Умберто Еко
Островът от предишния ден (7)

7.
Pavane Lachryme^[1]

Историята е колкото прозрачна, толкова и непрогледна. Докато се редуваха малки схватки със същото предназначение, каквото може да добие в играта на шах не ходът, а погледът, който коментира помисъла за ход от страна на противника, та да го разколебае от печелившия облог, Тоара бе решил, че трябва да се предприеме нещо по-съществено. Беше ясно, че играта се играеше между шпиони и контрашпиони: в Казале бяха плъзнали слухове, че помощната армия приближава, предвождана от самия крал, с господин Дьо Монморанси, пристигащ от Асти, и маршалите Дьо Креки и Дьо ла Форс — от Иврея. Заблуда, както разбираше Роберто от гневните изблици на Тоара, когато той приемаше куриер от севера: в тази размяна на послания Тоара уведомяваше Ришельо, че вече е привършил провизиите, а кардиналът му отговаряше, че господин Ажанкур е правил навремето оглед на складовете и е заключил, че Казале би могло чудесно да издържи цялото лято. Армията щяла да потегли през август, възползвайки се по пътя си от току-що прибраната реколта.

Роберто беше смаян, че Тоара инструктираше корсиканци да дезертират и да отидат да предадат на Спинола, че армията се очаква едва през септември. Чу го обаче да обяснява на генералния си щаб:

— Ако Спинола разчита, че има време, спокойно ще строи галериите си и ние ще успеем да построим контрагалерии. Ако обаче мисли, че скоро ще пристигнат подкрепленията, какво му остава? Положително не да тръгне срещу френската армия, защото знае, че няма достатъчно сили; нито да я чака, защото после би бил обсаден на свой ред; нито пък да се върне в Милано и да подготви отбраната на миланските земи, защото честта не му позволява да се оттегли. Тогава не би му оставало нищо друго, освен да завладее веднага Казале. Но тъй като не може да го направи с фронтална атака, ще трябва да похарчи цяло състояние в подстрекаване към предателство. И от този момент всеки приятел би станал за нас враг. Така че да изпратим шпиони на Спинола, за да го убедим в закъснението на подкрепленията, да му позволим да си строи минни галерии там, където няма да ни притесняват много, да му събаряме онези, които наистина ни застрашават, и да го оставим да се изтощи в тази игра. Господин Поцо, вие познавате местността: къде можем да не го закачаме и къде трябва да му попречим на всяка цена?

Без да гледа картите (които му се струваха прекалено натруфени, за да са верни) и сочейки с ръка от прозореца, старият Поцо обясни на кои места почвата се свлича, просмукана от водите на реката — там Спинола можеше да копае, колкото си иска, и миньорите му щяха да се издушат, гълтайки голи охлюви. Затова пък в други зони беше удоволствие да се копаят галерии и там трябваше да се бие с артилерията и да се правят набези.

— Добре — каза Тоара, — значи утре ще ги принудим да се размърдат, за да защитят позициите си при бастиона Сан Карло, а после ще ги ударим ненадейно при бастиона Сан Джорджо.

Играта беше подготвена добре, с точни указания към всички роти. И тъй като Роберто имаше красив почерк, Тоара го бе държал от шест вечерта до два през нощта, за да му диктува съобщения, после го бе накарал да спи облечен върху един сандък пред стаята му, за да получава и проверява отговорите и да го събуди, ако възникнеше някаква спънка. А това стана неведнъж от два часа до заранта.

На идната сутрин дружините бяха в очакване из покритите ходове на контрескарпа и зад стените. По знак на Тоара, който наблюдаваше акцията от цитаделата, една първа, доста многобройна част пое в лъжлива посока: най-напред авангард от пиконосци и мускетари с резерв от петдесет карабини, който ги следваше отблизо; после, най-очебийно, пехотен корпус от петстотин души и две кавалерийски роти. Беше хубав парад и впоследствие се разбра, че испанците го бяха приели като такъв.

Роберто видя трийсет и петима мъже, които под командването на капитан Колюмба се хвърлиха в разгънат строй срещу една траншея, и испанския капитан, който се подаде от барикадата и им отправи най-изящен поздрав. Възпитанието накара Колюмба и неговите хора да спрат и отвърнат с подобаваща галантност. След това испанците понечиха да се изтеглят, а французите заудряха крак; Тоара изпрати от стените канонада по траншеята, Колюмба разбра поканата, поведе щурма, конницата го последва, атакувайки траншеята по двата фланга, испанците неохотно заеха отново позиция и бяха пометени. Французите бяха като побеснели; раздавайки удари, някои крещяха имената на другарите си, убити в предишните схватки: „Това за Бесиер, това за мандрата на Брикето!“ Възбудата беше такава, че когато Колюмба поиска да събере отново отряда, не успя; мъжете още вилнееха над падналите, показвайки към града трофеите си — обици, портупеи — и размахвайки пиките с набучени като на шиш шапки.

Контраатака не последва веднага и Тоара направи грешката да го прецени като грешка, докато беше сметка. Като реши, че имперските военачалници са погълнати да изпращат други части, за да удържат нападението, ги приканваше с други канонади, но те се ограничиха да стрелят в града и едно гюлле порути църквата „Сант’Антонио“, досами главната квартира.

С това Тоара бе удовлетворен и се разпореди другата група да потегли от бастиона Сан Джорджо. Само няколко роти, но под командването на господин Дьо ла Гранж, жизнен като юноша въпреки петдесет и петте си години. С вдигната сабя Ла Гранж даде заповед за щурм срещу изоставена черквица, край която течаха работите по вече напреднала галерия. Тогава иззад един овраг внезапно подаде глава ядрото на вражеската армия, което от часове чакаше тази среща.

— Клопка — викна Тоара, слизайки на портата, и заповяда на Ла Гранж да обърне назад.

Малко по-късно отряд от полка Помпадур му доведе, вързано с въже през китките, някакво казалско момче, което било изненадано в една куличка край крепостта, докато правело знаци към обсаждащите с бяла кърпа. Тоара нареди да го проснат на земята, пъхна палеца на дясната му ръка под вдигнатото петле на пистолета си, насочи дулото към лявата му ръка, сложи пръст на спусъка и го запита: „Et alors?“

Момчето схвана в миг накъде отива работата и проговори: предната вечер към полунощ пред църквата „Сан Доменико“ някой си капитан Гамберо му бил обещал шест пистола, като му дал три от тях в предплата, ако направи онова, което после беше направило, в мига, когато французите тръгнат от бастиона Сан Джорджо. Без да е много наясно с военното изкуство, момчето дори имаше вид като да си искаше останалите пистоли, сякаш на Тоара трябваше да му стане драго от тая негова услуга. А по някое време зърна Роберто и се развика, че прословутият Гамберо бил той.

Роберто се вцепени, татко Поцо се нахвърли върху мерзкия клеветник и щеше да го удуши, ако няколко благородници от свитата не го бяха удържали. Тоара веднага напомни, че Роберто беше прекарал цялата нощ край него и че колкото и напет да беше, никой не би могъл да го вземе за капитан. Междувременно други бяха установили, че някакъв капитан Гамберо наистина съществува в полка Басиани, и с блъскане и мушкане го бяха докарали пред Тоара. Гамберо провъзгласяваше невинността си и наистина плененото момче не го разпознаваше, но от предпазливост Тоара нареди да го затворят. Като сетен елемент в бъркотията дойдоха да доложат, че докато частите на Ла Гранж се оттегляли, от бастиона Сан Джорджо някой побягнал и се добрал до испанските линии, където бил посрещнат с буйна радост. Никой не можеше да каже много за него, освен че бил млад, облечен по испански маниер и с мрежичка върху косите. Роберто си помисли веднага за Феранте. Но онова, което го впечатли повече, беше подозрението, с което френските военачалници гледаха италианците от свитата на Тоара.

— Нима един малък негодяй стига да спре цяла войска? — чу баща си да пита, сочейки към французите, които отстъпваха. — Прощавайте, скъпи приятелю — обърна се Поцо към Тоара, — но тук май си наумяват, че ние от нашия край сме всичките, кажи-речи, като тоя обесник Гамберо. Или се лъжа?

И докато Тоара го уверяваше в уважение и приятелство, но с разсеян вид, рече:

— Оставете това. Чини ми се, че всички се посират, а на мен тая работа малко не ми понася. Дошли са ми дотук тия лайняни испанци и ако ми позволите, ще очистя двама-трима от тях, колкото да се види, че и нас ни бива да танцуваме галярда^[2], когато потрябва, и ако ни прихванат дяволите, не си поплюваме, мамка му и Господ!

Излетя през портата и препусна като хала с вдигната сабя срещу вражеските редици. Не че смяташе да ги обърне в бяг, види се, но му се бе сторило, че е време да покаже малко вироглавщина, та да даде на другите да се разберат.

Като доказателство за храброст беше добро, като военно начинание — от лошо по-лошо. Един куршум го улучи в челото и го свлече на гърба на неговия Панюфли. Втори залп се надигна към контрескарпа и Роберто почувства свиреп удар в слепоочието, като от камък, и се олюля. Куршумът го беше одраскал, но той се изсули от ръцете на онези, които го подкрепяха. Викайки името на баща си, се изправи и съгледа Панюфли — конят галопираше напосоки с тялото на бездиханния си господар из една ничия земя.

Още веднъж вдигна пръсти към устата си за познатото изсвирване. Панюфли чу и се върна към стените, но бавно, в ситен тържествен тръс, за да не изхлузи от седлото ездача си, който вече не притискаше властно хълбоците му. Прибра се, цвилейки своята павана в памет на покойния господар, и предаде тялото му на Роберто, който склопи тези още широко отворени очи и избърса това лице, опръскано с вече съсирена кръв, докато неговата още жива кръв браздеше бузата му.

Кой знае дали куршумът не му бе засегнал някой нерв: на следващия ден, още с излизането си от катедралата „Сант’Евазио“, в която Тоара бе пожелал да се отслужи тържествено опело за синьор Поцо ди Сан Патрицио дела Грива, с мъка издържаше на светлината на деня. Може би очите му бяха зачервени от сълзите, но така или иначе, от този момент започнаха да го болят. Днес познавачите на психиката биха казали, че бидейки баща му влязъл в сянката, в сянката е искал да влезе и той. Роберто не знаеше много за психиката, но тази стилна фигура може би би го привлякла, поне в светлината — или в сянката — на онова, което се случи после.

Мисля, че Поцо е умрял от честолюбие, което ми се струва величаво, ала Роберто не съумяваше да го оцени. Всички хвалеха пред него героизма на баща му, той би следвало да носи скръбта си с гордост, а хлипаше. Спомняше си думите на баща си, че един благородник трябва да свикне да понася със сухи ресници ударите на враждебната съдба, и се оправдаваше за слабостта си (пред родителя, който вече не можеше да го сгълчи), като си повтаряше, че за първи път става сирак. Смяташе, че, ще не ще, ще привикне с тази мисъл, и още не беше разбрал, че със загубата на един баща е излишно да привикваш, защото няма да ти се случи втори път: така че по-добре направо си остави раната отворена.

Но за да придаде някакъв смисъл на случилото се, не можа да не прибегне още веднъж до Феранте. Преследвайки го отблизо, Феранте бе продал на врага тайните, до които той имаше достъп, и после безсрамно се бе присъединил към неприятелските редици, за да се радва на заслуженото възнаграждение; бащата беше разбрал, бе поискал да измие опетнената чест на рода и да хвърли върху Роберто отражението от блясъка на своята смелост, за да го пречисти от сянката на подозрение, която едва-едва се бе разпростряла върху него, невинния. За да не обезсмисли смъртта му, Роберто му дължеше поведението, което всички в Казале очакваха от сина на героя.

Не можеше да постъпва иначе: бе се озовал в положението на вече законния господар на Ла Грива, наследник на родовото име и имение, и Тоара не посмя повече да го използва за дребни възложения — нито можеше да го призове за големите. Така, останал сам, за да може да носи новата си роля на именит сирак, се намери още по-сам, без дори подкрепата на действието: в разгара на една обсада, освободен от всякакво задължение, стоеше и се питаше как да употреби дните си на обсаден.