Дийн Кунц
Фалшива памет (70)

71.

През половината път Марк Ариман руга пациентката си, като я наричаше с обидни, мръсни думи и се кълнеше, че ще я унижи, изтезава, осакати и разчлени по всевъзможни творчески начини. Този изблик беше присъщ за юноша в пубертета и недостоен за него, но той трябваше да намери отдушник на гнева си.

През втората половина на пътя докторът се замисли дали жената ще се обади в полицията, за да докладва двете убийства. Тъй като беше параноичка, тя може би подозираше, че Киану Рийвс контролира всяка полицейска агенция от местните ченгета до ФБР и в такъв случай щеше да мълчи или поне известно време да мисли и да се суети с властите.

Жената можеше дори да избяга от страната и да се крие, докато измисли стратегия. Тя разполагаше с половин милиард долара и можеше да замине задълго, където Ариман трудно щеше да я открие.

Мисълта, че жената може да изчезне, го разтревожи. На врата му изби пот. Високопоставените му приятели лесно можеха да му помогнат да скрие връзката си с всяко от жестоките престъпления, извършени от други, под негов контрол. Но беше съвсем различно и много по-несигурно да очаква от тях да го прикрият заради убийствата, извършени от собствената му ръка. И това беше една от причините, поради които Ариман не бе поемал такъв риск в продължение на двайсет години. Капките пот се затъркаляха по гърба му.

Обикновено той беше абсолютно самоуверен и за пръв път изпитваше такова нещо. Докторът осъзна, че е по-добре бързо да се съвземе.

Марк Ариман беше господарят на паметта и бащата на лъжите и можеше да посрещне всяка предизвикателство. Е, вярно, напоследък някои неща се бяха объркали, но няколко несполуки от време на време бяха добре дошъл привкус.

Докторът излезе от шевролета и изумено погледна пясъка върху тапицерията и мокета.

Пясъкът и пръстта бяха допустими доказателства в криминален процес. Научният отдел на всеки полицейски участък щеше да е в състояние да сравни състава, структурата и другите отличителни особености на пясъка от мострата, взета от сцената на убийствата и да направи съпоставка.

Ариман остави ключовете на стартера и взе само две неща от шевролета. Завързаното найлоново синьо пликче с изпражненията на Валит и торбичката с шоколадови десерти от „Зелени акри“.

Докторът бързо събу съсипаните си обувки и чорапи, съблече дрехите и ги сложи на купчина на гранитния под на гаража. После остави портфейла, деветмилиметровия пистолет и двайсет и четири каратовата си златна верижка върху две пликчета.

За негово изумление, дори в бельото му имаше пясък. Той се съблече и го хвърли на купчината с другите дрехи.

Ариман ги завърза с колана си, взе ги, грабна и двете торбички и се качи с асансьора в апартамента си на третия етаж.

Той отвори сейфа и сложи пистолета в малката, подплатена кутия с буркана с очите на баща му и след кратко колебание прибави и синьото пликче.

Това беше само временно скривалище за разобличаващия пистолет. До ден-два. Ариман щеше да реши как да се отърве завинаги о него. А кучешките изпражнения можеше да му потрябват още сутринта.

Психиатърът облече светлозелен копринен халат с черен пояс, обади се на управителя на имота и помоли Седрик Хоторн веднага да дойде при него.

Когато Седрик пристигна, Ариман получи достъп до съзнанието му с името на един подозрителен иконом от криминален роман на Дороти Сейърс и после изрецитира активиращото стихче хайку.

Психиатърът не програмираше служителите си в офиса, но в интерес на абсолютната лична неприкосновеност чувстваше, че е наложително да има пълен контрол над двамата най-важни членове на персонала в къщата си. Разбира се, той не използваше властта си, за да се възползва от тях. Те бяха добре платени, имаха превъзходно здравно и социално осигуряване и получаваха достатъчно дълги ваканции.

Ариман инструктира Седрик да закара шевролета до най-близкия клон на благотворителната организация „Добра воля“ и да остави там купчината дрехи. После Седрик трябваше да напълни догоре резервоара и да отиде в Тихуана, Мексико, и да остави там колата незаключена в един от най-опасните квартали, откъдето някой непременно щеше да я открадне. Сетне трябваше да влезе в най-близкия хотел, да вземе кола под наем и да се върне в Нюпорт Бийч преди зазоряване. В момента беше осем вечерта и психиатърът прецени, че Седрик ще се върне в три сутринта. Щом пристигнеше в Ориндж Каунти, Седрик щеше да предаде колата под наем на агенцията на летището и да се прибере вкъщи с такси. Накрая щеше да си легне, да спи два часа и да се събуди отпочинал и без да си спомня, че е ходил някъде.

Някои от задачите щяха да бъдат трудно изпълними, като се има предвид късния час, в който Седрик щеше да пристигне в Мексико, но Ариман му даде пет хиляди долара, за да стори необходимото. А парите не оставяха следи.

— Разбирам — каза Седрик.

— Надявам се да те видя отново жив.

— Благодаря.

Седрик излезе и психиатърът се обади на Нела Хоторн и я помоли веднага да дойде при него.

Нела дойде и Ариман получи достъп до съзнанието й с името на коварния иконом в романа „Ребека“ на Дафни дьо Морие. Той я инструктира да изчисти и измие гаража, да изкопае дълбока дупка в лехите в задния двор и да зарови там найлоновия плик и после да забрави, че е извършила всичко това.

— Накрая се върни в жилището си и чакай по-нататъшни инструкции — заповяда Ариман.

— Разбирам.

Психиатърът отиде в кабинета си. Компютърът се издигаше от бюрото само за седем секунди, но той нетърпеливо барабанеше с пръсти, докато чакаше.

Ариман получи достъп до досиетата на пациентите си и се обади по мобилния телефон на жената, обсебена от Киану Рийвс. Бяха минали по-малко от четирийсет минути, откакто тя избяга.

Жената отговори на четвъртото позвъняване.

— Ало?

Както Ариман подозираше, тя беше в състояние на параноична обърканост и караше безцелно по улиците, докато се опитваше да реши какво да направи по въпроса за онова, на което бе станала свидетел.

Той изпита силно желание да я бе програмирал.

Разговорът щеше да бъде деликатен. Докато инструктираше семейство Хоторн и се занимаваше с други неща, Ариман трескаво мислеше как е най-добре да подходи към нея. Доколкото разбираше, имаше една-единствена стратегия, която може би щеше да успее.

— Ало? — повтори тя.

— Знаеш кой е.

Жената не отговори, защото позна гласа му.

— Каза ли на някого за… инцидента?

— Още не.

— Добре.

— Но ще кажа. Не мисли, че няма да го направя.

Ариман запази спокойствие и попита:

— Гледала ли си филма „Матрицата“?

Въпросът беше излишен, защото психиатърът знаеше, че тя е гледала всичките филми на Киану Рийвс най-малко по двайсет пъти.

— Разбира се, че съм го гледала. Как може да ми задаваш такъв въпрос, ако си ме слушал в кабинета си? Но както обикновено, вероятно си мечтал.

— Това не е само филм.

— А какво?

— Реалност — отговори докторът, насищайки думата с толкова злокобност, колкото позволяваше забележителния му актьорски талант.

Жената не каза нищо.

— Както във филма, сега не е началото на новото хилядолетие, както мислиш. Всъщност е 2300 година… и човечеството е поробено от векове.

Макар че пак не каза нищо, тя започна да преглъща и бързо да поема въздух — сигурен физиологичен показател за параноично фантазиране.

— И както във филма — продължи той, — този свят не е реален, както си мислиш, а илюзия, измама, виртуална реалност и изумително детайлна матрица, създадена от зъл компютър, за да те държи покорна. Всъщност ти и милиони други хора, с изключение на неколцина бунтовници, се намирате в капсули. Поддържат живота ви интравенозно, свързани сте с компютър, за да ви дава биоелектрическа сила и ви захранва с фантазията за тази матрица.

Жената продължаваше да мълчи.

Ариман дълго чака и накрая каза:

— Онези двамата, които тази вечер видя на плажа, не бяха хора, а машини, охраняващи матрицата, също като във филма.

— Сигурно мислиш, че съм луда.

— Точно обратното. Разбрахме, че си една от онези в капсулите, които са започнали да се съмняват в достоверността на тази виртуална реалност. Потенциален бунтовник. И искаме да ти помогнем да се освободиш.

Ако тя вече беше параноичка, както психиатърът подозираше, сценарият, който беше описал, щеше да й се стори много привлекателен. Светът изведнъж щеше да й се види не толкова объркан. По-рано жената усещаше враговете от всички страни, с многобройни, често необясними и противоречиви мотиви, докато сега трябваше да се съсредоточи върху един противник — гигантски, зъл компютър, който господства над света, и послушните му машини. Обсебеността й от Киану Рийвс — първо, основаваща се на обич, а после на страх — често я бе озадачавала и тревожила, защото беше странно да придаваш такова огромно значение на някой, който е само актьор. Но сега тя можеше да го възприеме не само като кинозвезда, но и като Онзи, героя, избраният да спаси човечеството от машините, и следователно, достоен за подчертания й интерес. Тъй като беше параноичка, жената беше убедена, че реалността — такава, каквато я възприемат повечето хора — е измама и истината е много по-странна и страшна, и сега Ариман затвърди подозренията й. Той предлагаше параноя в логичен формат и утешаващо чувство за ред, които трябваше да са неустоима съблазън за нея.

— Намекваш, че К-К-Киану е мой приятел и съюзник. Но аз знам, че той е… опасен.

— Някога го обичаше.

— Да, но после разбрах истината.

— Не — увери я той. — Първоначалните ти чувства към него са били правилни. Инстинктивното ти чувство, че той е специален и достоен за възхищение, е вярно и правилно. Страхът от него е бил имплантиран впоследствие от злия компютър, който иска да те държи в подчинение.

Слушайки изпълнения си със състрадания и искреност глас, Ариман започна да се чувства като бръщолевещ несвързано лунатик.

Жената отново млъкна. Но не затвори.

Психиатърът й остави достатъчно време да разсъждава. Не трябваше да се натрапва.

Докато чакаше, той се опита да реши какво би жела за вечеря. Както и да си поръча нов костюм. Колко хитро ще използва синьото пликче с кучешки изпражнения. За вълнението, което изпита, когото натисна спусъка. И за изненадващата победа на Капоне в битката при Аламо.

— Ще ми трябва време да помисля — най-после каза жената.

— Разбира се.

— Не се опитвай да ме намериш.

— Отиди където искаш във виртуалната реалност на матрицата. Навсякъде ще си в капсулата.

— Предполагам, че е така — след миг размисъл отговори тя.

Ариман усети, че жената започва да вярва в сценария му, и предприе дръзка стъпка.

— Упълномощен съм да ти кажа, че Избраника не те смята само за обикновен потенциален бунтовник.

Дишането й се учести и придоби еротичен нюанс.

— Киану проявява интерес към мен?

Този път жената произнесе името на актьора, без да заеква.

Тълкувайки това като знак на прогрес, Ариман внимателно обмисли отговора си.

— Казах всичко по въпроса, което бях упълномощен да съобщя. Тази нощ помисли върху дискусията ни. Утре сутринта ще бъда в кабинета ми, когато и да решиш да ми се обадиш.

— Ако се обадя.

— Ако — съгласи се той.

Тя прекъсна разговора.

— Мръсна богата кучка — каза докторът, след като остави слушалката. — И това е професионалната ми диагноза.

Той беше убеден, че жената ще му се обади и е съумее да я накара да се срещнат. И тогава щеше да я програмира.

След леко сътресение господарят на паметта отново седна непоклатимо на трона си.

Преди да се обади на Нела Хоторн, за да поръча вечеря, Ариман прегледа електронната си поща и откри две закодирани съобщения от института в Ню Мексико. Той ги пусна през програмата за разшифроване и след като ги прочете, ги изтри от твърдия диск.

Първото бе пристигнало сутринта и беше потвърждение на съобщението му от предишната вечер. Господин и госпожа Роудс щяха да бъдат под непрекъснато наблюдение от мига, в който стъпеха на летището в Санта Фе. В наетата им кола бе инсталиран предавател за електронно проследяване. Кърли от поддръжката искаше Ариман да знае, че с годеницата му са решили да се срещнат, след като са открили взаимния си ентусиазъм към „Научи се да обичаш“.

Второто съобщение бе дошло само преди няколко часа и беше кратко. През целия ден господин и госпожа Роудс агресивно разпитвали хора, свързани със случаите Глисън и Пасторе и получили подкрепа от тях. Ето защо, не се знаело колко време ще останат в Санта Фе.

Ариман изпита облекчение, че може да разчита на колегите си да защитят интересите му. Но, от друга страна, се изненада, че настоящата игра — една от най-важните в живота му — ще трябва да бъде прекратена и променена. Беше му необходимо поне Скийт или Дъсти, или Марти — за предпочитане и двамата, за да може да изиграе докрай сложната си стратегия, а сега всичките бяха мъртви или умираха.

Той не бе получил потвърждение за екзекуциите в Санта Фе, но това щеше да стане скоро, вероятно преди да си легне.

Е, Ариман още беше играч и резултатът от едно-единствено състезание не беше от катастрофално значение. Винаги щеше да има друга игра и до сутринта той щеше да измисли нещо ново.

Психиатърът се успокои, обади се на Нела Хоторн и си поръча вечеря — чили конкарни лук и сирене „Чедър“, пликче пържени картофи, две бутилки безалкохолна бира и парче шоколадов кейк.

Ариман се върна в апартамента си и видя, че благонадеждния Седрик е донесъл покупките от мерцедеса и ги е сложил на бюрото в спалнята.

Докторът седна, разопакова комплекта за игра и разгледа пластмасовите фигури. Представители на закона и стрелци. Танцьорка. Детайлите бяха превъзходни и вълнуващи въображението.

Ариман се възхищаваше на хора, които обръщат внимание на детайлите в работата си, както самият той винаги правеше, и се сети за една стара народна поговорка — „Дяволът се съзира в детайлите“. Това го разсмя.

После си спомни друг вариант. „Господ се съзира в детайлите“. Макар че психиатърът беше играч, а не вярващ, смехът му секна при тази мисъл. За втори път тази вечер и в живота му на врата му изби ледена пот.

Той се намръщи и се замисли за дългия и изпълнен с изпитания ден, търсейки в паметта си важен детайл, който до настоящия момент бе изтълкувал погрешно или пренебрегнал. Като белия ролс-ройс на паркинга пред „Зелени акри“.

Ариман отиде в банята и няколко пъти изми ръцете си, като грижливо ги изтърка.

Обсебената от Киану Рийвс едва ли щеше да се обади в полицията и да докладва, че докторът е убил двама души на плажа. И едва ли някой друг го бе видял там. Но ако ченгетата се появяха, той не можеше да си позволи да има следи от барут по ръцете си.

Ариман не можеше да се сети за друг детайл, за който трябваше да се погрижи.

Той се върна в спалнята, сви пръст, чукна маршала толкова силно, че фигурата прелетя шест метра и се блъсна в стената, и рече:

— Бум, бум, бум.

Ариман се почувства добре.

Вечерята пристигна.

Животът беше хубав.

Както и смъртта, но само когато ти я причиняваше.

* * *

Дъсти и Марти се спуснаха шестстотин метра надолу от Санта Фе, до Албъркърки, изминавайки сто километра за деветдесет минути. Бурята отслабна, но продължаваше да вали сняг.

Те намериха подходящ хотел и платиха в брой, за да е ги проследят по кредитните карти.

Оставиха багажа си в хотелската стая, закараха беемвето в една странична уличка, където скоро нямаше да привлече внимание и го оставиха там. Дъсти искаше да свърши тази работа сам, но Марти отказа да се отдели от него.

Тя избърса волана, таблото, дръжките и другите повърхности, които вероятно бяха докосвали.

Дъсти не остави ключовете в колата. Ако я откраднеха, ченгетата щяха да се свържат със собствениците на беемвето и институтът незабавно щеше да прехвърли издирването си в Албъркърки. Той заключи колата и пусна ключовете през решетките на най-близката канал.

Двамата се хванаха за ръце и тръгнаха към хотела. Нощта беше студена, но не мразовита и нямаше вятър.

Разходката можеше да е приятна, дори романтична, но сега Дъсти свързваше снега със смъртта и до края на живота си щеше да предпочита да остане на топлото калифорнийско крайбрежие през зимните месеци.

Те купиха бял хляб, пакет сирене, бурканче горчица, царевични пръчици и бира от един денонощен магазин.

Дъсти бе завладян от емоции, благодарен, че е жив, и радостен, защото Марти е до него. Коленете му се огънаха. Той се облегна на един от рафтовете и се престори, че чете етикета на консерва месо.

Но Марти не се заблуди. Тя застана до него, сложи ръка на врата му и преструвайки се, че също чете етикета, прошепна:

— Много те обичам, миличък.

Когато се върнаха в стаята си, Дъсти се обади на авиокомпанията и запази билети за възможно най-ранния полет сутринта.

— Предпочитам да платя в брой, когато взема билетите утре.

Двамата дълго се къпаха под горещата вода.

После седнаха на леглото и си направиха сандвичи със сирене. Бирата беше в пълната със сняг кофа за отпадъци.

Вкусът на сандвичите и царевичните пръчици не беше нито хубав, нито лош. Просто трябваше да ядат нещо, което да им даде сили. А бирата трябваше да им помогне да заспя, ако могат.

Не разговаряха много. Ако им провървеше да живеят, вероятно никога повече нямаше да говорят за онова, което се случи при руините. Животът беше твърде кратък, за да размишляват върху кошмари, вместо да мечтаят.

Двамата ядяха и гледаха телевизия.

Екранът се изпълни с военни самолети. Експлозии в нощта, някъде в другия край на света.

По съвет на експертите по международни отношения най-мощният алианс в света отново се опитваше да помири двете враждуващи фракции и да ги накара да седнат на масата за преговори, като бомбардираше цивилни инфраструктури — мостове, болници, електроцентрали, магазини за видеокасети под наем, водопроводни инсталации, църкви и заведения за сандвичи. Съдейки по новините, никой от политиците, представителите на медиите и високопоставените личности в социалната йерархия не поставяха под съмнение морала на операцията. Дебатът между експертите се фокусираше върху въпроса колко милиони килограми бомби трябваше да бъдат хвърлени, за да предизвикат народен бунт срещу правителството на прицел и да се избегне повсеместна война.

— За хората, които бяха в заведението за сандвичи, това вече беше война — отбеляза Марти.

Дъсти изключи телевизора.

Те се нахраниха, изпиха по две бири и си легнаха, като се държаха за ръцете.

Предишната нощ сексът беше утвърждаване на живота, но сега изглеждаше като богохулство. Но им беше необходима близост.

— Ще се измъкнем ли от всичко това? — попита Марти.

— Не знам — откровено призна Дъсти.

— Онези хора в института… С каквото и да се занимават, те не знаеха, че съществуваме, преди да дойдем тук. Подгониха ни само за да защитят Ариман.

— Да, но сега Закари и Кевин са мъртви.

— Те вероятно гледат прагматично на този факт. За тях това е цената, която плащаш, когато работиш в този бизнес. Ние нямаме нищо срещу тях. Но представляваме заплаха.

— Е, и?

— Ако Ариман умре… дали ще ни оставят на мира?

— Може би.

Двамата се умълчаха.

Нощта беше толкова тиха, че Дъсти сякаш чуваше как снежинките падат на земята навън.

— Можеш ли да го убиеш? — попита той.

— Не знам. А ти? Да го застреляш… хладнокръвно? Да се приближиш до него и да натиснеш спусъка?

— Може би.

— Не, не мисля, че мога да го убия. Нито него, нито някой друг. Не и отново.

— Знам, че не искаш. Но смятам, че щом се налага, можеш да го направиш. Аз също.

За своя изненада, Дъсти започна да й разказва за оптическата си илюзия, която го бе заинтригувала, когато беше малък, за гората, превръщаща се в град, ако я погледнеш от друг ъгъл.

— Какво общо има това? — попита Марти.

— Тази нощ аз бях онази рисунка. Винаги съм мислел, че знам кой съм. После ъгълът се промени и видях, че съм различен. Кой е реалният и кой е измислицата?

— И двата сме реални. И в това няма нищо лошо.

Дъсти се успокои, защото разчиташе на мнението й.

— Трябва да има начин да се измъкнем — заспивайки, прошепна Марти. — Само трябва да… променим ъгъла.

Може би тя имаше право. Но Дъсти не виждаше изход.