Дийн Кунц
Фалшива памет (64)

65.

Марк Ариман обядва сам, на маса за двама, в стилно бистро в Лагуна Бийч. Вляво се разкриваше зашеметяваща гледка към Тихия океан, а вдясно седяха добре облечени и богати посетители.

Не всичко беше съвършено. От време на време трийсетинагодишният мъж през две маси се смееше силно, грубо и продължително като магаре. Възрастната жена на съседната маса беше със смешна, жълта като горчица, широкопола шапка. Шест млади жени в отсрещния ъгъл се кикотеха отвратително. Сервитьорът сбърка предястието, после се забави няколко минути, преди да се върне с каквото трябва.

Но психиатърът не застреля никого. За майстор играч като него, импулсивната стрелба би донесла малко удоволствие. Безсмислените изстрели се харесваха на психичноболните, безнадеждно глупавите, на ядосаните ученици с твърде високо самочувствие и без самодисциплина и на фанатици, които искаха да променят света за една нощ. Пък и деветмилиметровият му пистолет имаше пълнител само с десет патрона.

Ариман завърши обяда си с парче шоколадов кейк и жълт сладолед, плати и излезе, прощавайки на всички, дори на жената със смешната широкопола шапка.

Следобедът беше приятно хладен. Вятърът бе утихнал. Небето беше облачно, но не валеше.

Докато чакаше пиколото да докара мерцедеса му, доктор Ариман разгледа ноктите си и остана толкова доволен от качеството на маникюра си, че за малко не пропусна да забележи какво става наоколо. Психиатърът се бе вторачил в ръцете си — силни и мъжествени и въпреки това с изящни пръсти като на пианист — и в последния момент съзря пикапа, паркиран на отсрещната страна на улицата.

Пикапът беше бежов и добре поддържан, но стар, и Ариман не прояви интерес към него.

Макар мъжът да бе непознат, психиатърът имаше чувството, че го е виждал. Човекът беше на четирийсет и няколко години, с червеникави коси, овално, червендалесто лице и очила с дебели стъкла. Не гледаше директно към Ариман, но в държанието му имаше нещо, което подсказваше, че го следи. Той поглеждаше твърде нетърпеливо часовника си и после към близкия магазин, сякаш чакаше някого, но способностите му на актьор бяха по-лоши и от онези на кинозвездата, подготвящ се за ролята на кариерата си като отхапвач на носа на президента на Съединените щати.

Антикварният магазин за играчки. Само преди няколко часа. Там психиатърът бе видял изчервяващия се мъж.

В страна с население три милиона души беше трудно да повярваш, че втората среща е случайна.

Но бежовият пикап не беше превозно средство, което човек обикновено би свързал с тайно полицейско наблюдение с частни детективи.

Когато обаче се вгледа, Ариман видя, че пикапът има две допълнителни антени освен стандартната за радиото. Едната беше за полицейски предавател, а другата — странна, дълга два метра, права, сребриста и с топче на върха, оградено с черна спирала.

Психиатърът потегли, отдалечи се от ресторанта и не се изненада, когато видя, че пикапът го последва.

Техниката на следене на изчервяващия се беше аматьорска. Той не се бе залепил за задната броня на мерцедеса и позволяваше на една-две коли да се вместят между тях, както вероятно бе научил от идиотските детективски филми по телевизията, но нямаше достатъчно самочувствие да изпусне от поглед Ариман за повече от една-две секунди, защото караше ту до осевата линия, ту до паркираните вдясно коли, за да вижда мерцедеса. Пикапът беше единствената аномалия в схемата на уличното движение.

В днешно време, когато имаше проследяващи устройства и дори сателитно наблюдение, професионалистите можеха да следят заподозрения денонощно, без да бъдат близо до него. Но шофьорът в пикапа очевидно беше любител.

Ариман беше озадачен и заинтригуван.

Той започна да сменя улиците, навлизайки в не толкова оживени квартали. Както психиатърът очакваше, преследвачът му увеличи разстоянието, сякаш бе убеден, че умствените способности и възприятия на жертвата му са колкото на късогледа крава.

Без да даде мигач, Ариман рязко зави надясно, влезе в алеята за коли на най-близката къща, потегли на заден ход и се върна по пътя, по който беше дошъл.

Когато се приближи до пикапа, психиатърът се престори, че търси някакъв адрес. Два бързи погледа вляво бяха достатъчни, за да разкрият голяма част от загадката. Той спря на ъгъла, слезе от мерцедеса, приближи се до табелката на улицата и почесвайки се по главата, погледна въображаемото листче в ръката си, сякаш някой му бе дал погрешен адрес.

После се върна в колата си и подкара. Бежовият пикап отново тръгна след него.

Шофьорът не беше сам. До него седеше Скийт Колфийлд, който се стресна от изненада, като забеляза, че Ариман го видя, после бързо извърна глава.

Дъсти и Марти ровеха в миналото на психиатъра в Ню Мексико и Скийт също играеше на детектив. Идеята несъмнено беше необмислена, защото брат му беше твърде умен, за да му възложи тази задача.

Изчервяващият се вероятно беше някой от наркоманите приятели на Скийт.

Каквото и да се случеше с Дъсти и Марти в Ню Мексико, Скийт беше най-голямото неизвестно. Ариман се опитваше да се отърве от него от два дни, откакто го инструктира да скочи от покрива.

Сега, след като бе освободен от необходимостта да го търси, докторът трябваше само да шофира внимателно, за да е сигурен, че Скийт е зад него, докато има време да прецени ситуацията и да реши коя е най-добрата стратегия, за да се възползва от това щастливо, случайно развитие на събитията. Играта продължаваше.

* * *

Марти караше след Чейс Глисън. След като се отдалечиха на няколко километра от града, той спря на паркинга на крайпътен ресторант. Чейс слезе от колата си и се качи във форда при Дъсти и Марти.

— Онова там е институтът „Белън-Токланд“.

Институтът заемаше приблизително осемдесет декара площ в средата на много по-голям парцел необработваема земя и беше ограден с висока два метра каменна стена. Масивната сграда ярко контрастираше на околния пустинен пейзаж и се извисяваше застрашително и агресивно.

— Досущ готическа катедрала — отбеляза Дъсти.

— Какво правят там? — попита Марти. — Планират края на света?

Отговорът на Чейс съвсем не беше окуражителен.

— Може би. Така и не разбрах какво казват, че правят, но вие вероятно сте по-умни от мен. Занимавали се с научноизследователска дейност, водеща до… — Чейс цитира нещо, което явно бе прочел. — „Приложение на най-новите открития в психологията и психофармакологията в проектирането на по-справедливи и стабилни структурни модели на управление, бизнеса, културата и обществото като цяло, което ще допринесе за чиста околна среда, по-надеждна система на правосъдие, реализация на човешкия потенциал и мир в света…“

— Промиване на мозъци — заяви Марти.

— Ами, няма да споря с вас, каквото и да кажете. Там може да има и дори катастрофирал извънземен космически кораб.

— Предпочитам да са извънземни. Това не би ме уплашило толкова много, колкото, ако е работа на правителството — рече Дъсти.

— О, не, това не е правителствена институция — увери го Чейс. — Или поне няма видима връзка.

— Тогава какво е?

— Институтът е създаден от двайсет и четири университета и шест богати фондации от цялата страна. Те го поддържат, както и значителните субсидии на няколко огромни корпорации.

— Университети? — намръщи се Марти. — Това ме разочарова. Професорите не са толкова страшни, колкото правителството.

— Няма да мислиш така, ако прекараш повече време с Ламптън Влечугото — каза Дъсти.

— Ламптън Влечугото? — попита Чейс.

— Доктор Дерек Ламптън. Втория ми баща.

— Като се има предвид, че работят за световния мир, мястото е адски строго охранявано — рече Чейс.

На по-малко от петдесет метра на север колите, влизащи в института, трябваше да спрат пред къщичката на охраната. Посрещаха ги трима униформени мъже. Единият дори обикаляше автомобилите и оглеждаше с огледало шасито.

— Какво ли търсят? — зачуди се Дъсти. — Скрити пътници? Бомби?

— Може би и двете. Има и електронна охрана, вероятно по-добра от онази в лос Аламос.

— Това не означава нищо, защото китайците изнесоха от Лос Аламос всичките ни военни тайни — отбеляза Дъсти.

— Съдейки по охраната, не трябва да се притесняваме, че китайците ще изнесат и мирните ни тайни — рече Марти.

— Ариман беше тясно свързан с института — каза Чейс. — Практикуваше в града, но истинската му работа беше тук. И когато трябваше да си спасява задника след убийствата в семейство Пасторе, тези хора му помогнаха.

Марти не проумяваше нищо.

— Но щом не са от правителството, как карат ченгетата, прокурорите и всички останали да играят по свирката им?

— Преди всичко с много пари. И с връзки. Очевидно имат влияние в правителството, в полицията и в медиите. Тези хора имат повече връзки от мафията и много по-добър обществен лик.

— И вместо да продават наркотици, да фалшифицират компактдискове и да дават заеми, изграждат световен мир.

— Точно така. И ако се замислите, имат по-добра структура от правителството. Няма контролни комисии от Конгреса. Нито политици шарлатани, пред които да отговарят. Просто добри момчета, които вършат добра работа за едно по-добро бъдеще. Едва ли някой би ги проучвал. По дяволите, каквото и да правят там, сигурен съм, че повечето се мислят за добри момчета, спасители на света.

— Но ти не мислиш така, нали?

— Да, заради онова, което Ариман направи на родителите ми и защото беше тясно свързан с това място. Но местните жители не обръщат внимание на института. Той не е важен за тях. Или ако мислят, чувствата им са неясни.

— Кои са Белън и Токланд? — попита Марти.

— Корнел Белън и Натаниъл Токланд. Две важни клечки в областта на психологията. Професори. Институтът е тяхна идея. Белън почина преди няколко години. Токланд е седемдесет и девет годишен, пенсионер и женен за поразително умна, забавна, петдесет години по-млада, богата наследница. Ако ги видите, така и няма да проумеете какво тя намира в него, защото той няма чувство за хумор и е тъп, грозен и стар.

— Сигурно е манипулирал съзнанието й — предположи Марти.

— Както и да е — рече Чейс. — Помислих, че трябва да видите това. Институтът по някакъв начин обяснява действията на Ариман. И ви дава представа с какво си имате работа.

Институтът наистина и изглеждал по на място, ако беше построен в Карпатите, близо до замъка на барон фон Франкенщайн и около него се виеше мъгла, пронизвана от мълнии.

* * *

След приятния обяд доктор Ариман възнамеряваше да мине покрай къщата на семейство Роудс, за да види пораженията нанесени от пожара. Но сега, след като бе преследван от Скийт и приятеля му, изборът на този зрелищен маршрут изглеждаше неразумен.

Но психиатърът имаше пациент следобед и затова се насочи към кабинета си на Фашън Айлънд.

Той се преструваше, че не вижда пикапа, който спряна същия паркинг.

Ариман се качи първо в кабинета на специалист по уши, нос и гърло в източната страна на сградата. Прозорците в чакалнята гледаха към паркинга долу.

Секретарката пишеше нещо и не вдигна глава. Явно предположи, че Ариман е пациент, който трябва да чака заедно с останалите сополанковци със зачервени гърла, седнали на неудобните столове и четящи стари, пълни с бактерии страници.

Ариман видя мерцедеса си и бежовия пикап. Безстрашният дует беше слязъл от пикапа. Двамата протягаха крака, кършеха рамена и поемаха чист въздух, явно готвейки се да чакат, докато жертвата им отново се появи.

Хубаво.

Ариман отиде в кабинета си на четиринайсетия етаж и попита секретарката си Дженифър дали й е харесал сандвичът с обезмаслено сирене и фасулените кълнове върху ръжени бисквити — обядът й в четвъртък. Дженифър беше маниачка на здравословното хранене и несъмнено ле родена с половината от обичайния брой вкусови брадавици на езика. Психиатърът прекара няколко минути с нея, преструвайки се, че се интересува от здравословния начин на хранене, после се затвори в кабинета си.

Той се обади на управителя на имота си, Седрик Хоторн, и поиска най-забележителната кола от колекцията си шевролет „Ел Камино“, модел 1959 година — да бъде паркирана до сградата в съседство с офиса му. Ключовете трябваше да бъдат сложени в магнитна кутия под задната броня вдясно. Съпругата на Седрик трябваше да го последва с друга кола и после да го върне в къщата.

— О, и донеси скиорска маска — добави психиатърът. — Остави я под предната седалка.

Седрик не попита защо му е необходима скиорска маска. Не му влизаше в работата да задава въпроси. Той беше твърде добре обучен, за да го прави.

— Да, разбира се, сър. Скиорска маска.

Ариман вече имаше пистолет.

Той бе измислил стратегия.

Сега всички части от играта бяха подредени.