Лора Паркър
Прелъстена (17)

17

Филаделфия влезе в слабо осветената катедрала „Свети Луис“ и седна на последната пейка. Само след няколко минути, в шест и половина, щеше да започне утринната служба. Тъй като не беше католичка, тя не знаеше какво трябва да направи. Затова коленичи и сведе глава, докато латинските песнопения се издигаха към заобления свод.

Беше напуснала къщата на Тайрън на разсъмване. Изчака, докато се развидели достатъчно, за да може да се оправя в чуждия град. Нямаше представа къде би могла да се скрие. Високата църковна кула й послужи като ориентир в лабиринта от улички на френския квартал. Всеки човек можеше да намери убежище в църквата, когато го преследваха дяволи. А Тайрън беше повече от дявол.

Свела глава, тя скръсти ръце за молитва. Даже да доживееше до сто години, нямаше да забрави с какво жестоко, нечовешко удоволствие Тайрън беше разрушил доверието й в Едуардо. През цялото време знаеше истината, но изчака момента, когато разкритието я улучи особено болезнено и послужи най-добре на собствените му цели. Тя го мразеше, презираше го. И се боеше от него.

През последните четири месеца беше живяла в лъжа, от първата среща с Едуардо Таварес до последната нощ в обятията му. Маскаради, измамни маневри, фалшиви емоции — и всичко това, защото Едуардо преследваше една-единствена цел — да й попречи да разкрие истината.

Истината… тази дума отекваше като гръм в главата й. Къде беше истината? Вече не знаеше на кои свои мисли и чувства може да се довери. Да повярва ли на Тайрън, който беше нарекъл баща й алчен и го беше обвинил, че е причинил смъртта на невинни хора? Абсурдно… Насилието беше абсолютно чуждо на природата му. Баща й обичаше красиви и скъпи произведения на изкуството, обичаше скъпоценности, но това съвсем не беше причина да го обвинят в алчност.

Дълбоко в душата си обаче тя съзнаваше, че Тайрън не беше излъгал, че Едуардо наистина беше изиграл главната роля в унищожаването на баща й. Тя бе прочела признанието в черните очи, които толкова пъти бяха пламтели от любов към нея. Лъжлива любов… отвратителна лъжа! Как можеше да я обича, след като бе мразил смъртоносно баща й и го бе докарал до банкрут без никакви скрупули! Защо толкова се стараеше да спечели сърцето й? За да я накара да се самозабрави в обятията му и да предаде името и честта на баща си? Наистина ли се стремеше към това само за да подслади отмъщението си?

Защо? И Едуардо, и Тайрън я обвиниха, че не бе задала този въпрос. Какво караше мъжете да се мразят и да убиват заради тази своя омраза? Какво престъпление беше извършил баща й? Тайрън го нарече подъл страхливец, заяви, че самоубийството било доказателство за недостатъчна любов към единствената му дъщеря.

Тази мисъл я уплаши още повече. Никога не се беше осмелила да храни такива страшни подозрения. Баща й беше обграден от кредитори, които го изтормозиха до смърт и го лишиха от възможността да разсъждава трезво. Иначе никога нямаше да изостави детето си. Или все пак?

Изведнъж я връхлетя един спомен, който заглуши гласовете на църковните певци. 1862 година, Коледа. Посещението на Маклауд. Синият бразилски камък, който тя успя да види за малко, преди баща й да я изпрати в библиотеката. Гласът му никога не беше звучал толкова гневно, нито преди, нито след тази Коледа.

Филаделфия пое дълбоко въздух и се опита да си спомни всички подробности. Какво бе събудило гнева на баща й? Видът на големия, ярко светещ син камък? Невероятно бижу. Макар че беше още дете, тя бе разбрала, че този камък беше неоценим. Заради него ли се бяха скарали баща й и Маклауд? И какво общо имаше Едуардо?

Някой коленичи до нея и тя се сгърчи като от удар. Тайрън! Не, непознат, който й се усмихна дружелюбно, и тя се отвърна смутено.

Постепенно започваше да разбира силата на омразата. Тя мразеше Тайрън и беше готова да му отмъсти жестоко, ако имаше възможност да го стори. Е, може би щеше да намери такава възможност. Тайрън търсеше Маклауд. Тя можеше да намери Маклауд, да му разкаже всичко и да му препоръча да напусне града…

Филаделфия изчака края на службата и излезе от църквата. За нейна изненада улиците бяха мокри, целите в локви. Ала облаците бързо се разпръснаха, слънцето отново се показа и задушната горещина се върна. Заета с мислите си, Филаделфия забърза към Джаксън Скуеър. Първо, трябваше да се скрие от Тайрън, който без съмнение щеше да я търси, и второ, да намери Маклауд.

Щом стигна брега на Мисисипи, тя си купи от един уличен търговец царевична питка с мед и чаша кафе. Гледката на реката я успокои. Наоколо гъмжеше от търговци и никой нямаше да посмее да й досажда. Дори грубите моряци пазеха уважителна дистанция. Когато попита собственика на близкия магазин познава ли търговец на име Макхю, както се наричаше сега Маклауд, стана ясно, че той е известна личност в пристанищния квартал. След кратък любезен разговор тя получи бележка с адреса му.

 

 

— Заповядайте, госпожице! — Макхю я посрещна с широка усмивка и я въведе в кантората си, която се намираше на първия етаж на една от най-големите търговски сгради в Ню Орлиънс. — Мис Хънт, нали?

— Да, Филаделфия Хънт — отговори тя и се отпусна с уморена въздишка в креслото, което й бе предложил.

— Неочакваното ви посещение е чест за мен. — Той се настани зад писалището си и отново й се усмихна. През отворения прозорец се виждаха магнолиеви дървета, а в далечината се синееше Мисисипи. — Желаете ли нещо освежително? — попита той и посочи масичката за чай със сребърни съдове. — Какао или кафе?

— С удоволствие бих изпила чаша кафе. — Филаделфия обходи с поглед на познавач ламперията от кедрово дърво, внушителните тъмни мебели, масичките в стил Луи XVI и отличния китайски порцелан. На камината бяха поставени статуетки от майсенски порцелан. — Вие сте познавач на изкуството и колекционер, мистър Макхю.

— Само въодушевен аматьор — отговори той и й подаде пълната чаша.

— Баща ми също беше колекционер. Вероятно щяхте да намерите общ език.

Очите му се присвиха, но усмивката остана върху лицето.

— Снощи казахте, че е бил банкер, нали?

— Да, беше. Почина преди няколко месеца.

— О! Моите най-искрени съболезнования, мис Хънт.

— Аз знам кой сте — заяви спокойно тя и сама се учуди на равнодушието си. — Когато бях малко момиче, дойдохте у нас в Чикаго и ми донесохте сладкиши, ментови бонбонки и една кукла с шотландска носия. Това сигурно са били цветовете на клана Маклауд?

Най-после мъжът насреща й загуби самообладание и остави чашата си на бюрото с такава сила, че съдържанието й опръска ръката му. Все пак той се овладя много бързо и изтри ръката си с ленена салфетка.

— Естествено трябваше да си спомня. Но оттогава мина много време, мис Филаделфия. Почти десет години.

— Тринадесет. Коледата на 1862 година.

— Тежки времена за всички ни. На юг бушуваше войната, промишлеността беше в руини. — Той я дари със сантиментална усмивка. — Според произхода и убежденията си аз съм джентълмен от южните щати. Родът ми е от Чарлстън. При подобни ужасни обстоятелства всеки мъж прави, каквото може. С баща ви бяхме приятели много преди войната. Бяхме и делови партньори…

Филаделфия слушаше, без да задава въпроси. Рано или късно той щеше да каже нещо, което да й помогне да намери правилната тактика.

— Вероятно се учудвате, че съм променил името си. Но трябва да кажа, че и аз съм учуден от посещението ви. — Без да срещне погледа й, той вдигна чашата с кафе към устните си.

— Честно казано, има хора, които биха платили куп пари за онова, което знаете за мен.

— Защото знам истинското ви име? Толкова ли е важно?

Той я измери с подозрителен поглед, но побърза да се прикрие.

— Защо ли? Защото Югът загуби войната, мило момиче. Понякога победителите са склонни да заклеймяват като престъпления събития, които биха нарекли геройски дела, ако бяха извършени от техни хора. Затова приех друго име и смених местожителството си. Трябваше да мисля за семейството си. Дъщеря ми е на вашата възраст. Във войната загубих двама синове и всички пари, инвестирани в делото на Юга. Банкрутирах, отчаях се…

— Преди година сте писали на баща ми.

Той я погледна объркано.

— Наистина ли? Да, може би… Е, и?

— В писмото си споменавате смъртта на Ланкастър, един нюйоркски банкер.

Той поглади замислено брадичката си.

— Нима Уендъл ви е разказал всичко? Не съм очаквал. И какво по-точно знаете?

Филаделфия не можеше да даде директен отговор. Трябваше да узнае още нещо, преди да разкрие малкото си знания.

— Преди четири месеца баща ми се самоуби. Намерих го с вашето писмо в ръка.

— Проклетият глупак! — промърмори ядосано Маклауд, но веднага разпери извинително ръце. — Простете, че се изразих така грубо, но мъжът трябва да се научи да живее с грешките си, както живее с триумфите си. Или мъката и разкаянието го убиват. Съжалявам, че баща ви е избрал този начин да свърши със затрудненията си.

— Защо някой би искал да го съсипе?

— Какво имате предвид?

— Той беше въвлечен в съмнителни сделки, които докараха банката му до банкрут.

Лицето му изрази искрено смайване.

— Сигурна ли сте? Много банки фалират заради рисковани спекулации. Повярвайте, знам за какво говоря. Запознат съм много добре с инвестиционното дело.

— Вие участвахте ли в спекулациите, които доведоха баща ми до фалит?

— Разбира се, че не! — отговори решително той. — Ако ме беше помолил за съвет, щях да го предпазя от подобни сделки. Ние с него сме приятели от четиридесетте години. Той успя да направи състояние преди мен, но после аз го надминах. — Зачервеното му лице се разкриви в доволна гримаса. — Някога бяхме двама млади негодници, мога да ви кажа. Изпробвахме какво ли не, не знаехме що е страх. Колебливите мъже никога не забогатяват, мис Хънт. Някога баща ви беше истински тигър.

— Явно е имал много врагове.

— Е, всеки мъж, който става за нещо, има врагове… — Изведнъж погледът му стана безизразен. — Нима твърдите, че съм го довел до фалит, за да си отмъстя?

Филаделфия извади едно писмо от чантата си и го сложи на масата. Макхю го грабна нетърпеливо, прочете го и вдигна рамене.

— Звучи… безумно.

— Както вече ви казах, намерих мъртвия си баща с три писма в ръка — това, едно истерично оплакване на мистър Ланкастър, написано малко преди смъртта му, и вашето. Вие споменавате бразилци и стари гробове. В писмото на мистър Ланкастър се говори за справедливо наказание за минали грехове. Каква е връзката, мистър Маклауд? Какво е извършил баща ми?

Мъжът скочи от креслото си, обърна й гръб и пристъпи до прозореца.

Филаделфия остана неподвижна, макар че цялата трепереше. Предстоеше най-страшното — когато той се обърнеше отново към нея. Маклауд знаеше всичко. Побиха я тръпки. Изведнъж разбра, че отговорът няма да й хареса.

Мъжът се запъти бавно към картината, която висеше на стената отляво на писалището, и завъртя някакъв шарнир. Зад картината имаше трезор. Той отвори вратичката, извади кадифена торбичка със златен шнур и отиде при Филаделфия.

— Отворете ръката си, мила госпожице. Внимателно! Съдържанието на торбичката е много по-тежко, отколкото изглежда.

Тя се подчини неохотно. Кристално ясният небесносин камък беше по-голям от шепата й.

— Бисерът на Синята мадона — обясни Маклауд. — Ще се сетите ли защо се казва така? — Тя поклати глава, той улови внимателно лакътя й и й помогна да стане. — Да идем до прозореца. За да откриете какво се крие във вътрешността на камъка, ви трябва ярка светлина. Вдигнете го на нивото на очите си. Какво виждате?

Отначало Филаделфия не видя нищо, само полираната неравна повърхност на нешлифования камък. Ала когато светлината се пречупи в средата, пред очите й изникнаха призрачните контури на женско лице — с високо кръгло чело, тесен нос и нежно извита брадичка. Главата беше заобиколена от златна нимба.

— Невероятно… — Тя се обърна смаяно към мъжа, който стоеше насреща й. — Образ на жена…

Доволен от въздействието, което й оказа камъкът, той кимна.

— Синята мадона. Така поне я наричаха бразилските селяни, които намерили камъка. Този син топаз е ценен не заради големината си, а защото представлява безценна религиозна реликва.

— Когато дойдохте у нас за Коледа, вие предложихте този камък на баща ми. Много добре си спомням.

— Точно така. Исках да се отърва от Синята мадона. Войната продължаваше безкрайно, имах финансови трудности. Но Уендъл не пожела дори да ме изслуша, макар че някога беше луд по този камък. Даде ми няколко долара и ме изхвърли.

— Защо?

Маклауд взе камъка от ръката й и го пъхна обратно в кадифената торбичка. Въздъхна тежко и се обърна отново към нея.

— Не знам дали трябва да ви кажа цялата истина, след като баща ви вече не е тук, за да се защити. От друга страна обаче — миналото си е минало. През 1860 година бяхме в Бразилия, в Манаус, където Рио Негро се влива в Амазонка. Бяхме трима — Ланкастър, баща ви и аз. Искахме да купим каучук.

— Когато бях дете, баща ми често пътуваше.

Маклауд смръщи чело. Очевидно се питаше дали вече не е казал твърде много.

— Тогава чухме историята на Синята мадона. Казаха ни, че е притежание на диваци, които живеят някъде в дълбините на тропическата гора. И тримата полудяхме по камъка. Непременно трябваше да се доберем до него. Събирахме редки предмети на изкуството и скъпоценни камъни. И тримата. Помежду ни цареше нещо като приятелско съперничество. Тъй като не можехме лично да тръгнем да търсим Синята мадона, събрахме всичките си пари и обявихме награда за мъжете, които се наемат да ни я донесат.

— Възложили сте на непознати хора да откраднат камъка за вас? — попита невярващо тя. Не можеше да проумее, че баща й е участвал в подобно престъпление.

— Били ли сте някога в музей? — попита ухилено Маклауд. — Там има безброй ценни неща, които са откраднати от законните им собственици. И каква полза от Синята мадона, ако си беше останала в дълбоката джунгла, за да я почитат разни диваци? Всеки истински мъж използва шансовете си. И не си въобразявайте, че баща ви имаше скрупули. Знам, че притежаваше немалко предмети на изкуството и скъпоценни камъни, които бяха откраднати от бандити по негово поръчение. Още преди раждането ви ние продавахме и купувахме все добри и скъпи неща — каучук, злато, коприна, мед, чай. Спечелихме куп пари и загубихме много повече, отколкото бих признал доброволно. Синята мадона беше дреболия.

— Но защо баща ми не пожела да откупи камъка от вас?

— Понякога дори истинският мъж се изнервя. Минаха две години, преди Синята мадона да се появи в Ню Орлиънс. Междувременно животът ни се беше променил, бушуваше война, ценностите ни се измениха. Ланкастър и баща ви бяха янки, аз бях твърдо на страната на Юга. Не знам, вероятно причината беше именно тази. Във всеки случай баща ви отказа да се докосне до камъка. Знаете ли какво ми каза? Този камък бил прокълнат. Ако беше религиозен, щях да си помисля, че има злощастни видения. Но, както и да е, баща ви и Ланкастър ми продадоха дяловете си от синята мадона.

— Но това още не обяснява защо някой го доведе до фалит и самоубийство.

— Не е доказано, че нарочно са причинили фалита му. Според мен вие гоните призраци, мило момиче.

— Аз знам кой е виновен за банкрута на баща ми.

Маклауд я погледна с нов интерес.

— Е, ще ми кажете ли името му?

Филаделфия се поколеба, без да знае защо. Тайрън беше разрушил мечтата й за общо бъдеще с Едуардо. И онова, което беше узнала от Маклауд, не променяше нищо в жаждата й за мъст. Този безскрупулен негодник не заслужаваше милост.

— Познавате ли някой си Тайрън?

Никога преди това не беше виждала такава рязка промяна в човешко лице. Устните на Маклауд се разтрепериха неудържимо, очите му за малко да изскочат от орбитите.

— Тайрън! Какво знаете за Тайрън?

Без да иска, тя отстъпи крачка назад.

— Той ви търси. Иска да ви убие.

— Откъде знаете всичко това? — процеди през зъби той и стисна болезнено китката й. — По дяволите, отговорете ми!

Филаделфия изохка от болка и се опита да издърпа ръката си.

— А аз си мислех, че вие трябва да ми отговорите, мистър Маклауд.

След няколко секунди мълчание Маклауд вдигна свободната си ръка и Филаделфия неволно се сви, за да посрещне удара. Вместо това той я блъсна далеч от себе си, тя политна и за малко не се удари в прозореца.

— Вие явно не знаете почти нищо, мила моя. Тайрън ли ви изпрати при мен? — Тя поклати глава, но той очевидно не й повярва и бръкна в чекмеджето на писалището си. — Разкажете ми всичко, мис Хънт, ако това изобщо е истинското ви име.

— Аз съм дъщерята на Уендъл Хънт — отговори тя с цялото достойнство, което й беше останало. — Съжалявам, че ви отнех толкова време. Сега трябва да си вървя.

— О, не! — възпротиви се той и извади от чекмеджето пистолет. — Вие имате информация за мен, която трябва да остане в тайна, така че не мога да ви пусна да си отидете. Ако сте изпратена от Тайрън, той ще ви чака. Ако отидете при него и му кажете къде съм, животът ми няма да струва пукната пара.

— Мистър Тайрън не принадлежи към приятелите ми — увери го спокойно тя. Докато говореше истината, нямаше от какво да се страхува. Маклауд прочете гнева в очите й и се засмя.

— Е, добре. Значи и вие сте негов враг и не работите за него. Сигурно много ви се иска да го ударите между краката, нали, мис Хънт?

Филаделфия се поколеба. Маклауд явно не беше човекът, за когото се представяше. В яростта си беше заприличал на Тайрън.

— Възможно ли е това?

— Колкото по-малко знаете, толкова по-добре. — Той размаха заплашително пистолета. — Вие трябва само да ме заведете при Тайрън, а аз ще свърша останалото. Твърде дълго чаках деня на разплатата и ето, че той настъпи.

Тя се взря с отвращение в светлите му очи.

— А ако не ви помогна?

Лицето му се разкриви в грозна усмивка.

— Искате ли да ви разкажа нещо за баща ви? Още от самото начало беше луд по Синята мадона много повече, отколкото Ланкастър и аз. Когато никой не се отзова на предложението ни, той го удвои. А след като узна, че при кражбата са били убити няколко индианци, отказа да вземе камъка. Каза ни, че в дълбините на синия топаз видял смъртна маска — никаква мадона.

Филаделфия си припомни обвинението на Тайрън и се почувства още по-потисната. Баща й наистина ли беше наел убийци? Защо и Маклауд, и Тайрън твърдяха едно и също, ако не беше вярно?

— Наистина ли очаквате да ви повярвам? — пошепна нещастно тя.

— Искате ли да чуете още? — попита учудено Маклауд. — Преди седем години узнахме, че бандитите, които бяхме наели да откраднат камъка на мадоната, са били издирени и безмилостно убити. Преди смъртта си те издали кой е купил безценния топаз. Естествено ние си мислехме, че в Съединените щати сме на сигурно място. Все пак събитието беше станало преди толкова много години, а след войната аз бях сменил името си. Миналата година обаче Ланкастър започна да получава заплашителни писма. Когато банката му фалира, той получи инфаркт и умря. Тогава не се замислихме и се оказа, че сме направили непростима грешка. Само ден, преди банката на баща ви да обяви банкрут, той ми изпрати телеграма. Враговете ни бяха открили. Това се потвърждава от писмото, което ми показахте преди малко.

Филаделфия сведе отчаяно глава, но мъжът продължи безмилостно:

— Тайрън доведе баща ви до банкрут. Той преследва и мен. А щом узнае коя сте, ще подгони и вас.

— Той вече знае — отвърна с глух глас тя.

— Велики боже! Кажете къде да го намеря! Иначе ще убие и двама ни!

Филаделфия престана да го слуша. Узна всичко, което й трябваше. Истината тежеше на душата й като олово. От чиста алчност баща й беше причинил смъртта на невинни хора и беше извършил светотатство, като беше откраднал една реликва. Когато го изобличиха, извърши самоубийство, завладян от срам и чувство за вина, и остави дъщеря си съвсем сама във враждебния свят. Едуардо я беше предупредил, че истината ще й причини огромна болка. Защо не го бе послушала…

Без да обръща внимание на крясъците на Маклауд, тя хукна към вратата. Дали щеше да я застреля в собствената си кантора, разположена точно над борсата? И да го направеше — какво от това? В този момент не виждаше смисъл да продължи да живее.

Но изстрелът така и не прозвуча. Филаделфия слезе тичешком по стълбите и се озова отново под яркото слънце на Луизиана.

 

 

Стиснал в ръката си камшик за езда, Тайрън прекоси двора на къщата си и забърза нагоре по задната стълба. Часове наред беше претърсвал града за Филаделфия — за да узнае при завръщането си от Пулет, че тя е в стаята си и си събира багажа. Побеснял от гняв, той удари камшика в ботуша си, после го захвърли през парапета.

Беше започнал деня с хиляди планове. Искаше да замине с Филаделфия нагоре по Мисисипи, да отседнат в Мемфис или Сейнт Луис, да започнат нов живот. Той имаше достатъчно пари, щеше да й купи прекрасен дом. А след това откри, че тя е изчезнала.

Спря в галерията и пое дълбоко въздух. И друг път беше изпитвал луд гняв, но никога примесен с такова дълбоко вълнение. Ако този неразумен копнеж по Филаделфия не беше любов, поне трябваше да граничи с нея.

Това признание го уплаши до смърт. След мъчението, което преживя, докато подслушваше любовната игра между Филаделфия и Едуардо, беше лежал буден цяла нощ, опитвайки се да обуздае желанието си да притежава тази жена. Цяло чудо, че не беше убил и двамата…

Вероятно той обичаше Филаделфия от онзи миг през нощта, когато беше нарекъл баща й подлец и страхливец. Неверие и ужас белязаха прекрасното й лице и изведнъж тя стана толкова крехка, толкова ранима… И събуди в душата му обезпокояваща нежност.

Тази жена беше разбъркала целия му свят. Тя будеше в сърцето му неканени чувства, затова беше по-опасна дори от куршум. Изведнъж беше започнал да мисли за бъдеще, което преди му се струваше глупаво и жалко. Трябваше непременно да се отърве от тази треска. Начинът беше само един.

Без да почука, той блъсна стъклената врата към стаята й и тя се удари в стената с оглушителен шум. Филаделфия вдигна глава без изненада и уплаха, и това разпали още повече гнева му.

— Къде бяхте, по дяволите?

Без да бърза, тя сгъна една копринена фуста и отговори:

— Знам всичко за Синята мадона.

Този отговор го изуми, но лицето му остана неподвижно. Не се заинтересува от кого беше получила тази информация. Който и да беше, вероятно Едуардо — той не й беше попречил да се върне в къщата му. Сега това беше най-важното.

— Какво знаете?

— Че баща ми е възложил на бандити да откраднат синия топаз — отговори с уморен, отслабващ глас тя. — При това са били убити невинни хора и е било извършено светотатство.

— А какво узнахте за Таварес?

— Нищо.

— Човекът, който ви уведоми, не каза ли, че родителите му са били убити от бандитите?

Като видя стъписването в очите й, той прокле решението си да издаде тайната на Едуардо. Любовта и към бразилеца щеше да пламне отново, подсилена от съчувствието. А може би не — ако научеше края на историята.

— Следващия път, когато го видите, трябва да го попитате за белезите му. За тях трябва да благодари на баща ви. Бандитите изнасилили и убили майка му, после го окачили на едно дърво и започнали да го бичуват, за да принудят баща му да разкрие скривалището на Синята мадона. Когато бащата рухнал и изпълнил искането им, те прерязали гърлото му. Едуардо сам трябваше да ви разкаже историята си, ако не беше такъв страхливец.

— О, господи… — прошепна безсилно тя и затвори очи.

— Всъщност вие изобщо не го познавате.

— Аз не познавам никого. Дори себе си. — Тя го погледна, без да го вижда. — Днес бях при Маклауд.

— Dios mio! — изкрещя той и я сграбчи за раменете. — Какво му казахте?

— Че го търсите.

— Кой е той? — Тайрън я разтърси немилостиво. — Кажете ми или ще ви изтръгна истината с бой!

— Не се съмнявам. — Тя го погледна с безразличие. — Въпреки това ще мълча. Хайде, убийте ме, какво чакате!

Обзет от страх пред собствения си гняв, Тайрън я пусна.

— Мразя мъчениците! Жалкият ви живот изобщо не ме интересува! — Погледът му потъмня от желание. — Искам само вас.

Когато я грабна брутално в прегръдката си, тя не се възпротиви. Почти не усети целувката му. Не усети и ръцете, които разкъсаха корсажа на роклята й и започнаха да милват голата кожа. Борческият й дух беше угаснал. Остави го да я завлече до леглото и легна под него, без да се брани. Вкуси кръвта на устните си, усети горещата му уста на шията си, плъзгането на жадните му пръсти по гърдите й, прикрити само от тънката долна риза. Чу дрезгавия му глас да я призовава към съпротива. Тази постигната без усилия победа не го задоволяваше. Но тя беше твърде уморена, твърде болезнено засегната, за да се съпротивлява.

Той обхвана лицето й с две ръце.

— По дяволите, бори се с мен! — заповяда той. — Крещи, ритай, блъскай! Само не се дръж така безразлично!

— И защо да се отбранявам? — пошепна уморено тя. — За да се почувствате в правото си да ми причините още по-силна болка, нали?

Тайрън се изправи и я погледна уплашено. Точно така — той искаше да я накаже. За любовта й към Таварес. Зарови пръсти в косата си и я дръпна силно. Премести се към края на леглото и започна да ругае задъхано на креолски френски и испански.

Извърнала лице, Филаделфия лежеше и го слушаше. Не смееше да се помръдне, защото се боеше, че всяко движение би могло да го предизвика да продължи изнасилването.

— Кой е Маклауд?

Тя чу ледения подтон в гласа му и се запита дали беше победил желанието да я изнасили.

— Защо искате да знаете?

— Вече знаете защо Едуардо предприе този поход на отмъщението. Той е положил клетва да намери Маклауд. Това не е ли причина да ми кажете къде да го намеря?

— Едуардо иска да унищожи мъжете, които са виновни за смъртта на родителите му. Вие обаче искате да убиете Маклауд. Защо?

— Ако очаквате да ви разкажа сантиментална история като тази на Едуардо, трябва да ви разочаровам.

— Тогава сте платен убиец.

Тайрън се ухили и скочи от леглото.

— И какво от това?

— Наистина ли убивате хора, за да печелите пари? — Никога не беше виждала толкова студена усмивка.

— Понякога го върша от чисто удоволствие.

Той видя ужаса в очите й и изпита благодарност, че лъжата беше улеснила решението му да отвърне поглед от прекрасните й разголени гърди. Никога вече нямаше да я докосне. Но трябваше да й зададе още един въпрос — макар че не искаше да чуе отговора.

— Още ли го обичате?

— Да, но това няма значение. Той никога няма да се върне при мен.

В гърдите му запари нещо особено, неизпитвано досега. Какво ли беше? Гняв? Ревност? Не — колкото и да беше чуждо на същността му, той разпозна това чувство. Съзнание за вина, угризения на съвестта. Беше очаквал отговора на Филаделфия — но не и обвинението в гласа й. Таварес беше влюбен до полуда в това момиче и приятелят му разбра това в мига, когато пристигна в Саратога. Заради Филаделфия Едуардо беше готов да престъпи скрепената с кръв клетва — това нарани дълбоко гордостта на Тайрън. Затова той се опита да раздели двамата влюбени, първо в Саратога, после тук в Ню Орлиънс. Но не очакваше, че самият той ще се влюби като хлапак във Филаделфия…

Какви глупави мисли. Тя и без това не беше жена за него. Мъже като него не бяха подходящи за любов. Тази болка щеше да се разсее и много скоро той щеше да забрави Филаделфия Хънт. Или поне така се надяваше. А дотогава щеше да се бори с любовната мъка с единственото чувство, което го беше опазило жив — омразата.

Когато отново я погледна, в очите му имаше само студенина.

— Питам ви още веднъж. Не искам да ви причиня болка, мис Хънт. Но ще напусна тази къща само когато ми кажете под какво име се крие Маклауд.

Не беше нужно да посяга към нея. Този път говореше съвсем сериозно и тя го разбра.

— Макхю. — Когато той се запъти към вратата, тя скочи и се опита да прикрие гърдите си с разкъсаната рокля. — Какво, възнамерявате?

Тайрън натисна бравата и едва тогава се обърна към нея.

— На ваше място не бих изпитвал угризения на съвестта. Защо да се измъчвате напразно? — Обърна се и излезе, без да каже нищо повече.

 

 

Слънцето залезе кървавочервено на хоризонта и Филаделфия се запита дали този цвят беше поличба. Не помнеше откога седеше на стола до вратата и се вслушваше в стъпките на Тайрън, който се разхождаше неспокойно по стаята си. Защо не беше отишъл да намери Маклауд? Най-сетне тя проумя на какво се дължеше забавянето му. Убийство се вършеше най-лесно под закрилата на мрака. Преди няколко минути бе чула гласа му, заповед да оседлаят коня му. Щом той напуснеше къщата, щеше да излезе и тя.

Когато Тайрън излезе в галерията, тя видя колана с пистолетите на хълбоците му. Лицето му й се стори студено, почти нечовешко. Въпреки задушната горещина в стаята, тя потръпна от студ и скръсти ръце пред гърдите. Той мина безмълвно покрай стаята й и слезе по стълбата.

Тя го чу да свирка за коня си. Само след секунди по плочките на вътрешния двор прозвуча тропот на копита, който се насочи навън.