Дийн Кунц
Фалшива памет (69)

70.

Санта Фе беше очарователен на дневна светлина. Но в снежната нощ улиците изглеждаха зловещи.

Марти изпитваше ефекта на надморската височина по-осезателно отпреди. Въздухът беше твърде разреден. Тя се преви на две, защото почувства болка в гърдите, сякаш белите й дробове бяха престанали да функционират и не искаха да го вдишват. Марти изпита неприятното усещане, че тялото й става леко, все едно гравитацията отслабна и връзката й със Земята бе изложена на риск.

Всички тези усещания бяха субективни и истината беше, че Марти искаше да се махне от Санта Фе, но не защото въздухът беше разреден или можеше да се изплъзне връзката си със Земята, а защото бе открила в себе си качества, за които предпочиташе да не знае. И колкото повече се отдалечаваше от Санта Фе, толкова по-лесно можеше да възприеме тези открития.

Пък и рискът да се върнат в града, докато се качат на първия самолет сутринта беше твърде голям. Вероятно скоро щяха да започнат да търсят Кевин и Закари. Сигурно някой в института чакаше да докладват, щом изпълнят мисията си, а това вече трябваше да е станало.

— Албъркърки — предложи Дъсти.

— Колко километра има дотам?

— Сто.

— Ще стигнем ли в това време?

Беше се появил вятър и снеговалежът се превърна в буря.

— Може би няма да има толкова много сняг, когато слезем в ниските места.

— Албъркърки по-голям ли е от Санта Фе?

— Шест-седем пъти по-голям. Няма да е трудно да се скрием до сутринта.

— Има ли летище?

— Голямо.

— Тогава да отидем там.

* * *

Докато доктор Ариман чакаше на Коуст Хайуей, изведнъж задуха вятър и високите треви на брега се залюляха. Силният вятър щеше да заглуши изстрелите или поне да изкриви звука, затова ако някой ги чуеше, нямаше да може да определи от коя посока са дошли.

Но психиатърът още се колебаеше. Какво правеха онези двама смотаняци по това време и в този студ?

Ами ако бяха откачени, които подлагаха на изпитание издръжливостта си, като плуваха в леденостудената вода? Наричаха се „моржове“. Догади му се от перспективата да види Скийт и приятеля му голи.

Той не вярваше, че са хомосексуалисти, макар да не можеше да изключи и тази вероятност. Романтична среща на плажа.

Ако ги намереше в колата да се натискат като неокосмени маймуни, щеше ли да ги убие, както планираше, или да ги пощади?

Когато откриеха труповете, полицаите и представителите на медиите щяха да предположат, че са били убити заради сексуалната си ориентация. Това би било обезпокоително, защото Ариман не мразеше хомосексуалистите. Той не страдаше от предразсъдъци и избираше жертвите си с чувство за справедливост и вяра в равните възможности.

Вярно. Ариман беше донесъл страдания на повече жени, отколкото мъже. Но до един час щеше да възстанови равновесието и особено след края на тази игра.

След десет минути, когато пикапът не се върна, психиатърът забрави опасенията си. В интерес на спорта, той запали фаровете и потегли към паркинга на брега.

Пикапът наистина беше единственото превозно средство там.

Вътре нямаше никого.

Може би бяха в задната част. После Ариман се сети за кучето и направи гримаса от погнуса.

Той спря през две места от пикапа и си помисли, че трябва да действа бързо. Патрулните полицейски коли обикаляха такива места, за да попречат на учениците да пият алкохол, да се бият и да се забавляват. Ако ченгетата запишеха регистрационните номера, доктор Ариман можеше да има неприятности на сутринта, когато откриеха труповете. Трябваше да ги убие бързо и да изчезне, преди някой да е довтасал.

Ариман сложи на лицето си скиорската маска, слезе от шевролета и заключи вратата. Можеше да спести няколко ценни секунди, докато се връщаше, ако оставеше колата отключена, но тук, в Ориндж Каунти, където престъпността беше по-малко от другаде, за съжаление, пак имаше хора, на които не можеше да се има доверие.

Вятърът беше прекрасен — хладен, но не и смразяващ и бурен, нито толкова силен, че да спре. И най-близката къща се намираше на километър и половина на север.

Когато чу приглушения тътен на прибоя, Ариман осъзна, че не само вятърът заговорничи с него. Изглежда, цялата природа в този упадъчен свят се бе съюзила с психиатъра. Обзе го приятно чувство, че мястото му не е там.

Той извади от кобура пистолета „Таурус“ и забърза към пикапа. Минавайки покрай превозното средство, Ариман погледна през стъклото, за да се увери, че вътре няма никого.

Той се втренчи в мрака и забеляза странна светилна долу на плажа и на около петдесет метра на север. На лунната светлина се видяха двама прегърбени мъже.

Ариман се запита дали те не копаят миди. Той нямаше представа къде ги търсят, защото копаенето беше тежък физически труд, и не проявяваше интерес към въпроса. Някои хора бяха родени за да работят, но съдбата бе предопределила доктора за друго.

Към плажа водеха бетонни стъпала, но психиатърът предпочете да не слиза по тях. Двамата мъже можеха да го видят и да заподозрат, че намеренията му не са добри.

Ариман тръгна на север по мекия пясък и крайбрежната растителност, като се движеше на разстояние от насипа, защото жертвите можеха да вдигнат глави и да съзрат силуета му, очертан на фона на небето.

Ръчно изработените му италиански обувки се напълниха с пясък. Докато свършеше работата, щяха да бъдат твърде протрити, за да се лъснат добре.

Искаше му се да бе имал възможност да се преоблече. Той още носеше костюма от сутринта, който вече беше ужасно измачкан. Външността беше важна част от стратегията и играта се разваляше, ако се играеше с неподходящо облекло. За щастие мракът и лунната светлина щяха да му придадат по-елегантен вид, отколкото в действителност.

Ариман се приближи до ниска скала, намираща се точно пред Скийт и приятеля му. Разделяха ги само четири-пет метра. Двамата стояха с гръб към психиатъра и с лице към океана.

Лабрадорът беше с тях. Кучето също гледаше Тихия океан. Вятърът духаше от водата и Валит нямаше да долови миризмата на Ариман.

Той ги гледаше и се чудеше какво правят.

Скийт държеше фенерче и очевидно изпращаше светлинни сигнали на някого в океана.

В лявата си ръка другият мъж държеше нещо като насочващ се микрофон с приемател във формата на чиния и пистолетна ръкохватка, а в дясната — слушалки, които притискаше до ухото си, макар че едва ли чуваше разговори поради силния вятър.

Загадъчно.

После Ариман осъзна, че двамата мъже не са насочили светлинните сигнали и микрофона към кораб в океана, а към нощното небе.

Още по-загадъчно.

Психиатърът нямаше представа на какво може да се натъкне и едва не му скимна да се откаже от плана си. Но той беше твърде разгорещен да действа. Ето защо, Ариман реши да не се колебае повече и бързо слезе по насипа. Стъпките му в пясъка бяха безшумни.

Той можеше да ги застреля в гръб, но това не беше забавно, защото нямаше да види лицата и очите им.

Ариман тръгна смело към двамата мъже и ги стресна. Психиатърът насочи пистолета към изчервяващия се и извика:

— Какво правите тук?

— Извънземни — отговори непознатият.

— Установяваме контакт — добави Скийт.

Ариман предположи, че те са се дрогирали с някаква силна комбинация от наркотици и бръщолевят глупости и простреля два пъти в гърдите приятеля на Скийт. Човекът политна назад и изпусна микрофона и слушалките, докато падаше.

Психиатърът се обърна към изумения Скийт и също го простреля два пъти в гърдите. Скийт се свлече на земята.

Звезди, изстрели. Отнети два живота. Океан, прибой.

Ариман трябваше да бърза. Нямаше време за поезия. Той изстреля в гърдите на Скийт още два куршума, които със сигурност го довършиха.

— Майка ти е курва, баща ти е мошеник, а вторият ти баща има лайна в главата вместо мозък — злорадо каза Ариман.

Той изстреля още два куршума в гърдите на другия идиот, но за съжаление, не знаеше нищо за семейството му, затова не можа да разкраси мига с цветисти обиди.

Парливият мирис на барут беше приятен, но луната не хвърляше достатъчно светлина, на която Ариман да се наслади на кръвта и на опустошенията и разкъсаната плът.

Вероятно можеше да отдели една минута, за да използва джобното си ножче и да вземе няколко сувенира.

Ариман се почувства млад. И изпълнен със сили. Смъртта определено беше живот.

Останаха му два патрона.

Мекушавият лабрадор скимтеше и джавкаше, дори се осмели да лае. Кучето бе отстъпило назад, досами водата, и не се готвеше да атакува. Но психиатърът реши да запази деветия и десетия патрон за Валит.

Докато осмият изстрел още кънтеше в ушите му, Ариман насочи пистолета към кучето и едва не натисна спусъка, когато осъзна, че Валит не лае по него, а по някого зад него.

Психиатърът се обърна и видя странна фигура, която стоеше на насипа и го гледаше. За миг му хрумна налудничавата идея, че това е един от извънземните, с които Скийт и приятеля му се опитваха да установят контакт.

Сетне позна белия костюм „Сейнт Джон“, русите коси и арогантната поза на новобогаташката.

В пристъп на параноя тя го бе обвинила, че има конфликт с пациента си и вероятно се държи неетично. Не познавате „К-К-Киану, нали?“

Тогава той помисли, че я бе убедил да забрави абсурдното си подозрение, но очевидно беше сгрешил.

Трябваше да се досети. Това беше една от психиатричните му специалности и темата на следващия му бестселър. „Не се бой, защото аз съм с теб“. Страдащите от силни форми на обсебеност и фобия като нея бяха непредсказуеми и в най-лошите случаи, способни на изключително безразсъдно и необяснимо поведение.

Ариман не знаеше каква кола кара тя, но сега видя, че е бял ролс-ройс.

Докато той се бе забавлявал с двамата мъртви тъпаци, тази жена го бе проследила, очаквайки да го хване, че се среща с Киану Рийвс. Недалновидността му го ужаси.

Всички тези стъписващи прозрения минаха през главата на доктора вероятно за две секунди. На третата той вдигна пистолета и изстреля един от куршумите, предназначен за кучето.

Може би вятърът му попречи, разстоянието, ъгълът или шокът. Но каквато и да бе причината, Ариман не улучи.

Жената побягна и се скри от погледа му.

Психиатърът съжали, че трябва да тръгне, без да убие кучето и да вземе сувенири от труповете и хукна след пациентката си. Той изгаряше от нетърпение да приложи крайно лечение за състоянието й.

Изкачването по склона обаче беше по-трудно от слизането. Краката му затъваха до глезените в пясъка и Ариман бе принуден дори да пълзи.

Костюмът му беше съсипан.

Жената беше далеч пред него, но поне нямаше оръжие. Ако я настигнеше, Ариман щеше да използва последния си куршум и дори да не я улучеше, можеше да разчита на по-големите си размери и сила, за да я повали и удуши.

Проблемът беше да я хване. Тя стигна до паркинга. Ариман още вървеше по пясъка. Разстоянието между тях се увеличи и той съжали, че е изял третия и четвъртия шоколадов десерт.

Жената седна зад волана на белия ролс-ройс и запали двигателя.

Ариман все още беше на най-малко шейсет метра от нея.

Фаровете изведнъж блеснаха ярко.

Петдесет метра.

Тя включи на скорост и настъпи газта. Гумите изсвириха.

Докторът спря, вдигна пистолета, хвана го с две ръце и зае идеална поза за стрелба.

Разстоянието беше твърде голямо. Ролс-ройсът се смаляваше. После зави към Пасифик Коуст Хайуей и се скри от погледа му. Нямаше смисъл да стреля.

Ариман знаеше, че времето е от критично значение. Той трескаво искаше да има вълшебен часовник, който да върне минутите назад. Психиатърът знаеше, че трябва да се успокои и примири. Той хукна към шевролета си, включи двигателя и излезе от паркинга.

Богатата простачка и тъпият й съпруг живееха наблизо, в Нюпорт Коуст, но тя можеше да не си отиде направо вкъщи. Всъщност, ако фобията й бе прогресирала в по-сериозно състояние — форма на параноична психоза, жената можеше изобщо да не иска да се прибере вкъщи от страх, че Киану Рийвс или някой от главорезите му — като психиатърът — я чака там, за да й стори нещо лошо.

Но дори да се бе отправила към дома си, Ариман не би я проследил там. Новобогаташите сигурно имаха многобройни прислужници, всеки от които потенциален свидетел, и засилена охрана.

Ариман махна скиорската маска и бързо подкара към къщата си.