Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- False Memory, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлия Чернева, 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 15 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- meduza (2010)
Издание:
Дийн Кунц. Фалшива памет
ИК „Плеяда“, 2001
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)
74.
Кевларените жилетки бяха в пикапа в гаража, затова Скийт и Чешита бяха незащитени като всички останали, пък и този път стрелецът явно щеше да се цели в главите.
— Пистолет? — изуми се Ламптън. — Тук?
— Не, разбира се. Не ставайте смешни — рече Клодет, сякаш отново започваше да спори. — Нямаме пистолет.
— Жалко, че нямаше никаква смъртоносна идея — иронично подхвърли Марти.
Дъсти сграбчи Ламптън за ръката.
— Покривът на задната веранда. Ще излезете от стаята на Младши или от спалнята ви.
— Но защо… — мигайки озадачено, попита Ламптън.
— Бързо! — прекъсна го Дъсти. — Вървете. Отидете на покрива на верандата, спуснете се на моравата, после тичайте към плажа и се скрийте в някоя съседска къща.
Младши хукна пръв към вратата. Очевидно всъщност не беше готов да се вглъби в нещо повече от идеята за смъртта.
Дъсти последва момчето, дръпна стола на колела от бюрото на Ламптън, забута го пред себе си и се втурна към площадката на стълбището. Останалите забързаха в противоположната посока.
Но Скийт остана и попита:
— Какво да направя?
— По дяволите, хлапе, бягай!
— Помогни ми с това — каза Марти.
И тя не бе побягнала, а стоеше до дълъг два метра бюфет, сложен от едната страна на площадката на стълбището. Марти замахна и събори вазата и сребърните свещници, които се разпръснаха и изтракаха на пода. Тя очевидно се бе досетила какво възнамерява да направи Дъсти със стола, но беше на мнение, че е необходимо оръжие с по-голям калибър.
Тримата преместиха бюфета в края на площадката на стълбището.
— А сега, накарай го да избяга — с дрезгав от ужас глас каза Дъсти.
Марти хвана Скийт за ръката. Той се опита да се възпротиви, но тя се оказа по-силна.
Автоматичен откос строши стъклото на външната врата на първия етаж. Куршумите рикошираха в стените на фоайето.
Дъсти се хвърли на пода зад шкафа и погледна надолу.
Съветникът по инвестициите нахлу през разбитата врата, остави на масичката триона за аутопсии, хвана картечния пистолет с две ръце и обсипа с куршуми стаите от трите му страни.
Пълнителят беше разширен и вероятно съдържаше трийсет и три патрона и Ерик изстреля всичките.
В колата му беше затъкнат резервен пълнител.
Не трябваше да му позволят да претърси първия етаж, защото когато отидеше в кухнята, той можеше да види хората, които бягаха към плажа.
— Боби Лембек! — извика Дъсти.
Ерик хвърли на пода празния пълнител.
Може би активиращото му име не беше избрано от „Кандидатът от Манджурия“, а от друга книга, но Дъсти нямаше време да си припомня героите от всички популярни романи през последните петдесет години.
— Джони Айзлин!
Ерик зареди нов пълнител в картечния пистолет.
— Уен Чанг!
Ерик изстреля осем или девет куршума към бюфета, от който се разхвърчаха трески.
— Джослин Джордан!
Дъсти бе прочел голяма част от „Кандидатът от Манджурия“ и я бе прегледал до края, търсейки имена, особено онова, което щеше да го активира, и ги бе запомнил всичките. Отличната му зрителна памет и здравият разум го бяха мотивирали да стане бояджия, а не важна клечка в света на Големите идеи, но романът изобилстваше от герои, някои от които бяха незначителна като Вайъла Нарвили и се появяваха една след триста страници и може би нямаше да има време да ги изреди всичките, преди Ерик да му пръсне черепа.
— Алън Мелвин!
Ерик започна да се качва по стълбите, като продължаваше да стреля.
— Ели Айзлин! — извика Дъсти и едва не обезумя от страх, като си помисли до какъв абсурден край би довело безбройното изброяване на имена, докато се опитва да спре неумолимия ход на времето.
— Нора Ламптън!
Дъсти блъсна надолу бюфета и се хвърли вляво, далеч от стълбите, зад стената, когато още един автоматичен откос надупчи изящната мебел, датираща от осемнайсети век.
Ерик изсумтя и изруга, но не стана ясно дали е ранен или блъснат от бюфета. Стъпалата бяха широки и той вероятно бе успял да се дръпне встрани.
Дъсти не се осмели да подаде глава, за да види какво става.
В същия миг се появи Марти, която още не беше избягала и буташе шкаф с три чекмеджета, измъкнат от кабинета на Ламптън.
Дъсти я погледна гневно.
Той блъсна Марти настрана, започна да блъска шкафа и отново тръгна към площадката на стълбището. Бюфетът бе повалил Ерик долу във фоайето. Левият му крак беше затиснат. Той още държеше картечния пистолет и стреля към стълбите.
Дъсти се скри зад шкафа. Куршумите рикошираха в тавана и разкъртиха мазилка.
Сърцето му биеше като обезумяло.
Когато предпазливо се осмели да надникне към фоайето, той видя, че Ерик е издърпал крака си от бюфета и се изправя. Той беше безмилостен като робот и програмиран от инструкции, а не от разум или емоции.
— Юджини Роуз Чейни!
Без дори да накуцва, Ерик тръгна към стълбите.
— Ед Маволе!
— Слушам.
Ерик спря. Убийственото, гневно изражение изчезна от лицето му, което стана безизразно в очакване на активиране.
Да, Ед Маволе беше името, но Дъсти не знаеше стихчето хайку. Според Нед Мадъруел лавиците в книжарниците бяха отрупани със сборници със стихчета хайку, затова дори ако книгите, които бе донесъл, бяха в Дъсти, редовете за достъп можеше да не са в тях.
Ерик трепна, примигна и възвърна убийствените си намерения.
— Ед Маволе — повтори Дъсти.
Ерик отново замръзна на мястото си и отговори:
— Слушам.
Това нямаше да е забавно, но трябваше да е осъществимо. Дъсти реши да повтаря вълшебното име, да слезе при Ерик да грабне картечния пистолет от ръката му, да го повали на пода, да го удари по главата с приклада и да го завърже. Може би когато дойдеше в съзнание, Ерик вече нямаше да е робот убиец. Инак трябваше да го държат завързан и да му прочетат всичките стихчета хайку, които намереха, докато той реагираше.
— Господи, миличък, не рискувай — каза Марти.
— Ед Маволе — повтори Дъсти.
— Слушам — отговори Ерик.
Дъсти бързо слезе по стълбите. Ерик гледаше право в него, но явно не разбираше какво ще се случи. Повтаряйки активиращото име, Дъсти изтръгна картечния пистолет от ръцете му и блъсна с рамо зашеметения мъж, поваляйки го на пода.
Дъсти също падна и се претърколи в стъклата и треските от разбитата външна врата, като се уплаши, че може да произведе неволен изстрел. Той се блъсна в масичката до стената във фоайето и удари главата си, но не се простреля в крака, в слабините или на друго място.
Дъсти се изправи и видя, Че Ерик вече е станал. Изглеждаше озадачен, но ядосан и готов да убива.
— Ед Маволе — извика Марти, изпреварвайки Дъсти.
В същия миг Дъсти погледна към площадката на стълбището и видя Младши, въоръжен с арбалет.
— Не! — изкрещя Дъсти.
Но Младши стреля и стрелата се заби в гърдите на Ерик.
Той се свлече на колене. Гневният, убийствен поглед изчезна от очите му и той озадачено огледа фоайето, което очевидно му беше непознато. После примигна и се строполи мъртъв на пода.
Дъсти хукна нагоре по стълбите, като прескачаше по две стъпала наведнъж. Челото му пулсираше от удара в масичката и зрението му беше замъглено от гняв.
Младши се опита да използва арбалета като щит, за да блокира атаката. Дъсти хвана оръжието и го изтръгна от ръцете на момчето, хвърли го на пода и продължи да върви, като повлече Младши по коридора и го блъсна в стената.
— Гадно, болно копеле.
— Той имаше картечен пистолет.
— Вече му го бях отнел — изкрещя Дъсти, изпръсквайки Младши със слюнка.
— Не видях!
— Видя, но въпреки това стреля!
И сетне се появи Клодет, раздели ги и застана пред Дъсти. Очите й блестяха по-безмилостно от всякога. За пръв път през живота й лицето й не поразяваше с красотата си, а с ужасяваща жестокост.
— Остави го на мира! Махни се от него!
— Той уби Ерик.
— Той ни спаси! Всички щяхме да сме мъртви, ако не беше Младши! — Гласът й беше пронизителен, устните бледи, а кожата сивкава, сякаш беше богиня от камък, която бе оживяла и се бе разгневила. — Той има смелостта и интелекта да ни спаси!
Ламптън също дойде от устата му се лееха потоци от утешителни думи. Двамата с Клодет започнаха да говорят едновременно.
В същото време Ламптън се опитваше да вземе картечния пистолет от дясната ръка на Дъсти, който едва тогава осъзна, че го държи и го пусна.
— По-добре да се обадим на полицията — каза Ламптън и се отдалечи от тях.
Скийт се приближи предпазливо. Стоеше настрана от майка си и близо до Дъсти. Чешита застана малко по-нататък, като ги гледаше така, сякаш най-после бе установил контакт с извънземните, с които отдавна искаше да се срещне.
Никой от тях не бе напуснал къщата, както им бе казал Дъсти. Или се бяха върнали, след като бяха стигнали до покрива на задната веранда. Поне Ламптън и Клодет сигурно бяха разбрали, че Младши зарежда арбалета с намерението да се включи в битката и очевидно не се бяха опитали да го спрат. Или се бяха страхували да го сторят. Всеки родител, който притежаваше здрав разум и искрено обичаше детето си, щеше да изтръгне арбалета от ръцете му и да го измъкне от къщата. А може би идеята едно момче с примитивно оръжие да победи мъж с картечен пистолет — изопачено въплъщение на схващането на русо за благородния дивак, предизвикващо възхищение в научните литературни кръгове — това беше твърде съблазнително, за да устоят. Дъсти вече не можеше да се преструва, че разбира странния мисловен процес на тези хора и му беше омръзнало да се опитва.
— Той уби човек — напомни Дъсти на майка си, защото за него никакви доводи не можеха да променят истината.
— Онзи човек беше лунатик, маниак, психопат с оръжие — настоя Клодет.
— Бях му взел оръжието.
— Така казваш ти.
— Това е истината. Щях да се справя с Ерик.
— Ти не можеш да се справиш с нищо. Напусна училище и си изкарваш прехраната като бояджия.
— Ако питаха клиентите, аз щях да бъда на корицата на „Таймс“, а Дерек — в затвора и да плаща на пациентите си, чийто живот е объркал — рече Дъсти, съзнавайки, че не трябваше да го казва, но не можа да се сдържи.
— Неблагодарно копеле.
— Не започвайте отново. Никога няма да спрете, ако започнете сега — замоли ги Скийт, който беше на път да се разплаче.
Дъсти проумя истината в думите му. След толкова много години на безропотно мълчание и преглътнати обиди, той се изкушаваше да поправи всички злини с един-единствен ужасяващ изблик. Дъсти искаше да избегне това, но двамата с майка му се бяха отправили стремглаво по наклонената плоскост.
— Знам какво видях — настоя Клодет. — И точно ти няма да промениш мнението ми, Дъсти.
— Ти не беше тук. Не си видяла нищо.
Марти се приближи до тях. Тя хвана ръката на Дъсти, стисна я и каза:
— Клодет, само двама човека видяха какво стана. Аз и Дъсти.
— И аз видях — гневно заяви Клодет. — Никой не може да ми каже какво съм видяла и какво не. За каква ме мислите? Не съм трепереща от немощ, сенилна, стара кучка, на която можете да кажете какво да мисли и да вижда!
Младши се усмихна. В очите му не се четеше и капка срам.
— Какво ти става? — продължи Клодет. — Не разбираш ли, че животът на брат ти може да бъде съсипан заради такова незначително нещо?
— Убийството е незначително за теб? — попита Дъсти.
И тогава Клодет го зашлеви, после го сграбчи за ризата и го разтърси.
— Няма да направиш това злобно нещо.
— Не искам да съсипвам живота му, майко. Това е последното нещо, което желая. Той се нуждае от помощ. Не разбираш ли?
— Не се опитвай да го съдиш, Дъсти. — Тя вложи всичката си омраза, произнасяйки името му. — Една година в колеж не те прави магистър по психология. Ти не си нищо друго, освен несретник.
Скийт се разплака.
— Майко, моля те…
— Млъкни, Холдън. Ти не разбираш нищо и по-добре не се преструвай, че разбираш. И без това никой не ти вярва, защото си се разкапал.
Марти дръпна Скийт настрана. Младши се ухили подигравателно, докато гледаше Скийт.
Изведнъж Дъсти бе осенен от прозрение.
Младши беше красив като майка си. И умен. На нейната възраст той щеше да бъде последното й дете и единственото с изгледи да отговори на очакванията и надеждите й. Младши беше последният й шанс да бъде не само жена на идеите и съпруга на мъж с идеи, но и майка на дете с идеи. Това беше последната й възможност да бъде свързана с идеите, които можеше да променят света, защото първите й трима съпрузи се бяха оказали хора, чиито големи идеи бяха безпочвени и се спукаха като балони при първото убождане. Дори Дерек, въпреки огромния си успех, беше незначителен и Клодет го знаеше. За нея Дъсти беше твърде твърдоглав, за да осъществи този потенциал, а Скийт — твърде крехък. А Доменик, първото й дете, отдавна беше мъртво. Дъсти не познаваше сестра си. Беше виждал само нейна снимка — мило и нежно малко лице. Младши беше единствената надежда, която бе останала на Клодет. И тя беше твърдо решена да вярва, че душата и сърцето му са красиви като лицето.
— Майко, как умря Доменик? — неочаквано попита Дъсти.
Въпросът накара Клодет да млъкне, сякаш бе чула изстрел.
Той я погледна в очите и се засрами, че е разбрал истината — отначало интуитивно, а после — разсъждавайки логично. Дъсти знаеше истината още когато беше момче, но я бе отхвърлил и никога не я бе произнасял на глас. Срамът му бе позволил на Клодет, на бащата на Скийт и после на Дерек Ламптън да смачкат Скийт. Ако Дъсти им бе казал истината за Доменик, това можеше да ги обезоръжи и да осигури на Скийт по-добър живот.
— Сигурно си била покрусена, когато първото ти дете се е родило със синдрома на Даун — каза Дъсти. — Такива големи надежди и такава тъжна реалност.
— Какви ги говориш? — Гласът й беше по-тих, но още по-силно зареден с гняв.
Коридорът изведнъж стана по-тесен и таванът сякаш бавно започна да се спуска надолу, заплашвайки да ги смаже живи.
— И после — друга трагедия. Синдром на внезапна детска смърт. Колко ли е било трудно да понесеш… клюките и медицинското разследване, докато си чакала да произнесат крайното решение за смъртта на Доменик.
Марти рязко пое въздух през стиснати зъби, като разбра накъде отива всичко това.
— Дъсти — каза тя, предупреждавайки го, че не трябва да говори повече.
Но той бе мълчал, когато конфронтацията и истината можеха да помогнат на Скийт и сега бе решил да направи каквото може, за да принуди Клодет да потърси лечение за Младши, докато не е станало късно.
— Един от най-ясните ми ранни спомени, майко, беше един ден, когато бях петгодишен… няколко седмици, след като изписаха Скийт от родилното отделение. Ти се роди преждевременно, Скийт. Знаеш ли това?
— Предполагам — треперейки, отговори Скийт.
— Мислели са, че няма да оцелееш. И когато са те довели вкъщи, са смятали, че страдаш от мозъчно увреждане, което рано или късно ще се прояви. Но това не станало.
— Неспособността ми да уча — напомни му Скийт.
— Може би — съгласи се Дъсти. — Ако наистина си имал такава.
Клодет погледна Дъсти така, сякаш беше змия, и искаше да я стъпче, преди да я е ухапала, но се страхуваше да предприеме нещо, за да не я предизвика.
— Онзи ден ти беше в странно настроение, майко, и аз усетих, че ще се случи нещо ужасно. Ти извади снимката на Доменик.
Клодет вдигна юмрук, сякаш за да го удари, но после отпусна ръка.
В известно отношение това беше най-трудното нещо, което Дъсти бе правил. Но, от друга страна — толкова лесно, че го уплаши, защото щеше да има огромни последствия.
— Тогава за пръв път видях онази снимка и разбрах, че съм имал сестра. Ти носеше снимката със себе си из къщата в онзи ден. Не можеше да престанеш да я гледаш. И късно следобед я видях на пода в коридора пред стаята ми.
Клодет отмести поглед от Дъсти.
Той я хвана за ръката и я принуди да го погледне в очите.
Младши престъпи напред, за да я защити.
— По-добре вземи арбалета си и го зареди — предупреди го Дъсти. — Защото няма да се справиш с мен без него.
Макар че насилието в очите на момчето беше по-ожесточено от гнева на майка му, Младши отстъпи назад.
— Влязох в стаята — продължи Дъсти. — Ти не ме чу. Скийт беше в креватчето си. Ти стоеше над него и държеше възглавница. Дълго стоя така. После сложи възглавницата на лицето му. И каза нещо. Не помня какво. Но разбра, че съм там и… спря. Тогава не знаех какво щеше се случи. Но… години по-късно разбрах, но не исках да го повярвам.
— О, Господи — възкликна Скийт. — Мили Боже.
Макар да вярваше в силата на истината, Дъсти не знаеше дали това разкритие ще помогне, или ще навреди на Скийт. Той се измъчваше от мисълта за пораженията, които може да нанесе, и когато за миг в стомаха му се надигна вълна на гадене, предположи, че ще повърне кръв.
Клодет бе стиснала зъби толкова силно, че мускулите на челюстите й потрепваха.
— Преди минути те попитах дали убийството е незначително за теб, майко. Въпросът дори не те накара да се замислиш. Странно е, защото това е голяма идея. Заслужава обсъждане, ако не друго.
— Свърши ли?
— Не съвсем. След като толкова много години търпях тези глупости, спечелих правото да довърша онова, което искам да кажа. Знам най-лошите ти тайни, майко. Всички ние сме страдали заради тях и още ще страдаме…
Клодет впи нокти в ръката му, остави кървави дири и се изтръгна от хватката му.
— Ако Доменик не страдаше от синдрома на Даун, ако не й бях спестила непълноценния живот и ако сега беше жива, нямаше ли да е по-лошо? Безкрайно по-лошо?
Дъсти нямаше представа какво има предвид майка му.
Младши застана по-близо до нея. Двамата се хванаха за ръце, черпейки сили един от друг.
— Синдромът на Даун поне е очевидно състояние. Ами ако тя изглеждаше нормална, но после… когато пораснеше… какво щеше да стане, ако се окажеше като баща си?
Бащата на Доменик, първият съпруг на Клодет, двайсет години по-възрастен от нея, психолог на име Лийф Райстър беше студен като риба, с воднисти очи и тънки като молив мустаци и за щастие, не бе играл роля в живота на Дъсти и Скийт. Но не беше чудовище, както намекваше Клодет.
Преди Дъсти да изрази озадачеността си, Клодет изясни въпроса:
— Ами ако тя станеше като Марк Ариман? Казваш, че той пали къщи, застрелва хора и е социопат, и онзи луд човек, който лежи мъртъв там, долу, е свързан с него. Е, щеше ли да искаш детето му за сестра?
Клодет вдигна ръката на Младши, поднесе я към устните си и я целуна, сякаш искаше да покаже, че се радва, защото му е спестила проблема да живее с онази трудна сестра.
— Лийф беше стерилен — продължи тя. — Никога нямаше да можем да имаме деца. Аз бях на двайсет и една, а той на четирийсет и четири години и можеше да бъде идеалният баща с огромните си знания, прозрения и теории за емоционалното развитие. Лийф имаше гениална теория за възпитание на деца.
Да, всичките й съпрузи имаха философии за възпитание на деца, дълбоки прозрения и траен интерес към социалното инженерство. Лекувай, за да образоваш.
— Марк Ариман беше едва седемнайсетгодишен, но бе започнал да учи в колеж на тринайсет и когато се запознахме, вече беше защитил докторска степен. Той беше гений на гениите и всеки в университета изпитваше страхопочитание към него. Но съвсем не беше идеален за баща. Ариман беше надменно, холивудско копеле. Но гените му…
— Ариман знаеше ли, че детето е от него?
— Да. Защо не?
Бръмченето в главата на Дъсти, придружаващо всяко негово посещение в тази къща, стана по-зловещо от обикновено.
— Когато Доменик се роди със синдрома на Даун… — Как прие това, майко?
Тя се втренчи в кръвта на ръката му, която бе одрала с ноктите си, после вдигна глава, погледна го в очите и каза:
— Знаеш как го приех.
Клодет отново вдигна ръката на Младши и я целуна, като този път сякаш искаше да покаже, че всичките й проблеми с болни деца са си заслужавали, след като има него.
— Нямам предвид как прие Доменик — продължи Дъсти. — Как прие новината за състоянието й? Ако те познавам добре, обзалагам се, че си натрила носа на Ариман.
— В семейството ми никога не е имало такъв случай — отговори тя, потвърждавайки, че Ариман е бил мишена на гнева й.
Марти не можеше да се сдържа повече.
— Оказа се, че преди трийсет и две години ти си го унижила, убила си детето му и…
— Той се зарадва, като чу, че тя е мъртва.
— Сигурна съм. Но навремето си го унижила. И след всички тези години, мъжът, който ти е дал това златно момче, Дерек младши, каквото Ариман не е могъл да ти даде, съпругът ти, прави всичко възможно да се подиграва на Ариман, да го подценява, да го прави за смях на всеки публичен форум и дори да подрони авторитета му с дребнавите си тъпотии на страницата на „Амазонка“. И ти не си го спряла?
Гневът на Клодет пламна отново.
— Насърчавах го. И защо не? Марк Ариман не може да прави нито книги, нито бебета. Защо да постигне по-голям успех от Дерек? Защо изобщо да има нещо?
— Глупава жена. — Марти очевидно избра тази обида, защото знаеше, че това ще засегне Клодет повече от всичко друго. — Глупава, невежа жена.
Разтревожен от прямотата на Марти и уплашен за нея, Скийт се опита да я дръпне назад.
Тя хвана ръката му и я стисна, но не за да черпи сили от него, а да му ги даде.
— Спокойно, миличък. Нямаш представа какво може да направи Ариман, Клодет. Не разбираш колко е злобен и безмилостен.
— Разбирам…
— И още как! Отворила си му вратата и си го пуснала в живота на всички ни. Ариман не би ме погледнал втори път, ако нямах връзка с теб. Ако не беше ти, всичко това нямаше да ми се случи, нито щях да направя, каквото трябваше… — Марти погледна нещастно Дъсти, който разбра, че има предвид двамата мъртви мъже в Ню Мексико.
Клодет не се уплаши от разгорещеността на спора, нито от фактите в него.
— Говориш така, сякаш само ти си засегната. Случват се неприятности, Марти. На всички нас. И в случай че не си забелязала, стрелбата стана в моята къща.
— Трябва да свикнеш — отвърна Марти. — Защото Ариман няма да спре дотук. Той ще изпрати още хора — непознати и други, които познаваме и сме им вярвали през целия си живот. Ариман ще продължи да ги изпраща, докато всички умрем.
— Бръщолевиш несвързано, по дяволите — кипна Клодет.
— Достатъчно! Млъкнете! — извика Дерек, който бе слязъл във фоайето и бе застанал до трупа на Ерик. — Съседите сигурно не са вкъщи, защото никой освен мен не се е обидил на полицията. Преди да дойдат, искам да ви кажа какво ще говорим, защото това е моята къща и аз командвам тук. Избърсах пистолета и го сложих в ръката му. Дъсти и Марти, ако сте срещу нас, правете каквото искате, но това означава война помежду ни и аз ще ви размажа във всяко отношение. Споменахте, че къщата ви е изгоряла. Ще кажа на полицаите, че сте комарджии, имате дългове и сте я запалили заради застраховката.
Дъсти се стъписа от грозната заплаха, но в същото време не се изненада.
— За Бога, Дерек, каква полза ще има всеки от нас от това?
— Ще размътя водата — отговори Ламптън. — Ченгетата ще се объркат. Този човек е съпруг на приятелката ти, нали, Марти? Ще кажа на полицаите, че е дошъл да убие Дъсти, защото е чукал Сюзан.
— Тъпо копеле — рече Марти. — Сюзан е мъртва. Тя…
Клодет мигновено се включи в разговора.
— Тогава ще кажа, че преди да започне да стреля тук, Ерик е признал, че е убил Сюзан, защото се е чукала с Дъсти. Предупреждавам ви, че ще размътим водата и ще ги объркаме. И ченгетата изобщо няма да обърнат внимание на моето момче, още по-малко ще го обвинят в убийство. Той спаси живота ни.
Дъсти осъзна, че се намират в свят, където всичко е объркано наопаки, лъжата е истина, а истината е непризната и нежелана.
— Хайде, Клодет — каза Ламптън. — Ела, Дерек. Да отидем в кухнята. Бързо. Трябва да поговорим, преди да са дошли ченгетата. Разказите ни трябва да са еднакви.
Младши се ухили подигравателно и тръгна след майка си.
Дъсти се приближи до Чешита, който бе стоял неподвижно по време на скандала.
— Мамка му — рече Чешита.
— Сега разбираш ли по-добре Скийт?
— О, да.
— Къде е Валит?
— В леглото — отговори Чешита и посочи отворената врата на спалнята.
Кучето се бе мушнало под завивките. Подаваше се само опашката му.
Дъсти отиде при лабрадора и го убеди да слезе оттам.
Марти седна на пода между Валит и Дъсти.
— Мислех, че като дойдем тук, положението ще се изясни, а виж каква бъркотия стана. Здравата загазихме. Вцепенена съм. Знам какво стана с Ерик, но още не съм го почувствала.
— Да. И аз съм вцепенен.
— Какво ще правим?
Дъсти поклати глава.
— Не знам. Но има ли значение? Имам предвид, че Младши ще бъде герой, нали? Каквото и да кажем. Това е пределно ясно. Едва ли някой ще повярва на истината.
— А Ариман?
— Страхувам се, Марти.
— И аз.
— Кой ще ни повярва? Няма дори да ни изслушат. Влечугото и Клодет ще съчинят безумни истории, за да размътят водата и да заблудят ченгетата. Ако започнем да говорим за промиване на мозъци и програмирани самоубийства и убийци… така лъжите им ще прозвучат още по-убедително.
— И ако Ариман наистина е изпратил някой да изгори къщата ни, това очевидно ще бъде умишлен палеж. Какво е алибито ни?
Дъсти примигна учудено.
— Бяхме в Ню Мексико.
— И какво правихме там?
Той отвори уста да каже нещо, после я затвори, без да пророни дума.
— Ако споменем Ню Мексико, ще засегнем въпроса с Ариман. Да, в тази история има няколко потвърждения — нещата, които са се случили с хората там преди много години. Но как да разкажем за това, без да рискуваме… Закари и Кевин?
— Можех да убия Ариман — каза Дъсти. — Снощи ти ме попита дали мога да го направя и аз отговорих, че не знам. Но сега съм сигурен.
— И аз можех да го сторя.
— Убиваме го и всичко спира.
— Ако хората от института не и погнат.
— Не чу ли какво каза Ариман сутринта? Било лично. И сега разбрахме колко е лично.
— Ако го убиеш, ще прекараш в затвора остатъка от живота си.
— Може би.
— Със сигурност. Защото никой съдия няма да повярва на оправдание като „Убих го, защото промиваше мозъци“.
— Тогава ще ме затворят за десет години в психиатрична клиника. Това е по-добре.
— Не, и ако не ни изпратят в една и съща клиника.
В коридора се чуха забързани стъпки. В стаята нахлу Чешита. Очилата му бяха накриво, а лицето — по-червено от обикновено.
— Скийт.
— Какво? — попита Марти и скочи.
— Замина.
— Къде?
— Ариман.
— Какво?
— Пистолет.
Дъсти също скочи.
— По дяволите, Чешит, престани с този телеграфски стил. Говори!
— Взе картечния пистолет на убития. И един от пълнителите. Взе и лексуса. Каза, че никой от вас няма да е в безопасност, докато не го направи.
— Да кажем ли на ченгетата? Да се опитат да го спрат? — обърна се Дъсти към Марти.
— Да им кажем, че е тръгнал да застреля виден гражданин? С открадната кола? Това е все едно да обречем Скийт на смърт.
— Тогава трябва да стигнем там преди него. Чешит, ти гледай Валит. Тук има хора, които може да го убият само за да се позабавляват.
— И аз не се чувствам в безопасност.
— Другите разбраха ли, че Скийт е излязъл?
— Не.
— Кажи им, че се е нагълтал с хапчета и изведнъж се е почувствал зле. Взел е пистолета и е обяснил, че отива в Санта Барбара да си разчисти сметките с хората, които са му продали скапан наркотик.
— Няма да повярват. Скийт не е агресивен.
— На Ламптън много ще му хареса. Ще му помогне да размъти водата и да обърка ченгетата.
— Какво ще стане като излъжа ченгетата?
— Няма да пророниш нито дума. Бива те за това. Кажи само на Ламптън. Той ще свърши останалото. Кажи му също, че сме тръгнали след Скийт. Към Санта Барбара.
Дъсти и Марти стигнаха до фоайето, прескочиха трупа на Ерик и хукнаха навън. Ламптън и Клодет се разкрещяха след тях. В далечината се чуха сирени.