Умберто Еко
Островът от предишния ден (32)

32.
Градината на Насладите

При мисълта за Феранте, затворен на острова, загледан в онази Втора Дафна, която нямаше да достигне никога, разделен от Синьората, Роберто изпитваше — нека му го позволим — едно неоправдаемо, но разбираемо удовлетворение, примесено със своего рода разказваческо удовлетворение, тъй като — с хубава антиметабола — бе успял да затвори и своя противник в обсада, огледално разнолика от своята.

Ти от онзи твой остров, с твоята кожена маска, никога няма да достигнеш кораба. А аз от кораба, с моята стъклена маска, съм вече на път да достигна моя Остров. Така си (му) казваше, докато се готвеше да опита отново своето пътешествие по вода.

Помнеше на какво разстояние от кораба се беше наранил, така че отпърво заплува спокойно, като носеше маската на колана си. Когато сметна, че е стигнал близо до хребета, надяна маската и тръгна да открива морското дъно.

Известно време виждаше само петна; после като оногова, който в мъглива нощ връхлита с кораб срещу скала, внезапно изникнала отвесно пред мореплавателя, видя ръба на бездната, над която плуваше.

Смъкна маската, изпразни я, сложи я пак, като я държеше с ръце, и с бавни махове на краката се насочи към зрелището, което едва-що беше съгледал.

Това значи бяха коралите! Първото му впечатление — ако се съди по записките — беше на смайване и изумление. Стори му се, че се намира в дюкяна на търговец на платове, който дипли пред очите му крепове и тафта, брокати, атлази, дамаски, кадифета; и пискюли, ресни и ширити; и после столи, орнати, пианети, далматики^[1]. Но платовете се движеха от свой живот с чувствеността на ориенталски танцьорки.

В този пейзаж, който Роберто не съумява да опише, защото го вижда за първи път и не открива в паметта си образи, за да може да го пренесе в думи, внезапно нахлу рой същества, които — тях да — можеше да разпознае или поне да сравни с нещо вече виждано. Бяха риби, които кръстосваха пътищата си като падащи звезди в августовско небе, но в подбора и съчетаването на багрите и фигурите по люспите им природата сякаш беше искала да покаже какво разнообразие от краски съществува във вселената и колко от тях могат да съжителстват върху една и съща повърхност.

Имаше изписани на многоцветни ивици, кои по дължина, кои по ширина, кои полегато, други пък на вълни. Имаше инкрустирани с камъчета от причудливо подредени шарки, някои петнисти или зърнисти, други мозаични, пръскани, осеяни с най-ситни точици или прорязани от жилки като мраморите.

Други още с рисунък на серпентини или плитки от синджирчета. Имаше обсипани със скъпоценности, изпъстрени с гербове и розетки. И една, най-прекрасна измежду всичките, като че ли цялата замрежена с шнурчета, които образуваха два наниза от грозде и мляко; и беше чудо, че нито веднъж не пропускаше да се върне горе нанизът, който беше минал отдолу, сякаш беше работа на ръката на художник.

Едва тогава, виждайки на фона на рибите кораловите форми, които не бе могъл да разпознае от пръв поглед, Роберто различаваше кичури банани, панери с хлебчета, кошници с бронзови мушмули, над които минаваха канарчета, гущери, колибри.

Намираше се над градина, не, беше се заблудил, сега приличаше на вкаменена гора, образувана от руини на гъби — и това не, беше измамен, сега бяха ридове, чупки, урви, ями и пещери, всеобщо свлачище на живи камъни, върху които една не земна растителност се съчетаваше в разлати, валчести или люспести форми, надянали сякаш ризници от гранит, или пък възлести, или сгушени в себе си. Ала колкото и различни да бяха, всичките смайваха с кокетност и приветливост дотолкова, че и работените с привидна небрежност, уж надве-натри, носеха своята недодяланост с величие и изглеждаха като чудовища, но с хубост.

Или още (Роберто зачерква и поправя, и не сполучва да предаде, също като онзи, който трябва да опише за първи път квадратен кръг, равнинен скат, шумна тишина, нощна дъга) онова, което виждаше, бяха дървета от цинобър.

Може би от премного сдържане на дъха си се беше замаял, водата, която нахлуваше в маската, му замъгляваше формите и отсенките. Подаде глава навън, за да поеме въздух в дробовете си, и заплува пак покрай дигата. Следваше гънките и цепнатините й, където се отваряха кредни коридори и в тях се провираха пияни арлекини, а върху една издатина съгледа да се излежава рак с каймачен гребен, движен от бавно дихание и полюляване на щипки над мрежа от корали (тези вече подобни на онези, които познаваше, но разположени като ястията на вълшебната покривчица, които не се свършват никога).

Това, което виждаше сега, не беше риба, ала не беше и листо; положително беше нещо живо, като два широки резена от белееща се материя, поръбени с кърмъз, и ветрило от пера; а там, където се очакваха очи, шаваха два рога от червен восък.

Тигрови полипи, които в безсрамното си гърчене откриваха в средата голяма бърна с телесен цвят, докосваха плантации от белезникави членове с амарантови главички; розови рибки с маслинени точици докосваха пепеляви китки карфиол, опръскани с алено, грудки на ивици от потъмняла мед… Виждаше се и порестият черен дроб с цвят на минзухар на някакво голямо животно или фойерверк от яркосребристи арабески, четини от бодили на кървавочервени капки и най-сетне нещо като потир от унил седеф…

Този потир му се стори по едно време като урна; помисли си, че сред тези скали беше погребан трупът на отец Каспар. Невидим вече, ако действието на водата го беше отпърво покрило с коралови хрущяли; но смучейки земните сокове от това тяло, коралите бяха взели образа на градински цветя и плодове. Може би след малко щеше да разпознае бедния старец, превърнал се в създание, непознато дотогава там долу: кълбото на главата, направено от мъхнат кокосов орех; две повехнали ябълки, съставляващи бузите; очите и клепачите, станали две стипчиви зарзали; носа от кострец, възлест като животинска фъшкия; отдолу, вместо устни, сухи смокини; глава цвекло с коренището й накрая за брадичка и сбръчкан бодил за гръклян; на слепоочията две кестенови обвивки вместо кичури, а за уши — двете черупки на разполовен орех; пръсти от моркови; пъпеш за корем; коленете — две дюли.

Как можеше Роберто да храни толкова гробовни мисли в тъй гротескна форма? В съвсем друга форма останките на клетия приятел биха провъзгласили тук своето съдбовно „Et in Arcadia ego“^[2]…

Ето, може би под формата на череп на онзи чакълест корал… Този двойник на камък му се стори вече изтръгнат от гнездото си. Дали от жал при спомена за покойния учител, дали за да отнеме на морето поне едно от съкровищата му, го взе; и тъй като за този ден беше видял предостатъчно, притисна плячката към гърдите си и пое обратно към кораба.