Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
False Memory, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
meduza (2010)

Издание:

Дийн Кунц. Фалшива памет

ИК „Плеяда“, 2001

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)

60.

Към фаровете на понтиака погледна черна котка, която дебнеше мишки. Очите й блеснаха в оранжево, после изчезнаха в мрака.

Дъсти паркира близо до сградата. Двамата с Марти оставиха Валит в колата и забързаха към служебния вход на „Нов живот“.

Макар че часът за посещения бе приключил преди двайсет минути, сигурно щяха да им разрешат да видят Скийт, ако използваха официалния вход и осолено ако кажеха, че са дошли да го приберат вкъщи. Но този смел подход би предизвикал спор със старшата сестра и дежурния лекар, както и забавяне, докато бъдат приготвени документите за изписването.

Нещо по-лошо, Ариман можеше да е оставил бележка на картона на Скийт да го предупредят, ако семейството на пациента поиска да го прибере вкъщи. Дъсти не искаше да рискува да се изправя лице в лице с психиатъра.

За щастие вратата на служебния вход беше отключена.

Дъсти не бе изпаднал в достатъчно силна параноя, за да мисли, че всеки член на персонала в клиниката е контролиран психически от доктор Ариман, но двамата с Марти се промъкваха крадешком, сякаш се намираха на вражеска територия.

Те не видяха никого. Чуха само гласовете на двама човека, които разговаряха някъде надалеч.

Вдясно от фоайето имаше врата с надпис „СТЪЛБИЩЕ“.

* * *

Издокаран в семпъл тъмносив костюм, бяла риза и вратовръзка на сини и жълти райета, доктор Ариман бе готов да изиграе ролята на всеотдаен лекар, който не разполага с нощите си, когато пациентите се нуждаят от него. Той влезе във фоайето на официалния вход на „Нов живот“ и разсеяно прокара пръсти през разрошените си от вятъра гъсти коси.

Нощният пазач Уоли Кларк беше възпълничък и имаше трапчинки и розови страни.

— Няма почивка за уморените, а, доктор Ариман? — усмихна се той.

— Луд умора не знае — поправи го психиатърът.

Уоли се ухили на остроумието му.

— Но удовлетворението, че си излекувал някого, си заслужава няколко пропуснати вечери — добави Ариман.

— Щеше да е чудесно, ако всички лекари мислеха като вас — с възхищение каза Уоли.

— О, убеден съм, че повечето мислят така — великодушно рече психиатърът и натисна бутона на асансьора. — Но съм съгласен, че няма нищо по-лошо от лекар, който върши работата си през куп за грош. Ако някога престана да изпитвам удоволствие от професията си, надявам се, че ще проявя достатъчно разум и ще се заловя с нещо друго.

— Надявам се, че такъв ден няма да дойде. Ужасно ще липсвате на пациентите си, докторе.

— Е, щом е така, преди да се пенсионирам, ще трябва да ги избия всичките.

— Не се шегувайте така, доктор Ариман — засмя се Кларк.

— Пази входа от варвари, Уоли — рече психиатърът и се качи в асансьора.

— Можете да разчитате на мен, докторе.

Ако бе избрал кариера в киното, Ариман бе убеден, че щеше да бъде световна звезда. Наградите щяха да се сипят като дъжд върху него. Отначало щяха да го одумват, че е фаворизиран, но в края на краищата, талантът му щеше да затвори устата на критиците.

Но тъй като бе израснал в най-висшите кръгове на Холивуд, Марк Ариман не съзираше романтика във филмовата индустрия така, както един син на диктатор от третия свят би се отегчил при вида на добре оборудвани стаи за изтезания и масови екзекуции.

Пък и славата на кинозвезда и съпътстващата я анонимност позволяваха на човека да бъде садистичен само към снимачните екипи, към високоплатените проститутки, обслужващи любителите на извратения секс и към младите актриси, които бяха достатъчно тъпи, за да допуснат да бъдат превърнати в жертви. Марк Ариман никога не би се задоволил с такъв ограничен и лесен избор.

Асансьорът стигна втория етаж.

* * *

Дъсти и Марти предпазливо се качиха на втория етаж. На трийсетина метра от тях, там, където се пресичаха ярко осветени коридори, разговаряха две жени, но нито една не погледна към стълбището. Дъсти поведе Марти към стаята на Скийт.

Вътре светеше само екранът на телевизора. Скийт седеше в леглото, подпрян на възглавницата като паша, и пееше със сламка млечен, ванилов шейк. Той се зарадва, като видя посетителите си.

Марти се приближи до него, прегърна го и го целуна. Дъсти поздрави Джасмин Фернандес и отвори малкия шкаф.

— Часът за посещения свърши — каза медицинската сестра и стана от креслото.

— Да, но ние не сме дошли на посещение — отговори Дъсти и извади чантата на Скийт.

— Случаят е спешен — добави Марти и накара Скийт да провеси крака от леглото.

— Член на семейството ни се разболя — поясни Дъсти.

— Кой е болен? — попита Скийт.

— Мама — отговори Дъсти.

— Чия майка? — Скийт явно не можеше да повярва на ушите си.

Клодет ли беше болна? Клодет, която му бе избрала Холдън Колфийлд за баща и после професор Дерек Ламптън за втори баща? Онази жена, притежаваща красотата и хладното безразличие на богиня? Любовницата на учени трето качество? Музата на писатели, които не намираха смисъл в писменото слово, и на бездарни психолози, презиращи човешката раса? Клодет, твърдоглавата екзистенциалистка, изпитваща презрение към всички правила, закони и дефиниции, които не започваха с нея? Как бе възможно това безчувствено и очевидно безсмъртно същество да стане жертва на каквото и да е на този свят?

— Нашата — потвърди Дъсти.

Марти коленичи и надяна маратонките на краката на Скийт.

— Марти, но аз съм по пижама.

— Няма време да се обличаш, миличък. Майка ти е много болна.

— Наистина ли е болна Клодет?

— Стана внезапно — отговори Дъсти.

— Камион ли я блъсна? — попита Скийт.

Джасмин Ернандес долови радостната нотка в гласа му и се намръщи.

— Да не си се дрогирал пак?

— Не, чист съм — искрено отговори Скийт.

* * *

Ариман се обади на сестрите на втория етаж, за да ги предупреди да не безпокоят нито него, нито пациента му по време на сеанса в стая 246.

— Той ми се обади и ме повика. Каза, че утре сутринта ще се самоизпише. А това вероятно ще го довърши. Трябва да го разубедя. Пациентът е още силно пристрастен. Излезе ли навън, веднага ще намери хероин и ако съм прав за психопатологията му, той всъщност иска да приеме свръхдоза и да сложи край на всичко.

— Толкова е млад — каза сестра Гангус. — Животът е пред него.

Тя беше трийсет и няколко годишна, привлекателна и абсолютен професионалист. Но имаше слабост към този пациент и щом станеше дума за него, се възбуждаше страхотно и всеки момент можеше да припадне от мозъчна анемия и недостатъчно оросяване на мозъка, вследствие твърде голямото количество кръв, циркулираща в слабините и гениталиите й.

— И е толкова мил — добави Гангус.

Кайла Устън, по-младата сестра, не беше заслепена от пациента в стая 246, но очевидно проявяваше интерес към самия доктор Ариман. Когато психиатърът разговаряше с нея, тя изпълняваше един и същ репертоар от номера с езика си. Преструвайки се, че не съзнава какво прави, сестра Устън често облизваше устните си, за да ги навлажни — бавно, продължително и чувствено. А щом се замислеше за нещо, което Ариман бе казал, тя понякога изплезваше език и го прехапваше.

И сега устните й бяха разтворени от изненада. Езикът й се стрелкаше навън и навлажняваше устните.

Сестра Устън беше хубава, но психиатърът не се интересуваше от нея. Един от принципите му беше да не промива мозъка на служителите си, макар че по този начин би сложил край на исканията им за повишение на заплатите и социалните придобивки, но рискът от вероятни усложнения не си заслужаваше.

Ариман би могъл да направи изключение за сестра Устън, защото езикът й го омайваше. Щеше да му бъде приятно да направи нещо творческо с него. Но за съжаление в днешно време, когато пробиването на тялото с козметични цели вече не беше шокиращо, и ушите, веждите, ноздрите, пъповете и дори езиците се украсяваха с дрънкулки, Ариман не можеше да направи кой знае какво с езика на Устън, така че като се събуди, да бъде ужасена или поне възмутена.

Понякога той мислеше, че е отчайващо да бъдеш садист в епоха, когато самообезобразяването е на мода.

И така, беше време да отиде в стая 146 при пациента си.

Ариман беше главният инвеститор в клиника „Нов живот“, но обикновено не лекуваше пациентите си там. Всъщност наркоманите не го интересуваха. Те съсипваха живота си толкова усърдно, че не беше необходимо допълнително да усложнява състоянието им.

В момента единственият му пациент в „Нов живот“ беше в стая 246. Разбира се, Ариман проявяваше особен интерес към брата на Дъстин Роудс, в стая 250, но не го лекуваше официално. И консултацията му по този случай беше строго неофициална.

Психиатърът влезе в стая 246, където всъщност имаше един апартамент с две помещения и баня. Известният актьор бе направил челна стойка, бе подпрял гръб на стената и гледаше телевизия наопаки.

— Марк? Какво правиш тук в този късен час? — попита актьорът.

— Бях в сградата при друг пациент и ми хрумна да се отбия да видя как си.

Ариман бе излъгал сестрите Гангус и Устън, когато каза, че актьорът му се е обадил и е заплашил да напусне клиниката на другия ден. Истинската цел на присъствието му в клиниката беше да може да програмира Скийт, след като твърде старателната сестра Ернандес си отиде вкъщи. След два часа в стая 246, няколко минути със Скийт щяха да изглеждат случайност и всеки служител, който го забележеше, нямаше да види нищо подозрително в посещението му.

— Прекарвам около два часа на ден в тази поза — рече актьорът. — Хубаво е за кръвообращението на мозъка.

Ариман погледна сапунения сериал на екрана и каза:

— Щом харесваш тези неща, вероятно е по-добре да ги гледаш наопаки.

— Никой не обича критиците, Марк.

— Дон Адриано де Армадо.

— Слушам — отговори актьорът, като трепна, но успя да остане в същата поза.

За активиращото име на този субект психиатърът бе избрал герой от „Напразните усилия на любовта“ от Уилям Шекспир.

Актьорът, който взимаше хонорари от двайсет милиона долара за филм, бе получил оскъдно образование през трийсет и няколкото си години и не бе изучавал драматично изкуство. Когато погледнеше сценарий, той често четеше само собствените си реплики и нямаше представа от произведенията на Шекспир, така че едва ли имаше опасност да чуе името Дон Адриано де Армадо от друго място, освен от устата на Ариман.

Психиатърът произнесе активиращото стихче хайку за актьора.

* * *

— Щом искате да го приберете трябва да подпишете декларация за доброволно изписване — каза Джасмин Ернандес.

— Утре ще го върнем — отговори Марти и помогна на Скийт да стане от леглото.

— Да — потвърди Дъсти, продължавайки да тъпче дрехите и вещите на Скийт в чантата. — Искаме само да видим мама и после пак ще го доведем тук.

— Трябва да подпишете декларация — настоя Ернандес.

— Дъсти, по-добре Клодет да не чува, че я наричаш „мама“. Ще ти скъса задника от бой — предупреди Скийт.

— Той се опита да се самоубие вчера — напомни им Ернандес. — Клиниката не може да поеме отговорността да го изпише в това състояние.

— Ние поемаме пълна отговорност — увери я Марти.

— Тогава ще донеса формуляра.

Марти остави Скийт и застана пред нея.

— Защо не ни помогнете да го приготвим? После четиримата ще отидем в стаята за персонала и ще подпишем декларацията.

Джасмин присви очи и попита:

— Какво става тук?

— Бързаме, това е всичко.

— Така ли? Тогава бързо ще донеса формуляра — заяви Ернандес, мина покрай Марти и когато стигна до вратата, се обърна към Скийт: — И да не се мръщиш, докато се върна.

— Разбира се, добре — обеща Скийт. — Но би ли побързала? Клодет е болна и не искам да пропусна нищо.

* * *

Ариман инструктира актьора да седне на дивана.

Звездата беше ексхибиционист и се бе издокарал само по черни бикини, врязани в задника. Той беше в цветущо здраве, строен, слаб и атлетичен, въпреки страховития списък от самоунищожителни навици.

Актьорът прекоси стаята с грациозността на балетист. Всъщност, макар че личността му беше дълбоко потисната, той се движеше така, сякаш изпълняваше някаква роля. Очевидно убедеността му, че непрекъснато го гледат и му се възхищават не беше придобита, когато славата го бе покварила, а бе закодирана в гените му.

Докато актьорът чакаше, Ариман съблече сакото си и нави ръкавите на ризата си, сетне погледна отражението си в огледалото. Идеално. Ръцете му бяха мускулести и леко окосмени — мъжествени, без да са неандерталски. Когато в полунощ излизаше от този апартамент и тръгнеше към стаята на Скийт, той щеше да преметне сакото на рамото си — олицетворение на уморен, трудолюбив, всеотдаен и сексапилен лекар.

Ариман придърпа стол до дивана, седна срещу актьора и каза:

— Успокой се.

— Спокоен съм — отговори актьорът и сините му очи, който омайваха сестра Гангус, потрепнаха, сякаш спеше и сънуваше.

Той бе избрал младия Ариман заради холивудския му произход. Джош Ариман вече беше мъртъв, когато бъдещият актьор получаваше слаби оценки по математика, история и другите предмети в прогимназията, затова двамата не бяха работили заедно. Но актьорът мислеше, че след като великият режисьор е спечелил две награди „Оскар“, тогава и синът му трябва да е най-добрият психиатър в света. „С изключение, може би, на Фройд — бе казал той на Марк. — Но той е някъде в Европа и не мога непрекъснато да летя, за да ходя на сеанси при него.“

След като Робърт Дауни Младши най-после бе изпратен задълго в затвора, актьорът се разтревожи, че „онези фашисти от ФБР“, може да хванат и него. Той не искаше да промени начина си на живот, за да достави удоволствие на репресивните сили, но беше още по-малко ентусиазиран от перспективата да съжителства в една килия с убиец маниак с дебел врат и без предпочитания към определен пол.

Ариман редовно отпращаше пациенти със сериозни проблеми с наркотици, но прие актьора. Известната личност се движеше в елитни социални кръгове, където можеше да направи неповторими пакости с изключително висока развлекателна стойност за психиатъра. Всъщност Ариман вече подготвяше грандиозна игра с дълбоки национални и международни последици.

— Имам важни инструкции за теб — каза той.

В същия миг някой настойчиво потропа по вратата.

* * *

Марти безуспешно се опитваше да убеди Скийт да облече болничния халат.

— Навън е студено, миличък. Не можеш да излезеш само по тази тънка пижама.

— Халатът смърди на болница. Не е мой, Марти. Пък и не обичам раирани дрехи.

Преди наркотиците да го съсипят, Скийт привличаше жените като мухи на мед. Тогава се обличаше елегантно. Но дори сега, добрият му вкус понякога се проявяваше.

Дъсти затвори чантата и каза:

— Да тръгваме.

Марти грабна одеялото от леглото на Скийт и го метна на раменете му.

— Какво ще кажеш за това?

— Ще приличам на индианец — отговори Скийт и се уви в одеялото. — Харесва ми.

Тя го хвана за ръката и го поведе към вратата, където стоеше Дъсти.

— Чакайте! — рече Скийт и се обърна. — Лотарийните билети.

— Какви лотарийни билети?

— На нощното шкафче. В Библията — отговори Дъсти.

— Не може да тръгнем без тях — настоя Скийт.

* * *

— Не ме безпокойте — нетърпеливо каза Ариман в отговор на настойчивото тропане на вратата.

— Последва тишина, сетне пак се потропа.

— Отиди в спалнята, легни на леглото и ме чакай — заповяда Ариман на актьора.

Кинозвездата стана и кокетно излезе от стаята, сякаш указанията, които току-що бе получил, бяха от любовник, обещаващ всякакви удоволствия на плътта. Всяка негова грациозна стъпка и поклащане на бедрата бяха достатъчно прелъстителни, за да напълнят киносалоните по целия свят.

На вратата отново се потропа.

— Доктор Ариман? Доктор Ариман?

Докато отиваше да отвори, психиатърът реши, че ако причината за безпокойството е сестра Устън, ще се замисли по-задълбочено върху проблема какво да направи с езика й.

* * *

Марти извади двата лотарийни билета от библията и се опита да ги даде на Скийт.

Стискайки одеялото с лявата си ръка, той махна с дясната.

— Не, не! Докосна ли ги, няма да донесат късмет.

Тя пъхна билетите в джоба си и в същия миг чу, че някой вика доктор Ариман.

* * *

Ариман отвори вратата и се изненада, като видя Джасмин Ернандес.

Тя беше отлична сестра, но и една от онези особено добри момичета, каквито Марк Ариман познаваше, когато беше малко момче и в пубертета. Той наричаше тази пасмина жени Всезнайковци. Те му се подиграваха с очите си, с лукавите си погледи и самодоволни усмивки, които Ариман забелязваше с периферното си зрение. Всезнайковците, изглежда, четяха мислите му и неизвестно как разбираха всичко за Марк. Той имаше странното усещане, че те знаят нещо смешно за него и е обект на присмех, заради качества, каквито дори не подозира, че притежава.

От шестнайсет-седемнайсетгодишна възраст, когато Марк Ариман започна да съзрява и да изглежда поразително красив, Всезнайковците рядко му досаждаха и сякаш загубиха способността си да четат мислите му. Но Джасмин Ернандес беше една от тях и макар още да не бе успяла да разгадае съзнанието му, понякога той имаше чувството, че всеки момент в очите й ще блесне присмех, а устните й ще се разтеглят в подигравателна, самодоволно усмивка.

— Извинете за безпокойството, докторе, но мисля, че трябва да знаете какво става. Един пациент се самоизписва. И по моя преценка, при странни обстоятелства.

* * *

— Може ли да взема млечния си ванилов шейк? — попита Скийт.

Марти го погледна така, сякаш бе откачил. Но като се замисли, реши, че и на двамата им хлопа дъската.

— Вземай го и да се махаме оттук! — каза Дъсти.

— Някой викаше Ариман — рече Марти. — Той е тук.

— И аз чух това — каза Дъсти.

Марти грабна ваниловия шейк, бутна го в ръката на Скийт и рече:

— Ето ти десерта, миличък. А сега, размърдай си задника, инак ще те сритам.

* * *

В първоначалното си объркване Ариман помисли, че пациентът, който ще се самоизписва, е актьорът. И тъй като цялата история за него беше лъжа, за да оправдае присъствието му в клиниката тази вечер, психиатърът каза:

— Не се тревожете, сестра Ернандес, той няма да отиде никъде.

— Какво? Какви ги говорите? Те вече се опитват да го отведат.

Ариман се обърна и погледна отворената врата на спалнята, но не видя млади жени, които да измъкват полуголия и изпаднал в кататония актьор с намерението да го затворят някъде и да го превърнат в роб на любовта.

— За кого говорите? — попита той.

— За Холдън Колфийлд — отговори Ернандес.

* * *

Марти слезе по стълбите, подкрепяйки Скийт.

Хлапето беше толкова бледо, че приличаше на призрак. Коленете му се огъваха. Беше му трудно да пази равновесие. С всяка стъпка бялото одеяло заплашваше да се оплете в краката му и да го спъне.

Дъсти носеше чантата и вървеше след тях, като се оглеждаше за Ариман. Беше извадил колта от джоба си.

Ако застреляше известния психиатър, той едва ли щеше да се нареди в пантеоните на героите, а по-скоро щеше да отиде в затвора.

Въпреки всичко, което бяха научили за Ариман, горчивата истина беше, че не разполагат с никакви доказателства за вината му. Записът на телефонния секретар със съобщението на Сюзан беше единствената улика срещу психиатъра. Но Сюзан не го обвиняваше в нищо друго, освен че е мръсник. Дори да бе успяла да го заснеме, както твърдеше, видеокасетата бе изчезнала.

Тримата стигнаха до площадката на стълбището. Още никой не ги преследваше. Дъсти застана там, а Марти и Скийт продължиха към изхода.

Ако ги видеше, Ариман щеше да разбере, че го подозират и представляват опасност за него и Дъсти трябваше да го застреля, защото ако имаше време да каже „Вайъла Нарвили“ и стихчето хайку за чаплата, психиатърът щеше да придобие пълен контрол над оръжието. Ето защо, можеше да се случи всичко.

* * *

Ариман се притесни, но беше твърде опитен играч, за да позволи да покаже безпокойството си. Той изведе сестра Ернандес от стая 246 и я увери, че Дъстин и Мартина Роудс няма да вземат прибързано решение, застрашавайки рехабилитацията на Скийт.

— Всъщност госпожа Роудс отскоро ми е пациентка и знам, че има пълно доверие в грижите, които полагаме за девера й.

— Казаха, че майка му била болна…

— Колко жалко.

— Но ако питате мен, обясненията им прозвучаха неубедително. И като се има предвид отговорността на клиниката…

— Да, да, ще се погрижа за случая.

Ариман затвори вратата на стая 246 и тръгна към 250, последван от Джасмин Ернандес. Той не бързаше, защото това би показало, че смята въпроса за важен.

Психиатърът се зарадва, че е намерил време да съблече сакото си и да навие ръкавите на ризата си. Този допълнителен щрих на трудолюбие и мъжествените му ръце поддържаха внушението за увереност и компетентност, което желаеше да излъчва.

Леглото в стая 250 беше разхвърляно, чекмеджетата на дрешника — отворени и празни, болничният халат — смачкан на топка, а пациентът — изчезнал.

— Моля те, иди да попиташ сестра Гангус дали ги е видяла да излизат от официалния изход — каза Ариман.

Джасмин не беше програмирана и разполагаше със свободната си воля, затова започна да спори.

— Но те едва ли са имали достатъчно време, за да…

— Необходимо е един от нас да провери задното стълбище — прекъсна я психиатърът. — А сега, моля те, отиди при сестра Гангус.

Ернандес се намръщи, обърна се и тръгна към стаята за персонала.

Ариман отвори вратата на задното стълбище, ослуша се, не чу нищо и пукна надолу по стълбите. Стъпките му отекваха по бетонните стъпала.

Партерът беше безлюден.

Той влезе във фоайето. И там нямаше никого.

Ариман излезе навън. И в същия миг покрай него мина червен понтиак.

Зад волана седеше Дъстин Роудс. Той погледна психиатъра. На лицето на бояджията бе изписан страх и подозрителност.

Разкапаният от наркотиците, безполезен сополанко, брат му, беше на задната седалка и махна на Ариман.

Понтиакът се стрелна безразсъдно в мрака и стоповете му избледняха.

Психиатърът се надяваше колата да се блъсне в камион, да излезе от контрол, да се преобърне и да избухне в пламъци и Дъсти, Марти и Скийт да изгорят живи и от тях да останат само овъглени кости и черни парчета димящо месо и после от небето да връхлетят огромни гарвани мутанти, да разкъсат изпържената плът и да кълват, докато не остане нищо за ядене.

Но това не се случи.

Понтиакът измина две пресечки, зави наляво зад ъгъла и излезе на главната улица.

Ариман дълго стоя и гледа, след като колата се скри от погледа му.

Повя силен вятър. Психиатърът се зарадва, сякаш хладният полъх можеше да издуха объркването и да проясни мислите му.

По-рано през деня, във вътрешната чакалня Дъсти четеше „Кандидатът от Манджурия“, която Ариман бе подхвърлил на Марти като произволна карта, която, ако бъде изиграна, би добавила приемлива доза вълнение. Четейки романа, Роудс щеше да изпита страх — твърде смразяващ, за да бъде обяснен единствено със сюжета, особено когато видеше името Вайъла Нарвили. Тогава Дъстин щеше да разпознае странни асоциации със събитията в живота си. Книгата щеше да го накара да се замисли и да започне да си задава въпроси.

Въпреки това вероятността само романът да тласне Дъсти към големи, логически изводи и към прозрение на истинската същност и цел на Ариман, беше много малка. По-скоро астронавти биха намерили заведение „Кентъки Фрайд Чикън“ на Марс и Елвис Пресли, дъвчейки в ъгловото сепаре. Пък и Ариман не виждаше никакъв шанс бояджията да се досети за всичко това само за един следобед.

Следователно имаше други произволни карти, които психиатърът не бе сложил в колодата, а бяха раздадени от съдбата.

Едната със сигурност беше Скийт. Съзнанието на малкото лайно беше толкова объркано от наркотиците, че беше невъзможно да бъде програмирано изцяло.

Загрижен за надеждността му, тази вечер Ариман бе дошъл в клиниката, за да внуши сценарий за самоубийство в подсъзнанието на Скийт и после да го изпрати да се самоунищожи някъде другаде преди зазоряване.

Какви други произволни карти имаше освен Скийт? Несъмнено бяха изиграни още. Но колкото и да знаеха, Дъсти и Марти не бяха сглобили главната част на мозайката само с книгата и Скийт.

Това неочаквано развитие на събитията не се понрави на спортния дух на психиатъра. Той обичаше риска в играта, но само контролируемия.

Марк Ариман беше играч, а не комарджия. Той предпочиташе архитектурата на правилата, а не изобилието от случаен късмет.