Дийн Кунц
Фалшива памет (51)

52.

Дъсти караше по Нюпорт Сентър Драйв, под високите палми.

— Добре, ако някой ни е сторил такова нещо, кой би могъл да бъде? — попита Марти.

— В „Кандидатът от Манджурия“ това са Съветския съюз, китайците и севернокорейците.

— Съветския съюз вече не съществува. Някак не виждам как ние тримата можем да бъдем използвани в заплетена конспирация на азиатския тоталитаризъм.

— Ако беше филм, вероятно щяха да са извънземните.

— Страхотно. Да повикаме Нютън Чешита и да почерпим от богатите му знания по въпроса.

— Или е някаква огромна конспирация, която цели да ни превърне в безмозъчни консуматори.

— Вече се побърквам и без тяхна помощ.

— Тайна правителствена агенция. Политици заговорници. Големия брат.

— Това е твърде реалистично за да ме успокои. Но пак питам, защо ние?

— Ако не бяхме ние, щеше да е някой друг.

— Неубедителен аргумент.

— Знам — отчаяно каза Дъсти.

Някъде дълбоко в подсъзнанието му го измъчваше друг отговор, който обаче не можеше да се изясни и да придобие очертания.

Той си спомни рисунката на гората, превръщаща се в град, когато я погледнеш от друг ъгъл. Дъсти отново беше в ситуация, където от дърветата не можеше да види града.

Той си спомни и съня със светкавицата и чаплата. Помпата на апарата за измерване на кръвното налягане се носеше във въздуха, стискана и отпускана от невидима ръка. В онзи сън при него и Марти имаше трето присъствие, призрачно като фантом.

Онова присъствие беше техният инквизитор — извънземни, агент на Големия брат или някой друг. Дъсти подозираше, че ако наистина се намира под влиянието на някаква програма, имплантирана чрез хипноза, тогава са му внушили да се съмнява не в истинския извършител, а в други и невероятни заподозрени като извънземни или правителствени агенти. Реалният му враг беше невидим както в живота, така и в кошмара с кряскащата чапла.

Дъсти зави надясно по Пасифик Коуст Хайуей. Марти отвори „Кандидатът от Манджурия“ и прочете първото изречение, съдържащо името, което задействаше краткотрайната й загуба на връзка с реалността. През тялото й премина ледена тръпка, но тя не изпадна в транс.

— Реймънд Шоу — прочете тя на глас, но не последва никакъв ефект.

— Може би трябва друг да ти го каже. Реймънд Шоу.

— Слушам.

След десет секунди Марти се върна в реалността.

— Подейства — каза Дъсти.

Тя се намръщи.

— Да занесем книгата вкъщи и да я изгорим.

— Няма смисъл да го правим. В романа има улики. Тайни. Не мисля, че си купила книгата. Онзи, който я е пъхнал в ръцете ти, сигурно действа от другата страна на барикадата. Иска да ни подскаже какво правят с нас. Книгата е ключ. Дали са ти ключ, за да се досетиш какво става.

— Така ли? Защо просто не са дошли при мен и не са ми казали: „Хей, мадам, едни хора, които познаваме, човъркат в мозъка ти и ти внушават автофобия и много други неща. Нямаш представа какви са причините. И това не ни харесва.“

— Да речем, че наистина става дума за правителствена агенция. И вътре в нея има малка група хора, които имат морални възражения срещу проекта…

— Операцията по промиване на мозъците на Дъсти, Скийт и Марти.

— Да. Но не могат да дойдат при нас.

— Защо? — настоя Марти.

— Защото ще ги убият. Или се страхуват, че ще ги уволнят или ще загубят пенсиите си.

— Възразяват от морални съображения, но не чак до там, че да загубят пенсиите си. Това звучи реалистично. Но останалото… И затова са ми подхвърлили книгата. И после, неизвестно защо, изглежда, са ме програмирали да не я чета.

Дъсти спря пред червен светофар.

— Звучи малко неубедително, нали?

— Много.

Те се намираха на мост над канала между пристанището на Нюпорт и залива. Слънцето не грееше и водата изглеждаше сиво-зелена, но не и черна.

— Но има нещо убедително — каза Марти. — Онова, което става със Сюзан.

Сериозният й тон накара Дъсти да отмести поглед от пристанището и да насочи вниманието си към нея.

— Какво става със Сюзан?

— И тя има пропуски във времето. При това големи. Цели нощи.

Спокойствието й, предизвикано от валиума, отново отстъпваше място на тревожност. Докато беше в офиса на Ариман, неестествената й бледност бе заменена с розов оттенък, но сега под очите й се събираха тъмни сенки, сякаш лицето й помръкваше в унисон с бавно угасващия зимен следобед.

Светофарът светна зелено. Колите тръгнаха.

Марти разказа на Дъсти за фантомния изнасилвач на Сюзан.

Дъсти се разтревожи. И се уплаши. А сега в сърцето му се прокрадна някакво още по-неясно чувство от тревогата и страха.

Отново го обзеха съмнения. Всичко, което им се случваше, изглеждаше нереално, безсмислено и поглед към хаоса, скрит в основата на живота. Дъсти имаше чувството, че настъпва краят — жестока и брутална смърт.

Марти довърши разказа си и той й даде клетъчния си телефон.

— Обади се на Сюзан.

Тя набра номера и дълго чака, но никой не отговори.

— Да отидем да попитаме пенсионерите на долните етажи дали не знаят къде е отишла — предложи Марти. — Къщата й не е далеч.

— Нед ще ни чака. Ще взема нещата, които той ще ми донесе и после ще отидем у Сюзан. Но съм сигурен, че Ерик не се промъква там нощем.

— Защото същият човек е и един от виновниците за онова, което се случва с теб, мен и Скийт.

— Да. Ерик е консултант по инвестициите, книжен плъх, а не магьосник, контролиращ съзнанието.

Марти отново набра номера на Сюзан и притисна телефона до ухото си. Лицето й се изопна от напрежение от силното желание да чуе отговор.