Дийн Кунц
Фалшива памет (5)

5.

От южния плаж се разнесоха приглушени експлозии. В брега се разбиваха огромни вълни, тласкани от засилващия се вятър.

Марти Роудс вървеше бързо по крайбрежния булевард на полуостров Балбоа. От едната страна имаше къщи, а от другата — плажове. Тя се надяваше дъждът да почака още половин час.

Къщите в квартала, където живееше Сюзан Джагър си приличаха. Стените бяха облицовани с посребрял от времето кедър, а капаците на прозорците бяха боядисани в бяло.

Триетажната къща на Сюзан нямаше морава отпред, нито веранда, а само малък вътрешен двор с няколко саксии с цветя, покрит с плочи и разположен зад ограда от бели колчета. Портата беше отключена и пантите изскърцаха.

По-рано Сюзан живееше на първия и втория етаж заедно със съпруга си Ерик, който използваше третия етаж за домашен офис. Но двамата се разделиха. Ерик се изнесе преди година, а Сюзан се премести горе и дава под наем първите два етажа на тиха двойка пенсионери, чийто единствен порок беше мартинито преди вечеря, а единствените домашни любимци — четири папагала.

Към третия етаж водеха стръмни стъпала. Марти стигна до площадката и над главата й прелетяха крещящи чайки, които се бяха отправили към пристанището, където щяха да се скрият от бурята.

Марти потропа, но после отключи вратата, без да чака отговор. Сюзан обикновено се колебаеше да посреща гости, защото не искаше да поглежда света отвън, затова й бе дала ключ.

Марти се подготви за предстоящото изпитание и влезе в кухнята. Щорите бяха спуснати и над мивката светеше една-единствена лампа.

В помещението не миришеше на подправки и готвено. Въздухът беше наситен с тръпчивия аромат на дезинфектанти и препарати за почистване на пода.

— Аз съм — извика Марти, но Сюзан не отговори.

Ако лампите бяха запалени, щеше да се види, че апартаментът е безупречно чист. Сюзан Джагър имаше много свободно време.

Големите прозорци, от които се разкриваше прекрасна гледка към океана, бяха закрити с плътни завеси, щори и капаци.

До преди четири месеца Сюзан беше в състояние поне да гледа света навън, макар че от шестнайсет месеца се ужасяваше от мисълта да излезе и напускаше дома си само с човек, на когото можеше да разчита за емоционална подкрепа. Огромните открити пространства предизвикваха пристъпи на фобия в нея.

Просторната всекидневна беше ярко осветена, но завесите на прозорците и неестествената тишина създаваха погребална атмосфера.

Сюзан чакаше на креслото. Беше прегърбила рамене и навела глава. С черния си пуловер и пола тя приличаше на опечалена. Съдейки по външността й, човек би предположил, че книгата в ръцете й е Библията, а не криминален роман.

— Икономът ли е убиецът? — попита Марти и седна на ръба на дивана.

— Не. Монахинята — без да вдига глава, отговори Сюзан.

— С отрова?

— Двама с брадва. Един с чук. Друг с гарота. И последния с ацетиленова горелка.

— Страхотно. Монахиня — сериен убиец.

— Под монашеските одежди можеш да скриеш много оръжия.

— Криминалните романи се промениха от времето, когато ги четяхме в гимназията.

— Но не всички са по-хубави.

Двете бяха приятелки от десетгодишни и от осемнайсет години споделяха не само криминални романи, а и надежди, опасения, радост, тъга, смях, сълзи, клюки, младежки ентусиазъм и постигнати с усилия прозрения. Но през последните шестнайсет месеца, откакто започнаха необяснимите пристъпи на агорафобия на Сюзан, те споделяха повече болка, отколкото щастливи мигове.

— Трябваше да ти се обадя — каза Сюзан. — Съжалявам, но днес няма да мога да отида на сеанса.

Това беше ритуал и Марти започна да играе ролята си.

— Разбира се, че можеш, Сюзан. И ще го направиш.

Сюзан остави книгата и поклати глава.

— Не. Ще се обадя на доктор Ариман и ще му кажа, че съм болна от грип.

— Носът ти не е запушен. И гласът ти не е дрезгав.

— По-скоро ме боли стомахът.

— Къде е термометърът? Трябва да ти измеря температурата.

— Погледни ме, Марти. Изглеждам ужасно. Лицето ми е бледо, очите — зачервени, а косата ми е като слама. Не мога да изляза в този вид.

— Гледай реално на нещата, Сюзан. Изглеждаш както обикновено.

— На нищо не приличам.

— Джулия Робъртс, Сандра Бълок и Камерън Диас биха извършили убийство, за да изглеждат като теб.

— Аз съм ненормална.

— Добре. Тогава ще сложим чувал на главата ти и ще предупреждаваме децата да не се приближават.

Сюзан наистина беше много красива — пепеляворуса коса, със зелени очи, изящно изваяни черти и безупречна кожа — и бе завъртяла главите на мнозина мъже.

— Полага ми ще се спука по шевовете. Дебела съм.

— Да, истински дирижабъл. Гигантски балон — иронично подхвърли Марти.

Макар че самоналоженото затворничество не й позволяваше други физически упражнения, освен почистване на къщата и дълги разходки по гимнастическата пътечка, Сюзан бе останала слаба и стройна.

— Господи, трябва спешно да ти направят липосукция — каза Марти и скочи от дивана. — Ще ти донеса шлифера. Ще се обадим от колата на пластичния хирург и ще му кажем да приготви индустриалната помпа, за да изсмуче тлъстините ти.

Марти се приближи до плъзгащите се, огледални врати на дрешника в коридора и изведнъж почувства напрежение и се вцепени, защото се притесни, че отново ще я обземе необясним страх.

Трябваше да се овладее. Сюзан имаше нужда от нея. Ако пак откачеше, безпокойството й щеше да подхрани страха на Сюзан. Или обратното.

Тя застана пред голямото огледало, но не видя нищо, което да накара сърцето й да забие като обезумяло. Марти положи усилия да се усмихне, но изражението й остана напрегнато. Тя бързо отмести поглед от отражението си и отвори вратите на дрешника.

Докато сваляше шлифера от закачалката, й хрумна, че странните пристъпи на страх може да са свързани със Сюзан и че се е заразила с част от безпокойството на приятелката си, която страдаше от силна форма на агорафобия.

В същия миг лицето й се зачерви от срам. Мисълта за такава вероятност й се стори суеверна, безмилостна и несправедлива към горката Сюзан. Фобиите и атаките на паника не бяха заразни.

Марти тръгна към всекидневната и се запита какъв ли термин биха употребили психолозите, за да опишат страха от собствената ти сянка. И от огледала.

Тя се приближи до приятелката си и й подаде шлифера.

— Ставай, обличай се и да тръгваме.

— Не мога — отговори Сюзан.

— Ако не отложиш сеанса си преди четирийсет и осем часа, ще трябва да го платиш.

— Мога да си го позволя.

— Не можеш. Нямаш доходи.

Агорафобията беше съсипала кариерата на Сюзан като посредник в продажбата на недвижими имоти. Тя се чувстваше сравнително добре в къщите, когато ги показваше на клиентите, но докато пътуваше, я обземаше такъв парализиращ ужас, че не беше в състояние да шофира.

— Получавам наем.

— Но този наем не покрива ипотеката, данъците, отоплението, електричеството, водата, телефона и поддръжката на имота.

— При евентуална ликвидация на имуществото биха ми останали много пари.

„И накрая това ще остане единственото между теб и пълното съсипване, ако не превъзмогнеш проклетата фобия“ — помисли Марти, но не можа да произнесе тези думи, макар че зловещата перспектива вероятно би мотивирала Сюзан да стане от креслото.

— Пък и Ерик ми изпраща чекове — предизвикателно добави Сюзан и вирна изящната си брадичка.

— Това са само джобни пари. И ако се разведете, може би няма да получаваш нищо от онази свиня, като се има предвид, че ти беше по-богата от него, когато се оженихте, и нямате деца.

— Ерик не е свиня.

— Извинявай, че не бях достатъчно груба. Той е глиган.

— Бъди мила, Марти.

— Не трябваше да изменям на себе си. Той е пор.

Сюзан бе твърдо решила да избегне самосъжалението и сълзите. Това беше достойно за възхищение, но тя бе решила да не се поддава и на гнева си.

— Той се разстрои ужасно, като ме видя… в това състояние.

— Ах, горкият! Колко е чувствителен! Сигурно се е разстроил толкова много, че е забравил за брачната си клетва, в която се казва „в болест и здраве“.

Гневът на Марти към Ерик беше искрен, въпреки че полагаше усилия да го разпалва. Ерик беше тих, скромен и мил. И макар да бе напуснал съпругата си, беше трудно човек да го намрази. Но Марти обичаше твърде много Сюзан, за да не презира Ерик. Тя смяташе, че Сюзан се нуждае от гняв, който да я мотивира в борбата й с агорафобията.

— Ерик щеше да е тук, ако бях болна от рак — каза Сюзан. — Но аз не съм само болна, но и луда.

— Не си луда — настоя Марти. — Фобиите и пристъпите на безпокойство не са лудост.

— Чувствам се луда.

— Ерик издържа само четири месеца, откакто започна всичко това. Той е свиня, пор, глиган, невестулка и нещо още по-лошо.

Най-трудната част от всяко посещение, която Марти наричаше „фаза на евакуация“, беше изпълнена с напрежение за Сюзан, но изтощителна за Марти. За да изкара приятелката си от къщата, тя трябваше да бъде непреклонна и безмилостна. Но макар твърдостта й да бе предизвикана от обич и състрадание, Марти имаше чувството, че тероризира Сюзан. Не й беше присъщо да тормози хората, дори когато каузата беше справедлива, и в края на това изнурително четири-пет часово изпитание, Марти се връщаше до Корона Дел Мар в състояние на физическо и емоционално изтощение.

— Сюзан, ти си красива, добра и достатъчно умна, за да превъзмогнеш всичко това. Хайде, ставай.

— Защо доктор Ариман не може да идва тук?

— Излизането два пъти седмично е част от терапията. Знаеш теорията — потопяване в онова, от което се страхуваш. Нещо като ваксинация.

— Да, но не ми действа.

— Хайде.

— Състоянието ми се влошава.

— Ставай.

— Толкова е жестоко.

— Само се оплакваш.

— Понякога си толкова гадна.

— Да, така е.

Сюзан се засмя, поклати глава и най-после стана от креслото.

— Не мога да повярвам, че го казах. Съжалявам, Марти. Не знам какво бих правила без теб.

— Ако си послушна, като се връщаме от лекаря, ще си вземем китайска храна за вкъщи. Ще пием китайска бира и ще играем на карти, по петдесет цента на точка.

— Вече ми дължиш шестстотин хиляди долара.

— Тогава ми строши краката. Дълговете от хазарт не могат да бъдат събрани по законен ред.

Сюзан угаси всички лампи, с изключение на една, взе чантата си и тръгна към вратата.

Докато минаваше през кухнята, Марти осъзна, че вниманието й е привлечено от нещо зловещо на вид — нож с формата на полумесец, класически италиански кухненски инструмент. Извитото острие имаше дръжки в двата края.

Светлината блестеше като електричество по режещия ръб.

Марти не можеше да откъсне очи от ножа.

— Какво има? — попита Сюзан.

В гърлото на Марти заседна буца. Езикът й сякаш подпухна. Тя зададе въпрос, чийто отговор вече знаеше.

— Какво е това?

— Не си ли го използвала? Страхотен нож. Нарязваш лука за секунди.

Видът на ножа не изпълни Марти с ужас като сянката й и огледалото в банята, но я накара да изпита безпокойство. Тя не можеше да обясни странната си реакция.

— Марти? Добре ли си?

— Да, разбира се. Да вървим.

Сюзан сложи ръка на валчестата дръжка, но не отвори вратата. Лицето й пребледня от перспективата, че ще излезе навън.

Марти отвори вратата.

— Не мога.

— Можеш — настоя Марти.

Сюзан се опита да се върне в кухнята, но Марти препречи пътя й.

— Пусни ме да вляза. Много е трудно. Истинска агония.

— И за мен е агония.

— Глупости. — Отчаянието разми донякъде красотата на лицето на Сюзан, а зелените й очи помръкнаха от първичен ужас. — Ти изпитваш удоволствие от това, харесваш го и си луда.

— Не, аз съм гадна. Ти си лудата.

Изведнъж Сюзан престана да блъска Марти и се вкопчи в нея, търсейки подкрепа.

— По дяволите, яде ми се китайска храна.

Марти изпита завист към Дъсти, чиято най-голяма тревога беше дали дъждът ще изчака, докато приключат с боядисването.

По покрива на площадката на стълбището започнаха да барабанят едри капки дъжд.

Най-после Марти и Сюзан прекрачиха прага. Марти затвори вратата и заключи.

Фазата евакуация беше преминала. Но предстоеше по-лошото.