Дийн Кунц
Фалшива памет (47)

48.

Черни къдрици. Искрящи сини очи. Светлина в мрака.

Психиатърът остана доволен от стихчето хайку, което измисли, докато се връщаше в кабинета си, и се настани на креслото срещу Марти.

Без да пророни дума, той се втренчи в лицето й, изучавайки чертите й, и се запита дали продължителното му мълчание ще я накара да се почувства неудобно.

Тя чакаше невъзмутимо и очевидно смяташе, че изучаването има клинична цел, която Ариман ще й обясни в подходящ момент.

Както и със Сюзан Джагър, доктор Ариман вече бе внушил на Марти и Дъсти Роудс убедеността да се чувстват напълно спокойни в кабинета му. И да изпитват облекчение, когато го видят.

Той бе втълпил в съзнанието им пет мисли. Това място е безопасно. Доктор Ариман е страхотен психиатър. Всичко е наред сега, когато сме при него. Той е отдаден на пациентите си. Доктор Ариман ще прогони страховете на Марти. Тези медитации щяха да засилят усещането им, че единственото им спасение е доктор Ариман.

Той много се забавлява, докато ги наблюдаваше как се усмихват и кимат, макар че сигурно се питаха как така безпокойството им изведнъж изчезна. И колко забавно беше някой мъж с такава благодарност да ти повери съпругата си, когато намерението ти да я унижиш, посрамиш, опозориш и накрая да я унищожиш.

След неочакваната пауза, предизвикана от самоубийството на Сюзан, играта започна отново.

— Марти? — попита Ариман.

— Да, докторе.

— Реймънд Шоу.

Държанието й мигновено се промени. Тя се скова и изправи рамене. Красивата й усмивка замръзна на устните и помръкна.

— Слушам.

След като я активира, психиатърът я въведе в сложна програма, която беше кратко и ясно закодирана в предназначеното за нея стихче хайку.

— Западен вятър…

— Ти си западът и вятърът — покорно каза Марти.

— Сухи листа събира…

— Листата са инструкциите ти.

— На изток вее.

— Изтокът съм аз.

Сега всички инструкции, които Ариман й дадеше, щяха да се съберат като есенни листа, за да подхранят тъмните дълбини на подсъзнанието й.

* * *

Докато държеше черното кожено яке на Марти, Дъсти усети книгата с меки корици в десния джоб. Това беше романът, който през последните четири-пет месеца тя носеше, докато придружаваше Сюзан.

Макар Марти да твърдеше, че сюжетът е увлекателен, книгата изглеждаше недокосната. Дъсти прелисти страниците, които бяха чисти, неотваряни и залепнали една за друга, сякаш се разделяха за пръв път, откакто бяха подвързани.

Той си спомни как Марти бе говорила за романа с неясния език на гимназистка, която рецитира запаметена рецензия, без да си е направила труда да прочете изучаваното произведение. Изведнъж в Дъсти се зароди убеждението, че тя не е прочела книгата. Но не можеше да си представи защо би го излъгала за нещо толкова банално.

Всъщност Дъсти не можеше да повярва, че Марти би го излъгала, защото необикновеното уважение към истината беше един от проблемните камъни, с които тя постоянно подлагаше на изпитание правото си да се нарече дъщеря на Боб Усмихнатия.

Той закачи якето си и прегледа списанията на масата. Те бяха изпълнени или с безсрамно умилкване на известни личности, или на уж остроумно заяждане и анализи на действията и думите на известни личности, което в края на краищата, имаше един и същ ефект.

Дъсти седна и погледна книгата в ръцете си.

Заглавието беше познато. Навремето романът беше бестселър. Имаше филм. Дъсти не беше чел книгата, нито бе гледал филма.

„Кандидатът от Манджурия“ от Ричард Кондъл.

Според втората страница първото издание беше публикувано през 1959 година. Преди цяла епоха. В друго хилядолетие.

Но още я издаваха. Това беше добър знак.

Макар да беше трилър, романът не започваше с тъмна, бурна нощ, а в слънчев ден, в Сан Франциско. Дъсти се зачете.

* * *

Психиатърът помоли Марти да седне на дивана и се настани до нея.

Тя послушно изпълни молбата му.

Цялата в черно. Странен цвят за играчка. Но още здрава.

Стихчето хайку отекваше в съзнанието му и Ариман си го повтаряше с нарастващо удоволствие.

— Днес, заедно ще навлезем в нова фаза — каза той.

Марти се намираше в мрачния и смълчан параклис в подсъзнанието си, където единственият бог беше Ариман, и хрисимо приемаше всяка негова дума.

— О днес ще установиш, че унищожението и самоунищожението са още по-привлекателни. Ужасяващи, но примамливи. Возила ли си се на влакче на ужасите?

— Да.

— Кажи ми как се чувстваш на влакчето на ужасите?

— Страхувам се.

— Но изпитваш и нещо друго.

— Въодушевление. Удоволствие.

— Точно така. Ужасът и удоволствието са свързани в нас. Ние сме сложно устроени същества, Марти. Ужасът ни доставя удоволствие — както да го изпитваме, така и да го предаваме на другите. Ще се чувстваме по-добре и ще бъдем по-здрави, ако приемем това противоречие и не се борим да бъдем по-добри, отколкото характерът ни позволява. Разбираш ли какво говоря?

Очите й потрепнаха, сякаш Марти спеше и сънуваше.

— Да.

— Независимо от намерението на Създателя ни, ние сме станали такива, каквито сме. Страданието, любовта, скромността, честността, лоялността и искреността са огромни прозорци от блиндирано стъкло, в които малките птици непрекъснато се блъскат. Ние се удряме и разбиваме на парчета в стъклото на любовта и истината и глупаво се борим да отидем там, където никога не можем да се пренесем и да променим начина, по който сме устроени.

— Да.

— Властта и първичните й последици — смъртта и сексът — са мотивацията ни. Властта над другите и най-силната тръпка на вълнение. Ние идолизираме политиците, защото те имат такава власт. Обичаме известните личности, защото животът им изглежда зареден с повече власт от нашия. Силните между нас се домогват до властта, а за слабите остава вълнението да се жертват на властта на силните. Властта да убиваш, да осакатяваш, да обезобразяваш, да причиняваш болка, да казваш на другите какво да правят, как да разсъждават и в какво да вярват. Властта да тероризираш. Талантът и ориста ни е да рушим. И аз съм готов да те потопя в унищожение, Марти, и накрая да се самоунищожиш и да познаеш вълнението както да мачкаш, така и да бъдеш мачкана.

Очите й отново потрепнаха. Устните й леко се разтвориха. Главата й се наклони на една страна, в позата на внимателно слушащ ученик.

Психиатърът погали лицето й.

— Целуни ръката ми, Марти.

Тя притисна устни до пръстите му.

— Ще ти покажа още снимки, Марти. Образи, които ще разгледаме заедно. Те са подобни на онези, които разгледахме вчера, когато беше тук със Сюзан. Също като снимките, и образите са отвратителни, отблъскващи и ужасяващи. Но ти ще ги разгледаш спокойно и внимателно и ще изучиш всеки детайл. Ще ги съхраниш в паметта си, където привидно ще бъдат забравени, но всеки път, когато безпокойството ти прерасне в пристъп на паника, образите ще изпълнят съзнанието ти. И тогава ще ги виждаш не като снимки в учебник, а образно и реално, досущ неща, които наистина преживяваш. Моля те, кажи ми дали разбираш какво ти говоря, Марти.

— Разбирам.

— Гордея се с теб.

— Благодаря.

Ариман изпита задоволство. Играч и играчка. Господар и притежанието му.

— Марти, когато се върнат по време на пристъпите ти на паника, образите ще те отвратят и ужасят, ще те изпълнят с погнуса и дори ще ти се догади, но ще притежават и странно привличане. Ще ти се сторят отвратителни, но и интересни и завладяващи. Макар че изпитваш съчувствие към жертвите в образите, дълбоко в подсъзнанието си ти ще се възхищаваш на убийците, които са издевателствали над тях. Част от теб ще се възхищава на убийците заради властта им и ще разпознаеш в себе си способността да убиваш. Ще се страхуваш от онази, другата Марти… но в същото време ще жадуваш да бъдеш като нея. Ще гледаш на образите като на желания и като на безумно насилие, на което би се отдала, само ако можеш да бъдеш вярна на другата Марти. Тя е истинската ти същност. Другата Марти си ти. Добрата жена, каквато привидно изглеждаш, е само илюзия, прах, който хвърляш в очите на хората, за да те възприемат като безпомощна и да не се плашат. През следващите няколко сеанса ще ти покажа как да станеш Марти, каквато си предопределена да бъдеш, да се отърсиш от заблудата, да станеш жизнеспособна, да осъществиш потенциала си и да се домогнеш до властта и славата, които са твоя дарба.

Психиатърът бе взел две големи, скъпи и богато илюстрирани учебника, които се изучаваха в курсовете по криминология в много университети. Повечето полицейски детективи и съдебни лекари бяха запознати с тях, но малцина от обикновените хора знаеха за съществуването им.

Единият беше учебник по патология — разпознаването и тълкуването на болестите и нараняванията на човешкото тяло. Доктор Ариман се интересуваше от съдебна патология, защото беше лекар и защото беше твърдо решен да не оставя доказателства — в органичните развалини в резултат на игрите му, които можеха да го отведат в затвора.

Втората книга беше изчерпателен учебник за тактиката, процедурите и съдебномедицинските експертизи в разследване на убийства. Ариман я бе купил, ръководейки се от принципа, че като добър играч, трябва отлично да познава стратегията на противника.

Двата тома представляваха галерия на зловещото изкуство на Смъртта. В учебника по съдебна патология имаше по-голямо разнообразие на смразяващ ужас, но учебникът за разследване на убийства предлагаше повече снимки на жертви, които бяха по-очарователни от онези, направени в моргата така, както кланицата е по-интересна от всеки магазин за месо.

Марти покорно чакаше. Очите й бяха широко отворени. Тя беше готова да възприеме всичко, което Ариман й предложеше.

— Много си красива — каза той. — Трябва да призная, че бях запленен от Сюзан и не оценявах достатъчно красотата ти. Досега.

С добавката на малко страдание, Марти щеше да бъде изключително еротична.

Психиатърът отвори учебника за разследване на убийства и насочи вниманието й към снимка на мъртъв мъж, проснат на пода. Човекът беше гол и имаше трийсет и шест рани. Ариман накара Марти да обърне внимание на богатото въображение, което убиецът бе проявил към гениталиите на жертвата.

— Погледни металния шип в челото — каза психиатърът. — Стоманен и дълъг двайсет и пет сантиметра, но е забит толкова дълбоко, че почти не се вижда. Приковал е мъжа към дъбовия под. Несъмнено символизира трънения венец на Исус. Започни всеки великолепен детайл, Марти.

Тя се втренчи съсредоточено в снимката.

— Убитият е бил свещеник — уведоми я Ариман и прелисти страницата.

* * *

Дъсти се притесняваше за Марти и не очакваше, че ще може да се съсредоточи върху романа. Неспокойствието, което го обзе, когато прекрачи прага на кабинета на доктор Ариман, не го напусна и разказът го заинтригува.

„Кандидатът от Манджурия“ предлагаше увлекателен сюжет, изпъстрен с колоритни герои, точно както бе казала Марти. Като се има предвид високото качество на романа, фактът, че не бе успяла да го прочете за няколко месеца, докато го носеше по време на сеансите на Сюзан, беше по-необясним от всякога.

Във втората глава Дъсти стигна до параграф, започващ с името доктор Йен Ло.

Той се стресна толкова силно, че книгата едва е падна от ръцете му.

Дъсти беше сигурен, че зрението му го е подвело. Той се втренчи в името.

Щом бе чул името доктор Йен Ло, Скийт мигновено бе изпаднал в странно, дисоциативно състояние, сякаш бе хипнотизиран, и сега, когато го прочете, Дъсти изпита необясним страх. По гърба му полазиха ледени тръпки. Кожата му настръхна и кръвта му се смрази.

Той стана и започна да крачи из малкото помещение, опитвайки се да събере сили да държи книгата неподвижна, за да може да чете.

Защо Скийт прояви такава реакция към името на един от героите в романа?

Вероятно дори не го беше чел, защото харесваше фантастични романи с дракони и вълшебници.

След като няколко пъти обиколи стаята, Дъсти се отчая, отново седна на стола и продължи да чете.

Доктор Йен Ло…