Дийн Кунц
Фалшива памет (8)

8.

Дъсти караше през хълмовете на Нюпорт. Вятърът брулеше листата на дърветата, а в канавките край пътя се стичаха потоци дъжд.

— Вир-вода съм. Студено ми е — оплака се Скийт.

— И на мен. За щастие сме развити примати и сме измислили разни джунджурии — каза Дъсти и включи отоплението.

— Провалих се — измърмори Скийт.

— Кой? Ти ли?

— Винаги се провалям.

— Всеки го бива за нещо.

— Сърдиш ли ми се?

— В момента ми е писнало от теб — откровено призна Дъсти.

— Мразиш ли ме?

— Не.

Скийт въздъхна и се излегна на седалката. Парещите му, подпухнали очи се затвориха и челюстта му увисна. Той сякаш заспа.

Небето надвисна още по-ниско над земята. Беше толкова черно, сякаш бе пълно с влажни сажди и катран. Дъждът не беше сребрист както обикновено, а тъмен и мръсен.

Микробусът се насочи на изток, после на запад и влезе в град Ървайн. Дъсти се надяваше, че в клиника „Нов живот“, рехабилитационен център за наркомани и алкохолици, ще има свободно легло.

Скийт беше лежал два пъти в такива заведения и преди шест месеца излезе от „Нов живот“, като възнамеряваше повече да не се дрогира. Но след всеки курс на терапия той отново поемаше по наклонената плоскост.

Досега обаче не се бе опитвал да се самоубие. Вероятно дълбоко в душата си съзнаваше, че смъртта е последният му шанс.

— Съжалявам… — без да вдига глава, каза Скийт. — Там, на покрива. Съжалявам, че забравих кой е баща ти. Съсипан съм.

— Няма нищо. И аз се опитвам да го забравя.

— Но сигурно помниш моя баща.

— Доктор Холдън Колфийлд, професор по литература.

— Същински негодник.

— Всички са такива. Тя си пада по негодници.

Скийт бавно вдигна глава, сякаш върху плещите му тежеше огромен, тежък товар.

— Холдън Колфийлд дори не е истинското му име.

Дъсти спря пред светофара на кръстовището и погледна недоверчиво Скийт. Името, заимствано от главния герой в „Спасителят в ръжта“ беше твърде подходящо за случая, за да е изобретение.

— Променил го е по съдебен ред, когато е навършил двайсет и една години — рече Скийт. — Истинското му име е Сам Фарнър.

— Дрогиран ли си или говориш истината?

— Вярно е. Бащата на Сам бил военен от кариерата. Полковник Томас Джаксън Фарнър. Майка му, Луан, е била учителка в детска градина. Сам се скарал с тях. След като полковникът и Луан са го издържали, докато е учил в колежа и в университета. Изчакал е, докато им изстиска докрай парите.

Дъсти познаваше Холдън Колфийлд, защото превзетият негодник му беше втори баща. Тревър Пен Роудс, истинският баща на Дъсти, беше вторият от четирите съпрузи на майка му, а Сам Фарнър — третият. От четвъртия до четиринайсетия рожден ден на Дъсти онзи самозван аристократ бе управлявал семейството с високомерното чувство за божествено право и с достатъчно авторитарен фанатизъм и ожесточеност на социопат, за да заслужи възхищението на Ханибал Лектър.

— Твърдеше, че майка му е била професор в Принстън, а баща му — в Рътгерс. Всички онези истории…

— Не са автобиография, а измислици.

— А трагичната им смърт в Чили?

— Поредната лъжа.

В кръвясалите очи на Скийт блестеше ожесточеност или може би отмъщение. За миг той съвсем не изглеждаше тъжен, изнурен и съсипан, а изпълнен с безумна и едва сдържана злоба.

— Скарал се е толкова ожесточено с полковник Фарнър, че е сменил името си? — учуди се Дъсти.

— Мисля, че харесваше „Спасителят в ръжта“.

— Може и да е харесвал книгата, но дали я е разбирал?

Това беше тъп въпрос. Бащата на Скийт беше празноглав и повърхностен и изпадаше под влиянието ту на един, те на друг краткотраен ентусиазъм, като повечето бяха унищожителни.

— Кой би искал да бъде Холдън Колфийлд?

— Сам Фарнър, добрият ми, стар татко. И се обзалагам, че това не е навредило на кариерата му в университета. В професионален аспект името е накарало колегите му и студентите да го запомнят.

Зад тях се чу изсвирване на кола. Светофарът беше светнал в зелено.

Дъсти продължи да кара към „Нов живот“.

— Откъде си научил всичко това?

— Ами, първо от Интернет. — Скийт се изправи и приглади влажните си коси с кокалестите си пръсти. — Проверих историята на преподавателския състав в Рътгерс в уебстраницата им. Всички, които са преподавали там. После в Принстън. Родителите му не са били професори в нито един от двата университета. Имам предвид, измислените му родители.

С непогрешима нотка на гордост в гласа, Скийт разказа за мъчителния път, по който бе стигнал до истината за баща си. Разследването явно бе изисквало значителни усилия, творческо мислене и трезва логика.

Дъсти се възхити на това уязвимо хлапе, което макар и съсипано от живота и от пристрастяването си, бе съумяло да се съсредоточи достатъчно дълго време, за да свърши тази работа.

— Полковник Фарнър е умрял отдавна — продължи Скийт. — Но Луан е още жива. Тя е на седемдесет и осем години и живее в Каскейд, Колорадо.

— Баба ти?

— До преди седмица не знаех, че съществува. Два пъти говорих с нея по телефона. Много е мила. Сърцето й се скъсало, когато единственото й дете е отнело живота си.

— Защо го е направил?

— Политически убеждения. Не ме питай какво означава това.

— Сменял е убежденията си като носни кърпи. Трябва да е било нещо друго.

— Не и според Луан.

Гордостта от извършеното, която бе дала на Скийт сили да се изправи и да вдигне брадичка, вече не бе достатъчна, за да го крепи. Той постепенно се свлече надолу на седалката и са затвори като костенурка в мокрите, вдигащи пара гънки на дрехите си.

— Не можеш да си позволиш отново да плащаш за клиниката — каза Скийт, докато Дъсти зави в паркинга на „Нов живот“.

— Не се притеснявай. Имам две големи поръчки. Пък и видеоигрите на Марти ще донесат много пари.

— Не знам дали отново ще издържа на програмата.

— Ще издържиш. Преди малко скочи от покрив. Рехабилитацията ще бъде фасулска работа за теб.

Частната клиника приличаше на корпоративен щаб на преуспяваща верига от ресторанти за мексиканска храна — двуетажна хасиенда с две сводести лоджии на първия етаж и покрити балкони на втория. Около колоните и арките се виеше бугенвилия. Стремежът към съвършенство беше толкова агресивен, че резултатът беше неестествен като в Дисниленд, сякаш всичко от тревата до покрива бе направено от пластмаса. Дори мръсният дъжд имаше блясък на изкуствено злато.

Дъсти спря близо до входа, в зоната, запазена за прием на пациенти, и изключи чистачките, но не угаси двигателя.

— Каза ли му какво си научил?

— На добрия ми, стар татко ли? — Скийт затвори очи и поклати глава. — Не. Достатъчно е, че аз знам.

Всъщност Скийт се страхуваше от професор Колфийлд. И може би имаше основателна причина.

— Каскейд, Колорадо — каза той, произнасяйки думите така, сякаш това беше име на вълшебно място, където живееха магьосници, грифони и еднорози.

— Искаш ли да отидеш там и да видиш баба си?

— Твърде е далеч. Пътуването ще бъде трудно. Вече не мога да шофирам.

Поради многобройни нарушения на правилника за движение шофьорската книжка на Скийт бе отнета и той ходеше на работа с Фостър Нютън Чешита.

— Щом изкараш програмата, ще те закарам в Каскейд да се запознаеш с баба си.

Скийт отвори очи.

— О, ще бъде рисковано.

— Не съм толкова лош шофьор.

— Имам предвид, че хората те разочароват. С изключение на теб и Марти. И на Доминик. Тя никога не ме е разочаровала.

Доминик беше доведената им сестра от първия съпруг на майка му. Тя страдаше от синдрома на Даун и бе починала в невръстна възраст. Никой от двамата не я познаваше, макар че Скийт понякога ходеше на гроба й. Той я наричаше „онази, която се отърва“.

— Хората винаги те разочароват — повтори Скийт, — затова не е разумно да очакваш твърде много.

— Каза, че баба ти била мила жена. И баща ти очевидно я е ненавиждал. Това е добър знак. А ако се окаже лоша, аз ще бъда с теб и ще й строша краката.

Скийт се усмихна и се втренчи в дъжда. Ясно си представяше идеалната картинка на Каскейд, Колорадо, която вече бе нарисувал във въображението си.

— Тя каза, че ме обича. Дори не ме познава, но го каза.

— Нали си й внук — рече Дъсти и изгаси двигателя.

Очите на Скийт бяха кръвясали о подпухнали, сякаш бе видял твърде много болезнени неща. Но усмивката на бледото му, изнурено лице беше искрена.

— Ти си ми нещо повече от доведен брат.

Дъсти допря глава до челото му и двамата седяха известно време така, без да разговарят.

После слязоха от микробуса.