Дийн Кунц
Фалшива памет (58)

59.

В съзнанието на Марти неочаквано се появиха образи на убити свещеници с шипове в главата и други ужасяващи видения за насилие. Тя извика и подскочи на седалката в колата.

Пристъпът я обзе внезапно. Марти млъкна по средата на изречението, докато разговаряха за Скийт. Тя започна да пищи и се опита да се превие на две, но предпазният колан й попречи. Това я ужаси толкова много, колкото и образите, вероятно защото жертвите, които си представи, бяха оковани във вериги или завързани с въжета. В главата им бяха забити шипове, а в дланите — дълги гвоздеи. Марти вкопчи пръсти в предпазния колан. Беше толкова уплашена, че забрави как се откопчава.

Пътуваха по широк булевард с натоварено движение и Дъсти спря до тротоара, под огромен дъб, който се бореше с вятъра.

Когато се опита да й помогне да се освободи от предпазния колан, Марти се дръпна и започна да се мята още по-ожесточено и да размахва ръце, предупреждавайки го да не се доближава до нея. Но Дъсти успя да откопчее колана.

Марти се наведе напред и почувства силни конвулсии на гадене. Тя намери дръжката на вратата и се опита да слезе от колата.

Вероятно не искаше да я изцапа. А може би се опитваше да избяга от Дъсти, за да не го нарани. Но той не трябваше да й позволява да излезе навън, защото в паниката си Марти можеше да попадне под колелата на някое превозно средство.

— Реймънд Шоу — каза Дъсти.

— Слушам — отговори тя и мигновено замръзна на мястото си, млъкна и зачака стихчето хайку.

Дъсти се пресегна и затвори вратата, после сложи ръка под брадичката й, обърна лицето й към себе си и добави:

— Западен вятър…

— Ти си западът и вятърът.

— Сухи листа събира…

— Листата са инструкциите ти.

— На изток вее.

— Аз съм изтокът.

Марти беше активирана и достъпна и чакаше да бъде задействана. Тя се втренчи в Дъсти, сякаш сега не Ариман, а той беше невидимото присъствие.

Потресен от покорното й пасивно изражение, Дъсти отмести поглед от нея. Сърцето му се сви.

В момента Марти беше невероятно уязвима. Ако той й дадеше погрешни указания или думите му съдържаха двусмисленост, тя можеше да реагира по непредсказуеми начини. Вероятността да нанесе психични поражения изглеждаше страховито реална.

Когато бе казал на Скийт да заспива, Дъсти не бе уточнил колко дълъг да бъде сънят му. Скийт бе спал около час, но явно нямаше причина да спи дни, седмици, месеци или до края на живота си.

Дъсти трябваше да обмисли много внимателно инструкциите си към Марти.

Притесняваше го и контролът, който имаше над нея. Тя търпеливо очакваше заповедите му. Той обичаше тази жена повече от всичко на света, но никой не трябваше да упражнява абсолютна власт над друго човешко същество, колкото и чисти да бяха намеренията му. Гневът не беше толкова пагубен за душата колкото алчността. А нищо не покваряваше съзнанието повече от властта.

Дъсти се втренчи в очите й, които леко потрепваха, сякаш Марти спеше.

— Марти, искам да ме слушаш внимателно.

— Слушам.

— Искам да ми кажеш къде се намираш сега.

— В колата ни.

— Физически, да. Но ми се струва, че психически си другаде. Искам да знам кое е онова друго място.

— Намирам се в параклиса в подсъзнанието ми.

Дъсти не знаеше какво означава това, но нямаше нито време, нито смелост да я разпитва. Той реши да продължи, без да споменава нищо друго, освен термина „параклис в подсъзнанието“.

— Когато покажа пръстите си пред лицето ти и щракна, ще заспиш дълбоко и спокойно. А щом щракна втори път, ще се събудиш и ще излезеш от параклиса в подсъзнанието ти, където се намираш сега. Отново ще бъдеш в пълно съзнание… и паниката ти ще изчезне. Разбираш ли?

— Разбирам ли?

Дъсти се изпоти и избърса с ръка челото си.

— Кажи ми дали разбираш, или не.

— Разбирам.

Той вдигна ръка, но се поколеба и добави:

— Повтори инструкциите ми.

Марти ги повтори дума по дума.

Но Дъсти още се колебаеше. Той се опита да си спомни какво бе научил за методите за контрол на съзнанието от наблюденията си върху Скийт и от изводите, до които бе стигнал. Дъсти не съзря недостатък в плана си, освен че бе основан по-скоро на невежество, отколкото на знания. В случай че се провалеше и причинеше на Марти кома завинаги, той прошепна: „Обичам те“ и щракна с пръсти.

Тя се отпусна и мигновено заспа. Главата й клюмна на гърдите и Дъсти вече не виждаше лицето й.

Той пое дълбоко въздух и отново щракна с пръсти.

Марти вдигна глава и го погледна изненадано. Погледът й вече не беше унесен.

— Какво става, по дяволите? — Тя беше съвсем спокойна. Паниката й бе изчезнала. Ужасните образи на насилие и кръвопролития изведнъж изчезнаха, сякаш отнесени от нощния вятър. — Направи го, нали?

— Нямах друг избор — отговори Дъсти. — Пристъпът щеше да бъде ужасен.

— Чувствам се… пречистена. Възможно ли е всичко това да е свършило?

— Може да не е толкова лесно. Вероятно с мислите и обичта ни един към друг ще успеем да отстраним онова, което са ни сторили. Но първо…

— Да изкараме Скийт от онова място — прекъсна го Марти и закопча предпазния си колан.