Лора Паркър
Прелъстена (3)

3

— Бихте ли ми подали картофите, мила? — помоли мисис Уотсън и се усмихна весело на Филаделфия. — Вземете си още нещичко. Когато мъжът погледне жена си, много обича да види пълни бузки, нали, мистър Милър? — обърна се тя към джентълмена отляво.

— Разбира се, мадам! — Мистър Милър закима усърдно с голямата си, почти гола глава, после огледа изпитателно Филаделфия. — Освен това мъжът търси нещо, което да му напълни ръцете.

Филаделфия предаде без коментар варените картофи на съседката си. От три дни се хранеше с другите обитатели на пансиона — преживяване, което все повече я изнервяше.

— Дайте ми още едно парченце от тази великолепна шунка, мистър Джоунс — помоли мисис Уотсън мъжа, който седеше насреща й, и го дари със сияеща усмивка. По-скоро невзрачната закръглена жена с искрящи сини очи беше неоспоримата любимка на всички гости от мъжки пол, защото непрекъснато флиртуваше. — Знаете ли, мистър Уотсън често отбелязваше, че шунката трябва да прилича на женски устни — нежни, влажни, с розов блясък.

Отвратена, Филаделфия остави вилицата си. Глупостите на дебеланата накараха двамата търговски представители, отседнали в пансиона само за една вечер, да избухнат в луд смях.

— Колко удачно се изразявате, мисис Уотсън — похвали я великодушно мистър Джоунс. — Не мислите ли и вие така, мис?

Филаделфия измери с леден поглед съседа си, който й намигна весело. Преди да е успяла да се удържи, тя отговори:

— Намирам подобни разговори по-скоро за вулгарни.

Мисис Уотсън изохка възмутено.

— Какво си позволявате, млада госпожице!

— Съжалявам. — Неспособна да издържи на неодобрителните погледи, Филаделфия стана. — Но не съм в състояние да сравнявам храната си с женската анатомия, защото си развалям апетита. Извинете ме. — Тя хвърли салфетката на масата си и напусна трапезарията.

— Какво дръзко младо момиче! — изсъска зад гърба й мисис Уотсън. — И като си помисля, че някога беше от висшето общество…

— Беше? — повтори с интерес мистър Милър. — Какво искате да кажете?

Докато вървеше към вестибюла, Филаделфия чу как мисис Уотсън започна да разказва историята на баща й. Обзета от гняв, тя понечи да се обърне и да й поиска сметка, но като видя с какъв жаден интерес слушаха двамата мъже, се отказа. Ако сега направеше сцена, щеше да даде нов материал за клюки. И без това я болеше все повече от хапливите коментари и злобния шепот, които звучаха зад гърба й.

Тя изкачи неохотно стълбата към малкото си жилище. Вече мразеше стаята си дори повече от общите хранения — денем прекалено топла, нощем прекалено студена. Миришеше на пепелта от последната зима, на стара прах и плесен. Когато се чувстваше особено зле, тя си въобразяваше, че усеща дори миризмата на пот от някогашните й обитатели. Но това жалко помещение беше единственото й убежище.

Търгът беше донесъл повече от три пъти от очакваната сума, но съдът веднага конфискува всички пари под предлог, че Филаделфия няма право да задържи нито един цент, докато не покрият всички дългове. Тя нямаше да получава дори скромната месечна издръжка, която й бе обещал адвокатът. Беше изключено да оспори съдебното решение, тъй като другите партньори в катастрофалното капиталовложение, което доведе до банкрута на банката, бяха останали анонимни и следователно недосегаеми. Както предполагаше адвокатът, баща й беше станал жертва на заговор. За съжаление нямаха доказателства, а спекулациите не помагаха.

Филаделфия помнеше много добре колко загрижен беше баща й през последните дни. Даже твърдеше, че го преследват, и споменаваше стари духове, излезли от гробовете си, за да го измъчват. Тя го попита какво има предвид, но той я дари с ослепителната усмивка, която тя помнеше от детските си години и която означаваше: ти си твърде млада, за да разбереш тези неща, ти си добре закриляно дете, предпазено от черната страна на живота. Ала усмивката не стигна до очите му. С всеки ден се затваряше все повече в черупката си. След вечеря бързо се оттегляше в библиотеката. Филаделфия не знаеше нищо за сделките му. Любовта, с която я даряваше, се усещаше само в редките мигове, когато си позволяваше малко свободно време. Баща й никога не говореше за професионалните си проблеми. Ако онази вечер й беше намекнал нещичко, което да я поведе по следите, да й позволи да докаже невинността му… Може би тя щеше да успее да го спаси — и него, и себе си.

Филаделфия потрепери и затвори очи. Миналата нощ беше сънувала, че я продават на търг като най-ценната вещ от колекцията на Уендъл Хънт. Поне така я нарече един от аукционерите и добави, че тя представлява прекрасно развлечение, почивка от реалностите на живота. Нима не беше означавала за баща си повече от любим предмет на изкуството? Тази мисъл я засрами. Дали той щеше да се разочарова от нея, както тя самата бе разочарована от себе си?

След една седмица трябваше да плати наема. А заради скандала, в който беше замесено името й, не можеше да си потърси работа. Едва след като нещата се позабравеха, можеха да й дадат някое място като учителка. Филаделфия изхълца и бързо затисна устата си. Не искаше да работи, не искаше да се тревожи за бъдещето си, искаше предишния си безгрижен и весел живот. Но не можеше дори да се надява.

На гроба на баща си бе обещала да намери мъжа или мъжете, които бяха отговорни за фалита му. Инстинктът й подсказваше, че в писмата ще намери важни указания, и в същото време я съветваше да пази тайната, докато научи нещо повече. Но ако скоро не станеше чудо, тя щеше да се озове в приюта за бедни. Неспособна да потисне хълцанията си, тя отвори вратата и влезе бързо в стаята си.

— Сеньорита Хънт! — Филаделфия извика и се отдръпна. До малката масичка, където пишеше и пиеше чай, стоеше сеньор Таварес. Веждите му бяха високо вдигнати. — Какво не е наред?

— Аз… вие ме изненадахте — заекна тя и бързо преглътна сълзите си.

— Но вие сте плакала — възрази той и й подаде кърпичката си.

— Не съм! — извика сърдито тя и отблъсна предложената кърпичка. Не можеше да се разголи пред този загадъчен мъж, не можеше да си позволи да покаже колко е слаба.

Той я измери със скептичен поглед, но не настоя.

— Е, може би съм се излъгал. Ами ако в окото ви е попаднала прашинка? Ще позволите ли да видя?

— Не е нужно — отвърна тя и пое дълбоко дъх.

— Настоявам! — Когато Филаделфия понечи да мине покрай него, Едуардо й препречи пътя. — Не се бойте, аз съм много сръчен и няма да ви заболи. — Той вдигна нежно брадичката й. — Елате тук, под светлината… Да, така е добре.

Щом се наведе над нея, Филаделфия забрави съпротивата си и се взря като омагьосана в атрактивното бронзово лице. Дълги тъмни ресници обрамчваха черните очи. Наистина ли умееше да прониква дълбоко в човешката душа, както намекваше погледът му?

— Ами да, има нещо… — Той изтри следите от сълзите й с крайчеца на кърпичката и добави с развеселена усмивка, която свидетелстваше за непоклатимо самочувствие: — За в бъдеще трябва да бъдете по-внимателна, сеньорита, за да не повредите прекрасните си топазени очи.

— Благодаря ви. — Когато той я пусна, тя избяга в другия край на стаята, защото близо до него не й достигаше въздух — по необясними причини. След секунди си припомни въпроса, който трябваше да зададе веднага. — Какво правите тук?

— Чакам ви.

— Много добре знаете какво имам предвид.

— О, да. Почуках и като не получих отговор, отворих и влязох. Видях, че не сте в стаята, и реших да почакам.

— Бях долу на вечеря. Не биваше да влизате в стаята ми без разрешение.

— Права сте — призна той и отново се усмихна. — И нямаше да вляза, ако се бяхте сетили да заключите вратата си. — Челото му се смръщи. — Явно не сте свикнала да се грижите за себе си, сеньорита. Запомнете думите ми: никога вече не оставяйте вратата си незаключена. Може би следващият гост няма да влезе с толкова добри намерения като мен.

Каква слаба утеха, помисли си горчиво Филаделфия. Този дързък, нагъл тип изобщо не приличаше на надежден защитник. Тази вечер носеше елегантен костюм с кадифена яка и копринени ревери. Отличната кройка, която насочваше погледа към добре оформеното тяло, явно не беше американска. Но не само това показваше чуждоземния му произход. Копчетата на бялата копринена жилетка и ризата бяха диамантени, не обичайните перлени. Вместо висока, колосана кръгла яка, беше вързал на шията си бяло шалче, а иглата, която го държеше, беше украсена с огромен сапфир, заобиколен от диаманти. Контрастът между ослепителнобелия лен и тъмната кожа подчертаваше необикновения профил и хипнотичните очи. В тази стая той изглеждаше още по-чужд и далечен. За да прекъсне потискащото мълчание, тя отбеляза:

— Вие сте странен човек.

Едуардо я погледна объркано.

— Какво означава това?

— Чужд. Необичаен.

След няколко секунди размисъл той отвърна:

— Бих предпочел да ме наречете привлекателен.

Филаделфия смутено отмести очи. Той май се опитваше да флиртува! Хари никога не беше флиртувал с нея. Бившият й годеник беше сериозен младеж. Ала този непознат явно се забавляваше от всичко, което ставаше в живота му. Е, с нея нямаше да има късмет. Тя не искаше да флиртува — камо ли пък с него.

— Ако си спомням добре, бях ви попитала какво правите тук.

Едуардо се засмя и я покани да седне.

— Искам да ви покажа нещо, което може би ще разсее съмненията ви относно моите намерения.

— Както вече казах, аз не се интересувам от предложенията ви. Освен това присъствието ви в стаята ми е нежелано. Не съм свикнала да приемам непознати мъже насаме.

— Трябва ли да си губим времето с тези старомодни правила? — попита разочаровано той. — Повярвайте, не съм хвърлил око на добродетелта ви. — Когато Филаделфия изсъска възмутено, той избухна в тих смях. — Явно срещу обидите не сте така добре имунизирана както срещу ласкателствата.

Щом не можеше да се отърве от него, трябваше да го изслуша. Тя приседна на ръба на креслото и вирна брадичка.

— Давам ви пет минути, сеньор Таварес.

Той се запъти към леглото й и тя най-сетне забеляза ковчежетата за скъпоценности, които беше наредил там. Мъжът посегна към една доста голяма кутия, върна се при нея и вдигна капака.

Филаделфия затаи дъх. Като дъщеря на баща си тя беше виждала множество красиви накити — но никога не й беше попадала толкова внушителна огърлица, съставена от тежки медальони с езически знаци. В средата на всяка плочка блестеше топаз с големина на палец. По краищата на плочките висяха синджирчета, украсени с аметисти и златни капки, в които бяха оковани рубини. Филаделфия не успя да скрие учудването си. Този бразилец ставаше все по-загадъчен.

— Невероятно красив накит… Ваш ли е?

Вместо да отговори, Едуардо Таварес затвори кутията, остави я на леглото и й донесе друга, тясна и дълга.

— Вероятно ще пожелаете да видите и това…

Върху бял сатен лежеше златно колие в испански стил, широко около четири сантиметра, обсипано с фасетно шлифовани камъни, блестящи като диаманти, но светлосини.

— Какви са тези камъни? — попита смаяно Филаделфия.

— Сини топази. — Той проследи с усмивка как тя докосна със страхопочитание един син камък. — Напомнят за летен ден, когато маранята трепери над полята, слънчевата светлина пари болезнено очите и небето грее яркосиньо.

— От вашите мини ли са? — Тя погледна в лицето му, твърде близо до нейното.

Едуардо не отговори и този път. Вместо това сложи колието на шията й и кимна доволно.

— Вие сте създадена точно за такива накити, сеньорита. — Той вдигна косата на тила й и закопча колието. После и донесе ръчното огледало от скрина.

Филаделфия го вдигна и едва не извика от възхищение. Въпреки слабата светлина сините топази изпускаха небесен огън.

— Не мога да си представя нещо по-красиво.

— О, можете, сеньорита, защото притежавате талант да омагьосвате хората. Само трябва да си послужите с фантазията си.

Изведнъж очите й потъмняха.

— Ако това беше истина…

— Какво желаете? Нови рокли? Пари? Още скъпоценности?

— Единственото, което искам, е да докажа невинността на баща си — отговори бавно тя. — Но първо трябва да изплатя всеки цент, който той уж е пропилял безразсъдно. И щом истината излезе наяве, ще се моля кредиторите му да се задавят с всички тези пари.

В решителния й поглед Едуардо прочете непоколебима убеденост в невинността на баща й и усети как помежду им се издигна непреодолима бариера — или се разпростря минно поле.

— Ами ако онова, което смятате за истина, се окаже лъжа?

Филаделфия тръсна глава.

— Защо казвате това? Не се ли интересувате от истината?

Мъжът вдигна рамене и отстъпи малко назад. При мисълта, каква мъка щеше да й причини реалността, изпита нарастваща неловкост.

— Е, поне тези скъпоценни камъни са истински.

— Тогава трябва веднага да ви върна накита — реши тя, откопча колието и му го подаде. — Много благодаря, че ми го показахте.

Ала Едуардо не го взе, даже сключи пръстите й около него.

— Ами ако изпълня поне част от желанията ви? Ако заплащам услугите ви? Така ще можете да погасите дълговете на баща си.

Филаделфия пребледня. Пари за услугите й? Затова ли беше дошъл? За да я заслепи със скъпоценности? Нима си въобразяваше, че тя е толкова обедняла и отчаяна, че ще падне толкова дълбоко? Опита се да изтръгне ръката си, но той я задържа в желязна хватка.

— Пуснете ме! Аз не съм леко момиче!

Едуардо се подчини веднага.

— Аха, вие си помислихте, че си търся любовница. Нищо чудно, че се чувствате засегната. — Челото му се смръщи неодобрително. — Нали ви казах: искам само да ми помагате да продавам накитите. — Той въздъхна, върна се до леглото и вдигна тежката златна огърлица, която й бе показал в началото. — Този накит е изработен преди стотици години. Индианците от Амазонка са го направили за една португалска кралица. Сега се продава — готов съм да го дам на всяка дама в Чикаго, която може да ми плати достатъчно.

— Огърлицата е великолепна, но според мен е прекалено разкошна. Жена, която не произхожда от кралско семейство — а такива са повечето американки, — не може да си го позволи.

Едуардо махна пренебрежително. Беше очаквал подобен аргумент.

— А ако не бяхте американка, а обедняла френска аристократка? Дошли сте в Америка, за да забравите стореното ви зло, за да заличите спомена от загубата на семейството си — главно на баща си, който е загинал от вражеска ръка. Ако тази огърлица е единственото, което ви е останало от легендарната сбирка на семейството ви? Ако сте принудена да се разделите с нея, за да можете да живеете? Но сте готова да я продадете само на човек, който цени стойността на този благороден накит също както са я ценили родителите ви!

Филаделфия затвори за миг очи, измъчвана от съмнения.

— Подигравате ли се с мен?

— В никакъв случай — отговори почти сърдито той. Когато се наведе над нея, в главата й остана само една мисъл — този мъж е красив като греха. Но не можа да разбере защо внезапно й се дощя да му вярва. Изпълнена със страх и непозната досега възбуда, тя попита:

— Какво всъщност искате от мен?

Усмивката му замая сетивата й.

— Вие притежавате таланта да сънувате наяве, да внушавате на хората неща, които не могат да видят с очите си. Сега ви предлагам шанс да се възползвате от този божи дар. Ако ми помогнете да продам скъпоценностите, които съм донесъл, ще ви дам половината от печалбата. Е, почтена ли е сделката? Можете ли вече да вземете решение?

Омайващият глас унищожи страха, но не и съмненията на Филаделфия.

— Не, това е лудост. Ако се съглася да продавам накитите ви, ще ме заклеймят като проститутка и ще ме изхвърлят завинаги от доброто общество. Не мога да го направя.

— Не можете или не искате? — попита спокойно той и се изправи.

— Никога не бих позволила да ме забъркат в измамни сделки.

Едуардо се усмихна и на лявата му буза се вдълба трапчинка.

— Според мен всяка жена гори от желание да притежава накит, който е видяла на шията на друга. Наречете го завист или алчност. Вие сте красива млада дама и всяка жена ще пожелае накитите, които носите. Ние ще ги продадем и по този начин ще изпълним съкровените желания на жените, които копнеят за красотата на другите.

Смаяна от тези аргументи, Филаделфия потърси удачни думи за отговор.

— Това… това е нечувано. Според мен е дори незаконно.

Едуардо равнодушно остави колието със сини топази в продълговатата кутийка.

— Простете, че загубих времето ви, сеньорита. Очевидно съм ви преценил погрешно.

Макар да знаеше, че не бива да го предизвиква, Филаделфия не се удържа и попита:

— До каква степен?

Мъжът отново вдигна рамене — навик, който винаги придружаваше гневния тон.

— Сметнах ви за смела млада дама, която обича приключенията и е готова на всичко, за да постигне целта си.

Изненадата й беше пълна. Наистина ли беше видял тези качества у нея? Баща й никога не би подкрепил подобни черти на характера. А и тя самата изобщо не се чувстваше жадна за приключения. И все пак — внезапно я обзе желание да докаже смелостта, която сеньор Таварес очакваше от нея. Може би той беше спасителят, за когото беше молила всемогъщия… Не, това беше повече от съмнително. С омайващата си, мъжествена красота той приличаше по-скоро на дявол, отколкото на ангел-хранител.

— В случай че… реша да обмисля предложението ви, трябва да ми обещаете, че няма да прекрачвате границите на законността.

— Разбира се, че не — отговори той със съмнителна бързина.

— И трябва да ми дадете свободата да прекъсна по свое усмотрение тази… тази делова връзка.

В продължение на няколко секунди мъжът я гледаше втренчено.

— Ако приемете предложението ми, вие ще се опитате да осъществите друга своя цел, която няма почти нищо общо със сегашното ви затруднено положение, прав ли съм?

Сега Филаделфия вдигна рамене — жест, който не й подхождаше.

— Аз имам нужда от своя процент от сделката, сеньор. И няма да се откажа от него, докато се движим в границите на закона.

Тържествуващата му усмивка някак не се връзваше с незначителната победа, която бе извоювал, и Филаделфия отново изпита подозрение. Ала преди да е успяла да размисли, той извика:

— Уговорихме се! — И за нейна изненада й подаде ръка, както правеха помежду си упоритите търговци, сключващи сделки за милиони. Тя отговори колебливо на ръкостискането му. — По този начин подпечатваме партньорството си, сеньорита.

— Нашето партньорство… — повтори с пресекващ глас тя. Доброволно ли бе взела решението си, или този внушителен мъж я бе омагьосал? Защо я нарече смела авантюристка? И защо тя се чувстваше лекомислена и възбудена като ученичка? Въпросът имаше лесен отговор. Защото беше достатъчно глупава да се хване на въдицата му. Да си загуби ума по това невероятно красиво лице.