Дийн Кунц
Фалшива памет (50)

51.

За разлика от офиса на доктор Ариман на четиринайсетия етаж паркингът не предлагаше гледка към Тихия океан. Дъсти не виждаше дали океанът е тъмен.

Небето беше мрачно, но не бе надвиснало като преди и Дъсти вече не съзираше руини от предстоящ катаклизъм.

Лекият ветрец се усили и разнесе сухите листа и боклуците по настилката.

Марти седна в колата и почувства леко напрежение, но съвсем не толкова силно като сутринта. Тя бръкна в жабката, извади пакетче шоколадови бонбони и с облекчение започна да ги дъвче. Явно не се притесняваше, че ще повръща неконтролируемо, ако по-късно я обземе пристъп на паника.

Дъсти отказа да си вземе бонбон, извади книгата от джоба на якето си и попита:

— От къде я взе?

Тя погледна романа и сви рамене:

— Взех го от някъде.

— Купи ли го?

— В книжарницата не дават безплатно.

— От коя книжарница?

— Защо питаш? — намръщи се Марти.

— Ще ти обясня. Но първо трябва да знам откъде взе тази книга.

Тя се втренчи в романа. На лицето й се изписа озадаченост.

— Не знам.

— Но ти не купуваш стотици книги всяка седмица от различни книжарници — нетърпеливо каза Дъсти.

— Да, но никога не съм твърдяла, че имам твоята памет. Ти не помниш ли откъде я взех?

— Сигурно не съм бил с теб.

Марти остави бонбоните и взе книгата. Не я отвори, нито я прелисти, а я хвана с двете си ръце и се вторачи в заглавието.

— По-добре да се върна в болницата и да поискам да ми направят изследване за болестта на Алцхаймер — каза тя, върна на Дъсти романа и отново взе шоколадовите бонбони.

— Може би е подарък — предположи той.

— От кого?

— Точно това питам.

— Не, не е подарък. Щях да си спомням.

— Защо не я отвори?

— Защо? Там няма нищо, което да ми каже откъде съм я взела. Нервен си. Вземи си бонбон.

— Не, благодаря. Марти, знаеш ли за какво се разказва в този роман?

— Разбира се. Много е вълнуващ.

— Но за какво става дума в него?

— Написан е добре. Сюжетът е увлекателен, а героите — колоритни.

— Но за какво се разказва?

Марти се втренчи в книгата и започна да дъвче по-бавно.

— Ами, нали знаеш какво е трилър. Преследване, изстрели и бягство.

Изведнъж Дъсти изпита чувството, че книгата стана студена. И по-тежка. Структурата й също започна да се променя. Пъстрата корица изглеждаше по-лъскава. И сякаш не беше само книга, а талисман, който всеки момент можеше да го омагьоса и да го изпрати във вълшебен свят, населен с дракони, за каквито Скийт обичаше да чете. А може би талисманът вече го бе омагьосал и Дъсти се бе озовал в друга реалност.

— Марти, мисля че не си прочела нито едно изречение от тази книга. Дори не си я отваряла.

— Нали ти казах, че е изключително вълнуващ трилър. Написана е добре. Сюжетът е увлекателен. Героите са колоритни. Много ми… харесва.

Дъсти разбра, че тя долови напевния ритъм в гласа си. Очите й се отвориха широко от изумление.

— В романа се разказва за промиване на мозъци, Марти. Пише го дори на корицата.

Изражението й красноречиво говореше, че Марти за пръв път чува какъв е сюжетът.

— Действието се развива в периода след Корейската война — продължи Дъсти. — Разказва се за един войник, Реймънд Шоу, който…

— Слушам.

Дъсти се бе съсредоточил върху книгата, когато Марти го прекъсна. Той вдигна глава и видя, че лицето й е станало безизразно и непроницаемо. Устата й беше отворена.

— Марти?

— Да — дрезгаво отговори тя.

Епизодът със Скийт в клиниката „Нов живот“ сега се повтаряше с Марти.

— О, по дяволите.

Марти примигна, затвори уста и попита:

— Какво има?

Тя вече не беше откъсната от реалността. Очите й бяха ясни.

— Къде беше? — попита Дъсти.

— Аз ли? Кога?

— Току-що.

Марти наклони глава на една страна.

— Наистина мисля, че са ти необходими въглехидрати.

— Защо каза: „Слушам“?

— Не съм казвала такова нещо.

Дъсти погледна през предното стъкло, но не видя замъци от обсидиан, нито дракони, поглъщащи рицари, а само света, който познаваше, макар да изглеждаше странен и по-неразбираем от преди.

— Разказвах ти за книгата — напомни й той. — Спомняш ли си последното нещо, което ти казах?

— Какви са тези щуротии, Дъсти?

— Отговори на въпроса ми.

Тя въздъхна.

— Говореше за онзи войник…

— И после?

— После каза: „О, по дяволите“ и това беше всичко.

— Спомняш ли си името на войника?

— Ти не ми го каза.

— Казах ти го и после ти… изпадна в транс. Губят ти се няколко секунди.

Марти го погледна недоверчиво.

— Не усетих.

— Реймънд Шоу.

— Слушам.

Тя отново изпадна в унес, но не толкова дълбок като на Скийт.

Дъсти предположи, че името активира обекта. А вероятно после стихчето хайку прави подсъзнанието достъпно за инструктора.

— Водопадите — каза Дъсти, защото това беше единственото стихче хайку, което знаеше.

Очите на Марти бяха изцъклени, но не потрепнаха като на Скийт.

Предишната вечер тя не беше реагирала на стихчето. Нямаше да реагира и сега. Марти се задействаше с името Реймънд Шоу, а не с доктор Йен Ло и стихчето хайку за нея явно беше различно от това на Скийт. Но за всеки случай Дъсти добави:

— Във вълните разпръсват.

Марти отново примига.

— Какво разпръсват?

— Пак изпадна в транс.

— Прекаляваш.

— Говоря сериозно. Ти изпадна в транс. Като Скийт, но по различен начин. Казах името доктор Йен Ло и той се отпусна и започна да бръщолеви за някакви правила и ме ядоса, защото не оперирам с него правилно. Но ти чакаш да чуеш точните думи и ако не знам стихчето, което те подготвя за инструктаж, излизаш от унеса.

— Ти си се побъркал.

— Не съм — настоя Дъсти.

— Определено си по-странен, отколкото като се омъжих за теб. Какви са тези неща за Скийт?

— Вчера в „Нов живот“ се случи нещо странно. Нямах възможност да ти разкажа.

— Сега имаш.

Той поклати глава.

— После. Нека първо ти докажа какво става. Дай ми бонбон.

— Добре, но какво общо има това с…

— Реймънд Шоу.

— Слушам.

Очите й отново се разфокусираха, лицето й се отпусна и устните й се разтвориха. Марти очакваше да чуе стихчето хайку, което Дъсти не знаеше.

Той пъхна бонбон в устата й. Езикът й дори не трепна.

Тя примигна и се опита да довърши изречението си, но изведнъж осъзна, че устата й е пълна. Марти ахна от изненада, задави се, закашля се и изплю бонбона.

— Беше изпаднала в транс за няколко минути.

— В транс — с разтреперан глас повтори тя, нервно смъкна сенника, погледна лицето си в огледалото, дръпна де, като видя отражението си и се сви на седалката. — Разкажи ми за Скийт.

Дъсти й разказа колкото се може по-накратко и ясно за скока от покрива на къщата на семейство Соренсън, за страниците от тефтерчето на Скийт, за случката в „Нов живот“ и за прозрението си, че на самия него му се губят кратки периоди от време.

— Временна загуба на памет или пориомания, наречи го както искаш.

— Ти, аз и Скийт — рече Марти и се втренчи в книгата. — Промили са ни мозъците?

Дъсти съзнаваше колко необикновена е теорията му, но събитията през последните двайсет и четири часа й придаваха достоверност, макар да не намаляваха фактора на абсурдност.

— Може би. Нещо се е случило с нас. Направили са ни нещо.

— Но защо ние?

Дъсти погледна часовника си.

— По-добре да тръгвам. Трябва да се срещна с Нед.

— Какво общо има Нед с това?

Той включи двигателя и отговори:

— Нищо. Помолих го да ми донесе някои неща.

Дъсти изкара колата от паркинга.

— Защо ние? — повтори Марти. — Защо това става с нас?

— Знам какво мислиш. Бояджия, дизайнер на видеоигри и наркоман. Кой би спечелил нещо, като контролира съзнанията ни?

Марти взе книгата.

— Защо промиват мозъка на войника в този роман?

— Превръщат го в убиец, така че да не могат да се доберат до хората, които го контролират.

— Ти, аз и Скийт — убийци?

— Докато не застреля Джон Кенеди, Лий Харви Осуалд е бил напълно неизвестен.

— Благодаря, че ми каза.

Дъсти усети нова промяна в настроението си. Докато плащаше за паркинга, будката на пазача му се стори заплашителна, сякаш бариерата беше охранителен пост на далечна и затънтена граница на Балканите, където униформени главорези с автомати редовно ограбват и понякога убиват пътници. Касиерката беше приятна и хубава жена на около трийсет години, но Дъсти изпита параноичното чувство, че тя е различна от онова, което изглежда. Когато бариерата се вдигна, му се стори, че в половината коли, които минават по улицата, има екипи, чиято задача е да го следят.