Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
False Memory, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
meduza (2010)

Издание:

Дийн Кунц. Фалшива памет

ИК „Плеяда“, 2001

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)

29.

Марти беше изтощена от двете чаши уиски, от парчето лазаня и от събитията през този ужасен ден. Докато Дъсти разчистваше масата, тя седеше и го наблюдаваше с премрежен поглед. Клепачите й бяха натежали.

Марти бе очаквала, че ще лежи будна до зазоряване, измъчвана от безпокойство и уплашена за бъдещето. Но съзнанието й отказваше да поеме бремето на още по-силни тревоги и блокира за през нощта.

Новопоявилият се страх от сомнамбулизъм беше единственото, което й пречеше да задреме на масата в кухнята. Марти никога не бе ходила на сън, но, от друга страна, до тази сутрин не бе изпадала в пристъп на паника, затова вече всичко беше възможно.

Ако заспеше, вероятно другата Марти щеше да контролира тялото й. Докато Дъсти спеше, тя можеше да стане от леглото и да извади нож от машината за миене на съдове.

Дъсти я хвана за ръката и я поведе из първия етаж, като угасяше лампите, докато вървяха. Валит припкаше след тях. Очите му светеха в мрака.

Дъсти взе дъждобрана на Марти и спря, за да го закачи в дрешника във фоайето.

Той усети, че в джоба има нещо, бръкна вътре и извади книга с меки корици.

— Още ли я четеш? — попита Дъсти.

— Романът е изключително вълнуващ.

— Но ти го носиш много отдавна на сеансите на Сюзан.

— Не е толкова отдавна. Написан е добре.

— Харесва ти, а вече шест месеца не можеш да го прочетеш.

— Не е възможно да са минали шест месеца. Не. Сюжетът е увлекателен. Героите са колоритни. Харесва ми.

Дъсти се намръщи.

— Какво ти става?

— Много неща. Но в момента съм адски уморена.

Той й даде книгата.

— Е, ако не можеш да заспиш, очевидно една страница от този роман ще ти подейства по-добра от приспивателно.

Да заспиш и може би да вървиш, да наръгваш и да колиш…

Валит хукна нагоре по стълбите.

Марти намери известна утеха в мисълта, че кучето може да я събуди, ако започне да се разхожда насън. Добрият Валит щеше да близне босите й крака, да размаха красивата си опашка в краката й и със сигурност да излае, ако тя извадеше касапски нож от машината за миене на съдове, но не за да му среже парче салам за закуска.

* * *

Сюзан си сложи обикновени бели, памучни бикини и бяла фланелка и се приготви да си легне.

До преди няколко месеца тя харесваше цветното бельо с дантели. Обичаше да се чувства сексапилна. Но вече не беше така.

Сюзан разбираше психологическата причина за тази промяна. Сега в съзнанието й сексапилът бе свързан с изнасилването. Изящното бельо можеше да насърчи загадъчния нощен посетител, който да го изтълкува като покана за още издевателства.

Известно време тя си лягаше с широки, грозни мъжки пижами, после с анцуг, но това не спря изнасилвача.

Всъщност, след като я съблечеше и брутално я обладаеше, той внимателно я обличаше, съблюдавайки всеки детайл. Закопчаваше копчетата и завързваше колана, точно както тя го бе направила.

Ето защо, напоследък Сюзан обличаше обикновено бяло, памучно бельо. Потвърждение на целомъдрието й. Отказ да бъде унижена и омърсена, каквото и да правеше насилникът с нея.

* * *

Дъсти се разтревожи от противоречието на Марти. Тя твърдеше, че е уморена. Но по държанието й личеше, че изпада в дълбока депресия.

Марти се движеше чудно, но не с натежали крайници, а с бавните и отмерени крачки, характерни за човек, който носи тежко бреме на плещите си. Лицето й беше изопнато, а не отпуснато от умора.

Тя винаги миеше зъбите и лицето си, слагаше се лосион и сресваше косите си, но тази вечер не го стори. За пръв път през трите години, откакто бяха женени.

Дъсти събу обувките, после смъкна чорапите и джинсите й. Тя нито му помогна, нито оказа съпротива. Той не можа да съблече блузата й, защото Марти бе скръстила ръце на гърдите си. Дъсти я зави, приглади косите й и я целуна по челото.

Клепачите й се затваряха, но в очите й не се четеше умора, а проницателност и непоколебимост.

— Не ме оставяй — дрезгаво каза тя.

— Няма.

— Не ми вярвай.

— Но аз ти вярвам.

— Не заспивай.

— Марти…

— Обещай ми. Не заспивай.

— Добре.

— Обещай.

— Обещавам.

— Защото може да те убия, докато спиш — добави тя и затвори очи.

Дъсти не откъсваше поглед от нея, уплашен от предупреждението й, но не заради себе си, а заради нея.

— Сюзан — промърмори Марти.

— Какво за Сюзан?

— Току-що си спомних. Не ти разказах за Сюзан. Странни неща. Трябваше да й се обадя.

— Утре ще й позвъниш.

— Що за приятелка съм?

— Тя ще те разбере. А сега трябва да си починеш.

След няколко секунди Марти сякаш заспа. Устните й бяха разтворени. Дишаше през устата. Бръчките на безпокойство около очите й изчезнаха. След двайсет минути Дъсти продължаваше да седи в леглото и да мисли за заплетената история на Марти, опитвайки се да я изглади в разбираем разказ, когато телефонът иззвъня. Звукът на апарата в спалнята беше изключен, за да не бъде обезпокояван сънят им. Дъсти чу телефона в кабинета на Марти. Секретарят се включи след второто позвъняване.

Той предположи, че се обажда Сюзан. Макар че можеше да е Скийт или някой от персонала на „Нов живот“. При обикновени обстоятелства Дъсти би отишъл в кабинета, за да чуе съобщението, но не искаше Марти да се събуди и да види, че не е удържал на думата си да бъде с нея. Скийт беше в добри ръце, а „странните неща“, които ставаха със Сюзан, едва ли бяха по-важни от случващото се с Марти. Разговорът можеше да почака до сутринта.

Дъсти отново се съсредоточи върху разказа на Марти. Докато се притесняваше за загадъчните събития през деня, той бе завладян от особено убеждение, че случилото се със съпругата му е свързано с инцидента с брат му. Дъсти долови паралелни особености в двете случки, макар че конкретното естество на връзката между тях му убягваше. Този ден несъмнено беше най-необикновеният в живота му и инстинктът му подсказваше, че Скийт и Марти не са преживели случайно и по едно и също време тези необясними неща.

* * *

Марти винаги изпълняваше обещанията си и Сюзан не се натъжи, когато до единайсет часа приятелката й не се обади, но изпита безпокойство. Тя й позвъни, но отговори телефонния секретар и притеснението на Сюзан нарасна.

Марти несъмнено беше потресена и озадачена от твърдението за изнасилвача фантом, за когото заключените врати не са препятствие. Тя бе поискала време, за да помисли. Но за Марти не беше присъщо да протака или да проявява излишна дипломатичност. Тя вече би трябвало да е измислила някакъв съвет или поне щеше да се обади, за да каже, че й е необходимо нещо по-убедително, ако трябва да повярва на тази небивалица.

— Аз съм — каза Сюзан на телефонния секретар. — Какво става? Добре ли си? Мислиш ли, че съм луда? Няма да ти се разсърдя, ако е така. Обади ми се.

Тя изчака няколко секунди, после затвори.

По всяка вероятност Марти едва ли щеше да предложи нещо по-сполучливо от видеокамерата, затова Сюзан продължи с приготовленията.

Тя сложи до половина пълната чаша с вино на нощното шкафче, сетне взе книга и легна, но беше твърде нервна, за да чете.

Известно време гледа филм, но не можа да се съсредоточи върху сюжета.

Макар да не можеше да заспи, Сюзан си припомни други нощи, когато безсънието й внезапно бе отстъпило място на неестествено дълбок сън. И точно тогава я изнасилваха. Ако я упояваха тайно, тя не знаеше кога ще започнат да действат опиатите и не искаше да се събуди и да установи, че е изнасилена, а не е включила камерата.

В полунощ Сюзан се приближи до пиедестала, пъхна пръст в бръшляна, включи видеокамерата и се върна в леглото. Ако останеше будна до един час, щеше да пренавие лентата и да започне записа отначало и после да направи същото в два и три часа, за да не свърши касетата, преди натрапникът да е дошъл.

Тя изключи телевизора, за да чува всеки шум в апартамента.

След минута, когато се готвеше да вземе книгата, телефонът иззвъня. Сюзан предположи, че е Марти.

— Ало?

— Обажда се Бен Марко.

Изведнъж сърцето й се вцепени. Сякаш гранитни стени притиснаха кръвоносните й съдове. Съзнанието й се отвори, сякаш беше къща, чийто покрив бе отнесен от циклон. Необятното, тъмно пространство отгоре сякаш изсмука мислите й. И после в съзнанието й се промъкна непреодолимо присъствие, невидимо и студено като натрапчив призрак.

— Слушам — каза тя.

Сърцето й се ускори и страхът й намаля.

„А сега, правилата.“

— Зимна буря…

— Бурята си ти — отговори Сюзан.

— Скри се в близката гора…

— Гората съм аз.

— И утихна там.

— В тишината ще разбера какво се иска.

Зимната буря

скри се в близката гора

и утихна там.

Каква красота.

Изведнъж в апартамента на Сюзан настъпи абсолютна тишина. Светът стана безмълвен и неподвижен, както вероятно е бил преди Сътворението.

И когато „бурята“ отново заговори, гласът му сякаш не се разнасяше от телефонната слушалка, а от съзнанието на Сюзан.

— Кажи ми къде си.

— В леглото.

— Мисля, че си сама. Кажи ми, ако е така.

— Да.

— Пусни ме да вляза.

— Добре.

— Бързо.

Сюзан остави телефона, стана и се втурна към вратата.

Въпреки че вървеше бързо, сърцето й забави ритъма си и се успокои.

Тя отмести стола от дръжката на вратата и отключи.

Той чакаше на площадката на стълбището. Беше мълчалив, но всъщност изпълнен с яростта на ураган — гняв, обикновено добре прикриван от света, но постоянно кипящ в него и разкриващ се в най-интимните мигове. Той прекрачи прага, затвори врата, блъсна Сюзан вътре и вкопчи силната си ръка в тънката й шия.