Лора Паркър
Прелъстена (11)

11

В тъмния партер звуците на китарата се чуваха съвсем слабо. Но и това й беше достатъчно. Като търсач на съкровище, подушил следата, тя се остави на музиката да я отведе в библиотеката и видя, че стъклената врата към терасата е отворена. С вечерния въздух в помещението влизаха толкова прекрасни звуци, че сърцето й се сви. Не биваше да пречи на Едуардо. Но не можеше другояче, трябваше да отиде при него.

Той седеше на парапета извън светлия кръг, който образуваха свещите от библиотеката. Бялата му риза светеше под последните отблясъци на слънчевия залез. С отворена яка, тя разкриваше мускулестия му врат. Тя си припомни, че още при първата им среща беше забелязала тази екзотична, мъжествена красота. Дори ако беше съдено тази среща да остане единствена, тя щеше да запомни завинаги първото си впечатление.

Откакто го познаваше, тя игнорираше всички призиви на разума и приличието. Нито веднъж не се беше запитала защо. Това не беше свързано със скъпоценностите, нито с дълговете на баща й, камо ли с маскарада, който за известно време й бе позволил да забрави, че е останала съвсем сама на света. Не от любопитство го бе последвала в Ню Йорк и не защото нямаше друга работа, а защото искаше да бъде с него.

— Ти ли си, menina? Ела при мен!

Гласът му я изненада. Много скоро разбра как беше забелязал присъствието й. Макар че не беше посмяла да престъпи прага — сянката й се беше очертала в светлинния кръг като тъмен силует. Тя събра цялата си смелост и излезе в нощта.

Без да прекъсва свиренето си, Едуардо продължи тихо:

— Мислех, че си болна. Вероятно несръчните ми опити да свиря на китара са смутили почивката ти? Сигурно си дошла, за да хвърлиш по главата ми някоя стара обувка…

Филаделфия се усмихна. Мъжът насреща й знаеше, че свири наистина майсторски, но като малко момче жадуваше да чуе похвалата й.

— Ти си отличен китарист.

— Сериозно ли говориш? — Усмивката разкри снежнобелите му зъби. — Учил съм музика в Лисабон.

— Наистина ли?

— Изненадва ли те това?

— Обикновено музика учат само жените.

— О, да, американките учат арфа, цигулка или пиано — американците стрелят, яздят, играят покер. В моята страна мъжете владеят и едното, и другото. Но ние сме доста изостанали.

— Виж, не исках да прозвучи като критика…

— Няма нищо, ти просто не знаеш как стоят нещата и аз го приемам. — Макар че укорът я засегна, тя не реагира. Явно го бе обидила. Но когато се обърна неохотно към вратата, той извика:

— Къде отиваш? Нощта е прекрасна, а твоето присъствие само ще я подслади.

Филаделфия се обърна колебливо.

— Не искам да ти преча. Всъщност слязох само за да ти кажа колко прекрасна е музиката ти.

— Тогава седни при мен и ще свиря за теб. Това би ли ти харесало?

Филаделфия засия като дете, което е било наругано и после са му подхвърлили бонбонче за утеха.

— О, да — отговори незабавно тя и се настани на парапета на известно разстояние от Едуардо Таварес.

Той обясни, че първо ще й изсвири бразилска народна песен. Простият ритъм я накара да залюлее крака.

— Тази песен няма ли текст?

Той кимна и запя. Очевидно не се срамуваше от гласа си, защото пееше с пълно гърло. При това се взираше неотстъпно в лицето на Филаделфия. Тъмните му очи святкаха и тя имаше чувството, че ако й преведе португалските думи, ще се изчерви. Когато отзвуча последният акорд, той скочи от парапета.

— Танцувай за мен, menina!

Филаделфия поклати смутено глава.

— Не мога.

— О, разбира се, че можеш. Всяка жена знае как се танцува. В детството си много обичах да гледам как танцуваха жените от родното ми село. Всички обичаха да танцуват, все едно млади или стари, красиви или грозни, дебели или тънки. Танцуващите жени винаги се чувстват красиви. Ела, ще ти покажа. — Той засвири нова мелодия и раздвижи краката си в такт. — Следвай ме!

Филаделфия го наблюдаваше, неспособна да преодолее плахостта си. Изведнъж китарата замлъкна.

— О, не, моля те, не преставай!

— Щом има музика, трябва да има и танци — заяви той като строг учител.

— Е, добре — въздъхна тя и се плъзна от парапета. — Но те предупреждавам, че съм ужасно несръчна. Опитвам се да направя нещо, но краката не ме слушат.

— Тогава не мисли, само чувствай. — Едуардо засвири балада, мека мелодия в бавен, изкусителен ритъм. — Трябва да усетиш музиката в стъпалата си, в сърцето и душата.

Когато пристъпи близо до нея, тя разбра, че този мъж няма да й позволи да избяга от предизвикателството в очите и усмивката му. Но тя не искаше да бяга. Да танцува за този мъж… неустоимо привлекателна мисъл.

Ала плахостта все още й пречеше. Как да се движи грациозно, след като той я гледаше с такова очакване? Очевидно той отгатна причината за колебанието й, защото се запъти към другия край на терасата.

— Затвори очи, menina, и слушай звуците на китарата. Ще видиш как краката ти сами ще започнат да танцуват.

Тя послуша съвета му и сведе клепачи, засрамена и в същото време възбудена от желанието си да усети музиката в тялото си. Вслуша се съсредоточено в свиренето му и зачака чувството, което той бе описал. Вместо това си представи всички подробности на невероятната ситуация. Тя стоеше на тъмната тераса, сама с почти непознат мъж, облечена с нощница и тънък халат. Сега трябваше да бъде в леглото си, скрита под завивките… Ако музиката не беше толкова изкушаваща, тя нямаше да остане тук — и да се чувства като глупаво дете.

Пръстите му сякаш дразнеха струните на китарата и подръпваха нощницата на Филаделфия като вятъра, който духаше откъм реката. Постепенно се събуди желанието й да се залюлее в такт като нежно цвете. Чувстваше се сигурна зад мрака на спуснатите си клепачи, изпълваше я нарастваща самоувереност. Задвижи се, в началото колебливо, после все по-уверено.

Едуардо следеше стъпките й с тържествуваща усмивка. Точно така, повтаряше си той, така трябва. Продължавай, сладката ми, краката ти разбират ритъма и не е нужно да ги гледаш, за да знаеш, че правят точно каквото трябва.

— А сега трябва да усетиш мелодията в ръцете си — проникна от сянката гласът му и той ускори темпото. — Не се бой, menina. Трябва да приемеш музиката с цялото си тяло.

Възхитена от това ново преживяване, тя се усмихна и започна да танцува. Ръцете и краката й се движеха независимо едни от други, събрани единствено от музиката. Неговата музика я възвисяваше към царството на ощастливяващи емоции и будеше прекрасно усещане за свобода. В същото време тя разбираше, че не е свободна, а пленница на замайващите чуждоземни мелодии.

Едуардо удари последните акорди и се запъти бавно към Филаделфия. Чувстваше се привлечен към нея като с магия и се надяваше, че няма да я уплаши. Тя спря точно пред него, все още със затворени очи и тайнствена усмивка на устните. Сръчните му пръсти бързо измъкнаха фуркетите от косата й и разкошните къдрици нападаха по раменете й.

Филаделфия отвори очи и срещна хипнотичния му поглед. В първите минути си пожела и повярва, че той ще я целуне. Но той само я дари с момчешката си усмивка, при която на бузите му се вдълбаваха трапчинки.

— Ти си жена — проговори на португалски той. — И знаеш как се танцува.

Макар че не разбра думите, тя чу похвалата в гласа му и се окуражи още повече.

За да не прибързва, той отстъпи назад и поде нова мелодия.

— Ще танцуваме ли заедно, сеньорита? — предложи той и се поклони. Направи няколко прости стъпки и й кимна, че трябва да повтори движенията.

Тя се подчини без колебание и излезе от такта само веднъж. Одобрителната му усмивка беше като прекрасен подарък, по-скъп от перли. Въртеше се в същия ритъм като Едуардо, свеждаше горната част на тялото си в една или друга посока. Докато краката й в меки пантофи се носеха безшумно, неговите токове потракваха отчетливо по плочките на терасата.

Винаги когато й обръщаше гръб, тя впиваше жаден поглед в тялото му. Никога не беше виждала толкова гъвкав, грациозен мъж. Хълбоците в тесния панталон се движеха толкова изкусително. Тънкият плат не беше в състояние да скрие играта на силните мускули.

Едуардо държеше китарата в ръце като женско тяло и музиката, която изтръгваше от струните, сгряваше кръвта и сърцето й. Несъзнателно тя задвижи хълбоците си в същия такт като него, сякаш тялото й бе разбрало интимния ритъм, който не принадлежеше към танца, а беше част от очакваното чувствено удоволствие.

Когато той срещна учудения й, възхитен поглед, тя веднага изпадна в смущение. Бузите й се обагриха в кървавочервено. Устата й изведнъж пресъхна. Но мъжът се засмя тихо, успокояващо.

— Колко бързо свикваш с ритъма на моята родина, menina! Някой ден трябва да те отведа в Бразилия. Но засега ще се задоволим с музиката и танците. Ела, да танцуваме заедно!

Тя затвори очи и отново се понесе в ритъма на замайващите звуци, фантазията й рисуваше изкусителните движения на хълбоците му, тя ги усещаше с чувствителната си кожа и нервите й започнаха да вибрират.

Изпълнена със страх от тези нови усещания, тя отвори очи. Многозначителната усмивка на Едуардо изразяваше повече от всички думи на света. Във всяко друго време, на всяко друго място тя щеше да се засрами от дивашките чувства, които пламтяха в тялото й. Но двамата бяха сами, обгърнати от виолетов мрак, който ги пазеше от завистливи и обвинителни погледи. Филаделфия се усмихна и отново започна да танцува.

Краката й се движеха все по-сигурно. Мелодиите се преливаха и с всяка нова песен той я пренасяше в неземен свят, от който нямаше излизане. Унесена, тя се въртеше все по-бързо и се извиваше в ритъма на музиката. Във вдлъбнатинката между гърдите й се образуваха капчици пот и потекоха към корема. Едуардо очевидно нямаше желание да я освободи от магията на танца. Даже увеличи темпото в бързо sapateado и пръстите му затропаха по дървото на китарата, а токовете на ботушите отговориха с темпераментно стакато по плочките.

Без да мисли, Филаделфия се освободи от халата си и го захвърли на пода. Въздъхна доволно, когато нощният ветрец охлади трескавата горещина по ръцете и раменете й и погали гърдите, полуразкрити от деколтето на нощницата. Прихвана дългата си пола, изхлузи стъпалата си от пантофите и продължи да танцува.

— Multo bonito — промърмори Едуардо, възхитен от тесните глезени и съвършено оформените прасци.

След малко той забави такта и засвири танго. Филаделфия престана да чува звуците на китарата. Вместо това усети ръката му на талията си. Пръстите му се плъзнаха изкусително към гърдите, слязоха към корема и хълбоците и навсякъде, където минаваха, кожата й започваше да пари. Тя се задвижи в желания от него ритъм и въпреки опасното, увличащо темпо не се уплаши. Накрая той запя и тя се отдаде изцяло на напора, който я тласкаше към горещата му прегръдка.

Щом забеляза, че партньорката му е изцяло отдадена на музиката, Едуардо се поддаде на желанието си. Очите й блестяха неестествено светли, тя дишаше ускорено, с полуотворени устни. Косата падаше тежко по раменете й, изкусна плетеница от лунна светлина и среднощни сенки. Тя вече не беше мис Филаделфия Хънт, изискана млада дама в елегантен тоалет, с гирлянд от теменужки в медноцветните къдрици, а просто млада жена, която танцуваше под лунната светлина с развяваща се нощница. Никога не я беше виждал по-красива.

В този миг Едуардо разбра, че я обича, че я бе обикнал още при първата им среща. Нямаше смисъл да си затваря очите пред този факт, макар че той му вдъхваше страх. Пламенната любов винаги напомня за преходността на човешкия живот. Като признаваше, че я обича до полуда, той беше длъжен да приеме и вероятността тази любов никога да не се осъществи.

Използвай благоприятния час — заповядваха инстинктите му, — защото не знаеш какво ще ти донесе утрото.

Едуардо удари последен акорд и остави китарата. Когато Филаделфия спря насред въртенето, той я привлече към себе си.

— Ти си красива и мъжът го знае — зашепна дрезгаво той на майчиния си език. — Танцът ти беше прекрасен…

— Какво говориш? — попита задъхано тя. Сърцето й още биеше в ритъма на последната мелодия.

— Че ми е безкрайно приятно, като те гледам как танцуваш. — Той се засмя тихо, малко смутен, че беше потърсил убежище в португалския, вместо открито да признае чувствата си. — Радва ли те това?

Тя прочете в очите му колко сериозен беше този въпрос и отговори открито:

— О, да.

— Тогава танцувай с мен, menina. В ритъма на нашата собствена музика.

Хълбоците му нежно се притиснаха към нейните, както преди към дървото на китарата. Но сега в ръцете му беше тя. Опитните ръце, които се движеха така умело по опънатите струни и създаваха омайваща музика, обхванаха талията й. Само тънката материя на нощницата делеше пръстите му от кожата й. Тя се опита да следва стъпките му, но той я притисна още по-силно към себе си и бедрата им се срещаха при всяко движение. Когато се поколеба малко по-дълго, тя настъпи ботуша му и той веднага спря. Погледът му се плъзна по лицето й като милувка.

— Все още ли се боиш от мен, menina?

Тя го погледна мълчаливо, защото знаеше какво означаваше този въпрос.

— Аз… да… не… — заекна тя. — Малко…

— Предпазливостта е добра за невинността. Но убедена ли си, че никога не бих ти причинил болка?

Тя знаеше това, макар че усещаше прекалено силно близостта на могъщото му тяло. Наистина ли го обичам, запита се объркано тя. Може би мисис Ормстед е права? Възможно ли беше това? Нима можеше да обича един чужденец, да капитулира с радост пред неустоимата му сила?

— Да — пошепна едва чуто тя.

Едуардо продължи с танцовите стъпки, положи главата й в свивката на шията си и обхвана талията й, за да й разкрие бавния ритъм на нарастващото си желание. Филаделфия отново затвори очи — не, за да избяга от действителността на тази нощ, а за да приеме по-дълбоко многобройните емоции, които я връхлитаха. Топлата му кожа до бузата й… Ароматите на екзотични масла, примесени с миризмата на тялото му… Коравите удари на сърцето му под ухото й: всичко това беше някак… плашещо.

Никога не беше усещала с такава сила близостта на мъж, никога не беше изпитвала с такава яснота силата на чуждия живот. Дъхът му топлеше лицето й. Навсякъде, където се докосваха, нервите им се опъваха. Тялото на Едуардо стана център на нейния свят.

Тя обхвана раменете му и всичко, което някога беше важно за нея, отлетя някъде много далеч. Забрави, повтаряше й вътрешният глас, важното е той да бъде до теб…

Изведнъж Едуардо мушна коляно между бедрата й и тя спря да диша. Хълбокът му улучи самия център на копнежа й. Той я обърна светкавично, притисна гърба й към стената и затвори устата й с гореща целувка. Устните му бяха пълни с музика. В ръцете й все още тръпнеха ритмите на танците, на които я беше научил, във фантазията й се мяркаха картини на гъста, непроходима джунгла, на река, силна и могъща като страстта на Едуардо. Той я водеше към царството на старите бразилски легенди и тя вкусваше пасатите и чуждоземните подправки, а милувките му я заслепяваха по-силно от диаманти.

Мускулите на тила й се напрегнаха под милувките му. Ръцете му се плъзнаха по гърба й и обхванаха хълбоците. Коляното му все още беше между бедрата й и той внимателно я вдигна към себе си. Нежностите му, едновременно умолителни и изискващи, разпалиха страстта й. Защитена от мрака, тя се отдаде на опитния прелъстител, който изпращаше мощни вълни на наслада по цялото й тяло.

Филаделфия забеляза, че Едуардо бе вдигнал нощницата й едва когато усети горещите му ръце на талията си. Стана й ясно какво я очакваше — но не беше съвсем наясно със собствените си желания. Трябваше ли да загуби честта си, да се хвърли презглава в пропастта, щастлива и готова да отиде докрай? Слабото колебание охлади парещата от страст кожа като нощен бриз.

Едуардо следеше дишането й, усещаше всяко потръпване на тялото й. Затова веднага разбра, че Филаделфия бе стигнала до онази невидима, но мощна бариера, която всяка жена издига преди първата капитулация. Той вдигна глава и я погледна очаквателно. Тя имаше пълното право да го отблъсне или да го помоли да продължи. Той щеше да уважи решението й. Но копнееше болезнено за прекрасното й тяло, затова не я пусна, нито освободи бедрата й. Всяко нейно движение увеличаваше желанието му.

След целувката тя помилва бузите му, търсейки опора, за да подреди отново своя свят, който се беше объркал напълно. Разрошената коса беше нападала по лицето му и тя видя блясъка на устните му още влажни от целувките й. Ала внезапният хлад в очите му я накара да потрепери.

— Какво не е наред?

Той отговори на погледа й.

— Имаш ли ми доверие?

Инстинктът я предупреди да не бърза. Той явно искаше да знае много повече.

— Трябва ли?

Когато се усмихна, той се почувства стар като греха и двойно по-грешен. Ако знаеше истината, тя щеше да има всички основания да не му се довери. Би било подло да я прелъсти — това би означавало предателство към нея и към себе си.

— Коя жена вярва на мъжа в такива моменти? Пита се дали вярваш на себе си.

Тя разбра много добре мисълта му — тя трябваше да поеме отговорността за всичко, което беше станало между двамата. Но тя не искаше това. Във вихрушката на страстта се примеси объркване, следвано от хладните повели на разума. Защо Едуардо, по-силният от двамата, не искаше да вземе решение дали да я изпрати на сигурно място или да я поведе към гибел? Той имаше властта да я омагьоса окончателно, а тя не можеше да произнесе думите, с които да измоли любовта му.

Той наблюдаваше вътрешната й борба и изпитваше силно желание да я преведе през бариерата на несигурността. Ала не направи нищо, само стоеше и я гледаше, спокоен и търпелив. В треперенето й се усещаше копнеж по любовта му. Той бе вдишал това желание и от устните й. Въпреки това не искаше да я прелъсти. Музиката, звездната нощ и страстта, която изпълваше и двамата, бяха изиграли своята роля, но тя не беше достатъчна.

Шепнещият бриз довя до ушите на Филаделфия призрачното ехо на китарата. Тя се огледа и забеляза, че вятърът се е усилил и струните на инструмента потръпват. Обърна се отново към Едуардо, видя пламъка в очите му и страхът я накара да отстъпи.

Той я пусна бавно, напрягайки всички свои сили, сам учуден от силата на волята си. Когато тя се плъзна на пода, победеното желание все още сгряваше кръвта й. Смъкна нощницата си надолу, раздвижвайки с мъка скованите си пръсти. Объркана и засрамена от неосъществения копнеж, тя му обърна гръб и скри лице в ръцете си.

Ръката му докосна рамото й и тя простена мъчително. Така й се искаше да се хвърли в обятията му. За да предотврати този недостоен жест, тя грабна халата си и се втурна в къщата.

Щом Филаделфия изчезна от погледа му, Едуардо изруга ядно. За малко да падне в капана на собственото си коварство. Знаеше, че тя искаше да чуе от него точно определени думи. Но как да й признае любовта си, след като беше допринесъл съществено за банкрутирането и самоубийството на баща й и все още вярваше, че е бил прав да го стори. Сега се надяваше, че Филаделфия никога няма да узнае истината за този човек. От друга страна — можеше ли да мечтае за общо бъдеще, ако продължаваше да мълчи?

О, господи, да я държи в прегръдките си — това преживяване граничеше със съвършенство! Тя беше толкова топла и сладка, изпълнена с нежно женско желание. В сърцето й пареше същата страст като в неговото, а с магическата си музика той почти я беше завладял. А после я бе загубил, победен от съмнителното чувство за чест.

Побеснял от гняв, той грабна китарата си и я запрати към стената. Дървото се разтроши на парченца. Сигурно щяха да минат много години, преди отново да посегне към китара.

Едуардо не можа да намери покой. Обърна се по гръб и скръсти ръце под главата. Защо да се мъчи да заспи, след като не можеше? Много добре знаеше какво го очаква в съня. В такива нощи не можеше да избяга от кошмара. А тази нощ беше съвсем особена, което означаваше, че демоните ще го преследват по-жестоко отвсякога. Той желаеше Филаделфия като никоя друга жена — и въпреки това я пусна да си отиде. Щеше да съжалява за това до края на живота си. Постепенно обаче физическото изтощение победи съжалението и той потъна в неспокойна дрямка.

— Не пипайте детето ми! — изкрещя баща му. — Нямате право да се докосвате до детето ми!

Едуардо висеше от дебелия клон, вързан за китките, и имаше чувството, че ръцете му ей сега ще се откъснат. Въжетата прерязваха плътта му, разкъсваха кожата, от раничките течеше кръв. Много по-страшно беше безмилостното плющене на камшика, който bandeirante неотстъпно размахваше и който разкъсваше гърба му. Засрамен от себе си, Едуардо чуваше собственото си хълцане под балдахина на джунглата и напразно се молеше на боговете да му дадат смелост да понесе страданията безмълвно.

Баща му много пъти му беше обяснявал, че трябва да бъде смел и при нужда дори да умре, но да не издаде олтара на Синята мадона. С дванадесетте си години Едуардо вярваше, че е достатъчно силен да издържи на мъченията. Но и най-страшните кошмари не го бяха подготвили за това мъчение, за парещата болка, много по-силна от съпротивителната му сила. Умолителният глас на баща му се примесваше в оглушителното плющене на камшика и жестоките искания на бандита.

— Кажи ни всичко, caboclo! — гласеше мрачната заповед. — Къде е скрито съкровището на Синята мадона?

— Не мога да издам тайната! Положил съм клетва!

— Тогава синът ти ще умре!

От очите на Едуардо потекоха горещи сълзи. Майка му беше мъртва — убита от подлите бандити със сребърни токи на коланите и блестящи шпори.

— Моля ви, окачете мен на дървото! Не измъчвайте невинното дете!

— Спаси сина си, глупако, кажи ни къде ще намерим скъпоценностите! Казват, че рубините на мадоната блестели кървавочервени като кръвта на това момче. Смарагдите й били големи като кокоши яйца. А синият топаз, в който е скрит образът й, приличал на диня. Покажи ни съкровището!

— Нямам право, не разбирате ли! Заклел съм се на Светата дева да пазя олтара й!

— Значи предпочиташ да пратим детето ти на смърт — заради няколко камъчета, които непреклонната дева иска да опази с всички средства?

Изведнъж Едуардо скочи, огледа се сънено и започна да разтрива скованите си китки. Когато болките поотслабнаха, той се замисли за края на съня, който този път му беше спестен. Загледа се с невиждащи очи в тъмния таван и зачака споменът да се върне. Знаеше, че трябва още веднъж да преживее случилото се в мислите си, за да намери забрава в съня.

Той лежеше по корем на тънък сламеник, главата му беше положена в скута на леля му Мехия. Наблизо руините на родния му дом още димяха. Той поемаше предпазливо въздух, тъй като дълбокото вдишване предизвикваше нетърпими болки. Лелята го бе уверила, че ще остане жив, но той бе усетил страха зад нежните думи. Селската лечителка беше намазала гърба и китките му с билкови мехлеми, които миришеха ужасно, и бе побързала да излезе, сякаш демоните, опустошили къщата на Таварес, заплашваха и нея.

Цялото село говореше за тях. Всички знаеха какво беше сторил баща му. Бандитите бяха изчезнали заедно със свещения олтар на мадоната, предаден им от баща му. За благодарност бяха оставили Едуардо жив, но не бяха пощадили бащата.

Някои хора твърдяха, че унищожаването на семейството е дело на quebranto — някой, който е завидял на семейство Таварес за богатството и властта в селото ги е проклел. Други смятаха, че Жоао Таварес е станал жертва на собствената си гордост. Макар че му бяха поверили съкровището на Синята мадона, повечето го смятаха за прекалено самоуверен стар мъж, който не намери сили да пожертва единствения си син за мадоната.

Само Едуардо знаеше, че всички се лъжеха. Баща му не беше виновен за нещастието. Ако той беше проявил малко повече смелост, бащата нямаше да изпълни искането на бандитите.

Затова момчето плачеше тайно и се срамуваше, че е останало живо, след като родителите му бяха загинали по такъв ужасен начин.

През следващите седмици, разтърсван от треска и непоносими болки, той се молеше пламенно да умре. Никой в селото не вярваше, че момчето ще остане живо, но Едуардо знаеше, че не му е съдено да умре. Той беше определен да отмъсти на негодниците, които бяха откраднали съкровището на Синята мадона и бяха убили родителите му. Този път нямаше да се провали — все едно колко висока цена ще плати за отмъщението. Щеше да се върне в родното си село едва когато приключеше със задачата си.

Когато спомените бавно избледняха, той въздъхна примирено. Беше удържал на клетвата, която бе положил преди четиринадесет години. Цели три години беше преследвал бандитите и ги беше убил един по един. Преди да умре, последният му разкри, че ограбването на Синята мадона не е случайно дело. Богати, могъщи, влиятелни американци били платили голяма сума за свещеното богатство. Именно те били виновни за убийствата и светотатството. Тогава Едуардо се закле, че ще намери тези хора и ще ги унищожи. Гневът го пришпорваше да действа — и за цели единадесет години унищожи всички други емоции, всяко човешко вълнение.

Сега гневът беше отшумял и той се чувстваше празен и уморен, болен от самота. Богатството, събрано в течение на годините с помощта на щастливата му ръка и умните сметки, по-добри от тези на неприятелите му, не означаваше нищо. Парите бяха само средство към целта, път към могъществото. През всичките тези години беше лишен от любов и сега копнееше за нея по-силно отвсякога.

 

 

Филаделфия се събуди с чувство за нарастваща неловкост — с времето това усещане й бе станало близко. Откакто напусна родния Чикаго, се беше будила стотици пъти в чужди легла, в непозната обстановка, без да знае къде се намира и как ще се оправи в този нов свят. Постепенно споменът се върна, придружен от съжаление и меланхолия. Но този път неловкостта не отслабна, дори се увеличи и доведе до потискащото усещане, че вече не е сама. Обзета от внезапен страх, тя седна в леглото.

— Кой е тук?

Тя не знаеше дали той се раздвижи или нейните очи бяха привикнали към тъмнината. Във всеки случай видя силует на мъж до прозореца в стаята си, опрян с две ръце на перваза. Ризата беше небрежно натъпкана в панталона му. Облян от лунната светлина, профилът на Едуардо Таварес изглеждаше още по-внушителен.

Страстта, която се бе опитала да удави в потоп от сълзи и да прогони в съня, отново се събуди. Междувременно обаче тя се беше научила да се бои от болката, която дебнеше в това желание.

Усетил, че тя се е събудила, той се обърна към нея.

— Трябваше да дойда при теб.

Тя притисна с треперещи пръсти муселиновия чаршаф, който се беше смъкнал до талията й, но не го вдигна да се завие.

— Трябваше да си в леглото.

— Да, в твоето.

Филаделфия не намери сили да отговори. Сладкото мъчение нарастваше неумолимо.

Едуардо закрачи бавно към нея. В стъпките му нямаше хищнически напор, нямаше нетърпение. Спря до леглото и впи поглед в лицето й, което под лунната светлина приличаше на порцеланова маска, оцветена само от розовите устни и виолетовите сенки около очите. Помилва нежно бузата й и усети грапавата следа на засъхнали сълзи. Той искаше да я направи щастлива — а вместо това я бе накарал да плаче.

— Ще позволиш ли да поседя до теб, само за малко? — помоли дрезгаво той, отпусна се на края на леглото и притисна раменете й към възглавниците. — Не се страхувай от мен, menina, искам просто да бъда близо до теб. Тази нощ имам нужда от близостта ти. — Той я пусна веднага и приглади чаршафа, стараейки се да не докосва тялото й.

Обляно от сребърната лунна светлина, лицето му изглеждаше по-възрастно. Веселият младеж, с когото беше танцувала преди няколко часа, беше изчезнал. Сега по красивото лице се виждаха нови линии, чувствените устни бяха стиснати и тя усети, че нещо го измъчва. Докосна импулсивно ръката му, почиваща върху одеялото.

— Какво те измъчва?

— Един стар сън.

— Искаш ли да ми разкажеш?

— Ти трябва да ми разкажеш нещо — отвърна той и издърпа ръката си. — Измисли история, която да ми възвърне вътрешния мир… За да мога да заспя. — Тя го погледна неразбиращо и той смръщи чело. — Нали те слушах на търга. Веднага ми стана ясно, че умееш да говориш и имаш богато въображение. Тогава се раздаде пред чужди хора, защо сега ми отказваш тази радост? — В гласа му имаше неприкрито обвинение.

Какво точно му отказваше? Дали говореше за желанието, което тя не бе пожелала да удовлетвори преди часове на терасата? Тъй като не знаеше как другояче би могла да го утеши, тя отново улови ръката му.

— Не мога да измисля история за теб — може би защото няма нищо, в което трябва да те убедя.

Той сведе глава и проследи леките движения на пръстите й.

— Защото и без това те обичам.

Въпреки тихия глас, тези думи я улучиха като светкавица. Не беше подготвена да чуе това. Твърде бързо я връхлетяха сладостни чувства — по-силни отвсякога. Как да назове тези емоции, прилични на гневни пориви на вятъра?

— Любовта се нуждае от време — отговори бавно тя и извърна глава, за да избяга от собственото си объркване. — Тя е крехка и не бива да настояваме или да злоупотребяваме с нея…

— Глупости! — Макар че продължаваше да говори тихо, гласът му прозвуча много по-остро. — Любовта не е нито крехка, нито страхлива. Тя побеждава жертвите си с изпепеляващ огън, тя е безогледна и дръзка. Човек е неин заложник. И ако е достатъчно силен, за да я осъзнае, той й предава ключа към душата си. — Той се наведе към нея и опря ръце от двете страни на лицето й. — Страх ли ти вдъхвам? Аз също се боя от себе си. Въпреки това не мога да се овладея — защото те желая…

Той произнесе мъчително последната дума и затвори очи. Тя усети цялата сила на мъчението му. И вината беше нейна… Тази мисъл я стресна. Той беше свободен дух, красив мъж с неустоима усмивка, олицетворение на жизненост, когато свиреше на китара, пееше и танцуваше. А как великодушно хвърли безценните бижута в скута й… Изведнъж тя се засрами от страхливостта си. Мислеше си, че причинява болка само на себе си, но сега разбра, че и той е наранен. Сложи ръка на тила му и потръпна при допира на горещата кожа. Пръстите й се плъзнаха нежно по набразденото от бръчки чело.

— Люби ме, Едуардо.

Отговорът му се забави неочаквано дълго. Мълчанието се проточи и скоро стана непоносимо, прекъсвано само от неговото и нейното дишане. Тя усещаше ударите на сърцето си като болезнено пулсиране. Късно ли беше?

Когато той най-после заговори, тя се стресна, защото гласът му прозвуча съвсем различно от преди — мек, заклинащ, загадъчен.

— Аз те обичам, menina. Може би това не е достатъчно, но е всичко, което мога да ти предложа. — Устните му положиха нежни целувки върху челото, клепачите, бузите и устните.

В очите й напираха сълзи на облекчение. Тя ги преглътна и отговори на целувките му с нарастващ плам. Усети силното му тяло върху своето и потрепери от нарастващо желание.

Скрил лице в свивката на шията й, той притискаше устни върху меката ухаеща кожа. Не се съмняваше в способността си да направи Филаделфия щастлива и беше благодарен, че тя му даваше възможност да го стори. О, да, той искаше да й достави радост — и да приеме в себе си част от душата й, за да не живее никога вече без нея.

Тя милваше тила му и чакаше. След известно време той вдигна глава и тя намери смелост да издържи на страстния му поглед. В следващата целувка имаше въпрос. По гърба й пролазиха тръпки, застрашителни и сладостни едновременно. Този път му даде честен отговор, зарови пръсти в гъстите му къдрици и го целуна с истинска отдаденост. Чу тихия му стон, вкуси тъмната джунгла, в която беше израснал. В някои отношения той все още й беше чужд. Но до следващото утро това щеше да се промени. Или поне така се надяваше.

Той я милваше и целуваше и само за минути тя научи за себе си куп нови неща — колко чувствително реагира на целувките му голото й рамо, колко хладна е кожата на хълбоците под топлата му ръка, когато вдигна нощницата й и я свали. И колко чувствителни бяха гърдите й. Устата му помилва зърната й съвсем леко и изпрати гореща лава към корема и бедрата.

Пръстите последваха пътя на устните — опитни пръсти, които милваха, както свиреха на китара. Милувките по гърдите и корема я накараха да се задвижи в ритъма на нежностите му. Желанието й се засилваше с всяка минута. Копнееше това усещане да трае вечно. Дълбоко във вътрешността й възникнаха вибрации, които засилиха възбудата й.

Когато той взе в устата си зърното на гърдата й, тя пое шумно въздух, смаяна от силата на желанието си. Тя обхвана с две ръце главата му, за да го задържи. Но устните му се насочиха към другата гърда и засмукаха зърното. Тя се изви като дъга, изпълнена от сладка мъка, която само той беше в състояние да уталожи. Очевидно той разбра за какво копнееше тя, защото ръцете му обхванаха двете и гърди и езикът заигра дразнещо с коравите зърна.

След това той обсипа корема й с целувки и тя усети как очите й се напълниха със сълзи. Езикът му се плъзна внимателно между бедрата й. По вените й потече разтопен мед. Тя въздъхна, безпомощна да намери думи за желанието си, и се изви под него.

Изведнъж той се изправи и тя се вкопчи отчаяно в китката му.

— Моля те!

— Спокойно, menina — пошепна той. — Сега не бих си отишъл даже ако рискувах живота си. — Той угаси нетърпението й с гореща целувка, после се освободи от ризата и тя разбра защо се беше надигнал. Под бледата светлина на лунните лъчи тя видя гладката мускулеста гръд, същата като в спомена й. Без да сваля поглед от лицето й, той изу ботушите си, отвори колана и смъкна панталона. Нищо в досегашния й живот не я беше подготвило за този момент. Под сребърната светлина бедрата му заблестяха като мрамор. Тя огледа учудено тесните му хълбоци и спря поглед върху възбудената му мъжественост — най-после разбра защо на терасата беше усещала този корав натиск, докато седеше върху бедрото му.

Когато той се отпусна върху нея, тя опря двете си ръце на гърдите му, тласкана от инстинкта за самосъхранение на девственица, който за миг победи опиянението. Едуардо зацелува успокояващо устните и гърдите й.

— Довери ми се.

В следващия миг тя беше напълно убедена, че всичко, което ставаше между тях, беше добро и правилно. И толкова просто…

— Да…

Той падна върху голото и тяло, предпазвайки я от хладния нощен въздух, от луната, от целия свят. Бавно и предпазливо се сля с нея, шепнейки успокояващи и окуражаващи думички на своя мелодичен португалски, докато тя се отпусна.

Той проникна дълбоко в нея и двамата станаха едно. Никой не знаеше и не искаше да знае къде започва единият и свършва другият. Никой не искаше раздяла. Съединени в порива към екстаза, телата им се движеха устремно към върха на насладата. Изкачваха се все по-високо и по-високо и когато се разтърси от мощната експлозия, Филаделфия проля радостни сълзи, а сърцето на Едуардо заби като безумно, препълнено с непознавано досега щастие.