Дийн Кунц
Фалшива памет (68)

69.

Дълго след здрачаване Скийт и руменият му приятел излязоха от „Зелени акри“ и се насочиха към превозното си средство, което беше опасно за околната среда. Старият пикап запали, изпускайки отровна миризма. Ариман можеше да се закълне, че я усети в затворения си шевролет.

След минута Дженифър излезе от ресторанта. Приличаше на енергичен, млад кон, който току-що се бе напасъл. Тя направи няколко упражнения, разкършвайки крайниците и тялото си. После, без да бърза, тръгна към дома си. Опашката подскачаше на тила й. Красивата й глава несъмнено беше пълна с мечти за легло от прясна слама и хубава, крехка ябълка преди лягане.

И тъй като луд умора те знае, „детективите“ поеха след нея. Задачата им бе усложнена от бавното вървене на Дженифър и от мрака.

Скийт и приятелят му скоро щяха да разберат, че тя няма среща с психиатъра, а истинската им мишена отдавна им се е изплъзнала, но Ариман не рискува да ги проследи. Той подкара към улицата, на която живееше Дженифър и спря под огромно дърво, скрит от блясъка на уличните лампи.

* * *

При други обстоятелства Марти и Дъсти биха се обърнали към полицията, но този път дори не се замислиха за тази вероятност.

Дъсти си спомни обезобразеното лице на Бернардо Пасторе и чувството за безсилие, което фермерът изпитваше всеки път, когато се опитваше да намери правосъдие за убития си син и мъртвата си съпруга, и потрепери от мисълта да извикат ченгетата. Единствено фактите нямаше да ги убедят, че в стремежът си към световен мир институтът „Белън-Токланд“ има навика да наема убийци.

Беше ли извършено задълбочено разследване на предполагаемото самоубийство на петгодишната Валери-Мари Падила? Не. Кой беше наказан? Никой.

Карл Гибсън — несправедливо обвинен, набързо осъден и смъртоносно наръган с нож в затвора. Съпругата му Тери — починала от срам. Какво правосъдие имаше за тях?

И Сюзан Джагър, която се бе самоубила, но ръката й не е била контролирана от нея. Да убедят полицията във всичко това, щеше да бъде трудно, дори невъзможно. А неколцината корумпирани ченгета щяха да работят неуморно, за да скрият истината и да накажат невинните.

Марти и Дъсти намериха мощно фенерче в беемвето, претърсиха руините и бързо откриха стария кладенец, за който бяха говорили главорезите. Кладенецът представляваше създадена от природата шахта в мека, вулканична скала, разширена и укрепена от човешки ръце и оградена от зид, но без покрив.

Фенерчето не можеше да освети дъното. Снегът се сипеше в кладенеца и изчезваше в мрака. Отдолу се разнасяше лека миризма на влага.

Двамата довлякоха до кладенеца трупа на Закари, хвърлиха го през ниския зид и чуха рикошета, докато тялото се блъскаше в стените на шахтата. Костите пукаха и се трошаха и мъртвецът пада толкова дълго, че Дъсти се запита дали някога ще стигне дъното.

Най-сетне трупът цамбурна във водата. После се чу бълбукане, сякаш нещо, което живееше там долу, започна да се храни или да изследва мъртвия. По всяка вероятност тялото бе разбутало кухини, пълни със зловонен газ, който започна да клокочи.

За Дъсти и Марти това беше ад на земята.

Те завлякоха втория труп до кладенеца. От Кевин изтече много повече кръв, отколкото от Закари. Той смърдеше. Явно в последните минути от живота си не се беше сдържал. Тялото му беше тежко.

Видът му беше ужасяващ. Лицето му бе окървавено, а кожата — сивкава. Изцъклените му очи имаха изражение на такъв неподправен ужас, сякаш бе видял самата Смърт.

Марти и Дъсти работеха мълчаливо. Никой не смееше да пророни дума.

Те хвърлиха Кевин в кладенеца. Трупът се удари в дъното и се разнесе ужасяващо клокочене. Дъсти си представи как Закари и Кевин са посрещнати от жертвите си — кошмарни фигури в различни степени на разложение, оживели от желание за мъст.

Макар че по-голямата част на Ню Мексико е пустиня на повърхността, под щата има огромен, почти неизследван резервоар. Това скрито море се пълни от подземни реки, извиращи от високите равнини на централните Съединени щати. И от Скалистите планини. Чудесата на пещерите Карлсбад са оформени от неспирното действие на тези води, които минават през пукнатини в разтворимия варовик. В тази необятна територия има мрежа от неоткрити пещери, големи колкото градове. Двата трупа можеха да плават вечно в тези води.

Дъсти и Марти напълниха в шепите си сняг и започнаха да търкат ръцете си, за да измият кръвта. Скоро пръстите им премръзнаха и кожата им се зачерви от търкането, а сетне побеля от студа.

Дъсти вдигна глава и видя, че Марти е коленичила, навела се е напред и ожесточено търка ръцете си. Снегът се превръщаше в лед и разкъсваше плътта й.

Той хвана китките й, принуди я да пусне вледенения сняг и каза:

— Достатъчно.

Марти кимна и с разтреперан глас рече:

— Бих търкала цяла нощ, ако можех да залича последния час.

— Знам, знам.

* * *

След петдесет минути Дженифър се прибра вкъщи.

Преследвачите й, Скийт и изчервяващият се, се движеха близо зад нея. Те спряха на паркинга пред жилищната сграда. Дженифър влезе във входа.

Ариман наблюдаваше „детективите“ и си позволи за изпита гордост от нечовешкото си търпение. Добрият играч трябваше да знае кога да действа и кога да чака, макар че понякога чакането можеше да постави на изпитание разсъдъка му.

Очевидно Марти и Дъсти безразсъдно бяха поверили Скийт на грижите на изчервяващия. Ето защо, търпението на Ариман щеше да бъде възнаградено с две убийства и трофей.

Психиатърът вече познаваше добре двамата преследвачи и уверено можеше да прогнозира, че те ще бъдат твърде отегчени и отчаяни, за да възобновят наблюдението и най-после щяха да признаят, че са се провалили. Освен това, след като се бяха натъпкали с гулаш от ревен, бамя и сладки картофи, момчетата се чувстваха тъпи и лениви и копнееха за удобствата вкъщи.

И после, когато бяха сравнително изолирани, самодоволни и в безопасност, Ариман щеш да нанесе удара си. Той се надяваше, че Марти и Дъсти ще живеят достатъчно дълго, за да разпознаят тленните останки и да скърбят.

За изненада на психиатъра приятелят на Скийт се приближи до задната част на пикапа, отвори вратата и измъкна куче. Това беше вероятно усложнение, което щеше да изисква корекция в стратегията на доктора.

Мъжът заведе кучето на тревата пред жилищната сграда, за да си свърши работата.

Ариман позна кучето. Добродушният и плах лабрадор на Дъсти и Марти. Как му беше името? А, да, Валит.

В края на краищата стратегията му нямаше да се нуждае от корекции. Щеше да има само малка промяна. Психиатърът трябваше да запази един куршум за кучето.

Изчервяващият се прибра лабрадора и се качи в пикапа.

Ариман се приготви за бавно и спокойно преследване, но пикапът не помръдна.

След минута се появи Скийт. Той носеше фенерче и нещо синьо и претърси района, където кучето се бе изходило.

Скийт прибра изпражненията в синьото пликче и го хвърли в дървеното кошче за отпадъци до пикапа.

Поздравления, господин и госпожо Колфийлд. Макар и нервен, тъп, страдащ от самозаблуди наркоман с увреден мозък и умен колкото шаран, синът ви стои едно стъпало по-високо от онези, които не събират изпражненията на кучето си.

Пикапът потегли, излезе от паркинга, мина покрай шевролета на Ариман и се отправи на изток.

Улицата беше дълга и права и имаше видимост най-малко пет пресечки напред, затова Ариман се поддаде на палав импулс. Той изскочи от колата си, забърза към дървеното кошче, грабна синьото пликче, върна се в шевролета и подкара след пикапа.

По време на разпитите за миналото на Скийт, които бяха част от сеансите за програмиране, Ариман бе научил за шегата с Холдън Колфийлд Старши. Когато майката на Скийт бе зарязала баща му заради доктор Дерек Ламптън, лудият психиатър, братята бяха събрали купчина кучешки изпражнения и ги бяха изпратили анонимно на великия професор по литература.

Макар още да не знаеше какво ще прави с изпражненията на Валит, Ариман беше сигурен, че ще ги използва за нещо забавно. Това щеше да добави пикантен щрих със символично значение за един от множеството смъртни случаи, които скоро щяха да станат.

Той сложи синьото пликче на пода под седалката до себе си. Торбичката беше завързана здраво и отвътре не се разнасяше неприятна миризма.

Ариман караше, предвкусвайки предстоящите приключения. Трябваше да изяде останалите пет шоколадови десерта и да изстреля десет куршума.

* * *

Марти и Дъсти хвърлиха в кладенеца и двата картечни пистолета.

Макар че съществуваше малка вероятност труповете да бъдат намерени, Марти искаше да се отърват и от колта, защото куршумите от двамата мъртви можеше да бъдат сравнени с пистолета. Вероятно някой в института знаеше, ме лошите им момчета възнамеряват да убият нея и Дъсти и да претърси мястото, когато Кевин и Закари не се върнеха. Тя не искаше да рискуват.

Но, от друга страна, не можеше да изхвърли колта в кладенеца, защото имаше вероятност да го намерят при труповете и да го проследят до Дъсти.

На предната седалка на беемвето нямаше много кръв. Дъсти извади два парцала от багажника, взе шепа сняг и изчисти тапицерията.

Марти запази втория парцал за по-късно.

На пода пред седалката на шофьора откри касетофона. Там беше и чантата й заедно с миникасетите, на които бяха записани Чейс Глисън и Бернардо Пасторе.

Очевидно Закари или Кевин бяха претърсили набързо нещата им, докато Марти седеше на земята до преобърнатата кола и се задъхваше, а очите й сълзяха от бензиновите пари. Главорезите несъмнено щяха да хвърлят касетите в кладенеца.

Още не се бе появил вятър. Макар че виелицата беше утихнала, видимостта беше лоша и Дъсти и Марти не бяха сигурни дали ще намерят пътя.

Но пътеката се виждаше, защото високите треви и кактусите от двете страни я очертаваха. Беше паднал само около пет сантиметра сняг и беемвето имаше зимни губи и вериги, затова бе подготвено за лошото време.

Те се върнаха по пътя за ранчото и спряха там, където лентата с шипове бе спукала губите на взетия под наем форд. Светейки с фенерчето, Марти и Дъсти се спуснаха надолу по склона. Дъсти отвори багажника на колата и извади двете пътнически чанти. Двамата взеха по една и тръгнаха нагоре по хлъзгавия сняг, оставяйки камиончето на Чешита и нещата, които се бяха разпилели от чантата на Марти. В катастрофиралия форд още миришеше на бензин и те не искаха да предизвикват съдбата.

Сетне, преди да стигнат до магистралата, Дъсти спря, а Марти извървя петнайсет метра встрани от пътя и зарови колта. Песъчливата почва не беше замръзнала. Тя закопа пистолета под петдесет сантиметра пръст. После намери камък с размерите на пакет захар и го сложи отгоре.

Сега бяха невъоръжени и беззащитни и имаха повече врагове отвсякога.

Но в момента Марти беше твърде емоционално изтощена, за да се притеснява за това. Пък и не искаше никога повече да използва оръжие. Може би утре или след няколко дни щеше да мисли другояче. Времето можеше да я излекува. Или да я направи по-корава.

Тя се качи в беемвето и Дъсти подкара към Санта Фе.

* * *

Ариман караше на юг по Пасифик Коуст Хайуей, между Корона Дел Мар и Лагуна Бийч. Движението не беше оживено. Жителите на крайбрежието се бяха прибрали по домовете си. На небето бяха останали само разкъсани облаци, които се носеха на изток.

Студени звезди. Нощна птица дебне в мрака. И търси плячка.

Тази вечер Ариман не можеше да критикува стихчетата си. Щеше да си даде почивка от обсебеността си с високите художествени стандарти на хайку.

В края на краищата тази вечер докторът не беше толкова творец на изкуството, а по-скоро хищник, макар че едното не изключваше другото.

Психиатърът се чувстваше волен като нощна птица и отново млад.

Той не бе убивал, откакто даде отровните петифури на баща си и проби с бормашина сърцето на Вивека. В продължение на повече от двайсет години Ариман се задоволяваше само да покварява други и да раздава смърт с покорните им ръце.

Разбира се, убиването с дистанционно управление беше несравнимо по-безопасно, отколкото преките действия. За човек, който беше изтъкнат член на обществото и имаше какво да губи, бе необходимо да развива изтънчена чувствителност по тези въпроси и да се научи да извлича повече удоволствие от властта да контролира другите, отколкото от самия акт на убиване. И Ариман се гордееше с факта, че чувствителността му е не само изтънчена, но и пречистена до съвършенство.

Но въпреки това от време на време той не можеше да си откаже копнеж по миналите дни. Марк Ариман беше сантиментален.

Перспективата да извърши крайното насилие го зареди с енергия и го накара отново да се почувства млад.

Само тази нощ. Заради добрите, стари времена. После още двайсет години на непоколебим отказ.

Пикапът зави надясно, отклони се от магистралата и тръгна към плажа.

Този неочакван обрат изненада Ариман. Той спря до разклона и угаси фаровете.

Пикапът се спусна надолу и изчезна в мрака.

В този час и особено в студената януарска нощ Скийт и изчервяващият се вероятно бяха единствените хора на плажа и ако Ариман подкараше след тях, несъмнено щяха да го забележат.

Той реши да чака десет минути. Ако двамата не се върнеха дотогава, Ариман щеше да се приближи до тях.

Безлюдният, тъмен плаж може би щеше да се окаже идеалното място да ги пречука.