Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
False Memory, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
meduza (2010)

Издание:

Дийн Кунц. Фалшива памет

ИК „Плеяда“, 2001

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)

21.

Ножовете от неръждаема стомана бяха окачени на стената като тотем на племе, което боготвори дявола и използва кухнята не за готвене, а за зловещи цели.

Марти откачи дървената лавица, сложи я в шкафа под мивката и бързо затвори вратата.

Но не престана да мисли за ножовете. Трябваше да ги скрие на по-трудно достъпно място.

Тя отиде в гаража, намери празна картонена кутия и тиксо и се върна в кухнята.

Марти приклекна пред шкафа, където бе прибрала ножовете, но не можа да я отвори веднага. Всъщност се страхуваше дори да я докосне, сякаш там имаше сатанинска мощехранителница. Трябваше да събере смелост да вземе ножовете и когато най-после предпазливо ги извади от лавицата, ръцете й трепереха толкова силно, че остриетата се разтракаха.

Тя пусна ножовете в кутията, затвори я и започна да я облепва с тиксо, но после осъзна, че ще й необходима ножица, за да го среже.

Марти издърпа чекмеджето и посегна към ножицата, но не можа да я вземе. Ножицата можеше да бъде смъртоносно оръжие. Марти бе гледала безброй филми, където убиецът използваше ножица вместо касапски нож.

Човешкото тяло имаше множество меки и уязвими места. Слабините. Стомахът. Между ребрата и право в сърцето. Гърлото. Страничната част на врата.

В съзнанието й премина поредица от гротескни и кървави сцени.

Тя затвори с трясък чекмеджето, обърна се с гръб към него и се опита да прогони чудовищните образи, които някаква обезумяла част от психиката й създаваше със свирепа радост.

Марти беше сама в къщата и не можеше да нарани никого, освен, разбира се, себе си.

След като реагира толкова силно на италианския нож с формата на полумесец в кухнята на Сюзан и на ключа за стартера на колата, Марти бе почувствала, че е обладана от необясним потенциал за насилие и се уплаши да не нарани някой невинен човек по време на пристъпа на тази лудост. Но сега за пръв път осъзна, че може да нарани себе си.

Тя се втренчи в кутията с ножовете. Дори да я занесе в гаража и да сложи други неща отгоре, Марти пак можеше лесно да я отвори и да ги вземе.

Тя си представи как държи касапски нож — палецът, допрян до студеното острие, а останалите пръсти, вкопчени в дървената дръжка. Така би хванала ножа, ако трябваше да го забие под малък ъгъл и бързо да изкорми някоя нищо неподозираща жертва.

Дясната й ръка се разтрепери, а после — и цялото тяло. Пръстите й се разтрепериха, сякаш се опитваха да хвърлят настрана въображаемия нож. Стори й се, че дори ще чуе издрънчаването на стоманеното острие на плочките на пода.

Мили Боже, не, Марти не беше способна да извърши убийство с някой от тези ножове. Не можеше и да се самоубие.

„Овладей се.“

Но тя не можеше да престане да мисли за лъскави остриета, остри ръбове, наръгване, разсичане, разрязване и изкормване. Ужасните сцени на насилие се редуваха с такава бърза последователност в съзнанието й, че й се вази свят.

Марти не си спомняше кога и коленичила пред кутията, но изведнъж осъзна, че трескаво я увива с тиксо.

Тя се уплаши от безумната ярост в движенията си. Опита се да дръпне ръце от кутията, но не можа.

Работейки бързо и напрегнато, Марти се обля в пот и се задъха. Тя размота цялата рока тиксо, за да не й се налага да използва ножица.

Тиксото свърши, но Марти не остана доволна, защото знаеше къде можеше да намери ножовете. Кутията е беше банков трезор, а бе направена от картон и Марти — както и всички около нея — нямаше да бъдат в безопасност, докато знаеше къде са ножовете и съществуваше и най-малката вероятност да ги намери.

В сърцето й се зароди страх, който обхвана съзнанието й, замъгли разума, засили безпокойството и превърна объркването й в ужас.

Марти изнесе кутията с ножове от къщата. Реши да я зарови в задния двор. Това означаваше да изкопае дупка. Да използва лопата и кирка. Но тези сечива не бяха само работни инструменти, а потенциални оръжия. А Марти не знаеше какво би могла да стори с лопатата или с кирката.

Тя пусна кутията. Ножовете изтракаха.

Марти трябваше да се отърве от тях. Да ги изхвърли. Това беше единственото решение.

На другия ден щяха да минат да съберат боклука. Ако ги сложеше в контейнера за отпадъци, сутринта работниците по чистотата щяха да ги отнесат на сметището.

Марти нямаше представа къде се намира градското бунище. Тя никога нямаше да намери ножовете, ако боклукчийският камион ги изхвърлеше там, и щеше да бъде в безопасност. Сърцето й биеше като обезумяло. Марти грабна кутията с ножовете и слезе по стъпалата на верандата.

* * *

Том Уонг измери пулса и кръвното налягане на Скийт и преслуша сърцето му. Допирът на студената слушалка и стягането на ръкава на апарата за кръвното налягане около дясната му ръка не предизвикаха реакция. Скийт не помръдна, не мигна, не въздъхна и не изсумтя. Лежеше неподвижно. Лицето му беше бледо като на мъртвец.

— Пулсът му беше четирийсет и осем — каза Дъсти.

— Сега е четирийсет и шест — рече Том Уонг.

— Това не е ли опасно?

— Невинаги. Няма симптоми на прекомерно изтощение.

Според медицинския картон пулсът на Скийт, когато не бе взимал наркотици и в будно състояние, обикновено беше шейсет и шест. И десет-дванайсет удара по-малко, когато спеше.

— Понякога пулсът на спящ човек пада до четирийсет. Макар че това се случва рядко — добави Том Уонг, надигна клепачите на Скийт и ги прегледа с офталмоскоп. — Зениците не са разширени, но пак може да е апоплексия.

— Мозъчен кръвоизлив?

— Или емболия. А може би и друг вид кома. Диабетична. Уремична.

— Той не е диабетик.

— По-добре да извикам лекаря — каза Том Уонг и излезе.

* * *

Дъждът бе спрял, но от листата на лавровите дървета се стичаха капки.

Носейки кутията с ножовете, Марти забърза към контейнерите за боклук.

С остатъка от разума си, който бе станал пленник на страха й, тя съзнаваше, че позата и движенията й са като на марионетка — вратът протегнат напред, раменете вдигнати, а краката — бързо крачещи към някаква нетърпяща отлагане задача.

Ако Марти беше марионетка, тогава кукловодът беше паниката. Някои от приятелките й в колежа харесваха гениалната поезия на Силвия Прат. Макар да намираше стиховете й за твърде нихилистични и потискащи, Марти бе запомнила едно болезнено наблюдение на поетесата — убедително обяснение на онова, което мотивира хората да бъдат жестоки един към друг и да взимат толкова много самоунищожителни решения. „Мисля, че светът се управлява от едно-единствено нещо — паниката с лице на куче, дявол, вещица, кошмар или проститутка, паниката с главни букви и без определен образ.“

Марти беше на двайсет и осем години и дотогава в живота й нямаше паника, а сериозно чувство на принадлежност, спокойствие, цел и връзка със сътворението, защото баща й я бе възпитал да вярва, че всеки живот има смисъл. Боб Усмихнатия казваше, че ако се ръководиш от смелостта, честността, самоуважението, почтеността и състраданието и научаваш уроците, които светът ти преподава, накрая ще разбереш смисъла на съществуването си, вероятно дори на този свят, но със сигурност в отвъдния. Такава философия гарантираше по-лек живот и повече оптимизъм за онези, които бяха убедени в безсмислието му. Но сега, необяснимо защо, паниката нахлу в живота на Марти и я накара да върши безумни неща.

Тя вдигна капака на контейнера, хвърли вътре кутията с ножовете и го затвори.

Би трябвало да изпита облекчение.

Но безпокойството й нарасна.

Нищо не се беше променило. Марти знаеше къде са ножовете и можеше да ги вземе, ако решеше. Те нямаше да бъдат извън обсега й, докато сутринта боклукчийският камион не ги откараше.

Нещо по-лошо, ножовете не бяха единствените инструменти, които можеха да осъществят ужасните й мисли. Ярко боядисаната къща можеше и да изглежда уютна и спокойна, но всъщност представляваше арсенал, пълен с оръжия. Ако човек решеше да извърши кръвопролитие, множество привидно безобидни предмети можеше да бъдат използвани като смъртоносни остриета.

Отчаяна, Марти притисна длани до слепоочията си, сякаш можеше да потисне хаоса от страшни мисли, които бушуваха и крещяха в тъмните, криволичещи лабиринти на съзнанието й. Главата й пулсираше и сякаш изведнъж бе омекнала. Колкото по-силно притискаше ръце до слепоочията си, толкова повече нарастваше душевния й смут.

Действай. Боб Усмихнатия казваше, че действието е отговорът на повечето проблеми. Страхът, отчаянието, депресията и до голяма степен гневът произлизат от чувството, че сме безсилни и безпомощни. Пристъпването към действие, за да решим проблемите си, е здравословно, но трябва да прилагаме и интелигентност, и морално отношение, ако се надяваме да постъпим правилно и ефективно.

Марти нямаше представа дали постъпва правилно или ефективно, когато избута контейнера за смет от заграждението и го затъркаля по задния двор. Прилагането на интелигентност и устойчиви морални принципи изискваше спокойно съзнание, но тя бе завладяна от психична буря, която се засилваше с всяка изминала секунда.

Мари знаеше какво трябва да стори, но не можеше да чака да се успокои, за да вземе решение. Тя трябваше да действа, да направи нещо, защото ако дори само за миг застанеше неподвижно, мрачните мисли я обземаха още по-ожесточено. Осмелеше ли се да спре, за да поеме дълбоко въздух, Марти щеше да бъде пометена от паниката. Но ако се движеше, имаше шанс инстинктивно да постъпи правилно и поне малко да се успокои.

Освен това дълбоко в душата си тя чувстваше, че трябва да възвърне самоконтрола си преди настъпването на нощта. По-примитивните от нас нощем изпълзяват на повърхността, призовани от луната и студената пустош между звездите. За чудовищата злото вероятно изглежда прекрасно на тъмно. С падането на мрака, пристъпът на паника можеше да се изроди в нещо по-лошо, дори в безумие.

Макар че дъждът беше спрял, от хоризонт до хоризонт се стелеха тъмни облаци и преждевременно настъпилият здрач помрачаваше деня.

От мократа трева, гниещите листа и блестящите от водата храсти се разнасяше мирис на тор.

Марти с безпокойство осъзна, че някаква ужасна половина от нея изпитва ентусиазъм от настъпването на нощта, когато изпълзяват всички зловещи същества. Тя почувства не само страх, но и завладяваща потребност, за която не се осмеляваше дори да мисли.

Марти трябваше да продължи да се движи и да превърне дома си безопасно убежище, където да не остане нищо, което би могло да бъде опасно, ако попадне в ръцете на злосторник.

* * *

Персоналът на „Нов живот“ се състоеше предимно от болногледачи и терапевти, но от шест сутринта до осем часа вечерта имаше лекар. В момента беше дежурен доктор Хенри Донклин, когото Дъсти познаваше от предишния курс на лечение на Скийт в клиниката.

Доктор Донклин имаше къдрави бели коси и розова и забележително гладка за възрастта му кожа и лицето си на херувимче приличаше на преуспяващ телевизионен евангелист, макар че му липсваше необходимата лигавост, характерна за мнозина от онези електронни проповедници.

След като приключи с частната си практика, доктор Донклин установи, че пенсионирането е по-лошо от смъртта. Той постъпи в „Нов живот“, защото работата там си заслужаваше и макар да не беше предизвикателна, го спасяваше от скуката.

Донклин стисна лявата ръка на Скийт, който реагира едва-едва, сетне успешно повтори това с дясната.

— Няма видими признаци на парализа, нито хърка, като диша. Бузите му не се издуват, когато издишва въздуха.

— Зениците му са еднакво широки — отбеляза Том Уонг.

Донклин провери очите на Скийт и продължи прегледа.

— Кожата не е лепкава. Температурата на повърхността е нормална. Бих се изненадал, ако е апокалиптична кома. Не е кръвоизлив, нито емболия или тромбоза. Но няма да пренебрегваме тази вероятност и ще го закараме в болница, ако бързо не поставим диагноза.

Дъсти си позволи умерена доза оптимизъм.

Валит стоеше в ъгъла и съсредоточено наблюдаваше процедурите. Вероятно беше нащрек, очаквайки връщането или повторението на онова, което преди малко го бе накарало да наостри уши и да излезе от стаята.

Лекарят даде указания на Том да сложи катетър на Скийт, за да му вземе урина за изследване, после се наведе над пациента и каза:

— Дъхът му не е сладникав, но искам да видя дали в урината му има албумин и захар.

— Той не е диабетик — рече Дъсти.

— Не ми прилича на уремична кома — отбеляза лекарят. — Няма такива симптоми. Пулсът му е силен и бърз. Кръвното налягане е повишено.

— Възможно ли е само да спи? — попита Дъсти.

— За да спиш толкова дълбоко трябва да те е омагьосала зла вещица или да си отхапал от червената ябълка на Снежанка.

— Въпросът е там, че преди малко му се ядосах, защото се държеше странно, казах му да заспи и той веднага заспа.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че си вещица?

— Още съм бояджия.

Донклин поднесе към носа на Скийт шишенце амоняк, но хлапето не се събуди.

* * *

Контейнерът за отпадъци съдържаше само кутията с ножовете и колелата му бяха големи, затова Марти лесно успя да го избута до стъпалата на задната веранда.

Тя смяташе да го вкара вътре, но осъзна, че така ножовете пак ще бъдат в къщата.

Марти спря, смразена от колебание.

Най-важната й задача беше да изнесе от дома си всички потенциални оръжия. Преди да падне мракът. Преди да предаде повече контрол на примитивната си половина.

Но докато стоеше неподвижно, я обзе още по-силен страх.

„Движи се, движи се, движи се.“

Тя докара контейнера до прага на верандата, махна капака и го сложи на пода.

После отиде в кухнята, отвори чекмеджето на шкафа и огледа съдържанието — малки и големи вилици и ножове.

Марти не докосна опасните прибори, а внимателно извади лъжиците и ги нареди на плота. Накрая издърпа чекмеджето, изнесе го на верандата и го изсипа в контейнера.

Върна се в кухнята и издърпа друго чекмедже. Там имаше различни прибори за готвене. Тирбушон. Белачка за картофи. Малък чук за месо. Отварачка.

Марти се изуми от броя и разнообразието на обикновените кухненски прибори, които можеха да послужат като оръжия.

Тя протегна ръка, възнамерявайки да отдели опасните неща от безобидните, но я дръпна. Нямаше доверие в себе си, че ще се справи с тази задача.

— Това е лудост, истинско безумие — каза Марти. Гласът й беше толкова променен от страх и отчаяние, че едва го позна.

Тя изхвърли всичко в контейнера за отпадъци. Сетне изсипа там съдържанието и на второто чекмедже.

„Дъсти, къде си, по дяволите? Нуждая се от теб. Моля те, ела си вкъщи.“

Марти трябваше да продължи да се движи, за да не се парализира от страх, затова събра смелост да издърпа трето чекмедже. Там имаше няколко големи вилици за сервиране. И електрически нож.

Навън се стъмняваше.