?

Филаделфия извърна глава и видя Едуардо да се навежда над нея. Усмихна му се, изпълнена с гореща радост. Ала щастието й не трая дълго. Веднага си припомни колко несправедливо се беше отнесла с него, припомни си и злодеянията на баща си. Усмивката й угасна и тя сведе засрамено очи.

— Още ли ми се сърдиш? — попита тихо той и помилва бузата й.

— О, не, Едуардо… Сега знам истината. Тайрън ми разказа всичко.

— Всичко ли? Какво по-точно?

— За Синята мадона… и за родителите ти. — Толкова искаше да докосне ръката му, която почиваше върху рамото й, но потисна този импулс, защото се чувстваше недостойна. — Знам и откъде са белезите ти. Толкова… толкова съжалявам, че… — Сълзи задавиха гласа й.

— Глупости, menina. Няма за какво да съжаляваш — отговори спокойно той и тъмните му очи я принудиха да отговори на погледа му.

Той е толкова добър, помисли си тя, толкова милостив, толкова… силен. Дали някога ще може да живее без него?

— Едва вчера разбрах, че баща ми е бил виновен за смъртта на родителите ти… — Гласът отказа да й се подчинява. Но съчувствието, което светеше в очите му, я окуражи да продължи: — Ти си бил напълно прав да го мразиш.

— Всичко това няма нищо общо с нас, menina.

Тя поклати глава и се почувства още по-нещастна.

— Не говориш сериозно. Знам какво чувствам. Вероятно и аз го мразя… е, съвсем малко. — По бузите й потекоха сълзи и тя не се опита да ги прикрие. — Сега ще се върна в Чикаго. Сама.

— Ти май искаш да ме принудиш отново да те последвам, както направих вчера по улиците на града?

— Ти си ме следил?

— Да не мислиш, че съм те оставил в ръцете на Тайрън? След като напуснах леглото ти, чаках в уличката зад къщата, докато се развидели. Най-сетне ти излезе и аз тръгнах след теб — първо в църквата, после на борсата.

— Отидох в кантората на Маклауд.

— Deus! Откъде знаеше как да го намериш?

— Новото му име е Ангъс Макхю. А ти, ти откъде разбра, че съм на борда на парахода му! Бях убедена, че ударът по главата те е убил.

Едуардо въздъхна и приглади черните си къдрици.

— Тази глава е преживяла много по-страшни нападения. Скоро след като те отвлякоха, Тайрън ме видя да се клатушкам по уличката към къщата му. — Той се ухили и на бузата му се появи очарователната трапчинка. — Знаеш ли, боя се, че не бяхме особено учтиви с пратеника, който донесе искането за откуп. Но го принудихме да говори и той ни разкри стратегията на Маклауд. Двама силни мъже, които умеят да гребат, няма да срещнат особени трудности да настигнат едно параходче, нали? В писмото си Маклауд не споменаваше, че ти си на борда. Тайрън отиде да търси Маклауд с намерението да го убие, докато аз слязох да взривя котела. Мае Deus! За малко да убием и теб!

— Това вече няма значение. Маклауд… удави ли се?

— Не сме сигурни и тази неизвестност се отрази фатално върху душевното състояние на Тайрън.

— Нима той е жив? — попита учудено Филаделфия.

— Тайрън не може да бъде убит само с един куршум, малката ми. Е, болките му са доста силни и е замаян от уискито, с което се налива, но ще се оправи. Трябваше да го вържа, иначе щеше да препусне по продължение на реката на север, защото е убеден, че Маклауд се е спасил някъде по брега.

— Аз му разказах за Тайрън — обясни беззвучно тя. — Ако приятелят ти беше загинал, вината щеше да бъде само моя.

Едуардо изруга, сграбчи я за раменете и я раздруса.

— Престани да се правиш на светица! Няма нужда от угризения на съвестта! — После я привлече към себе си, без да се тревожи от съпротивата й.

Главата й падна на гърдите му и тя се вслуша в силните удари на сърцето му. Вдъхна жадно аромата му и най-после се почувства сигурна и защитена. В този момент беше безкрайно щастлива и нямаше никакви желания. Но това щастие беше мимолетно и тя съзнаваше, че скоро ще изтече между пръстите й.

Едуардо отгатна мислите й и се усмихна. Знаеше, че е в състояние да я накара да забрави мъката. Времето беше могъщ лечител. Но сега искаше да се наслади малко на радостното очакване. След известно време я отстрани внимателно от себе си.

— Миналата нощ ти извърши истинско чудо, menina. Когато стигнахме на брега и отворих окаляната торбичка, която през цялото време притискаше до гърдите си, не повярвах на очите си: Синята мадона!

Изпълнена с безкрайна благодарност, тя прочете радостта в очите му.

— Да успях да спася светинята, която баща ми е откраднал от родното ти село.

— Видях я за последен път, когато бях на дванадесет години. Но човек, който я е видял дори веднъж, никога не я забравя. През последните четиринадесет години я търсих по целия свят. Накрая реших, че са натрошили камъка на малки парченца, за да направят пръстени и гривни, и загубих надежда, че един ден отново ще го държа в ръка.

— Маклауд го е пазил през всичките тези години. Аз съм радостна и благодарна, че можах да го спася за теб — да те обезщетя поне малко за преживените страдания…

— Нямам нужда от твоята благодарност. — Едуардо вдигна брадичката й и я принуди да го погледне в очите. — Ти още ли не разбираш? Без твоето безстрашие, без решителността, с която търсеше истината, Синята мадона щеше да остане завинаги загубена за хората от моето село. Ти изличи завинаги вината на баща си, menina, и аз чистосърдечно му желая да почива в мир.

Филаделфия прочете в черните му очи нещо, в което не посмя да повярва.

— Ако беше толкова просто…

— Така е.

Никога няма да забравя този миг, каза си тя. Едуардо зарови с готовност страшното минало и забрави какво му беше причинил баща й. Но тя още не можеше да приеме случилото се. А и белезите на китките му нямаше да изчезнат.

— Какво възнамеряваш да направиш сега, Едуардо?

— Щом се възстановиш, ще те заведа в Бразилия. Трябва да отнеса Синята мадона в родината й. А след това… — в очите му блеснаха весели искри — след това съм напълно твой.

— Не. Ти трябва да предприемеш това пътуване сам. Нямам право да те придружа. Би трябвало да го знаеш.

Той не можа да разбере причината за отказа й по тона на гласа, но смяташе, че я познава.

— Може би си права. Тогава ще останеш в моята estancia, докато аз пътувам навътре в джунглата. Там със сигурност ще ти хареса.

Филаделфия поклати решително глава.

— Искам да се върна в къщи, и то колкото се може по-скоро.

— Тогава ще чакам, докато си готова да тръгнеш с мен.

— Не бива така! — Тя притисна ръка към гърдите му. — Отнеси Синята мадона там, където й е мястото. Едва когато се озове отново в своето светилище, макар и поругано, всички участници в тази тъжна история ще намерят душевен покой.

Едуардо погледна изпитателно в очите й, опитвайки се да прочете мислите й.

— Щом така смяташ…

— Най-добре е да тръгнеш още днес. Веднага. — Тя се усмихна, за да прикрие отчаянието си. — Само си представи с какво ликуване ще те посрещнат! Ще те славят като герой.

Макар че не можеше да знае, тя произнесе на глас собствените му мисли.

— Права си. Най-сетне ще очистя името на баща си от позорното петно и ще победя проклятието.

Филаделфия не го попита какво имаше предвид. Скоро пътят му щеше да го отведе в Бразилия, далече от нея.

Когато той я целуна, тя се вкопчи в него с всички сили. Усети с цялото си тяло топлата му кожа и повярва, че е прегърнала слънцето. Знаеше, че до края на живота си ще носи в душата си белезите на тази любов.

Едуардо я положи внимателно върху възглавниците и тя простена от болка.

— О, миличката ми, не исках да те заболи — увери я съкрушено той и прокара върха на пръста си по устните й. — Виждам, че си твърде слаба, за да понесеш страстта ми. Но щом се върна, ще наваксаме пропуснатото.

Той се засмя, отдели се от леглото й и излезе от стаята. Последната му целувка остана да пари върху устните й.

 

 

— Защо не тръгнахте с него? — Тайрън застана пред леглото й с голи гърди, лявата му страна беше стегната в дебела превръзка. Преди малко беше изпратил Едуардо, който тръгна на път с първата светлина на деня. И веднага след това беше дошъл да поиска обяснение от Филаделфия.

— Не исках — отговори тя и издържа спокойно враждебния му поглед. Беше проследила заминаването на Едуардо от галерията. Ако беше слязла в двора, той щеше да види сълзите й и нямаше да я напусне. — Винаги когато ме поглежда, той ще мисли за мъртвите си родители.

— А вие не мислите ли за баща си, щом го погледнете?

— Разбира се, че мисля за баща си, но…

— Но вие сте жена — което означава, че сте глупачка! — прекъсна я безмилостно Тайрън. Гласът му звучеше задавено. Лицето му беше бледо и изпито от загубата на кръв. Е, поне беше оживял — но не благодарение на нея. Той простена и се отпусна в близкото кресло. — Dios! Тези жени! Всички са еднакви. Сигурен съм, че Едуардо щеше да си живее много по-добре без вас. Казах му го още когато ви видях за първи път.

— Великолепно — промърмори тя, засегната много по-дълбоко, отколкото беше готова да признае. Естествено, че беше глупачка, щом пусна Едуардо да си отиде.

— А вие ме посъветвахте да си гледам своята работа — добави той и попипа раната на рамото си. — Тогава бяхте по-смела от сега и не толкова разумна. Ето още един довод, че сте глупачка.

— Прав сте — прошепна тя, без да смее да срещне погледа му.

Той я наблюдаваше мълчаливо. Разбираше чувствата й много по-добре, отколкото тя подозираше, защото мимиката й беше много изразителна. Не му беше трудно да разгадае душевния й живот — размера на страха й, отвращението, еротичното любопитство, което бе събудил у нея… Естествено тя никога нямаше да признае последното. А и то не беше така ясно изразено като другите емоции, макар че го караше да си представя най-различни примамливи неща, които може би щяха да се случат помежду им. Дори само тази мисъл събуди ново желание между бедрата му.

Тайрън се прокле наум и продължи ритмично да масажира раненото си рамо. Разбираше защо тя бе отказала да замине с приятеля му. Твърдението й, че Едуардо не може да направи разлика между бащата и дъщерята, беше пълна глупост. Все пак той знаеше в кого се беше влюбил.

— Повечето жени се гордеят с умението си да убеждават. Какво не е наред с вас, мис Хънт?

— Какво искате да кажете? — попита учудено тя.

— Не са много жените, които биха пуснали мъж като Таварес да си отиде.

Погледът му беше остър като бръснач и тя се изчерви до корените на косите.

— Ако имате предвид богатството му, то никога не ме е интересувало — отговори тихо тя.

— Тогава сте се влюбили в красивото му лице. Искам обаче да ви кажа, че жените, с които общуваше по-рано, бяха възхитени най-вече от скритите му качества. Какво има? Да не би да ви е разочаровал в леглото? Ако имате нужда от база за сравнение, трябва само да ми кажете.

— Вие сте непоправим негодник, Тайрън.

Мъжът се ухили и кимна.

— Но не лъжа никого, най-малко пък самия себе си. По дяволите, какво не бих дал да знам какво става в главата ви! Но както и да е — ако го загубите, вината ще бъде само ваша. — Той стана и изохка от болка. Когато се обърна към вратата, Филаделфия видя пистолета на колана му.

— Какво възнамерявате?

— Да убия една гадина.

— Маклауд ли? — пошепна стъписано тя.

— Точно така. Трупът му не беше изхвърлен на брега. А аз няма да направя втори път грешката да го смятам за мъртъв. Ще повярвам в това едва когато натикам лицето му в калта.

— Защо, за бога?

В очите му се появи добре познатата ледена студенина, макар и само за няколко секунди.

— Останете при мен, Филаделфия Хънт. Може би един ден ще ви разкажа живота си.

— Но аз…

Той й обърна гръб и излезе с бързи крачки от стаята.

На следващия ден Филаделфия напусна Ню Орлиънс. Докато Едуардо беше на път към Карибието, а Тайрън препускаше на север по течението на Мисисипи, за да търси Маклауд, Филаделфия се качи на парахода за Начез. Там се прехвърли на влака за Ню Йорк.