Лора Паркър
Прелъстена (12)

12

Едуардо стоеше до прозореца и наблюдаваше червеникавите лъчи на слънчевия изгрев. Ала красотата на новия ден не проникваше в съзнанието му. Той затвори измъчено очи. Не сега! Не след тази нощ! Мае de Deus! Как да напусне Филаделфия след всичко, което беше станало между тях?

Беше напуснал леглото й на разсъмване, за да подиша чист въздух до отворения прозорец, и случайно бе открил писмата на писалището. Какво го накара да ги прочете? Ревността, какво друго! Страхът, че тя си пише тайно с Уортън. Ако беше малко по-умен, щеше да се върне отново към голото й тяло, да я люби и да се увери, че Уортън не застрашаваше щастието му. Вместо това прочете първото писмо, после второто и третото — с нарастващо смайване. Маклауд! Маклауд беше жив!

Някъде в невидимата далечина се чу звънче на крава, докато стадото вървеше към влажното от роса пасище. По небето с цвят на аметист се носеше ято птици. Реката, която под първите лъчи на деня беше тъмна и мазна като олио, се носеше безшумно по коритото си. Утрото беше ново, но в гърдите на Едуардо се надигаха стари чувства за вина, стари клетви. Трима мъже. Три акта на отмъщение. Ланкастър. Хънт. Маклауд. Само Маклауд му се изплъзна, и то защото бе повярвал, че е загинал във войната. Но това писмо, написано преди година, доказваше, че врагът му е жив. Писмото беше изпратено от Ню Орлиънс, под носа на Тайрън!

Едуардо се усмихна мрачно. Разбира се, Тайрън щеше да оцени тази ирония и никога нямаше да прости на приятеля си, ако той не го уведомеше, че врагът им е жив. Да, Едуардо беше длъжен да уведоми Тайрън, защото клетвата, която ги обединяваше, беше по-стара от любовта му към Филаделфия.

Ами жената, чието легло беше споделил? Как беше стигнала до тези писма? Знаеше ли какво свързваше тримата мъже? Не, вероятно беше намерила писмото в писалището на баща си, без да подозира, че те биха й помогнали да проникне в тайните му. Ако Маклауд узнаеше за тези документи — разбира се, ако беше още жив — Филаделфия беше заплашена от смъртна опасност. Едуардо искаше да й спести болезнената истина за баща й, но сега съзна, че няма право да мълчи още дълго.

Той я обичаше, по дяволите! Знаеше, че тя отговаря на чувствата му, макар че не го признаваше. Беше усетил любовта в целувките, в отдаването й. В началото тя беше плаха — и въпреки това изпълнена с настоятелно желание да го докосва. Дълго след като бе заспала в обятията му, изтощена от любовните удоволствия, той лежа буден до нея, вкусвайки новото си щастие. Никога през живота си не беше изпитвал такова дълбоко задоволство, никога преди това не беше гледал с такава надежда в бъдещето.

Какви крехки мечти, мислеше сега той, колко лесно ги разруши действителността.

— Едуардо?

Мъжът се обърна и видя Филаделфия да седи в леглото. Утринната светлина позлатяваше голите рамене и гърди и разпръскваше искри по неравномерно боядисаната коса. Тя примигваше сънено, въпросително и несигурно. Явно имаше нужда от целувка.

Той се запъти бавно към нея. Трябваше да запомни завинаги този миг. Само да можеше да върне времето назад, да преживее още веднъж любовната нощ… Мразеше слънчевите лъчи и реалността, която бяха събудили, копнееше за нощните сенки, за музиката и страстта — и преди всичко за Филаделфия.

Тя отговори с готовност на целувката му. Ала когато започна да милва гърдите й, направи опит да се завие с чаршафа в пристъп на внезапна плахост.

— Нека да те любя, menina — помоли меко той.

Тогава тя се остави на нежностите му, покорна и щастлива.

Отдавайки се горещата си страст, той се стремеше да се наслади до край на всеки миг от това великолепно утро. Защо времето не можеше да спре… След като се любиха, той я притисна толкова силно към себе си, че тя изохка. Само да можеше никога да не я пусне.

Все още учудена от преживяното удоволствие, тя усещаше Едуардо до себе си. Той лежеше по корем, преметнал ръка през кръста й. Даже в ленивостта преди новото събуждане на желанието искаше да продължи да я усеща. Беше мушнал коляно между бедрата й и тя потръпваше под тази топла тежест. Никога не беше преживявала подобно нещо — това изгарящо желание да го докосва навсякъде, да целува голото му тяло.

За тези емоции нямаше думи, а и тя нямаше спомени, които можеха да се сравнят със случилото се миналата нощ. Той я беше любил два пъти — първо, докато още бяха под магията на нежната музика, после в ранното утро. Собствената й чувственост не преставаше да я изненадва.

Първият любовен акт беше огнен и тя не помнеше подробностите. Знаеше само, че беше невероятно объркана и възбудена, че бързо забрави моминската си плахост, надвита от настойчивостта и непобедимата мъжка сила на Едуардо.

При втория път тя разбра, че беше ужасно неопитна. Изпита силно смущение от неумението си в любовната игра, но Едуардо явно не забелязваше нищо подобно. През цялото време тя се питаше потиснато как да отговори на изгарящите му нежности, които караха кръвта й да пулсира по-бързо и извикваха радостни сълзи в очите й. Как да го дари със същото щастие? Реши да го имитира и започна да милва и целува цялото му тяло — мускулестите рамене, нежната кожа в свивката на шията, мястото, където пулсът удряше с огромна сила, много по-ясен от нейния, широките гърди. Пръстите й се плъзгаха бавно и чувствено по гръбнака му и го караха да потръпва от наслада.

След това той се съедини отново с нея, изпълни я с душата и живота си. И тя му даде всичко, прие го с цялата му пулсираща жарава, изпита безумната радост, че е станала част от него.

Нощта го бе запазила от погледа й. Но сега слънцето изгря над далечните планини и спалнята се изпълни със златни ивици. Тя обърна глава настрани и се вгледа в лицето му, възхитена от мъжката му красота. Продълговатият бадемовиден клепач с дълги гъсти мигли скриваше обърнатото към нея око, съвършено оформеният нос беше скрит във възглавницата. А пълните устни, които я бяха изгорили с целувките си, показваха доволната усмивка на заспиващо дете.

Филаделфия попипа недоверчиво синьо-черните косъмчета, наболи по бузите му. Пораснали през нощта като по магия, те затъмняваха бузата и брадичката. Палецът й бавно се плъзна към брадичката. Колко чужда беше грапавата кожа — и все пак така добре позната. Щастлива, но и малко объркана, тя усети как в слабините й се надигна нова възбуда. Погледът й се плъзна по мускулестото рамо, чиято бронзова кожа се отличаваше от светлите й голи гърди — контраст, който я накара да се изчерви смутено. Но не се отвърна от него, а проследи тъмните копринени косъмчета от лакътя до китката. Изведнъж намръщи чело.

По силната китка личаха белези, отчасти гладки и светли, отчасти тъмни и сбръчкани. Раните явно са били дълбоки и болезнени, каза си с мъка тя. Изпълнена със съчувствие, тя помилва белезите. Какво ли беше изстрадал Едуардо?

Ръката му беше натежала от съня, но тя искаше да хване китката му с две ръце, за да я вдигне и целуне. После я притисна до бузата си. Той промърмори нещо неразбрано, но не се събуди. Тя не знаеше почти нищо за него, а толкова искаше да знае всичко. Живи ли бяха родителите му? Имаше ли братя и сестри? Беше ли срещал много жени, беше ли ги омагьосвал, както сега нея? Не, не беше нужно да знае и това. Преди известно време се беше запитала има ли жена, която да му устои, ако я пожелае. Вече знаеше отговора — той беше неустоим. Тя огледа замислено златния пръстен на третия пръст на дясната му ръка. От кого беше получил това бижу? Толкова много загадки…

Предишната вечер беше размишлявала дали е възможно Едуардо да е замесен по някакъв начин в банкрута на баща й. А сега лежеше гола до него — безкрайно отдалечена от момичето, което беше някога, забравила срама и разкаянието, страха от бъдещето.

Не, той не беше неин враг, тя съзнаваше това в дълбините на сърцето си. Облегната на лакът, тя започна да милва раменете му. И тогава откри няколко дълги светли белези, които се кръстосваха по гърба му. Истината беше очевидна — някой го беше бичувал жестоко.

Свикнал с опасния, непредвидим живот и винаги нащрек, Едуардо усети в съня си тръпката, която разтърси голото тяло на Филаделфия. Той се сепна и рязко вдигна глава. Като видя болката и ужаса в очите й, се уплаши още повече. Дали беше започнала да съжалява за случилото се през нощта?

Ала когато проследи посоката на погледа й, той разбра, че беше открила белезите по гърба му. Беше забравил да я подготви и сега съжали за пропуска си. В света, където беше прекарал последните години от живота си, жените проявяваха интерес към нашарения му гръб, но не изпитваха ужас от гледката. Някои дори питаха за подробности от мъчението, обзети от перверзна възбуда. Едуардо никога не беше влизал повторно в леглата на тези жени, отвратен от съзнанието, че не само хората, измъчващи жертвите си, са жестоки и вулгарни. Имаше и един по-особен сорт хора, които използваха чуждите страдания за задоволяване на перверзните си потребности.

— Явно си видяла белезите ми — проговори меко той и седна в леглото.

Филаделфия избягна погледа му.

— Аз… не исках да бъда нахална, но…

— Отблъсква ли те тази гледка?

— О, не! — Тя се обърна отново към него и затърси думи да обясни какво изпитваше. Беше й много трудно, особено като видя какви чувства се изписаха на лицето му: неодобрение и съчувствие, студен гняв, стари болки, които явно нямаше да се разсеят бързо, и ранимост, която вече познаваше — тя се появи за първи път, когато я попита дали обича Уортън. Нима той наистина се интересуваше от мислите и? Толкова ли беше важно, че тя притежава силата да го нарани? Тя се приведе и нежно докосна бузата му. — Отвращавам се от онова, което са ти сторили. Но не съм отвратена от белезите ти.

В очите му светна нежност, но устните останаха корави и неумолими.

— Ако съдбата може да изпълни едно-единствено твое желание, menina, какво би избрала?

— Бих си пожелала да възстановя доброто име на баща си и да унищожа неприятелите му.

— Е, поне си честна — въздъхна той и се усмихна горчиво.

Дали се обиди, че не беше включила и него в желанието си? Тя падна в прегръдката му и импулсивно обви с ръце шията му.

— Защо не попиташ за второто ми желание? Никога вече не искам да видя тази тъга в очите ти. С най-голяма радост бих те освободила от нея — завинаги.

— Обикновено едното изключва другото. — Едуардо обхвана лицето й с две ръце. Макар че беше готов да я защитава с всичките си сили, той съзнаваше, че се хлъзгат по опасен наклон. — Веднъж ти казах, че често вярваме в неща, които ни утешават. Интересуваш ли се от истината?

— Разбира се.

— Лесно е да се каже… Би било прекрасно да имаш до себе си човек, който да ти вярва безусловно. Баща ти е бил щастливец.

— Ще ми помогнеш ли да открия истината? — попита тя — без колебание, без съмнение.

Трябваше му време да размисли, за да изкове плановете си. Въпреки това не можеше да остави въпроса й без отговор, иначе щеше да я загуби.

— Вече знам как мога да ти помогна, но преди да реша, трябва да ми обещаеш нещо.

Сърцето й биеше като безумно и тя не можа да издържи на настойчивия му поглед.

— Какво знаеш за баща ми? Разкажи ми!

— Погледни ме! — заповяда той, зарови пръсти в косата й и задържа главата й неподвижна. В златнокафявите очи имаше съмнения, плах въпрос и нещо ново — страх от него. Не беше добро начало. Само да не беше споменавал баща й… — Обещай да прекараш лятото с мен. След това ще ти помогна да откриеш истината. Заклевам се. Но искам това лято да принадлежи само на двама ни.

— Защо?

Ръката му се плъзна по раменете й към хълбоците.

— Нима не знаеш защо, menina? Ето затова! Защото те обичам! — Той я привлече към себе си и я зацелува жадно.

Щастлива и уплашена едновременно, тя усети безумния огън, който се разсипа по тялото й. Едуардо я обичаше, но тя не беше съвсем наясно със собствените си чувства. Може би той беше прав: двамата имаха нужда от време, от едно лято, за да изяснят чувствата си, толкова пламенни и необуздани. Когато той зашепна до устните й нежни португалски думички, тя се отдръпна и го погледна изпитателно:

— Какво ми казваш?

Той вдигна глава.

— Че будиш в тялото и сърцето ми див копнеж, menina. Кожата ми гори, кръвта ми кипи. Приеми ме в себе си и ме обичай, за да утолиш желанието ми. Нека се любим, докато огънят угасне.

Тази драматична молба я обезпокои. За първи път усети стихийните тъмни сили, които той криеше от нея. Този мъж беше обгърнат от странна тайна, която тя усещаше, откакто се познаваха. Все още не знаеше почти нищо за него.

За да й покаже възбудата си, той притисна тялото си към нейното. Макар че усети страха й от неприкритото му желание, той не се отдръпна.

— Моля те… — прошепна тя и опря две ръце в гърдите му.

Едуардо задържа погледа й едва ли не насила.

— Не бива да се боиш, menina. Не усещаш ли какво ни свързва? Ти ме желаеш също толкова силно, колкото аз теб. Това е прекрасно, то е съвсем естествено. Нищо не бива да те плаши.

Филаделфия едва потисна хълцането си. Преди малко той я успокои и разсея страховете й. А сега искаше от нея да признае нещо, което тя гонеше далече от себе си — че го желае с всяка фибра на тялото си. Но не можеше да избяга от тези хипнотични черни очи.

— Аз те обичам — повтори тихо той, но не меко и нежно като преди, а като установен факт — просто и предизвикателно.

Тя си припомни, че той се възхищаваше от смелите жени, и реши да бъде смела за него. Престана да го отблъсква, притисна се до гърдите му и изведнъж се почувства достатъчно силна, за да го посрещне като равноправен партньор. От каквото и да се нуждаеше той, за да бъде щастлив, тя щеше да му го даде.

— Аз те обичам.

Когато той я обърна по гръб и покри тялото й със своето, тя го посрещна с пламенна прегръдка и забрави всичко друго под напора на желанието да му достави радост.

 

 

Саратога, август 1875 година

 

— Всичко е наред, сър, точно както поръчахте — поклони се учтиво директорът на Гранд Унион Хотел пред аристократичната млада двойка. — Куфарите ви пристигнаха преди три дни. Багажът ви е вече разопакован. Надявам се да останете доволни.

— Ще почакаме и ще видим — отговори красивият млад съпруг и се огледа равнодушно във фоайето на най-известния хотел в Саратога. — Не съм свикнал с неудобствата в американските гранични области. Но когато човек е решил да попътува и е напуснал цивилизованите градове, трябва да направи някои компромиси, нали?

— О… Приятен ли беше престоят ви в Ню Йорк?

Джентълменът въздъхна и вдигна вежди.

— Аз говоря за цивилизацията, драги. Париж. Неапол. И Лондон, когато не вали. Вашият Ню Йорк е твърде горещ и примитивен, сър. Освен това градът вони. Улиците са ужасяващо мръсни. Повечето нюйоркчани приличат на кучета в човешко облекло. Разбираемо е, че съпругата ми се умори много скоро. Тя е податлива на болести, а за съжаление и гърдите й са слаби. — Той погледна безизразно дамата до себе си, чието лице беше скрито под гъст бял воал. — Затова сме тук — за да си починем от вашия Ню Йорк.

— Да, разбирам — отвърна учтиво директорът на хотела. Още отсега се боеше, че този дързък, отлично облечен млад господин ще му създава трудности. Богатите чужденци бяха най-трудните гости. Щом се озоваваха в чужбина, започваха да възхваляват удобствата и предимствата на родината си. Най-добре беше да предостави това семейство на Поли, най-добрата камериерка, която умееше да се оправя с чужденци и се отнасяше към тях с почитание, което им беше много приятно. В случай, че младата жена беше сериозно болна, трябваше да извикат доктор Клари. Най-добре беше лекарят да я посети още тази вечер и да остави визитната си картичка. — Желаете ли да видите апартамента си, сър?

— Нека отведат жена ми горе. Предполагам, че тук има достатъчно места, където джентълмените могат да се насладят на някои цивилизовани удоволствия? Пътуването ме изнерви.

— Бих ви препоръчал изворите…

— Минерална вода? — Младият мъж отвратено изкриви красивото си лице. — По-добре да пия терпентин. Конните надбягвания започват едва след няколко дни. Какви развлечения предлага градът дотогава?

Директорът на хотела дискретно понижи глас.

— Може би се интересувате от игрални салони?

— Много добре, много добре! — Джентълменът се усмихна зарадвано и директорът кимна.

— Аз ще ви дам с удоволствие нужната информация, сър.

— Виторио, caro, не!

Смаян от мелодичния глас, който долетя изпод воала, директорът се обърна към младата дама, която беше сложила скритата си под бяла ръкавица ръка на рамото на мъжа. Красивото лице на джентълмена се разкриви от леден гняв. Той пошепна нещо в ухото на жена си и тя се разтрепери като лист. Съпругът я улови доста грубичко за китката и й заговори тихо, но недвусмислено заплашително на неразбрания си език. Хотелският директор не разбра нито дума, но въздействието върху младата дама беше ужасяващо. Тя отпусна глава към гърдите си, а накрая вдигна ръка, за да се защити от бурната словесна атака. Гостите, които стояха наблизо, замлъкнаха и проследиха жадно драматичната сцена.

Когато мъжът най-сетне пусна жена си, тя се олюля, притисна ръка към гърдите си и избухна в сълзи.

В този момент с младия съпруг стана учудваща промяна. Той простена виновно, прегърна плачещата си жена и зашепна в ухото й нежни думи, докато хълцането й престана. Без да пуска жена си, той се обърна към хотелския директор:

— Къде е апартаментът ни? Що за хотел е това, където крехките съпруги трябва да чакат, докато се разплачат от умора?

Естествено директорът не посмя да възрази, че този пристъп на плач беше предизвикан от нещо съвсем друго.

— Моля, последвайте пиколото до асансьора… — Той натисна звънеца. — Питър, отведете мистър и мисис… — Той хвърли бързо поглед към регистъра — … Милацо в апартамента им.

Младият мъж поведе внимателно жена си към асансьора, проследен от десетки любопитни погледи. Директорът си припомни основното правило на хотела — клиентът винаги има право, стига да плаща сметката си и да не предизвиква обществени смущения. Караниците между съпрузи не бяха негова работа и не изискваха да вземе мерки. Макар че в този момент му се искаше да помогне някак си на прекрасната млада жена…

От друга страна обаче, той беше забелязал особения израз в пламтящите тъмни очи на младия господин и веднага разбра с какъв човек си има работа. Играч, и то от най-лекомислените. Красив и богат. Може би твърде тъмнокож за обичайния вкус. Но известни дами вече му хвърляха жадни погледи, въпреки присъствието на съпругата му. Без съмнение добър клиент, който щеше да хвърли куп пари на игралните маси.

— Би трябвало да уведомя мистър Мориси — пошепна на себе си директорът. — И да му предложа да организира частна игра на карти за новия ни гост. — Това означаваше добра комисионна. Той прочете още веднъж името. Милацо. От Неапол.

Виторио Милацо пренесе младата жена, която му беше съпруга съвсем отскоро, през прага на елегантния апартамент и бързо я занесе в спалнята. Пиколото търпеливо изчака на вратата и без да иска, чу краткия разговор между съпрузите. Дамата беше развълнувана, съпругът — ядосан.

След малко новият гост на хотела се върна в салона, търкайки изнервено челото си. Като видя пиколото, извика разгневено:

— Ей, вие, да не би да ме шпионирате!

— В никакъв случай, сър — отговори уплашено момчето. — Чакам, за да разбера имате ли нужда от нещо. Каквото и да пожелаете, Гранд Унион Хотел ще…

— Искам само спокойствие! — прекъсна го гневно джентълменът. — Колко ще ми струва това?

— Спокойствието е безплатна услуга в нашия хотел — побърза да го увери пиколото. Явно напразно се беше надявал на бакшиш. Направи учтив поклон и понечи да се оттегли.

— Стой! — Мистър Милацо извади от джоба си банкнота и я пъхна в ръката на пиколото. — Искаме лимонада. Жена ми има нужда от нещо освежително. Аз сам ще й приготвя напитката. Трябват ми пресни лимони, вода, захар и лед. Веднага! — Той хвърли кратък поглед към парите, които бе дал на момчето, и добави: — Банкнотата е за вас. Останалото включете в сметката.

Пиколото пъхна в джоба си банкнотата и обсипаното с лунички лице се разтегна в широка усмивка.

— Много ви благодаря, сър. Ще побързам да изпълня поръчката ви.

След като вратата се затвори зад прислужника, гостът завъртя ключа и се облегна на стената.

— Виторио?

— Сами сме — отговори той.

От спалнята се подаде руса глава и мъжът избухна в смях.

Филаделфия вдигна въпросително вежди, но щом Едуардо разпери ръце, полетя към него и падна в прегръдката му. Да се намира в обятията му — най-прекрасното чувство на света, помисли си тя и притисна лице към ризата му.

— Вече си помислих, че ще ни изхвърлят.

— Бедното ми наивно момиче! — пошепна той и целуна тила й, възхитен от златнорусия му блясък. — Наистина ли мислиш, че караницата между съпрузи е достатъчна причина да се покаже вратата на гости, които си плащат? В подобно заведение брачните проблеми са всекидневие.

— О, толкова ми беше неловко! — Филаделфия мушна ръце под жакета му. — За малко да ти избягам.

— Вместо това се разплака и направи силно впечатление. — Той се усмихна и опря брадичка в слепоочието й. — Какъв ефект постигна… Как не помислих за това при репетициите.

Тя вдигна рязко глава.

— Трябва да признаеш, че и аз имам фантазия.

— Наистина имаш — изфъфли той.

— Какво каза?

— За малко да си отхапя езика — заяви той и изкриви уста.

— О, прощавай.

— Ако ме целунеш, веднага ще се почувствам по-добре.

Тя сведе главата му към себе си и пъхна пръст между устните му.

— Отвори си устата — заповяда тя, възхитена от собствената си смелост.

Той се подчини развеселено и извади език.

Преди три седмици Филаделфия никога не би посмяла да го предизвика така смело. Но след двадесет и една прекрасни нощи в общото легло тя вече не се боеше от страстта, която пламваше винаги неочаквано. Тя отвори устни и внимателно засмука връхчето на езика му.

Усети как той потрепери и изпита тържество. Обикновено се губеше в чувствения свят, който създаваха заедно, но в този момент спечели нови познания за връзката между мъжа и жената. Като контролираше действията им, вместо просто да отговаря на нежностите на Едуардо, тя му даряваше особена радост. Тя потърка езика си в неговия, увеличи удоволствието, чу задъхания му стон и усети как ръцете му я притиснаха още по-силно. След малко сложи край на това сладко мъчение и пошепна с потъмнели от желание очи:

— По-добре ли е сега?

— В никакъв случай — отговори ухилено той. — Трябват ми още целувки.

— Няма да ги получиш! — Тя го отблъсна енергично, но не постигна кой знае какво. — Скъпият ми съпруг се държа крайно нелюбезно. Сега трябва да ме напуснеш и да изиграеш ролята си пред друга публика. Освен това е едва следобед.

Той нави един рус кичур на пръстите си и я погледна предизвикателно.

— Още не съм ти показал колко прекрасен може да бъде един любовен час следобед. Например под сянката на някое дърво или под топлото слънце, което гали голата кожа.

— Сигурна съм, че често си се наслаждавал на подобни преживявания — отбеляза тя и отпусна ръце.

Едуардо я притисна до себе си.

— Господи, ти ревнуваш! Нямаш никакви причини за ревност, menina.

— Защо да ти вярвам? Ти си красив и богат, не е нужно да работиш, за да печелиш прехраната си. Поне не виждам мазоли по ръцете ти — само белезите на бедните ти китки. — Потисната от спомена, тя продължи: — Никога не си ми казвал кой те е наранил така жестоко.

— Наистина ли не съм? — попита със слаб глас той. — Моля те, menina, не сменяй темата. В какво ме обвиняваше?

Филаделфия вдигна рамене.

— Не съм толкова глупава, колкото ти се иска. Много добре знам, че богатите млади мъже имат любовници — една или повече. Защото могат да си го позволят.

— Значи повече от една? А ти би ли ми разрешила харем или си твърде ревнива?

— Второто. Но засега този въпрос не стои. В момента имаш само една любовница… — Тя съжали веднага за думите си. Не биваше дори да мисли подобно нещо, камо ли пък да го произнесе. Желанието й да бъде с Едуардо не беше само физическо, тя копнееше с цялото си сърце той да я обича и закриля до края на живота й. Но той никога не беше казвал какво ги очаква след края на любовното лято.

Едуардо погледна заклинателно в очите й.

— Ти не си ми любовница, ти си моята любов!

— В какво се състои разликата?

Някой почука на вратата и Едуардо изруга тихо. Пусна я, но не преди да я е целунал страстно.

— По-късно ще продължим този разговор, menina. Сега си отново синьора Милацо.

Филаделфия се отпусна на единия от двата дивана на жълти и бели райета, които стояха от двете страни на красиво изработената камина, а „съпругът“ й отключи вратата и пропусна пиколото да влезе.

— Поръчката ви, сър — обяви тържествено момчето и внесе в стаята табла с всички продукти за лимонадата.

Тъй като работеше от години в Гранд Унион Хотел, пиколото беше виждало много богати и красиви млади жени. Но при вида на мисис Милацо, неземно видение със златни къдрици, облечена в лятна рокля от бял лен и полегнала на бяло-жълтия диван, дъхът му спря. След като остави таблата на масичката пред нея, той свали шапка и се поклони с искрено уважение.

— Надявам се скоро да се почувствате по-добре, мадам. — Окуражен от сияещата й усмивка, той добави: — Известният климат на Саратога прави истински чудеса. Повечето болни оздравяват. Освен това вашето присъствие със сигурност ще разведри обстановката, мадам. Ако имате нужда от нещо, трябва само да ми кажете.

Филаделфия с мъка потисна смеха си.

— Много сте любезен, сър. Надявам се, че дирекцията на хотела цени услужливостта ви.

Облегнат на стената до вратата, Едуардо наблюдаваше сцената и се забавляваше от сърце. Почти нямаше мъже, които да не се трогнат от красотата на Филаделфия. Трябваше да я държи под око, иначе безброй обожатели щяха да паднат в краката й. Тази мисъл помрачи настроението му.

Когато прислужникът се запъти към вратата, ухилен до уши, той бе удостоен с унищожителен поглед, който го накара да се изчерви и да избяга колкото може по-бързо.

— Колко си жесток! — извика Филаделфия, щом вратата се затвори зад бедното момче. — Защо трябваше да го уплашиш?

— Наистина ли го уплаших? Много добре. За в бъдеще ще бъде по-внимателен, когато зяпа чуждите съпруги.

— Той не го направи със зъл умисъл. Бедното момче!

— Момче с набола брада — отвърна сухо той и отиде при нея. — Достатъчно голямо, за да изпитва желание.

Тя го погледна изненадано.

— Господи, ти ревнуваш!

Едуардо вдигна рамене и я погледна сърдито. Нима тя все още не разбираше колко много означава за него? Може би трябваше да й обясни, че е израсъл в джунглата и зад цивилизованата му фасада се крият дълбоки чувства и диви страсти. Нито един мъж нямаше право да я погледне с желание, дори само с възхищение, защото тя му принадлежеше. Само на него…

Докато наблюдаваше изразителната му мимика, тя осъзна не за първи път, че дните край Хъдсън Ривър го бяха променили значително. Днес беше много по-открит. По-рано лицето му не издаваше нищо, което беше решил да скрие. Наистина ли ревнуваше? Досега не беше събудил впечатлението, че се вкопчва решително във всичко, което му принадлежи.

Освен това тя не му принадлежеше. Трябваше да признае това, колкото и да й беше тежко. Тя беше негова любовница, следователно връзката им беше временна. Дори той да твърдеше, че я обича — въпросът й за разликата между любовницата и любимата не беше получил отговор.

Когато тя отново вдигна глава към него, в очите се отразяваше цялата й душа.

— Може би истинските съпрузи не са толкова ревниви, защото са обвързани с жените си.

— Точно така — потвърди той и рязко й обърна гръб под претекст, че трябва да вземе шапката и бастуна си. Ала обвинителният й тон го засегна тежко.

Той знаеше, че положението на любовница е много мъчително за нея. След като непрекъснато я уверяваше в любовта си, тя сигурно се питаше защо не й предлага да се оженят. Можеше ли да й обясни гротескното чувство за чест, което му позволяваше да живее с нея, но му забраняваше да отведе пред брачния олтар дъщерята на човека, когото беше унищожил? През последните дни край Хъдсън тази дилема не му даваше мира. На всичкото отгоре беше узнал, че един от враговете му е още жив. Точно сега, когато беше решил да започне нов живот, миналото се надигаше от гроба — а с него и клетвата, която го свързваше с Тайрън.

Беше писал на Тайрън само за да изпълни задълженията си, но решението му беше, че приятелят му трябва сам да премине през последната битка. След всички години на вътрешен бунт Едуардо беше намерил душевен покой. Нямаше да рискува щастието си с Филаделфия, която през последните седмици го беше научила какво означава любов.

Затова я беше довел в Саратога. Не го интересуваше ще продадат ли още скъпоценности или не. Трябваше му претекст, за да напуснат къщата край Хъдсън Ривър. Може би Тайрън щеше да го потърси в Бел Монт, а не биваше да го намери.

— Налага се да те напусна, cara minha — заяви с усмивка той. — Ще се поразходя преди вечеря и ще подишам чист въздух за възбуждане на апетита.

— Да, разбира се. — Искаше й се да му каже много неща, но напрежението, което се бе възцарило помежду им благодарение на необмислените й думи, не й позволи да говори. — Ще се видим на вечеря.

След като заключи вратата след Едуардо, Филаделфия се върна в спалнята и отвори големия гардероб, за да остави шала си. Неочакваната гледка спря дъха и. Откъде се бяха взели толкова много нови рокли? Тя извади бяла ленена рокля с широка пола, премери я и установи, че й става. Сякаш беше ушита специално за нея.

Едуардо! Още в Чикаго я беше приготвил за предстоящия маскарад. Но този път беше дал прекалено много пари. В гардероба висяха поне две дузини рокли.

— Става ли ти?

Филаделфия се обърна стреснато.

— Едуардо! Мислех, че си излязъл.

Той влезе усмихнато в спалнята.

— Съжалявам, бях забравил да ти кажа за новите рокли. Ако нещо не ти харесва, ще го върнем.

— О, роклите са божествени, но сигурно са много скъпи. Откъде знаеш размера ми?

Той взе бялата рокля от ръцете й и я хвърли на близкия стол.

— Както може би си спомняш, аз ти поръчах някои тоалети още в Чикаго. Тогава си отбелязах мерките ти. Поръчах тези рокли, преди да заминем от Ню Йорк.

— Откъде знаеше, че ще дойда с теб в Саратога? В Ню Йорк изобщо не бяхме говорили за това.

Той докосна нежно бузата й.

— Защо да се съмнявам в изкуството си да убеждавам?

Филаделфия отново усети лудото биене на сърцето си, познатите сладостни тръпки. Трябваше й само една лека милувка, и тя го пожелаваше.

— Постепенно добивам впечатлението, че твърде лесно съм се хванала в капана ти.

— Наистина ли го наричаш капан? — Пръстите му се плъзнаха по шията и се мушнаха под яката на пътническата рокля. Беше поръчал новия гардероб, за да изкуши красивата жена. Но после стана нещо много по-страшно — той се влюби. — Аз съм този, който стана роб.

Решително, но напразно тя се опита да игнорира ръката, която галеше гърдите й.

— Защо се върна? Нали искаше да подишаш чист въздух?

Смехът на Едуардо ускори пулса й.

— Размислих. Не ми трябва чист въздух. Трябваш ми само ти.