Дийн Кунц
Фалшива памет (42)

42.

В резултат от въздействието на трите приспивателни хапчета Марти, изглежда, не можеше да изпадне в паника, дори след като беше развълнувана и стана от леглото.

Но ръцете й трепереха и тя се притесняваше, когато Дъсти се приближеше до нея. Марти продължаваше да мисли, че ще извади очите му и ще отхапе носа или устните му.

Тя се съблече, за да се изкъпе.

— Много си секси — отбеляза Дъсти. — Можеш да накараш някой мъж да изтича бос по посипано с кабарчета игрище.

— Не се чувствам секси, а като птиче лайно — намусено отговори тя.

— Странно.

— Кое?

— Изборът ти на думи. Чувстваш се като лайно. Но защо птиче?

Марти се прозя.

— Така ли казах?

— Да.

— Знам ли. Може би защото имам чувството, че съм паднала от високо и съм се разпльокала върху всичко.

Тя не искаше да бъде сама под душа и остави вратата отворена. Дъсти седна на капака на тоалетната чиния.

Сапунът и шампоанът не изглеждаха изпълнени със смъртоносен потенциал и Марти се изкъпа, без да бъде обзета от ужас. Но не пожела да използва сешоара.

— Защо? — попита Дъсти. — Сешоарът не е опасен.

— Не знам. Прилича на пистолет.

— Не е пистолет.

— Не съм казала, че в мислите и държанието ми има логика.

— Обещавам, че ако включиш сешоара на максимална скорост и се опиташ да ме убиеш, няма да седя със скръстени ръце.

— Негодник.

— Знаеше, че съм такъв, когато се омъжи за мен.

— Съжалявам.

— За какво?

— За дето те нарекох негодник.

Дъсти сви рамене.

— Наричай ме както искаш, само не ме убивай.

Сините й очи блеснаха от гняв.

— Не е смешно.

— Отказвам да се страхувам от теб.

— А трябва.

— Не.

— Глупав мъж.

— Мъж? Най-тежката обида. Виж какво, ако отново ме наречеш мъж… Знам ли. Може би ще скъсаме.

Марти се вторачи гневно в него и посегна към сешоара, но после дръпна ръката си. Накрая се разтрепери, но не от страх, а от отчаяние и терзания.

Дъсти се уплаши, че тя може да се разплаче. Предишната вечер сърцето му се бе свило, като я гледаше как ридае.

Той се приближи до нея и каза:

— Нека аз да изсуша косите ти.

Марти се дръпна от него.

— Стой далеч от мен.

Дъсти взе хавлия и й я предложи.

— Съгласна ли си, че това не е оръжие на убиец маниак?

Тя плъзна поглед по дължината на хавлията, сякаш преценяваше смъртоносния й потенциал.

— Хвани я с двете си ръце — обясни Дъсти. — Докато я държиш и ръцете ти са заети, няма да можеш да ме нараниш.

Марти взе хавлията, но продължи да я гледа недоверчиво.

— Не можеш да направиш нищо друго, освен да ме удариш по задника с хавлията — добави той.

— И това ще ми достави удоволствие.

— Но има най-малко петдесет процента шанс да оцелея. Пък и държа сешоара. Опиташ ли се да направиш нещо, ще ти разбия устата.

— Чувствам се като пълна тъпачка.

— Не си.

Валит изджавка.

— Гласовете са два срещу един, че не си пълна тъпачка.

— Хайде да приключим с тази работа — навъсено каза Марти.

— Застани срещу мивката и се обърни с гръб към мен, ако мислиш, че така е по-безопасно.

Тя се обърна към мивката, но затвори очи, за да не види отражението си в огледалото.

В банята не беше студено, но кожата й настръхна.

Дъсти внимателно започна да изсушава великолепната й, гъста, черна коса.

Откакто бяха заедно, Дъсти изпитваше удоволствие да гледа как Марти мие косата си, лакира ноктите си, слага си грим или масажира с лосион лицето си. Тя вършеше всичко това със спокойни, почти лениви, грациозни движения. Марти беше уверена във външността си, но не беше суетна.

Тя винаги изглеждаше силна и способна да се съпротивлява и той никога не се бе тревожил какво може да й се случи, ако съдбата реши да го покоси с преждевременна смърт, докато се катери по някой висок покрив. Но сега беше силно обезпокоен. Струваше му се, че дори я обижда, сякаш я съжалява, макар да не можеше да изпитва такова чувство към нея. Марти не можеше да предизвиква съжаление. Но въпреки това сега тя изглеждаше обезпокоително уязвима и Дъсти се страхуваше за съпругата си, въпреки че в никакъв случай не трябваше да показва тревогата си.

Както великият философ Скийт бе казал: „Любовта е трудно нещо.“

* * *

В кухнята се случи нещо странно. Всъщност всичко, което се бе случило там, беше странно. Но последното, което стана, преди да излязат от къщата. Беше най-странното.

Марти седеше на стола. Беше сложила ръцете си по бедрата, сякаш неочаквано можеше да сграбчат Дъсти, ако не са обуздани.

Щяха да й вземат кръв и да й правят изследвания, затова не трябваше да яде нищо от девет часа предишната вечер до сутринта, когато отиде в клиниката.

Валит лакомо поглъщаше кучешката си храна, а Дъсти пиеше мляко и ядеше поничка.

— Знам какво ома в онези чекмеджета — неочаквано каза Марти.

Дъсти й намигна закачливо.

— И аз.

— По дяволите, трябва да започнеш да говориш по-сериозно по този въпрос.

— Ако го сторя, тогава по-добре и двамата да се самоубием още сега.

Тя се намръщи, но осъзна, че в думите му има логика.

— Ти вече си започнал да си правиш харакири, като пиеш пълномаслено мляко и ядеш захаросана поничка с крем.

— Мисля, че най-добрият начин да живееш нормално и вероятно дълго, е да слушаш какво казват маниаците по здравословното хранене и да правиш точно обратното.

— Ами, ако утре кажат, че хамбургерите и пържените картофи са най-здравословната диета?

— Тогава ще мина на соя и люцерна.

Тази сутрин нямаше да могат да изведат на разходка Валит. Марти отказа да стои сама, докато Дъсти излезе с кучето. А ако отидеше с тях, тя несъмнено щеше да се уплаши, че може да блъсне Дъсти под някой камион.

— В цялата тази история има нещо много странно — отбеляза Дъсти.

— Няма нищо странно — възрази Марти.

— Вероятно и двамата имаме право.

Той отвори задната врата и изпрати Валит да прекара сутринта в двора. Времето беше хладно, но не и студено и в прогнозата не споменаваха, че ще вали. Дъсти сложи купа с вода на верандата и каза:

— Ходи по голяма нужда, където искаш, Валит. После ще събера изпражненията, но не приемай тази идея като ново правило.

Той затвори вратата, заключи я и погледна към телефона. И в същия миг се случи нещо странно. Двамата с Марти започнаха да говорят едновременно.

— Марти, не искам да го приемаш погрешно…

— Вярвам безрезервно на доктор Клостърман…

— Но трябва да помислиш…

— Но резултатите от изследванията ще бъдат готови едва след няколко дни…

— Дали да не се обърнеш към друг…

— Колкото и да ми е неприятно…

— Не към лекар…

— Мисля, че трябва да ме прегледа…

— А към терапевт…

— И психиатър…

— Който се занимава с проблемите на безпокойството…

— Който има богат опит…

— Някой като…

— Мисля, че може би…

— Доктор Ариман.

— Доктор Ариман.

Двамата произнесоха едновременно името и се втренчиха един в друг.

— Предполагам, че сме женени твърде отдавна — рече Марти.

— Да, и започваме да си приличаме.

— Не съм луда, Дъсти.

— Знам.

— Но му се обади.

Дъсти се приближи до телефона и научи от „Справки“ номера на доктор Ариман. После остави съобщение с молба за преглед на телефонния му секретар и каза номера на клетъчния си телефон.