Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
False Memory, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
meduza (2010)

Издание:

Дийн Кунц. Фалшива памет

ИК „Плеяда“, 2001

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)

61.

Караваните в паркинга бяха почти еднакви, но Дъсти веднага позна фургона на Фостър Нютън Чешита, защото беше единственият с три сателитни чинии на покрива, които се очертаваха на фона на нощното небе, тъй като бяха боядисани в жълто. Сателитните чинии бяха с различни размери. Едната беше насочена на юг, другата — на север. И двете бяха стационарни. Третата неспирно се въртеше и улавяше от ефира пикантни късчета на уклончива информация, досущ нощен ястреб, който сграбчва летящи насекоми във въздуха.

Освен сателитните чинии на покрива стърчаха и причудливи антени, предмет, който приличаше на оголена, метална коледна елха и нещо като викингски шлем с рога.

Фургонът наподобяваше извънземен космически кораб, нескопосано дегизиран като мобилно жилище. Слушателите на радиопрограмите, които Чешита харесваше, винаги докладваха за такива неща.

Дъсти, Марти, Скийт и Валит се събраха в двуметровата квадратна веранда с алуминиев покрив. Дъсти не видя бутон за звънец и потропа на вратата.

Стискайки одеялото, което се развяваше и диплеше от вятъра, Скийт приличаше на фигура от фантастичен свят, следваща дирите на магьосник беглец, изтощен от приключения и отдавна тормозен от таласъми.

— Сигурни ли сте, че Клодет не е болна? — попита той, повишавайки тон, за да надвика вятъра.

— Сигурни сме — увери го Марти.

— Но ти ми каза, че е болна — обърна се хлапето към Дъсти.

— Това беше лъжа, за да те измъкнем от клиниката.

— Пък аз наистина повярвах, че е болна — разочаровано каза Скийт.

— Всъщност не искаш да е болна, нали? — попита Марти.

— Е, не е задължително да умира. Схващане и повръщане биха били достатъчни.

Лампата на верандата светна.

— И силна диария — добави Скийт.

След миг вратата се отвори и Чешита застана на прага. Сивите му очи изглеждаха огромни зад очилата с дебели стъкла и преливаха от тъга, която не ги напусна, дори когато той се засмя.

— Хей.

— Съжалявам, че те безпокоя вкъщи, при това толкова късно, но не знаех къде другаде да отида — рече Дъсти.

— Разбира се — отговори Фостър и ги покани да влязат.

— Имаш ли нещо против кучето? — попита Дъсти.

— Не.

Чешита затвори вратата и Дъсти каза:

— Здравата сме загазили. Бих отишъл при Нед, но той вероятно ще удуши Скийт рано или късно, затова…

— Ще седнете ли? — прекъсна го Фостър и ги поведе към масата в кухнята.

Тримата приеха поканата и придърпаха столове към масата. Валит се вмъкна отдолу.

— Можеше да отидем при майка ми — рече Марти, — но тя…

— Сок? — попита Чешита.

— Сок? — повтори Дъсти.

— Портокалов, сливов или гроздов — поясни Фостър.

— Имаш ли кафе? — попита Дъсти.

— Не.

— Тогава портокалов. Благодаря.

— За мен гроздов — каза Марти.

— Имаш ли млечен ванилов шейк? — попита Скийт.

— Не.

— Тогава гроздов сок.

Чешита се приближи до хладилника.

По радиото говореха за „активната и неактивна ДНК, присадена в човешка генетична структура“ и се тревожеха „дали целта на осъществяващата се в момента колонизация на Земята е поробване на човешката раса, издигането й на по-висше положение или просто кражба на органи за вкусен обяд на извънземните“.

Марти повдигна вежди в недоумение.

Скийт огледа караваната и се усмихна.

— Тук ми харесва. Има приятно бръмчене.

* * *

Доктор Ариман изпрати вкъщи сестра Ернандес с обещание за пълно заплащане за цялата нощна смяна, увери сестра Гангус, че в момента кинозвездата не се нуждае от нищо, пренебрегна опитите на сестра Устън да го съблазни с акробатичните способности на пъргавия си език и се върна към недовършената работа в стая 246.

Актьорът лежеше на леглото и чакаше, както бе инструктиран, и се бе втренчил в тавана с такава емоционалност, с каквато изпълняваше ролите си в колосалните, касови филми.

Психиатърът седна на ръба на леглото и рече:

— Кажи ми къде се намираш в момента, не физически, а психически.

— В параклиса.

— Добре.

По време на едно от предишните си посещения Ариман бе инструктирал актьора никога повече да не употребява хероин, кокаин, марихуана и други непозволени вещества. Противно на онова, което психиатърът бе казал на сестрите Гангус и Устън, този човек беше напълно излекуван от пристрастяването си към наркотиците.

Но нито състраданието, нито чувството за професионална отговорност бяха мотивирали доктор Ариман да освободи пациента от тези самоунищожителни навици. Просто актьорът беше по-полезен трезвен, отколкото дрогиран.

Кинозвездата скоро щеше да бъде използван в опасна игра с огромни исторически последици. Ето защо, когато дойдеше моментът да бъде включен в играта, не трябваше да съществува вероятност актьорът да бъде заключен в ареста за притежание на наркотици. Той трябваше да бъде на свобода и готов за съдбовната си мисия.

— Ти се движиш в елитни кръгове — каза психиатърът. — И по-точно, имам предвид светското събитие, на което ще присъстваш след десет дни, в събота вечерта другата седмица. Моля те, опиши ми събитието, за което говоря.

— Прием на президента — отговори актьорът.

— Президентът на Съединените щати.

— Да.

Всъщност приемът щеше да бъде за набиране на средства за политическата партия на президента и щеше да се състои в имението Бел Еър на режисьор, който бе спечелил повече пари, бе получил повече награди „Оскар“ и бе рискувал да се зарази с предавани по полов път болести от повече бъдещи актриси дори от покойния Джош Ариман, кралят на сълзите. Холивудските величия щяха да платят по двайсет хиляди долара за привилегията да се умилкват около най-висшестоящия политик така, както всеки ден се умилкваха на тях — като се започнеше от водещи на предавания и се свършеше със сбирщината по улиците. За парите си звездите щяха да получат както огромно погъделичкване на егото, предизвикващо спонтанен оргазъм, така и приятно, перверзно чувство, че не са нищо повече от сервилни отрепки от поп културата, намиращи се в присъствието на величието.

— Нищо няма да ти попречи да присъстваш на приема на президента — каза Ариман.

— Нищо.

— Болест, нараняване, млади почитатели от двата пола — нито едно от тези увлечения или други няма да те възпрепятства да се явиш навреме на светското събитие.

— Разбирам.

— Мисля, че президентът ти е почитател.

— Да.

— На приема, когато застанеш лице в лице с президента, ще използваш чара и манипулативните си умения, за да го предразположиш мигновено. После ще го накараш да се наведе към теб, сякаш искаш да му кажеш страхотно интересна клюка за някоя от присъстващите актриси. И когато президентът е близо и най-уязвим, ще хванеш с две ръце главата му и ще му отхапеш носа.

— Разбирам.

* * *

В караваната наистина се чуваше бръмчене, но за Марти шумът беше по-скоро обезпокоителен, отколкото приятен. Всъщност във въздуха се носеше бръмченето и жуженето на множеството електрически устройства, различни по тон и сила на звука, някои постоянни, а други — вибриращи. Звуците бяха тихи и приглушени, а не пронизителни, и комбинираният ефект предизвикваше асоциации с поляна в лятна нощ, пълна с бръмбари жътвари, щурци и други насекоми трубадури, изпълняващи романтични песни. Може би затова бръмченето изнерви Марти и й внуши усещането, че по краката й пълзят твари.

Над две от стените във всекидневната, която беше продължение на трапезарията, бяха наредени лавици от пода до тавана, отрупани с монитори и обикновени телевизори. Всички работеха и бълваха образи, цифрова информация, диаграми и абстрактни графики на променящи се форми и цветове, които не говореха нищо на Марти. На лавиците имаше и загадъчни устройства — осцилоскопи, радари, измервателни уреди и дигитални датчици в шест цвята.

Чешита поднесе сок на всички и седна до масата. Стената зад него беше облепена със звездни карти на Северното и Южното полукълбо.

Валит започна да лочи вода от купата, която Фостър му даде. Съдейки по щастливото му държане, бръмченето в караваната явно не го притесняваше.

— Е, и? — попита Чешита.

— Марти и аз трябва да отидем в Санта Фе и се нуждаем от… — каза Дъсти.

— Зареждане с енергия? — прекъсна го Фостър.

— Какво?

— Там има силно енергийно поле.

— Къде? В Санта Фе? Какво енергийно поле?

— Мистично.

— Сериозно? Не. Само искаме да разговаряме с едни хора, които може би са свидетели на… престъпление. Скийт трябва да отседне за няколко дни някъде, където на никого няма да му хрумне да го потърси. Ако можеш…

— Ще скачаш ли? — обърна се Чешита към Скийт.

— Откъде?

— От покрива ми.

— Не се обиждай, но не е достатъчно висок.

— А ще се застреляш ли?

— Не — обеща хлапето.

— Добре — рече Фостър и пийна сок от сливи.

Оказа се по-лесно, отколкото Марти бе очаквала.

— Знам, че ще те притесним, но ще имаш ли място и за Валит? — попита тя.

— Кучето?

— Да. Много е добър, не лае, не хапе и е страхотен компаньон.

— Цапа ли?

— Какво?

— Ходи ли по нужда в къщата?

— О, не, никога.

— Добре.

Марти погледна Дъсти. Съвестта му очевидно беше гузна като нейната, защото той каза:

— Чешит, трябва да бъда откровен с теб. Мисля, че някой ще търси Скийт. Може би повече от един човек. Едва ли ще дойдат тук, но ако се появят… Опасни са.

— Наркодилъри?

— Не. Случаят няма нищо общо с това. Става дума за…

Дъсти се поколеба, търсейки най-подходящите думи, за да обясни накратко необикновеното им положение и да не подложи на крайно изпитание доверието на Чешита.

— Колкото и налудничаво да звучи — намеси се Марти, — забъркани сме в някакъв експеримент за контролиране на съзнанието, промиване на мозъка, конспирация…

— Извънземни? — попита Фостър.

— Не, не. Ние…

— Трансизмерни същества?

— Не. Това е…

— Правителството?

— Може би — отговори Марти.

— Асоциацията на психолозите?

Марти онемя.

— Откъде ти хрумна? — попита Дъсти.

— Има само пет възможни заподозрени — отговори Чешита.

— Кой е петият?

Нютън се наведе над масата. Както винаги, прозрачните му сиви очи бяха изпълнени с тъга заради положението на човека.

— Бил Гейтс — отговори той.

— Хубав сок — рече Скийт.

* * *

Голият актьор. Лекомислен и позьор. Слава и позор.

Не, стихчето беше ужасно. Щом дори красивите жени не вдъхновяваха лесно психиатъра, за да достигне върховете на стихотворството, актьорът с хирургично изваян нос и подсилени с колаген устни едва ли щеше да стане сюжет на безсмъртно хайку.

Ариман стана, втренчи се в спокойното му лице и бързо потрепващите очи и продължи:

— След като отхапеш носа, няма да го сдъвчеш, а веднага ще го изплюеш. Носът ще бъде в такова състояние, че да бъде зашит от екип първокласни хирурзи. Намерението не е опит за покушение, нито обезобразяване завинаги. Има хора, които искат да изпратят на президента послание — предупреждение, което той не може да пренебрегне. Ти си само вестоносецът. Кажи ми дали това ти е ясно или не.

— Ясно е.

— Повтори инструкциите ми.

Актьорът повтори инструкциите дума по дума, много по-убедително, отколкото произнасяше репликите си във филмите.

— Няма да сториш нищо повече на президента и ще се опиташ да избягаш.

— Разбирам.

— Стъписването след атаката ще ти даде възможност да се отдалечиш, преди агентите на тайните служби да реагират.

— Да.

— Но мигновено ще хукнат след теб. После ще направиш необходимото… В никакъв случай не трябва да те залавят жив. Може да си представиш, че си Индиана Джоунс, заобиколен от нацистки главорези и злите им поддръжници. Прояви творчество, за да предизвикаш суматоха, използвайки обикновени предмети като оръжия, и бягай, докато те застрелят.

Тази приятна работа с актьора беше поръчка, каквито Ариман се налагаше да изпълнява от време на време. Това беше цената, която трябваше да плати, за да може да използва методите си за контролиране за лично забавление, без да се страхува, че ще отиде в затвора, ако някоя от игрите му се обърка.

Ако настоящата игра беше за негово лично удоволствие, сценарият нямаше да е толкова елементарен. Но въпреки липсата на сложност играта беше изключително развлекателна.

Ариман програмира актьора да не си спомня за разговора им и го заведе във всекидневната на апартамента.

Първоначално психиатърът възнамеряваше най-малко един час да диктува несвързани, психарски бръщолевения, докато актьорът ги запише с почерка си в дневника си, все едно са собствените му мрачни фантазии. Двамата бяха правили това по време на няколко от предишните сеанси и почти двеста страници с трескав, параноичен ужас, язвителност, омраза и предсказания за деня на Страшния съд, отнасящи се до президента на Съединените щати, изпълниха първата половина на дневника. Актьорът не си спомняше да е писал всичко това и отваряше дневника само ако Ариман му дадеше инструкции да го направи. Но след атаката върху носа на президента и след като извършителят бъде застрелян, властите щяха да открият този разобличаващ документ, скрит под колекцията от бикини, които актьорът бе свалил и запазил за спомен от хилядите жени, съблазнени от него.

Ариман беше разтревожен от командоския стил на измъкване на Скийт от клиниката и реши този път да пропусне диктовката. Съществуващите двеста страници щяха да бъдат достатъчно убедителни за агентите на ФБР, и за читателите на жълтата преса.

Изпълнявайки инструкциите на психиатъра, актьорът отново зае челна стойка до стената срещу телевизора.

— Започни да броиш — каза Ариман.

Когато стигна до десет, актьорът излезе от параклиса и се върна в пълно съзнание. За него Ариман току-що влизаше в стаята.

— Марк? Какво правиш тук по това време?

— Бях в сградата при друг пациент и реших да се отбия да те видя. Как си?

— Всеки ден прекарвам по един час в това положение. Полезно е за кръвообращението в мозъка.

— Резултатите са очевидни.

— Да, нали? — засия актьорът.

Успокоявайки се, че трябва да бъде търпелив, психиатърът проведе десетминутен, изключително досаден разговор за огромната печалба от последния мегахит на актьора, предоставяйки на субекта нещо, което да запомни от срещата ми. Когато излезе от стая 246, Ариман знаеше повече, отколкото искаше, за характерните особености на зрителските посещения в киносалоните в района на Чикаго.

Кинозвездата. Отхапва носа на демократа. Милиони ликуват.

Това стихче хайку беше много по-хубаво от предишното, но Ариман трябваше да го преработи, за да отговаря на изискванията за броя на сричките.

* * *

Дъсти активира Скийт с името доктор Йен Ло.

Хлапето изправи рамене и лицето му стана безизразно. Видът му засили тъгата на Дъсти, че толкова млад, брат му е бил ограбен от пълноценен и смислен живот.

Когато чу стихчето хайку и трите отговора на Скийт, Фостър Нютън Чешита рече: „Точно така“, сякаш познаваше психологичните механизми на контрол на съзнанието.

Преди няколко минути, на бърза консултация в библиотеката на Чешита — малка спалня, пълна с книги за НЛО, отвличания от извънземни, спонтанно взривяване на хора, трансизмерни същества и Бермудския триъгълник — Дъсти обясни на Марти какъв ефект се надява да постигне със Скийт. Онова, което предложи, беше рисковано за и без това крехкото психично състояние на хлапето и Дъсти се притесняваше, че по-скоро ще му навреди, отколкото да стори добро. За негова изненада Марти веднага одобри плана. Той ценеше здравия й разум и насърчен от нея, се приготви да поеме страховитата отговорност за последиците от намеренията си.

Очите на Скийт потрепваха както в клиника „Нов живот“.

— Кажи ми дали чуваш гласа ми, Скийт — рече Дъсти.

— Чувам гласа ти.

— Когато… ти дам инструкции, ще ги изпълниш ли?

— Ще ги изпълня ли?

Дъсти си припомни всичко, което бе научил по време на предишния им сеанс в клиниката и перифразира въпроса като твърдение.

— Ще изпълниш всички инструкции, които ти дам, Скийт. Потвърди или отречи, че това е истина.

— Потвърждавам.

— Аз съм доктор Йен Ло, Скийт.

— Да.

— И аз съм водопадите.

— Да.

— В миналото съм ти давал много инструкции.

— Боровите игли.

— Точно така. А сега, след малко ще щракна с пръсти и ти ще заспиш спокойно. Потвърди или отречи, че си ме разбрал дотук.

— Потвърждавам.

— А после ще щракна с пръсти втори път и ти ще се събудиш и ще бъдеш в пълно съзнание, но ще си забравил предишните ми инструкции. Контролът ми над теб ще свърши. Аз, доктор Йен Ло, водопадите, никога повече няма да имам достъп до съзнанието ти. Кажи ми дали разбираш какво ти казах, Скийт.

— Разбирам.

Дъсти погледна Марти за подкрепа.

Тя кимна.

Чешита не знаеше за плана им и заинтригуван се наведе напред.

— Макар че ще забравиш предишните ми инструкции, Скийт, ти ще запомниш всичко, което ще ти кажа сега. Ще повярваш във всяка моя дума и до края на живота си ще действаш, както съм те инструктирал. Кажи ми дали разбираш какво ти казах.

— Разбирам.

— Скийт, от този момент нататък ти ще разбереш, че си добър човек и имаш нито повече, нито по-малко недостатъци от другите хора. Отрицателните неща, които баща ти е казал за теб през годините, преценките на майка ти и критиките на Дерек Ламптън — нищо от това вече няма да ти въздейства, обижда, наранява или ограничава.

— Разбирам.

В очите на Марти блеснаха сълзи.

Дъсти пое дълбоко въздух, сетне продължи:

— Скийт, ще погледнеш назад в детството си и ще намериш онова време, когато си вярвал в бъдещето си и си бил изпълнен с мечти и надежди. Отново ще вярваш в бъдещето. И в себе си. Никога няма да изгубиш надежда.

— Разбирам.

Скийт се бе втренчил в празното пространство. Чешита гледаше като хипнотизиран. Валит сериозно наблюдаваше сцената. Марти избърса очи с ръкава на блузата си.

Дъсти се поколеба и се замисли за всички неща, които можеше да се объркат и за непредвидените последици о добрите намерения, после щракна с пръсти.

Очите на Скийт се затвориха. Той се отпусна на стола и заспа. Брадичката му клюмна на гърдите.

Развълнуван от отговорността, която току-що бе поел, Дъсти се изправи, застана нерешително за миг, сетне отиде в кухнята и наплеска лицето си със студена вода.

Марти се приближи до него.

— Всичко е наред, мили.

Водата може би скри сълзите му, но не и чувствата, от които гласът му потрепери.

— Ами ако по някакъв начин съм го увредил още повече?

— Не си — убедено каза Марти.

Дъсти поклати глава.

— Не можем да бъдем сигурни. Психическото му състояние е деликатно. Един от големите проблеми на този свят е, че… твърде много хора искат да влияят върху съзнанието на другите и причиняват толкова много вреда.

— Сигурна съм, че не си му сторил нищо лошо — настоя Марти и нежно докосна влажното му лице. — Защото онова, което току-що направи, е продиктувано от обич към брат ти и не може да стане нищо лошо.

— Да. И пътят към ада е постлан с добри намерения.

— Както и пътят към рая.

Дъсти потрепери, преглътна с усилие и още по-уплашено добави:

— Страхувам се, че може да не стане нищо. Докъде може да стигне безумието? Ами когато щракна с пръсти, Скийт се събуди, изпълнен със самопрезрение и объркан? Това е последният му шанс, но ако се окаже, че не е така? Какво ще правим тогава, Марти?

— Поне ще си опитал.

Твърдостта и силата в гласа й го окуражиха.

Дъсти погледна Скийт. Разрошените му коси. Тънкия врат и крехките рамене.

— Хайде — тихо каза Марти. — Дай му нов живот.

Дъсти спря водата и избърса ръцете си, сетне потърка пръсти, сякаш да прогони напрежението от тях.

Той последва Марти и двамата отново седнаха до масата в кухнята, при Чешита и Скийт.

Дъсти вдигна ръка и щракна с пръсти.

Скийт отвори очи, вдигна глава, изправи рамене, огледа присъстващите и попита:

— Е, кога ще започнем?

Той нямаше спомен от сеанса.

— Типично — отбеляза Чешита.

— Скийт? — попита Дъсти.

Хлапето се обърна към него.

Дъсти пое дълбоко въздух и рече:

— Доктор Йен Ло.

— Какво? — попита Скийт и наклони глава на една страна.

— Доктор Йен Ло.

Марти и чешита също повториха името.

Скийт изгледа изпитателно втренчените в него лица.

— Какво е това? Гатанка? Или тест? Кой е този Ло? Историческа личност? Никога не съм бил добър по история.

— Добре — отбеляза Чешита.

— Водопадите — рече Дъсти.

Озадачен, Скийт попита:

— Това ми прилича на сапунен сериал.

Поне първата част от плана бе успяла. Скийт вече не беше програмиран и контролируем.

Но само времето щеше да покаже дали бе постигната втората цел — освобождаването на Скийт от мъчителното му минало.

Дъсти бутна стола назад и се изправи.

— Стани.

— Какво? — попита Скийт.

— Хайде, братко, стани.

Хлапето стана. Болничното одеяло се изплъзна от раменете му. Скийт приличаше на плашило, облечено в пижама на дебел човек.

Дъсти прегърна брат си, притисна го до себе си и когато най-после беше в състояние да говори, каза:

— Преди да тръгнем, ще ти дам пари за ванилов шейк.