Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’isola del giorno prima, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010)

Издание:

Умберто Еко. Островът от предишния ден

Италианска

Коректор: Марийка Тодорова

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов, 2002

Формат 60/90/16. Печатни коли 26

ИК „Бард“ ООД, 2002

ISBN 954-585-338-7

 

R.C.S. Libri & Grandi Opere S.p.A., 1994

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Osiana)
  3. — Преместване на бележка вътре в епиграф. Получаваше се някаква призрачна затваряща секция при FB2.

10.
Преобразувана География и Хидрография

Сега Роберто разбираше, че отец Емануеле постъпваше всъщност като да беше последовател на Демокрит и Епикур: трупаше атоми от понятия и ги свързваше по различни начини, за да състави от тях много предмети. И както Каноникът твърдеше, че един свят, изграден от атоми, не противоречи на идеята за едно божество, което да ги разполага заедно по промисъл, така от този прах от понятия отец Емануеле приемаше само наистина остроумните съчетания. Би правил може би същото, ако се беше заел да съчинява сцени за театър: нима комедиографите не извличат случки невероятни и остроумни от късове неща достоверни, но безсолни, така че да ни доставят наслада с ненадейни хибриди от действия?

И ако беше така, дали това стечение на обстоятелства, което беше породило и неговото корабокрушение, и положението, в което се намираше Дафна — бидейки и най-малката случка правдоподобна, плясъкът и скърцането на кораба, мирисът на растенията, гласовете на птиците, — не се стичаше цяло да очертае отпечатъка на едно присъствие, който не беше нищо друго освен плод на призрачно видение, възприемано само от ума, като смеха на ливадите и сълзите на росата? Значи призракът на скрития натрапник беше съчетание от атоми от действия, като този на изгубения брат, а и двамата бяха образувани от фрагментите на собственото му лице и на неговите желания или мисли.

Лекият дъждец, който сега освежаваше пладнешкия зной, се дочу по стъклата тъкмо докато си казваше: естествено — аз, а не някой друг, се качих на този кораб като натрапник, аз смущавам тишината с моите стъпки, и ето че сякаш в уплах да не осквернявам нечие чуждо светилище съм съчинил едно друго аз, което броди под същите палуби. Какви доказателства имам, че онзи съществува? Няколко капки вода по листата? А не би ли могло, както сега вали, да е валяло и миналата нощ, та макар и за малко? Зърното? Но не може ли птиците да са поместили, както са ровили, онова, което вече го е имало, внушавайки ми, че някой е хвърлил друго? Изчезналите яйца? Та не видях ли тъкмо вчера ястреб да поглъща летяща мишка! Аз измислям обитател на един трюм, в който още не съм стъпил, и го правя може би за успокоение, понеже съм ужасен да се озова изоставен между небе и море. Господин Роберто дьо ла Грив, повтаряше си, ти си сам и току-виж сам си останеш до края на дните си, а този край може и да е близък: храната на борда е много, но за седмици, не за месеци. Така че по-добре иди да сложиш на палубата някой и друг съд, та да събереш колкото се може повече дъждовна вода, и се научи да ловиш риба през борда, като понасяш слънцето. И все един ден ще трябва да намериш начин да достигнеш Острова и да заживееш на него като единствен обитател. За това мисли, а не за истории с натрапници и ферантовци.

Събра празни бурета и ги нареди на юта, изтърпявайки прецедената от облаците светлина. Докато вършеше тази работа, усети, че е още много отпаднал. Слезе пак долу, отрупа с храна птиците (може би за да не се изкуши някой друг да го направи вместо него) и още веднъж се отказа да се спусне по-надолу. Върна се и прекара няколко часа на легло; дъждът не възнамеряваше да намалее. Надигна се някой и друг порив на вятър и за първи път си даде сметка, че е върху плаваща къща, която се люлееше като люлка, докато блъскане на врати оживяваше едрата снага на тази дървесна утроба.

Оцени последната метафора и се запита как ли отец Емануеле би прочел кораба като извор на Енигматични Символи. После се замисли за Острова и го определи като недостижима близост. Красивата фигура му показа, за втори път през този ден, неподобното подобие между Острова и Синьората, и той будува до дълбока нощ да й пише — онова, което успях да извлека в тази глава.

 

Дафна се бе клатушкала през цялата нощ; заедно с вълнистото движение на залива люлеенето й бе стихнало в най-ранна утрин. Роберто бе зърнал от прозореца предвестията на студена, но бистра зора. Спомняйки си за онази Хипербола на Очите, възкресена предишния ден, си каза, че би могъл да разучи брега с далекогледа, който беше видял в съседната каюта: самият ръб на лещата и ограничената сцена щяха да смекчат за погледа му слънчевите отблясъци.

Облегна инструмента на рамката на един от прозорците на галерията и се взря храбро в сетните предели на залива. Островът се откриваше ясен, с връх, разрошен от къделя вълна. Както беше научил на борда на Амарилида, океанските острови задържат влагата от пасатите и я скупчват в мъглявинни валма, така че преди да са зърнали бреговете, мореплавателите често отгатват присъствието на сушата по кълбата въздушен елемент, които тя държи като на рейд.

За пасатите му беше разказвал доктор Бърд — който ги наричаше Trade-Winds, но французите казваха alisees: над онези морета силни ветрове се разпореждат с ураганите и безветрията, ала с тях се шегуват пасатите, които са ветрове на прищявката, дотолкова, че картите изобразяват скитанията им под формата на танц от извивки и течения, на захласнати хороводи и кръшни отклонения. Те се вмъкват в хода на по-големите ветрове и го преобръщат, пресичат го напряко, вплитат в него пробези. Те са гущери, които се стрелкат по ненадейни пътеки, изпречват се един другиму и се отбягват взаимно, сякаш в Морето на Противоположното са в сила само правилата на изкуството, не и тези на природата. Приличат на нещо ръкотворно и вземат не хармоничния строй на нещата, които идат от небето или от земята, като снега или кристалите, а се оформят като спиралите, които архитектите налагат на куполи и капители.

Че това беше море на подправеността, Роберто подозираше отдавна и вече намираше обяснение как така космографите винаги са си представяли тук долу същества противоестествени, които ходят с краката нагоре.

Положително не художниците, които в дворовете на Европа са майсторили пещери, инкрустирани с лазурит, с фонтани, движени от скрити помпи, са могли да вдъхновят природата да изобрети земите на тези морета; нито природата на Непознатия Полюс е могла да вдъхнови художниците. Работата е там, казваше си Роберто, че както Изкуството, така и Природата обичат кроежите, и не друго правят самите атоми, когато се скачват ту тъй, ту иначе. Та нима съществува чудо по-нагласено от костенурката, изделие на златар отпреди хиляди и хиляди години, търпеливо гравиран Ахилов щит, който държи в плен змия с лапи?

При нас, казваше си, всичко, що е растителен живот, има крехкостта на листа с неговите жилки и на цвета, който трае една утрин, докато тук растителното е сякаш пергамент, материя плътна и мазна, люспа, готова да отвръща на лъчите на обезумели слънца. По тези земи, където дивите обитатели положително не познават изкуството на металите и глините, всеки лист би могъл да стане инструмент, острие, бокал, шпатула, а листата на цветята са от лак. Всичко, що е растително, тук е силно, а е от слабо по-слабо онова, що е животинско, ако се съди по птиците, които видях, източени от многоцветно стъкло, докато при нас животинска е силата на коня или тъпата държеливост на вола…

Ами плодовете? При нас руменината на ябълката, цвят на здравето, е белег за дружелюбния й вкус, докато синкавината на гъбата издава нейните отрови. А тук, нали видях вчера, а и по време на плаването на Амарилида, има дяволита игра на противоположности: мъртвешката белота на един плод обещава живителна сладост, докато най-цветущите плодове могат да отцеждат смъртоносна яд.

С далекогледа изследваше брега и съзираше между земя и море пълзящи корени, които сякаш подрипваха към откритото небе, и гроздове въздълги плодове, които положително издаваха сиропирана зрелост с вида си на незрели бобонки. По други палми различаваше жълти като летни пъпеши кокосови орехи, а знаеше, че ще ознаменуват узряването си, приемайки цвят на мъртва пръст.

Значи за да живее в този земен Отвъден свят — трябваше да го помни, ако искаше да стигне до споразумение с природата, — следваше да постъпва противно на инстинкта си. Инстинктът вероятно е находка на първите гиганти, които се опитали да се нагодят към природата от другата страна на земното кълбо и смятайки, че най-природната природа е тази, към която те се нагаждали, я мислели за природно родена да се нагоди към тях. Затова вярвали, че слънцето е малко, както на тях им изглежда, а огромни са някои стръкове трева, които те гледали с око, сведено до земята.

Да живееш в Антиподите тогава, значи да преустроиш инстинкта, да съумееш да направиш от чудото природа и от природата — чудо, да откриеш колко непостоянен е светът, който в първата си половина следва едни закони, а в другата — противоположни.

Чуваше пак птиците да се разбуждат там на Острова и за разлика от първия ден долавяше доколко плод на изкуство са тези песни, сравнени с чуруликането в неговите земи: то бяха бъбрежи, подсвирвания, гъргорения, припуквания, цъкания с език, скимтения, приглушени изстрели от мускет, цели хроматични стълбици от почуквания, а навремени се различаваше и сякаш кряк на жаби, притаени сред листата на дърветата, в многогласна врява.

Далекогледът му позволяваше да зърва вретена, пухени топчици, черни или с неопределена багра тръпки, които се хвърляха от някое по-високо дърво, устремявайки се към земята с умопомрачението на Икар, пожелал да ускори гибелта си. По някое време му се стори дори, че едно дърво, може би с китайски портокалчета, изстрелва във въздуха един от плодовете си, пасмо от пламнал минзухар, което много бързо излезе от кръглото око на далекогледа. Каза си, че е било ефект на отражение, и престана да мисли за това, или поне така си въобрази. По-късно ще видим, че колкото до смутни мисли, Сен-Савен бе имал право.

Помисли си, че тези пернати от неестествено естество бяха емблема на парижките кръгове, които бе напуснал от много месеци: в тази лишена от човеци вселена, където ако не единствените живи, то положително единствените говорещи същества бяха птиците, се озоваваше като в онзи салон, където при първото прекрачване на прага бе доловил само неясен ромон на непознат език, чийто аромат плахо отгатваше — въпреки че, бих казал, накрая трябва да беше попил добре усета за този аромат, иначе не би могъл да разсъждава за него, както правеше сега. Спомняйки си, че там бе срещнал Синьората — и следователно ако имаше място всевишно измежду всичките, то беше онова, а не това, — заключи, че не там подражаваха на птиците от Острова, а тук, на Острова, крилатите се опитваха да достигнат най-човешкия Език на Птиците.

 

Мислейки за Синьората и нейната далечност, която предишния ден бе сравнил с непристъпната далечина на онази земя на запад, се взря пак в Острова. Далекогледът му разкриваше само бледи и скъпернически щрихи, но така, както става с образите в онези изпъкнали огледала, които отразяват само част от малка стая, а подсказват безкраен и замрял сферичен космос.

Какъв ли щеше да му се покаже Островът, ако един ден стъпеше на него? Ако се съди по сцената, която гледаше сега от ложата си, и образците, за които бе намерил свидетелство на кораба, той беше може би Райска градина, където сред ликуващо изобилие от плодове и кротки твари в ручеите тече мляко и мед? Какво друго търсеха на островите от противоположния юг смелчаците, които се отправяха насам, предизвиквайки бурите на един илюзорно тих океан? Не искаше ли тъкмо това Кардиналът, когато го бе изпратил с мисията да открие тайната на Амарилида — възможността да пренесе лилиите на Франция на онази Terra Incognita, която да поднови най-после даровете на една долина, незасегната нито от греха на Вавилон, нито от всемирния потоп, нито от първото Адамово провинение? Чисти трябваше да са там човеците, тъмни по кожа, но снежнобели по сърце, нехайни за планините злато и балсамите, безгрижни техни пазители.

Но ако беше така, нямаше ли да повтори простъпката на първия грешник, ако поискаше да накърни девствеността на Острова? С право може би Провидението бе пожелало той да остане целомъдрен свидетел на една красота, която не биваше да смути никога. Не беше ли това проява на най-завършената любов, каквато изповядваше на своята Синьора — да обичаш отдалеч, отказвайки се от гордостта на владението? Любов ли е тази, която се стреми към завоевание? Ако Островът трябваше да му се яви като едно цяло с обекта на неговата любов, то на Острова дължеше същото благоговение, което бе дарил нему. Самата трескава ревност, която бе изпитвал всеки път, когато се бе побоявал, че чуждо око е застрашило неприкосновения олтар, трябваше да бъде разбирана не като предявяване на собствено право, а като отрицание на правото на всекиго — длъжност, която неговата любов му налагаше като пазител на този Граал. Към същото целомъдрие трябваше да се чувства призован спрямо Острова — колкото повече го искаше изпълнен с обещания, толкова по-малко би следвало да иска да го досегне. Далеч от Синьората, далеч от Острова: и за двете би трябвало само да говори, желаейки ги неопетнени, за да могат да се запазят неопетнени, докосвани единствено от ласката на елементите. Ако имаше някъде красота, нейна цел беше да остане без цел.

Наистина ли беше такъв Островът, който виждаше? Кой го поощряваше да разгадава така йероглифа му? Още от първите плавания край тези острови, които картите обозначаваха на мъгляви места, се знаеше, че на тях били изоставяни бунтовниците и те се превръщали в тъмници с въздушни решетки, в които същите тези осъдени били тъмничари на самите себе си, погълнати да се наказват един другиго. Да не го достига, да не открива тайната му беше не дълг, а право да се изплъзне от ужаси без край.

Или не, единствената реалност на Острова беше, че в средата му се издигаше и приканваше с нежните си багри Дървото на Забравата; вкусвайки от неговите плодове, Роберто би могъл да намери покой.

Да изгуби памет. Прекара деня така, привидно бездеен, пренапрегнат в усилието да се превърне в tabula rasa. И както се случва с онзи, който си налага да забрави, колкото повече усилия правеше, толкова повече паметта му се оживяваше.

Опитваше се да приложи всички съвети, които беше чувал. Пренасяше се мислено в стая, гъмжаща от вещи, които му напомняха нещо: воала на неговата дама, хартията, върху която бе направил образа й присъстващ с жалбите по отсъствието й, мебелите и гоблените от двореца, където я бе видял за първи път, и си се представяше в мига, когато изхвърля всичките тези неща през прозореца, докато стаята (а с нея и умът му) не останеше гола и празна. Полагаше чудовищни усилия да извлича до перваза съдове, шкафове, кресла и паноплии; но противно на онова, което му бяха казвали, с непосилната изнемога фигурата на Синьората се множеше и от различни ъгли следеше напъните му с лукава усмивка.

Така, прекарвайки деня във влачене на покъщнина, не беше забравил нищо. Напротив. Вече дни наред мислеше за миналото си, вперил очи в единствената сцена, която имаше пред себе си, тази на Дафна, и Дафна малко по малко се преобразяваше в един Театър на Паметта, каквито се измисляха по негово време. Всеки щрих му напомняше отколешен или скорошен епизод от неговата история: бушпритът — пристигането след корабокрушението, когато бе разбрал, че няма да види повече любимата; обраните ветрила, с поглед в които дълго бе сънувал Нея, изгубената, Нея, изгубената; галерията, от която изследваше далечния Остров, Нейната далечина… Но на Нея бе посветил толкова размишления, че докато останеше тук, всеки ъгъл на тази морска къща щеше да му припомня миг по миг всичко, а искаше да забрави.

Че беше вярно, си даде сметка, когато излезе на палубата, за да се поразведри. Това беше неговата гора, в която ходеше, както нещастните влюбени ходят в горите; ето я неговата мнима природа — дървеса, рендосани от антверпенски корабостроители, реки от развято сурово платно, пещери, запушени с кълчища, звезди астролабии. И както влюбените, връщайки се на някое място, отъждествяват любимата с всяко цвете, всяко шумолене на листа и всяка пътека, ето, сега той щеше да умре от любов, галейки дулото на едно оръдие…

Нима поетите не славеха своята дама, възпявайки рубинените й устни, очите й въглени, мраморната й гръд, диамантеното й сърце? Е, добре, и той — заточен в тази мина на ели, превърнали се вече във вкаменелости — щеше да има само минерални копнения: във въжа, накъдрени от възли, щеше да открива Нейните коси, в блясък на обкови — забравените й очи, в ред водостоци — зъбите й, окъпани в уханна слюнка, в развиващ се скрипец — шията й, накичена с конопени огърлици. И щеше да намери покоя в илюзията, че е обичал творение на конструктор на механизми.

После се разкая за твърдостта си в изобразяването на нейната твърдост, каза си, че вкаменявайки чертите й, вкаменява своето желание — а той го искаше живо и неудовлетворено — и тъй като вечерта беше настъпила, отправи очи към широката купа на небето, осеяна с неразгадаеми съзвездия. Само в съзерцание на небесни тела у него можеха да се родят небесните мисли, подобаващи на оногова, който по небесна повеля е осъден да обича най-небесното от човешките създания.

Кралицата на горите, която в бяла одежда озарява лесовете и посребрява полята, не бе надникнала още навръх Острова, обвит в траур. Околовръст небето беше пламнало и видимо и на югозападния предел, почти досами морето отвъд голямата земя, съзря съсирек от звезди, който доктор Бърд го бе научил да разпознава: беше Южният кръст. И Роберто си спомни видението на един забравен поет, от когото обаче неговият кармелитски наставник го бе накарал да научи наизуст няколко откъса, видение, омаяло детството му: един скиталец из царствата на отвъдното, който изникнал тъкмо в тази незнайна страна и видял тези четири звезди, зървани някога само от първите (и последни) обитатели на Земния Рай.