Умберто Еко
Островът от предишния ден (11)

11.
Изкуството на Благоразумието^[1]

Виждаше ги, защото наистина беше претърпял корабокрушение накрай Едемската градина или защото беше изникнал от търбуха на кораба като от адска фуния? Може би и двете неща. Връщайки го сред гледката на една друга природа, това корабокрушение го бе измъкнало от Ада на Света, в който бе влязъл, изгубвайки илюзиите на детството, през дните в Казале.

Пак там, след като бе прозрял историята като място на множество капризи и непонятни интриги на Държавното Съображение, бе осъзнал с помощта на Сен-Савен колко коварна е голямата машина на света, терзана от злочинствата на Случая. Блянът за героични дела от юношеството му се бе стопил за няколко дни, а с отец Емануеле бе разбрал, че е нужен плам за Хероическите Деяния и че един живот може да бъде употребен не за да се срази великан, а за да се назове по премного начини едно джудже.

На излизане от манастира бе тръгнал да изпрати господин Дела Салета, който на свой ред изпровождаше господин Де Саласар вън от стените. За да стигнат до онова, което Саласар наричаше Puerta de Estopa^[2], изминаваха участък от бастиона.

Двамата благородници хвалеха машината на отец Емануеле и Роберто наивно попита за какво би могла да послужи толкова мъдрост в направляването на съдбините на една обсада.

Господин Де Саласар се разсмя.

— Млади приятелю — каза, — всички ние сме тук, по волята на различни монарси, за да се реши тази война по справедливост и чест. Но вече не сме в епоха, когато мечът може да обърне хода на звездите. Отминало е времето, когато благородниците са създавали кралете; сега кралете създават благородниците. Някога дворцовият живот е бил очакване на мига, в който благородникът е щял да се покаже като такъв на война. Сега всички благородници, които отгатвате ей там — и сочеше към испанските палатки — и ей там — и сочеше към френския лагер, — преживяват тази война, за да могат да се върнат в своето естествено място, което е дворът, а в двора, приятелю мой, вече не се надпреварват да се мерят с краля по доблест, а да се домогват до благосклонността му. Днес в Мадрид има благородници, които никога не са вадили сабя и не се отдалечават от града: докато се покриват с прах по полетата на славата, биха го оставили в ръцете на охолни буржоа и едно благородничество по имот, което и монарсите вече зачитат много. Ще не ще, воинът трябва да изостави доблестта, за да следва благоразумието.

— Благоразумието ли? — попита Роберто. Саласар го прикани да погледне към равнината. Двете страни бяха заети в лениви схватки и се виждаше как облаци прах се вдигат при отворите на галериите, там, където падаха гюллетата от оръдията. На северозапад имперски войници бутаха един мантелет^[3]: беше яка кола, набучена с фалкастри^[4] отсам и оттам, която завършваше челно със стена от дъбови дъски, бронирани с железни пръти с шипове. На тази фасада се отваряха бойници, от които стърчаха спингарди, кулеврини и аркебузи^[5], а зад нея се виждаха барикадираните ландскнехти. Настръхнала от дула отпред и остриета отстрани, скърцаща от вериги, машината изпускаше навремени кълба огън от някоя своя паст. Враговете положително не се канеха да я употребят веднага, защото беше съоръжение, което трябваше да се закара под стените, когато мините вече са свършили работата си, но също толкова положително я вадеха на показ, за да всяват ужас у обсадените.

— Виждате ли — казваше Саласар, — войната ще се реши от машините, били те мантелети или минни галерии. Някои наши достойни другари и от двете страни, които подложиха гръд на противника, ако не се случи да умрат по грешка, го направиха не за да победят, а за да се сдобият с репутация, която да харчат при завръщането си в двора. Най-доблестните измежду тях ще имат съобразителността да изберат начинания, които вдигат шум, но пресмятайки съотношението между това, колко рискуват и колко могат да спечелят…

— Баща ми… — започна Роберто, сирак на един герой, който не беше пресмятал нищо. Саласар го прекъсна.

— Вашият баща беше именно човек на отминалите времена. Не мислете, че не тъгувам по тях, но струва ли си още трудът да се извършва смел подвиг, когато ще се говори повече за едно красиво отстъпление, отколкото за един дръзновен щурм? Не видяхте ли току-що военна машина, готова да реши съдбините на обсадата повече, отколкото някога са правили това сабите? А нима от години вече сабите не са отстъпили място на аркебуза? Ние още носим ризници, ала всеки пикаро^[6] може да се научи за един ден да прави на решето ризницата на великия Байар^[7].

— Но тогава какво остава на благородника?

— Мъдростта, господин Дьо ла Грив. Успехът няма вече цвета на слънцето, а расте на светлината на луната и никой никога не е казвал, че това второ светило не е драго на създателя на всички неща. Самият Иисус е размишлявал в Гетсиманската градина нощем.

— Но после е взел решение според най-героичната от добродетелите, не по благоразумие…

— Но ние не сме първородният Син на Всевечния, ние сме синове на века. Когато свърши тази обсада, ако някоя машина не ви е отнела живота, какво ще правите, господин Дьо ла Грив? Нима ще се върнете към вашите ниви, където никой няма да ви даде възможност да се изявите като достоен за баща си? Само от няколко дни се движите сред парижки благородници и вече показвате, че сте запленен от техните нрави. Вие ще поискате да опитате щастието си в големия град и добре знаете, че там му е мястото да похарчите ореола на доблест, с който дългото бездействие между тези стени ще ви е увенчало. Ще търсите и вие сполука и ще трябва да бъдете ловък, за да я постигнете. Ако тук сте се научили да убягвате от куршума на мускет, там ще трябва да се научите да убягвате от завистта, ревността, хищността, биейки се с равностойни оръжия с вашите противници, сиреч с всички. Така че изслушайте ме. От половин час ме прекъсвате, казвате онова, което мислите, и с вид, че ми задавате въпрос, искате да ми покажете, че се лъжа. Не го правете никога повече, особено с могъщите. Понякога вярата във вашата проницателност и чувството, че трябва да свидетелствате за истината, могат да ви подтикнат да дадете добър съвет на онзи, който е повече от вас. Не го правете никога. Всяка победа поражда омраза у победения, а ако тя се удържа над собствения господар, е или глупава, или опасна. Владетелите обичат да бъдат подкрепяни, не и превъзхождани. Но бъдете благоразумен и с равните вам. Не ги унижавайте с вашите достойнства. Не говорете никога за себе си: или бихте се хвалили, което е суета, или бихте се порицавали, което е плиткоумие. По-скоро оставете другите да ви открият някой простим недостатък, който завистта да може да гризе, без твърде да ви навреди. Ще трябва да бъдете великан, а понякога да изглеждате джудже. Щраусът не се стреми да се издигне във въздуха, за да се изложи на сгромолясване за чудо и приказ: оставя малко по малко да се открие красотата на перата му. И най-вече ако някакви страсти ви вълнуват, не ги излагайте на показ, колкото и благородни да ви изглеждат. Човек не бива да открива за всички достъпа до сърцето си. Благоразумното и предпазливо мълчание е ковчежето на мъдростта.

— Господине, но вие се опитвате да ми кажете, че първият дълг на един благородник е да се научи да симулира!

Тук се намеси с усмивка господин Дела Салета:

— Виждате ли, драги Роберто, господин Де Саласар не казва, че мъдрият трябва да симулира. Подсказва ви, ако добре съм разбрал, че трябва да се научи да дисимулира. Симулира се онова, което го няма, дисимулира се онова, което го има. Ако се хвалите с нещо, което не сте направили, вие симулирате. Но ако отбягвате — без да позволите да се забележи — да откривате изцяло онова, което сте направили, тогава дисимулирате. Добродетел над добродетелите е да се дисимулира добродетелта. Господин Де Саласар ви учи как благоразумно да бъдете добродетелен, или да бъдете добродетелен съобразно благоразумието. Откакто отворил очи и познал, че е гол, първият човек се погрижил да се притули дори за взора на своя Създател: така че усърдието в прикриването се е родило почти със самия свят. Да се дисимулира, означава да се простре воал от пристоен мрак — от което не се образува фалшивото, а се дава известен отдих на истинското. Розата изглежда красива, защото на пръв поглед дисимулира, че е нещо тъй мимолетно; и въпреки че за тленната хубост е обичайно да се казва, че е сякаш неземна, тя не е нищо друго освен труп, дисимулиран от благоразположението на възрастта. В този живот невинаги е добре да си с открито сърце, и истините, които са ни най-присърце, трябва да се казват винаги наполовина. Дисимулацията не е измама. Тя е майсторство да не се показват нещата, каквито са. И е майсторство трудно: за да блестим в него, трябва другите да не разпознават нашия блясък. Ако някой се прочуеше със способността си да приема различни лица, като актьорите, всички биха знаели, че не е този, за когото се представя. За блестящите дисимулатори, които е имало и има, не се знае нищо.

— И забележете — допълни господин Де Саласар, — че с поканата да дисимулирате не сте приканен да останете ням като скудоумник. Напротив. Ще трябва да се научите да правите с остроумното слово онова, което не можете да правите с откритото слово; да се движите в един свят, където привидността е на почит, с цялата ловкост на красноречието; да бъдете тъкач на думи от коприна. Ако стрелите пробождат тялото, думите могат да пронижат душата. Направете да стане у вас природа онова, което в машината на отец Емануеле е механично изкуство.

— Но, господине — възрази Роберто, — машината на отец Емануеле ми се струва образ на Находчивостта, която не се гласи да поразява или прелъстява, а да открива и показва връзки между нещата, и следователно да се превърне в нов инструмент на истината.

— Това за философите. Но с глупците използвайте Находчивостта, за да смайвате, и ще срещнете одобрение. Хората обичат да бъдат смайвани. Ако вашата съдба и вашата сполука се решават не на бойното поле, а в дворцовите салони, една хубава точка, отбелязана в разговора, ще бъде по-благодатна, отколкото една хубава атака в битката. Благоразумният мъж се измъква от всяка каша с елегантна фраза и умее да използва езика си с лекотата на перце. Повечето от нещата могат да се платят с думи.

— Чакат ви на портата, Саласар — каза Салета.

Така за Роберто завърши този неочакван урок по живот и мъдрост. Не доби поука от него, но беше благодарен на двамата си учители. Бяха му обяснили много мистерии на века, за които в Ла Грива никой не му бе казвал нищо.