Дийн Кунц
Фалшива памет (72)

73.

Къщата в Малибу изглеждаше съвършена. Покрив с плочи. Дъски от сребрист кедър. Рамки на прозорците и капаци, боядисани в морскосиньо. Голяма веранда с бели люлеещи се столове и пейка-люлка и двор с безупречно подстригана трева и цветя и ограда от бели колчета.

Къщата сякаш беше от приказките, но като я видя, както винаги, Дъсти усети, че макар да я посещаваше само за пети път откакто преди двайсет години я напусна, сърцето му се смразява.

Той не се осмеляваше да мисли за малката им къща в Корона Дел Мар. Ако наистина беше изгоряла до основи, както твърдеше Ариман, Дъсти не беше готов да се справи с чувствата, които щяха да го обземат. Вярно, вещите бяха заменими, но ако си живял щастливо в някого в къщата и си бил обичан и имаш хубави спомени, тогава не може да не преживееш тежко загубата й.

Дъсти не смееше да мисли и за Скийт, и за Чешита. Ако Ариман говореше истината и ги бе убил, светът и сърцето на Дъсти щяха да станат по-мрачни от всякога. Той се вцепеняваше при мисълта за загубата на любимия си брат и на приятеля си Фостър. Чешита беше особняк, но и мил, и добродушен човек и верен приятел.

Клодет отвори вратата и както винаги, Дъсти остана поразен и обезоръжен от красотата й. Тя беше на петдесет и две, но изглеждаше трийсет и пет годишна и несъмнено щеше да привлича погледите на мъжете и когато станеше на осемдесет и пет. Баща му, втория от четиримата й съпрузи, веднъж каза: „Откакто се е родила, Клодет изглежда страхотно апетитна. Всеки ден светът я гледа и устата му се пълни със слюнка.“ Тези думи бяха толкова уместни, кратки и ясни, че Тревър вероятно ги бе прочел някъде, а не ги бе измислил, и макар да изглеждаха груби, бяха верни. Тревър не коментираше сексапилността й. Той имаше предвид хубостта й като идеал. Клодет привличаше мъже, жени, бебета и възрастни хора. Всички искаха да бъдат близо до нея и когато я гледаха, в очите им се четеше не само надежда и възторг, но и нещо различно и загадъчно. Но любовта, която мнозина й даваха, беше незаслужена и несподелена. Очите й бяха почти като на Дъсти — сиво-сини, но не толкова сини като неговите. И в тях той никога не бе съзирал онова, което всеки син копнее да види в очите на майка си, нито имаше причина да мисли, че тя желае или ще приеме обичта му.

— Шъруд — каза Клодет, без да го прегърне, целуне или стисне ръката му. — Всички ли млади хора напоследък ходят на гости, без да се обадят предварително?

— Майко, знаеш, че името ми не е Шъруд.

— Шъруд Пен Роудс. Пише го на свидетелството ти за раждане.

— Много добре знаеш, че го промених по съдебен ред…

— Да, когато беше осемнайсетгодишен, бунтар и още по-глупав, отколкото си сега.

— От малък всичките ми приятели ме наричаха Дъсти.

— Приятелите ти винаги са били класови несретници, Шъруд. Винаги си дружал с неподходящи хора. И това е толкова рутинно, че изглежда преднамерено. Дъстин Роудс. Какво мислеше? Как можехме да гледаме културните хора в очите, докато те представяме като Дъсти^[1] Роудс?

— Точно за това мислех.

— Здравей, Клодет — каза Марти.

— Скъпа — рече Клодет, — моля те, упражни доброто си влияние върху това момче и настоявай да се прекръсти с някое по-подходящо име за възрастен човек.

Марти се усмихна.

— Аз харесвам Дъсти — и името, и момчето.

— Мартина. Ето, това е истинско име.

— Предпочитам да ме наричат Марти.

— Знам. Жалко. Не си много добър пример за Шъруд.

— Дъстин — настоя Дъсти.

— Не и в моята къща — възрази Клодет.

Колкото и време да бе изминало от предишното му посещение, Дъсти винаги беше посрещан по този резервиран начин — не само със спор за името му, но и понякога с дълги коментари за дрехите и прическата му или с въпроси дали си е намерил „истинска“ работа или още боядисва къщи. Веднъж Клодет го държа на верандата и обсъжда политическата криза в Китай най-малко пет минути, които му се сториха цял час. Накрая тя винаги го поканваше да влезе, но той никога не беше сигурен дали ще му позволи да прекрачи прага.

Веднъж Скийт много се бе развълнувал, след като гледа филм с Никълъс Кейдж в ролята на ангел. Идеята на филма беше, че на ангелите не им е позволено да изпитват романтична любов или други силни чувства. Те трябваше да останат само интелектуални същества, за да служат на човечеството, без да се въвличат емоционално. Според Скийт това обясняваше майка им, на чиято красота можеха да завидят дори ангелите, но която беше по-студена и от чаша неподсладена лимонада в разгара на лятото.

Клодет най-после отстъпи назад и ги покани да влязат без дума или жест.

— Единият син се появява с… гост посред нощ, а другият със съпругата си. И не се обаждат предварително. Знам, че и двамата взимахте уроци по добри обноски и държание, но очевидно парите са били пропилени напразно.

Дъсти предположи, че другият син е Младши, който беше на петнайсет години и живееше тук, но когато влязоха, Скийт се втурна надолу по стълбите и ги поздрави. Той изглеждаше по-блед и слаб, отколкото когато го видяха последния път, и имаше тъмни кръгове около очите, но беше жив.

Дъсти и Марти го прегърнаха и Скийт изохка няколко пъти.

— Мислехме, че си… — изумен, каза Дъсти.

— Казаха ни, че си… — рече Марти.

Преди някой от тях да успее да довърши мисълта си, Скийт надигна пуловера и фланелката си и гордо заяви:

— Рани от куршуми!

На гърдите и стомаха му имаше четири ужасяващи синини.

— Рани от куршуми? — озадачено попита Дъсти.

— Ами, щяха да бъдат, ако двамата с Чешита не бяхме с кевларени жилетки.

Дъсти изпита потребност да седне. И Марти се разтрепери. Но те бяха дошли тук поради неотложна причина и можеше да допуснат фатална грешка, ако се забавеха.

— Но защо сте били с кевларени жилетки?

— Добре, че не ги поискахте, когато тръгнахте за Ню Мексико — отговори Скийт. — Двамата с Чешита решихме да помогнем с нещо и започнахме да следим доктор Ариман.

— Какво?

— Проследихме го с пикапа на Чешита…

— Накарах ги да го паркират в гаража — прекъсна го Клодет. — Не искам хората да виждат онова превозно средство пред дома ми.

— Пикапът е страхотен — възрази Скийт. — Както и да е, за всеки случай облякохме кевларените жилетки и го проследихме, но той ни надхитри. Помислихме, че сме го изпуснали и отидохме на плажа, опитвайки се да установим контакт с някой от корабите-майки. Ариман се появи и ни простреля по четири пъти.

— Мили Боже — възкликна Марти.

Дъсти се разтрепери, завладян от чувства, които не можеше нито да назове, нито да определи. Но забеляза, че очите на Скийт са по-ясни, отколкото бяха в онзи призрачен ден преди петнайсет години, когато двамата изпратиха на доктор Холдън Колфийлд кутия с кучешки изпражнения, след като Клодет го бе изритала в полза на Дерек.

— Беше си сложил скиорска маска, затова не бихме могли да го идентифицираме със сигурност в полицията. Дори не отидохме при ченгетата. Но знаехме, че е Ариман. Не успя да ни заблуди. — Скийт сияеше, сякаш бяха изиграли психиатъра. — Той стреля по Чешита и после по мен. Все едно ме удариха с чук в гърдите. Изкара ми въздуха. Едва не припаднах. Исках да поема въздух, но не смеех, защото можеше да ме чуе и да разбере, че не съм мъртъв. И Чешита се правеше на умрял. Сетне, след като изстреля още два куршума в мен, Ариман рече: „Майка ти е курва, баща ти е мошеник, а вторият ти баща има в главата лайна вместо мозък.“

— Дори не познавам този разпространител на популярни психически простотии — с леденостуден тон рече Клодет.

— После и Чешита, и аз разбрахме, че Ариман побягна, но останахме да лежим там, защото се страхувахме. И известно време наистина не можехме да помръднем. Сякаш бяхме парализирани. И после, когато бяхме в състояние да се движим, дойдохме тук, за да разберем защо Ариман мисли майка ни за курва.

— Ходи ли в болницата? — разтревожено попита Марти.

— Не. Нищо ми няма — отговори Скийт и най-после смъкна пуловера си.

— Може да имаш пукнато ребро или вътрешни наранявания.

— И аз му го казах — пак се намеси Клодет, — но напразно. Нали знаеш какъв е Холдън, Шъруд. Винаги е по-ентусиазиран, отколкото позволява здравият разум.

— По-добре да отидеш в болница и да те прегледат, докато раните още се виждат — посъветва го Дъсти. — Това е приемливо доказателство, ако някога успеем да изправим онова лайно пред съда.

— Негодник — каза Клодет. — Или кучи син. И двете са адекватно описателни, Шъруд. Безсмислените ти вулгарности не ме смайват. Ако мислиш, че думата „лайно“ ме шокира, много се лъжеш. Но в тази къща никога не сме мислили, че произведенията на Уилям Бъроуз са литература и няма да започнем да го мислим сега.

— Обичам майка ти — каза Марти на Дъсти.

Очите на Клодет се присвиха едва забележимо.

— Как беше в Ню Мексико? — попита Скийт.

— Очарователно място — отговори Дъсти.

Люлеещите се врати на кухнята в дъното на коридора се отвориха и Дерек Ламптън тръгна към групата. Той вървеше с изправени рамене, изопнат гръб и изпъчени гърди, сякаш беше военен.

Скийт и Дъсти тайно го наричаха Влечугото, но Ламптън по-скоро приличаше на мазен, гърчещ се пор. Очите му бяха черни, бързо подвижни и винаги нащрек, а пръстите — тънки, с по-големи ципи от нормалните и с леко заострени нокти, досущ лапи на животно.

— Умрял ли е някой? И сме се събрали да прочетем завещанието му? — попита той.

Това беше представата му за хумор и най-близкото нещо до поздрав, което можеше да предложи.

Той изгледа Марти от главата до петите и задържа погледа си върху извивката на гърдите й под пуловера. Ламптън винаги оглеждаше открито привлекателните жени. Когато най-сетне стигна до очите й, той оголи малките си, остри зъби. Това минаваше за усмивка, вероятно дори за прелъстителна.

— Шъруд и Мартина наистина са били в Ню Мексико — уведоми го Клодет.

— Сериозно?

— Нали ти казах — рече Скийт.

— Вярно е — потвърди Ламптън, обръщайки се по-скоро към Дъсти, отколкото към Скийт. — Каза ни, с такива пищни подробности, че го помислихме за една от фантазиите на раздвоената му личност.

— Нямам раздвоена личност и не фантазирам — осмели се да възрази Скийт, макар че не го погледна в очите, а се бе втренчил в пода.

— Не се оправдавай, Холдън — каза Дерек. — Не те съдя. Както не бих съдил и Дъсти, ако спомене за патологичното си отвращение към авторитетната личност.

— Не изпитвам патологично отвращение към авторитетната личност — каза Дъсти и се ядоса на себе си, че е почувствал потребност да отговори, после се опита да запази спокойствие. — Изпитвам отвращение към самозвани експерти.

— Шъруд — рече Клодет, — не си по-убедителен, като употребяваш неумишлен оксиморон^[2] като „самозвани експерти“.

— Всъщност, Клодет — със забележително откровено изражение и премерен тон каза Марти, — това не беше оксиморон, а метонимия^[3], която Дъсти употреби вместо по-вулгарното, макар и по-точно „арогантни задници“.

Дари да изпитваше най-малко съмнение в любовта си към Марти, сега Дъсти знаеше, че са обвързани завинаги.

— Дерек е абсолютно прав, Холдън — каза Клодет, сякаш не чу снаха си, — и по двата въпроса. Той не те съдеше. Не е такъв човек. И, разбира се, ти наистина имаш фантазии, дължащи се на раздвояването на личността ти. Докато не признаеш какво е състоянието ти, никога няма да се излекуваш.

— Холдън е престанал да взима лекарствата си — каза Дерек Ламптън на Дъсти, докато погледът му отново се плъзна по гърдите на Марти.

— Ти ме караше да взимам лекарства по седем рецепти — рече Скийт. — Глътнех ли ги всичките, не ми оставаше място за закуска.

— Никога няма да осъзнаеш потенциала си, докато не приемеш състоянието си и не направиш нещо по въпроса — предупреди го Клодет.

— Мисля, че отдавна трябваше да престане да взима лекарства — заяви Дъсти.

— Лечението на Холдън не се улеснява, когато е объркан от съветите на необразовани хора — рече Ламптън, най-сетне откъсвайки поглед от гърдите на Марти.

— Баща ми улесняваше лечението му, докато Скийт навърши девет години, а оттогава го улесняваш ти. — Дъсти се усмихна, но тонът му не заблуди никого. — И досега виждам само улесняване, но не и оздравяване.

— Майко, знаеш ли, че името на баща ми не е Холдън Колфийлд, а Сам Фарнър? — попита Скийт. — Сменил го е по съдебен ред.

— Пак фантазираш, Холдън — рече Клодет.

— Не, вярно е. Имам доказателство вкъщи. Може би това имаше предвид Ариман, когато го нарече мошеник, след като стреля в мен.

Клодет насочи обвинително пръст срещу Дъсти.

— Ти го подстрекаваш да не взима лекарствата и виж докъде доведе това. — Тя се обърна към Скийт: — Онова лице Ариман ме е нарекло курва. Да разбирам ли, че думата е уместна за мен, както мислиш, че „мошеник“ е уместна за баща ти?

Главата на Дъсти се изпълни с онова зловещо бучене, което обикновено се появяваше, след като стоеше половин час в тази къща. Той отчаяно искаше да се върне на неотложния въпрос, заради който бяха дошли, затова попита:

— Дерек, защо те мрази Марк Ариман?

— Защото го разобличих.

— За какво?

— Той е шарлатанин.

— И кога го изобличи?

— При всеки удобен случай, който ми се предостави. — Порските очички на Ламптън блеснаха злорадо.

Клодет се приближи до съпруга си, плъзна ръка около кръста му, прегърна го и закачливо каза:

— Когато глупаците като онзи Марк Ариман бъдат унижени от остроумието на моя Дерек, те никога не го забравят.

— Как го разобличи? — настоя Марти.

— С аналитични есета в две от най-добрите списания — отговори Ламптън. — Изложих на показ безсмислените му теории и безсъдържателната проза.

— Защо?

— Бях отвратен от факта, че много психолози го възприемат сериозно. Този човек не е интелектуалец, а позьор.

— Само това ли? Две есета?

Острите зъби на Ламптън заискряха. Кожата в ъгълчетата на очите му се набръчка, сякаш току-що бе съзрял мишка, която възнамеряваше да хване и да разкъса на парчета.

— О, Клодет, мисля, че те не разбират какво е да си мишена на войната на Ламптън, нали?

— Мисля, че разбирам — каза Скийт, но нито майка му, нито вторият му баща го чуха.

— Есета в две престижни списания — продължи Ламптън. — Хитра партизанска война. И пародия на неговия стил в „Ню Йорк Таймс Бук Ривю“…

— Страхотно смешна — увери ги Клодет.

— Освен това написах рецензия за най-новата му книга. Отпечатаха я седемдесет и осем вестници в цялата страна. Имам изрезка от всичките. Можете ли да си представите, че онова ужасно творение е било в списъка на „Таймс“ за най-търсени книги седемдесет и осем седмици?

— Имаш предвид „Научи се да обичаш“? — попита Марти.

— Тази популярна психична тъпотия — заяви Ламптън. — Вероятно е нанесъл повече поражения върху психиката на американците от всяка друга книга, публикувана през десетилетието.

— Седемдесет о осем седмици много ли са? — попита Дъсти.

— За книга от тази категория — цяла вечност.

— А колко време беше в списъка последната ти книга?

— Всъщност не съм броил седмиците. Въпросът не е в популярния успех. Най-важното е качеството на книгата, какво е влиянието й върху обществото и на колко хора е помогнала.

— Струва ми се, че книгата ти беше в списъка дванайсет или четиринайсет седмици — каза Дъсти.

— О, не. Повече — възрази Ламптън.

— Тогава петнайсет.

Ламптън се хвана в собствения си капан и погледна Клодет за помощ.

— Двайсет и две седмици — каза тя. — Дерек не се интересува от тези неща, но аз ги следя. Гордея се с него. Двайсет и две седмици е отлично постижение за сериозна книга.

— Е, разбира се, тогава имаш проблем, защото популярните психични тъпотии винаги се харесват повече от едно сериозно произведение — рече Ламптън. — Може и да не помогне на никого, но се чете лесно.

— Американската публика е мързелива и лошо образована, сякаш се нуждае от убедителен психологически съвет — добави Клодет.

— Говорим за „Осмели се да бъдеш най-добрия си приятел“ на Дерек — каза Дъсти на Марти.

— Не можах да я прочета до края — рече Скийт.

— Достатъчно си умен, за да го направиш — каза Клодет, — но когато не си взимаш лекарствата, неспособността ти да учиш се възвръща и не можеш да прочетеш дори името си.

Дъсти погледна към всекидневната и се запита гости са стигнали по-нататък от фоайето.

Скийт събра още малко смелост.

— Нямам проблем да прочета фантастичните си романи и без да взимам лекарства.

— Фантастичните романи са част от проблема ти, Холдън — рече Ламптън, — а не част от лечението.

— И каква е онази партизанска война, за която спомена? — попита Дъсти.

Всички го погледнаха озадачено.

— Каза, че водиш хитра партизанска война срещу Марк Ариман.

— Елате, ще ви покажа — каза Ламптън и ги поведе нагоре по стълбите.

Валит чакаше в коридора на втория етаж, очевидно защото се боеше да се приближи до военната зона във фоайето.

Марти и Дъсти спряха да го погалят и почешат под брадичката и зад ушите. В замяна кучето ги близна и размаха опашка.

Ако имаше избор, Дъсти би предпочел да седне на ода и да прекара с Валит остатъка от деня. Освен Скийт само лабрадорът го посрещна радостно, откакто прекрачи прага на тази къща.

Ламптън потропа на една от вратите в коридора, обърна се към Дъсти и Марти и ги подкани:

— Хайде, хайде.

Клодет и Скийт влязоха в друга стая — кабинета на Ламптън.

Марти и Дъсти последваха Ламптън, който влезе, без да дочака отговор, и се озоваха в стаята на Младши. Дъсти не бе влизал там от четири години, откакто Дерек Младши беше единайсетгодишен. Тогава стените бяха облепени с плакати на баскетболни и футболни звезди.

Сега всичко беше боядисано в лъскаво черно и стаята изглеждаше мрачна, макар да светеха лампи от триста вата. Желязната рамка на леглото, чаршафите и покривката също бяха черни. Както и бюрото, столовите и лавиците. Прекрасният под от ясеново дърво също беше боядиса в черно. Само книгите бяха разноцветни и закачените на тавана две знамена — едното червено със свастиката на Адолф Хитлер и другото, пак червено, със сърпа и чука на бившия Съветски съюз. Преди четири години лавиците бяха отрупани с томове за спортна и научна фантастика. Сега на тяхно място имаше книги за Дахау, Аушвиц, Бухенвалд, съветските лагери гулаг, Ку Клус Клан, Джак Изкормвача и съвременни, действително съществуващи серийни убийци и атентатори.

Младши беше с бели маратонки, бели чорапи, сив панталон и бяла риза. Той лежеше на леглото и четеше книга, на чиято корица беше изобразена купчина разложени човешки тела.

— Хей, братко, как си? — непохватно попита Дъсти. Той никога не знаеше какво да каже на природения си брат и всъщност двамата бяха непознати. Дъсти бе избягал от дома си преди дванайсет години, когато Младши беше едва на три.

— На умрял ли ти приличам? — намусено попита Дерек Младши.

Всъщност момчето изглеждаше великолепно жизнено и заредено с енергия. Съдбата не го бе проклела с мазния вид на пор на баща му, а щедро го бе обсипала с гените на майка му и благословила със съвършени форми и черти. Ако някой ден решеше да стане певец, независимо какъв беше гласът му, Дерек Младши щеше да бъде по-велик от Елвис Пресли, Бийтълс и Рики Мартин взети заедно, и младите жени щяха да крещят и да се хвърлят на сцената, като значителен процент от тях с удоволствие щяха да прережат вените си и да му предложат кръвта си, ако той поискаше.

— Какво е това? — попита Дъсти и посочи черната стая и знамената на тавана.

— На какво ти прилича? — попита Младши.

— Пост-готика.

— Готиката е за деца.

— Изглежда, практикуваш за смъртта — рече Марти.

— Наблизо си.

— Какъв е смисълът на всичко това?

Младши остави книгата.

— Какъв е смисълът на всичко друго?

— Имаш предвид, че всички ще умрем?

— Затова сме се родили. Да мислим за смъртта. Да гледаме как се случва на другите хора. Да се подготвим за нея. И после и ние да умрем.

— Какво е това? — повтори Дъсти, но този път отправи въпроса към втория си баща.

— Повечето юноши като Дерек минават през период на засилен интерес към смъртта и всеки смята, че мислите му са по-задълбочени от тези на предишния — каза Ламптън, говорейки за сина си така, сякаш Младши не го чуваше. Навремето той правеше същото и със Скийт и с Дъсти и говореше за тях така, сякаш бяха интересни лабораторни животни, които не разбират нито дума. — Секс и смърт. Основните въпроси на пубертета. Момчетата и момичета са обсебени от тях и периодично преживяват периоди, граничещи с психоза. Това е проблем на хормонален дисбаланс и е най-добре да ги оставиш да се отдадат на обсебването, защото природата скоро ще регулира нещата.

— Не си спомням да съм била обсебена от смъртта — каза Марти.

— Била си — възрази Ламптън, сякаш я бе познавал като дете. — Но си я подменяла с други интереси — кукли, грим.

— Гримът е подмяна на обсебеността от смъртта?

— Не е ли очевидно? Целта на грима е да се опълчи срещу пораженията на времето, а времето е синоним на смъртта.

— Аз още се боря с куклите — подхвърли Дъсти.

— Замисли се — настоя Ламптън. — Какво е куклата, ако не образ на труп? Неподвижна, не диша, скована и безжизнена. Момичетата си играят с кукли и се учат да не се страхуват толкова много от смъртта.

— Спомням си, че бях обсебен от секса — призна Дъсти, — но…

— Сексът е лъжа — заяви Младши. — Сексът е отрицание. Хората се обръщат към секса, за да избегнат да видят каква е истината, че животът е смърт, а не сътворение.

Ламптън се усмихна гордо на сина си.

— Нашият Дерек е решил да се вглъби в смъртта за известно време, за да преодолее страха си много по-бързо, отколкото правят другите хора. Това е общопризнат метод за самоналожено съзряване.

— Аз още не съм го преодоляла — отбеляза Марти.

— Виждаш ли? — рече Ламптън, сякаш тя бе подкрепила мнението му. — Миналата година беше сексът, какъвто е случаят с четиринайсетгодишните момчета. Догодина хак ще е сексът, след като веднъж се е увлякъл по това.

Дъсти подозираше, че след като живее една година в тази черна стая, обсебен от смъртта, някоя вечер Младши може да стане водеща новина, но не защото е спечелил награда по правопис.

— Дъсти и Марти се интересуват от партизанската ни война срещу Марк Ариман — обърна се Ламптън към сина си.

— Онзи нещастник — каза Младши. — Искаш ли да го разбием пак?

— Защо не? — доволно потри ръце Ламптън.

Младши стана от леглото, протегна се, тръгна към вратата и докато минаваше покрай Марти, подхвърли:

— Хубави цици.

Ламптън засия.

— Виждате ли? Той вече излиза от фазата на обсебването от смъртта, макар че още не го осъзнава.

Навремето Дъсти и Марти изпитваха желание да отвлекат момчето, да го скрият някъде надалеч, да го огледат и да му дадат шанс за нормален живот. Двамата се спогледаха и израженията им потвърдиха, че сега по-скоро те биха се скрили от него.

Всички отидоха в кабинета на Ламптън, където чакаха Скийт, Клодет и Чешита.

Фостър стоеше до прозореца и оглеждаше двора пред къщата и алеята за коли.

— Хей, Чешит — каза Дъсти.

Нютън се обърна.

— Хей.

— Добре ли си? — попита Марти.

Чешита вдигна ризата си, за да им покаже гърдите и стомаха, където също имаше синини от куршумите, спрени от кевларената жилетка.

— Много мъчителна сутрин — отбеляза Клодет и направи гримаса на отвращение.

— Нищо ми няма — увери ги Чешита.

— Ти спаси живота ни — каза Марти.

— С камиончето ли?

— Да.

— Той спаси и моя живот — рече Скийт.

Фостър поклати глава.

— Не. Кевларената жилетка.

Младши бе седнал зад компютъра на баща си.

Ламптън застана зад него и надникна над рамото му.

— Започваме.

Дъсти и Марти се приближиха до тях и видяха, че Младши съчинява язвителна и добре написана рецензия за „Научи се да обичаш“.

— Ще я изпратим в читателската страница „Амазонка“. До сега сме написали и изпратили над сто и петдесет унищожителни критики за „Научи се да обичаш“. Използваме различни имена и електронни адреси.

Възмутен, Дъсти си спомни нечовешката злоба в лицето и очите на Ариман, когато преди малко бяха отишли при него.

— Чии имена и електронни адреси? — попита той, чудейки се как психиатърът е отмъстил на онези нищо неподозиращи и невинни хора.

— Не се тревожи — каза Ламптън. — Когато използваме действителни имена, избираме тъпанари, които не четат много какво има в Интернет. Едва ли ще посетят страницата „Амазонка“ и ще видят тези неща.

— Пък и повечето пъти измисляме имената и електронните адреси, а това е още по-хубаво — добави Младши.

— Можеш ли да го правиш? — попита Марти.

— Мрежата е гъвкава — отговори Младши.

Опитвайки се да проумее пълния смисъл на последното изречение, Дъсти рече:

— Трудно е да различиш измислицата от реалността.

— Измислицата и реалността нямат значение. Всичко е един поток.

— Тогава как намираш истината за нещо?

Младши сви рамене.

— На кого му пука? Най-важното е не дали е истина, а как въздейства.

— Убеден съм, че половината положителни рецензии в „Амазонка“ за идиотската книга на Ариман са написани от самия него — рече Ламптън. — Познавам автори, които се занимават повече с това, отколкото да пишат книги. Опитват се да възстановят дисбаланса.

— И ти ли изпрати положителни отзиви за книгата си „Осмели се да бъдеш най-добрия си приятел“? — попита Марти.

— Аз? Не — увери я Ламптън. — Ако е хубава и сериозна, книгата сама се грижи за себе си.

Да, и още как! Несъмнено по цели дни лапите на хитрия пор шареха по клавиатурата, пишейки самовъзхвали.

— После ще ви покажем какво можем да правим с различните байтове в Мрежата, свързани с Ариман.

— Дерек е страхотен с компютъра — похвали го Ламптън. — Търсим Ариман из цялата Мрежа. Няма защита, която Младши да не може да преодолее.

— Мисля, че видяхме достатъчно — каза Дъсти.

Марти го хвана за ръката и го дръпна настрани. Лицата и на двамата бяха ужасени.

— Когато продаваше къщата на Ариман и го представяше на първия собственик, Сюзан поиска да отида да видя жилището. Каза, че къщата била зрелищна и много внушителна. Срещнахме се там. Това беше денят, когато тя за пръв път я показа на Ариман и се запозна с него. И аз се запознах с него тогава. Тримата… разговаряхме малко.

— Господи… Спомняш ли си…

— Опитвам се. Но не съм сигурна. Може би говорехме за книгата му. Тогава, преди осемнайсет месеца, е била публикувана наскоро. И ако съм осъзнала що за книга е… вероятно съм споменала нещо пред Дерек.

Дъсти разбра до какъв ужасяващ извод водят разсъжденията й.

— Спри, престани да мислиш за това. Ариман щеше да преследва Сюзан при всяка положение. Тя беше много красива и той я е бил набелязал, преди ти да се появиш.

— Може би.

— Категорично.

Ламптън се обърна към тях, за да чуе какво си говорят.

— Наистина ли познаваш онзи противен производител на популярни психологически тъпотии?

Марти му отправи смразяващ кръвта поглед и отговори:

— Всички ще умрем заради теб.

Ламптън помисли, че това е шега и оголи малките си, остри зъби.

— Ще умрем заради детинската ти завист и конкуренция.

Клодет се притече на помощ на Ламптън, досущ сияйна валкирия, долитаща да помогне на ранения си воин.

— В това няма нищо детински. Ти не разбираш академичния свят, Мартина. Не разбираш интелектуалците.

— Нима? — нахвърли се Марти.

Дъсти долови в думите й силна ненавист и се зарадва, че колтът не е у Марти.

— Конкуренцията между хора като Дерек не се отнася до егото или личните интереси — продължи Клодет, — а до идеи. Идеи, които формират обществото, света и бъдещето. За да бъдат изпробвани, закалени и готови за приложение, те трябва да посрещнат предизвикателствата и да дискутират с всякакви хора и във всички области.

— Като читателската страница „Амазонка“ — гневно отбеляза Марти.

Клодет остана невъзмутима.

— Битката на идеи е истинската война, а не детинската конкуренция, както ти се опитваш да я опишеш.

Валит излезе от стаята и застана в коридора, за да гледа отдалече.

Скийт събра смелост и каза:

— Марти има право.

— Когато не вземаш лекарствата, преценката ти не е достатъчно адекватна, за да бъдеш добър съюзник, Холдън — каза Ламптън.

— Аз го приемам — възрази Дъсти.

Клодет се разпали още повече, отколкото Дъсти я бе виждал.

— Вие мислите, че животът е видеоигра, филм, мода, футбол и градинарство, но не е така. Идеите осмислят живота. Хората с идеи като Дерек формират света — правителството, религията, обществото, всеки аспект на културата ни. Повечето хора предпочитат да мързелуват, прекарват дните си с незначителни неща, занимават се с глупости и живеят, без дори да съзнават, че такива като Дерек са създали това общество и го управляват с властта на идеите си.

Конфронтацията бързо прерастваше в конфликт с митични измерения.

— „Осмели се да бъдеш най-добрия си приятел“ и „Научи се да обичаш“ — тези ли идеи формират обществото? — попита Марти.

— Двете книги не може да се сравняват — възрази Ламптън.

Клодет мина пред Ламптън, сякаш да го защити физически с тялото си, но също и за да допре задника си до него.

— Дерек пише образни, сериозни и психологически задълбочени произведения, съдържащи взискателно сътворени идеи. Ариман бълва популярна психологическа помия.

Дъсти не бе виждал майка си да сваля леденостудената си маска и да разкрива сексуалната си същност и се надяваше никога повече да не стане свидетел на това. Онова, което я възбуждаше, не бяха идеите, а мисълта, че те означават власт. За нея истинския афродизиак беше властта — не онази на генералите, политиците и борците, нито дори на серийните убийци, а на хората, които формираха мисленето на генералите, политиците, министрите, преподавателите, адвокатите и филмопроизводителите. Властта на манипулацията.

— Ти още не разбираш нищо — ядоса се Марти. — За да защитиш „Осмели се да бъдеш най-добрия си приятел“, ти направи така, че да изгорят къщата ни. Все едно, че си я запалила ти. Заради теб стреляха по Скийт и Чешита. Мислиш, че случилото се снощи е фантазия на раздвоена личност, Клодет, но това е реалност. Куршумите са били истински. И синките им са истински. Тъпите ти идеи какво представлява дебатът и че тормозът е също като разумната дискусия — това е оказало въздействие върху пръста, който е натиснал спусъка. Така ли формираш обществото? Може и да си готова да умреш за образни, взискателно сътворени и психологически задълбочени тъпотии, но яз не съм!

— Лексус — каза Чешита.

— Колко е лесно да представяш невежи и повърхности доводи, когато не си посещавала курс по логика в колежа — избухна Клодет. — Щом гори къщи и застрелва хора, значи Ариман е маниак и психопат и Дерек има право да го разобличава, с каквито средства разполага. Всъщност, ако онова, което казваш, е истина, дори е смело да го разобличава.

— Винаги съм долавял виждания на психопат в книгите му — каза Ламптън. — И съм подозирал, че е рисковано да му се противопоставям. Но когато държи на нещо, човек поема рискове.

— О, да — рече Марти. — Хайде да се обадим на Пентагона и да ги накараме да ти дадат медал. За храброст в областта на академичните битки и смелост на компютърната клавиатура заради безстрашното използване на фалшиви имена и невалидни електронни адреси.

— Не сте добре дошли в къщата ми — каза Клодет.

— Лексусът завива в алеята за коли — обади се Чешита.

— Е, какво значение има, дори сто шибани лексуса да са спрели на алеята за коли? — попита Клодет, без да откъсва очи от Марти. — Всеки идиот в този снобски квартал има лексус или мерцедес.

— Спря — рече Чешита.

Марти и Дъсти се приближиха до него.

Вратата от страната на шофьора на лексуса се отвори и от колата слезе висок, красив, чернокос мъж. Ерик Джагър.

— О, Господи — възкликна Марти.

Ариман бе успял да се добере до Марти чрез Сюзан. Дъсти стигна до този извод, макар да не бе завършил курсове по логическо мислене в колеж.

Ерик протегна ръка, за да вземе нещо, което бе оставил на предната седалка.

Чрез Сюзан, Ариман се бе добрал до Ерик, беше го програмирал да остави Сюзан, за да бъда сама и по-уязвима и достъпна винаги, когато психиатърът беше в настроение да я притежава. А сега Ариман искаше от Ерик нещо друго — много по-сериозно, отколкото да се изнесе от дома на съпругата си.

— Трион — каза Чешита.

— За аутопсии — добави Дъсти.

— И скалпели за операции на черепи — рече Марти.

— И картечен пистолет — каза Чешита.

Ерик тръгна към къщата.