Умберто Еко
Островът от предишния ден (5)

5.
Лабиринтът на Света^[1]

Роберто, изглежда, възкресява този епизод в миг на синовна жал, въздишайки по щастливото време, когато една закрилническа фигура е можела да го измъкне от зашеметението на една обсада, но няма как да не си спомни и какво се е случило впоследствие. И не мисля, че е просто приумица на паметта. Вече споменах как ми се струва, че Роберто сблъсква онези далечни събития и преживяното на Дафна, сякаш за да открие връзки, причини, знаци на съдбата. Сега бих казал, че на кораба връщането към дните в Казале му е нужно, за да издири фазите, през които като юноша бавно е научавал, че светът се разчленява в неведоми построения.

Така че, от една страна, сегашната му изгубеност между небе и море е можела да му се стори само като най-логичното следствие от трите му петилетия скиталчества из една земя, изтъкана от раздвояващи се пътеки; а, от друга, мисля, именно преброждайки историята на своите неволи, се е опитвал да намери утеха за сегашното си състояние, сякаш корабокрушението го е връщало в обятията на онзи земен рай, който е познал в Ла Грива и от който се е откъснал, влизайки между стените на обсадения град.

Сега Роберто вече не се пощеше в палатките на войниците, а седеше на трапезата на Тоара, сред благородници, които идваха от Париж, и слушаше техните хвалби, разкази за други походи, лековати и бляскави речи. От тези разговори — и още от първата вечер — бе извлякъл основание да мисли, че обсадата на Казале не е начинанието, в което бе вярвал, че се впуска.

Беше дошъл, за да даде живот на своите рицарски блянове, подхранени от поемите, които беше чел в Ла Грива: да е от добро коляно и да има най-сетне сабя на хълбока за него означаваше да стане паладий, който хвърля живота си за една дума на своя крал или за избавлението на една дама. След пристигането му свещените редици, към които се бе присъединил, се бяха оказали сбирщина от размъкнати селяни, готови да обърнат гръб при първия сблъсък.

Сега бе допуснат в едно общество на сърцати мъже, които го приемаха като равен. Но той знаеше, че неговата сърцатост е плод на заблуждение и че не беше избягал, защото беше още по-уплашен от бегълците. И нещо по-лошо — докато присъстващите, след като господин Дьо Тоара се оттеглеше, се застояваха до среднощ и даваха воля на приказките, постепенно проумяваше, че самата обсада не е нищо друго освен глава от една история без смисъл.

И така дон Винченцо Мантуански бе умрял, оставяйки херцогството на Невер, но щеше да е достатъчно някой друг да бе сполучил да го види последен, и цялата история щеше да бъде различна. Например и Карло Емануеле претендираше за известно право над Монферато чрез една племенница (женеха се все помежду си) и отдавна искаше да присъедини това владение, което беше като трън в хълбока на неговото херцогство, където се вклиняваше на няколко десетки мили от Торино. Така че веднага след посочването на Невер Гонсало де Кордова, възползвайки се от амбициите на Савойския херцог, за да осуети домогванията на французите, му бе пошушнал да се присъедини към испанците, за да завладее с тях Монферато, и после да делят наполовина. Императорът, който и без това си имаше предостатъчно грижи с останалата част от Европа, не беше дал съгласието си за нашествието, но не се беше произнесъл и срещу Невер. Гонсало и Карло Емануеле бяха пристъпили към действие и единият от двамата бе започнал да завзема едно по едно Алба, Трино и Монкалво. Добър — да, ала глупав — не, императорът бе поставил Мантуа под възбрана, поверявайки я на имперски комисар.

Празният такт трябваше да се отнася за всички претенденти, но Ришельо го бе приел като обида към Франция. Или му беше удобно да го приеме така, но не помръдваше, защото още обсаждаше протестантите в Ла Рошел. Испания гледаше благосклонно на това изтребление на шепа еретици, но оставяше Гонсало да се възползва от него, за да обсади с осем хиляди мъже Казале, отбранявано от двестатина бойници. Това беше първата обсада на Казале.

Тъй като обаче императорът не даваше вид, че ще отстъпи, Карло Емануеле бе подушил лошия обрат и докато продължаваше да съзаклятничи с испанците, вече влизаше в тайни връзки с Ришельо. Междувременно Ла Рошел падна, Ришельо бе поздравен от мадридския двор за тази красива победа на вярата, благодари, събра отново войската си с Луи XIII начело, преведе я през Монджиневро през февруари 1629 и я строи пред Суза. Карло Емануеле усети, че както седи на два стола, рискува да загуби не само Монферато, но и Суза, и опитвайки се да продаде онова, което му отмъкваха — предложи Суза в замяна на някой френски град.

Един сътрапезник на Роберто припомняше развеселено случилото се. Не без сарказъм Ришельо поръчал да попитат херцога дали предпочита Орлеан или Поатие, а междувременно един френски офицер се представил в гарнизона в Суза и поискал подслон за краля на Франция. Савойският комендант, който бил мъж с присъствие на духа, отговорил, че негово височество херцогът положително би бил много щастлив да подслони негово величество, но тъй като негово величество бил дошъл с тъй многолюдна свита, трябвало да му се позволи да извести преди това негово височество. С не по-малка елегантност маршал Дьо Басомпиер, препускайки изящно по снега, свалил шапка пред своя крал и като го уведомил, че цигулките са влезли, а маските са на вратата, му поискал разрешение да започне балета. Ришельо отслужил литургия в лагера, френската пехота нападнала и Суза била завладяна.

При това положение Карло Емануеле решил, че Луи XIII е негов най-желан гост, отишъл да го приветства с добре дошъл и го помолил само да не губи време в Казале, защото той вече се бил заел с него, а вместо това да му помогне да завземат Генуа. Бил любезно приканен да не говори въртоглавщини и му било тикнато в ръката едно хубаво гъше перо, за да подпише договор, с който позволявал на французите да се разполагат както намерят за добре в Пиемонт: като милостиня му оставяли Трино и херцогът на Мантуа се задължавал да му плаща годишен наем за Монферато.

— Така — казваше сътрапезникът, — за да има свое, Невер трябваше да плати за него наем на оногова, който никога не го беше притежавал!

— И плати! — смееше се друг. — Ама че глупак!

— Невер винаги е плащал за щуротиите си — рече един абат, който на Роберто бе представен като изповедника на Тоара. — Невер е фанатик, който се смята за Свети Бернар^[2]. Мислил е винаги и само как да събере християнските князе за нов кръстоносен поход. В тия времена християните се избиват помежду си, кой ли ти се занимава още с неверници. Господа от Казале, ако от този приветлив град остане камък върху камък, очаквайте вашият нов синьор да покани всички ви в Йерусалим!

Абатът се усмихваше развеселен, приглаждайки русите си и добре поддържани мустаци, а Роберто си мислеше: ето, тая сутрин щях да умра заради един смахнат, а този смахнат го сочат за смахнат, защото сънува, както аз сънувах, времената на прекрасната Мелисанда и Прокажения цар^[3].

Последвалите събития още по-малко помогнаха на Роберто да улови нишката на движещите сили в тази история. Измамен от Карло Емануеле, Гонсало де Кордова разбра, че е изгубил кампанията, призна договора от Суза и изтегли своите осем хиляди души на миланска територия. Един френски гарнизон се настани в Казале, друг в Суза, а останалата част от армията на Луи XIII прехвърли обратно Алпите, за да отиде да довърши последните хугеноти в Лангедок и долината на Рона.

Никой от тези достойни мъже обаче нямаше намерение да спазва споразуменията и сътрапезниците го разказваха, сякаш беше нещо напълно естествено, някои дори изразиха одобрение, отбелязвайки, че „la c d’Estat, ah, la Raison d’Estat“^[4]. От държавни съображения Оливарес — Роберто разбираше, че той е нещо като испански Ришельо, но не дотолкова галеник на съдбата — си даде сметка, че здравата се е изложил, отстрани безогледно Гонсало, сложи на негово място Амброджо Спинола и започна да разправя, че обидата, нанесена на Испания, е всъщност в ущърб на Църквата.

— Измишльотини — отбеляза абатът, — нали Урбан VII спомогна за възкачването на Невер.

А Роберто седеше и се питаше какво общо имаше папата със събития, които не засягаха по никакъв начин въпросите на вярата.

Междувременно императорът — и кой знае колко го притискаше всячески Оливарес — си спомни, че Мантуа е още под комисарски режим и че Невер не може нито да плати, нито да не плати за нещо, което още не му се полага; изгуби търпение и изпрати двайсет хиляди души да обсадят града. Виждайки протестантски наемници да върлуват из Италия, папата веднага си помисли за ново оплячкосване на Рим^[5] и изпрати войски на границата с мантуанските земи. Спинола, по-амбициозен и непоколебим от Гонсало, реши да обсади отново Казале, но този път насериозно. Накратко, заключаваше от всичко това Роберто, за да се избегнат войните, не би трябвало никога да се сключват мирни договори.

През декември 1629 французите прехвърлиха отново Алпите; според договореностите Карло Емануеле трябваше да ги пусне да минат; в доказателство за лоялност обаче той предяви отново претенциите си към Монферато и настоя за шест хиляди френски войници, за да обсади Генуа — мисъл, която направо не му даваше мира. Ришельо, който го смяташе за змия, не казваше нито „не“, нито „да“. Един капитан, който в Казале се обличаше така, сякаш беше в двора, се върна в спомените си към дните от миналия февруари:

— Възхитително празненство, приятели! Липсваха музикантите от Пале Роаял, но ги имаше фанфарите! Негово величество, следван от войската, яздеше пред Торино в черен костюм, извезан със злато, с перо на шапката и броня, лъсната до блясък!

Роберто очакваше разказ за някакъв голям щурм — но не, и това се оказа само парад. Кралят не нападаше, внезапно се отклоняваше към Пинероло и го заграбваше (или презаграбваше, тъй като някое и друго столетие по-рано то бе принадлежало на Франция). Роберто имаше мъглява представа за това къде е Пинероло и не проумяваше по каква причина трябваше да се завземе Пинероло, за да се освободи Казале. „Дали пък не сме обсадени в Пинероло?“, питаше се.

Загрижен от обрата, който вземаха нещата, папата бе изпратил свой представител при Ришельо, за да го посъветва да върне града на савойците. Дружината се отплесна в сплетни около този пратеник, някой си Джулио Мадзарини^[6]: сицилианец, римски плебей, какво ти — горещеше се абатът, — незаконен син на някакъв чочарец с мътно потекло, станал капитан неизвестно как, който служеше на папата, но правеше всичко, за да си извоюва доверието на Ришельо, а той вече душата си даваше за него. Трябваше да го държат под око, тъй като в този момент беше или поемаше към Ратисбона^[7], която е нейде по дяволите, и тъкмо там се решаваха съдбините на Казале, а не с някоя минна галерия или контрагалерия.

Междувременно, понеже Карло Емануеле се опитваше да отреже съобщенията на френските войски, Ришельо сложи ръка и на Анеси и Шамбери; савойци и французи се сблъскаха в Авиляна. В тази бавна партия имперската армия заплашваше Франция, нахлувайки в Лотарингия, Валенщайн предприемаше ходове в помощ на фамилията Савоя, а през юли шепа имперски войници, превозени с шлепове, превзе изневиделица един шлюз в Мантуа, войската в пълен състав нахлу в града, оплячкоса го за седемдесет часа, опразвайки херцогския дворец от горе до долу, а за успокоение на папата лутераните от имперската армия опустошиха до една църквите в града. Да, тъкмо онези ландскнехти, които Роберто беше видял, дошли в подкрепление на Спинола.

Френската армия беше още заета на север и никой не можеше да каже дали ще дойде навреме, преди Казале да падне. Не оставаше нищо друго, освен да се надяват на Бога, както изтъкна абатът:

— Господа, политическа добродетел е да се знае, че трябва да се дирят човешките средства, сякаш не съществуват Божиите, и Божиите средства, сякаш не съществуват човешките.

— Да се надяваме значи на Божиите средства — възкликна един благородник, но с тон не дотам благочестив и размахвайки чаша така, че разля вино върху мундира на абата.

— Господине, вие ме опръскахте с вино! — викна абатът, пребледнявайки (което беше начинът да се изрази възмущение в онези времена).

— Приемете, че ви се е случило по време на освещаването — отвърна другият. — Нали все е вино, и това, и онова.

— Господин Дьо Сен-Савен — викна абатът, скочи и посегна към шпагата си, — не за първи път безчестите името си, като скверните името Божие! Щяхте да сторите по-добре, да ме прости Господ, ако си бяхте останали в Париж да безчестите дамите, какъвто обичай имате вие, пиронистите^[8]!

— Хайде, хайде — отвърна Сен-Савен, видимо пиян, — ние, пиронистите, нощем ходехме да изнасяме концерти на дамите и сърцатите мъже, които искаха да направят някой добър удар, се присъединяваха към нас. Но ако дамата не се покажеше, знаехме добре, че то е, за да не напусне леглото, което й топли в това време семейният свещеник.

Другите офицери бяха наставали и задържаха абата, който искаше да изтегли шпагата си. Господин Дьо Сен-Савен е замаян от виното, казваха му; трябва все пак да се направи някаква отстъпка на един мъж, който през тези дни се би добре, а и малко уважение към току-що падналите другари.

— Така да бъде — заключи абатът, напускайки залата, — господин Дьо Сен-Савен, каня ви да завършим нощта, като прочетем едно De Profundis за нашите загинали приятели и ще се сметна за удовлетворен.

Абатът излезе, а Сен-Савен, който седеше току до Роберто, се наведе над рамото му и отбеляза:

— Кучетата и речните птици не вдигат такъв шум, какъвто ние, когато ревем някое De Profundis. Защо е нужен толкова камбанен звън и толкова литургии за възкресяване на мъртъвците?

Изпразни отведнъж чашата си и вдигна предупредително пръст към Роберто, сякаш да го напъти в праведния живот и във върховните тайни на нашата света религия:

— Господине, бъдете горд: днес се докоснахте до една красива смърт; дръжте се и в бъдеще също тъй нехайно, знаейки, че душата умира с тялото. Значи отивате към смъртта, след като сте вкусили живота. Ние сме животни сред животните, като тях рожби на материята, само дето сме по-беззащитни. Но тъй като за разлика от зверовете знаем, че трябва да умрем, да се приготвим за този миг, наслаждавайки се на живота, който ни е даден от случая и по случайност. Нека мъдростта ни научи да употребим дните си, за да пием и да водим приятни разговори, както подобава на благородници, презирайки жалките души. Побратими, животът ни е длъжник! Ние гнием в Казале и сме се родили твърде късно, за да се порадваме на времената на добрия крал Анри^[9], когато в Лувъра човек можел да срещне копелета, маймуни, луди и придворни смешници, джуджета и cul-de-jatte^[10], музиканти и поети, и Кралят се забавлявал с тях. Сега йезуити, похотливи като козли, кълнат всеки, който чете Рабле и латинските поети, и искат всички да сме добродетелни, за да требим хугенотите. Боже Господи, войната е хубава, но искам да се бия за собствено удоволствие, а не защото противникът ми яде месо в петък. Езичниците са били по-мъдри от нас. И те са имали трима богове, но поне майка им Кибела не се е правила, че ги е родила, оставайки си девица.

— Господине! — възнегодува Роберто, докато другите се смееха.

— Господине — отвърна Сен-Савен, — първото достойнство на един честен човек е презрението към религията, която повелява да се боим от най-естественото нещо на света, каквото е смъртта, да мразим единственото хубаво нещо, дадено ни от съдбата, каквото е животът, и да се стремим към едно небе, където във вечно блаженство живеят само планетите, за които няма нито награди, нито присъди, а само вечно движение в обятията на пустотата. Бъдете силен като мъдреците на древна Гърция и гледайте смъртта право в очите и без страх. Иисус твърде много се е потил, докато я е чакал. А от какво е имало да се бои, от друга страна, след като е щял да възкръсне?

— Стига толкова, господин Дьо Сен-Савен — почти му заповяда един офицер, улавяйки го под ръка. — Не скандализирайте нашия млад приятел, който още не знае, че в Париж в днешно време сквернословието е най-изтънчената форма на bon ton и би могъл да ви вземе твърде насериозно. Идете да поспите и вие, господин Дьо ла Грив. Знайте, че добрият Господ е тъй съчувствен, че ще прости дори на господин Дьо Сен-Савен. Както казвал един богослов, силен е кралят, който всичко унищожава, по-силна е жената, която всичко получава, но още по-силно е виното, което удавя разсъдъка.

— Цитирате наполовина, господине — проломоти Сен-Савен, докато двамина от другарите му го извличаха навън почти на ръце, — тази фраза се приписва на езика, който добавил: още по-силна обаче е истината и аз, който я казвам. А моят език, въпреки че вече го обръщам с мъка, няма да млъкне. Мъдрецът трябва да атакува лъжата не само със силата на шпагата, а и със силата на езика си. Приятели, как можете да наричате съчувствено едно божество, което иска нашето вечно нещастие само за да укроти своя мигновен гняв? Значи ние трябва да прощаваме на ближния си, а то не? Нима трябва да обичаме толкова жестоко същество? Абатът ме нарече пиронист, но ние, пиронистите, щом така иска, се грижим да утешаваме жертвите на измамата. Веднъж с трима побратими раздадохме на дамите броеници с неприлични медальончета. Ако знаете колко набожни станаха от тоя ден!

Излезе, сподирен от смеховете на цялата дружина, а офицерът отбеляза:

— Ако не Бог, то поне ние да простим на езика му, след като сабята му е тъй добра.

После се обърна към Роберто:

— Сприятелете се с него и не му противоречете свръх необходимото. Той е сразил повече французи в Париж по един богословски пункт, отколкото испанци е успяла да намушка моята рота за тези дни. Не бих искал да го имам до себе си на литургия, но бих се смятал за щастливец да е до мен на бойното поле.

Напътен така в първите съмнения, Роберто трябваше да познае други на следващия ден. Беше се върнал в онова крило на крепостта, където бе преспал първите две нощи със своите монфератци, за да си вземе торбата, но мъчно се ориентираше из дворовете и коридорите. Вървеше по един от тях и забеляза, че е сбъркал пътя, когато видя в дъното огледало, оловносиво от мръсотия, в което зърна собствения си образ. Приближавайки се обаче осъзна, че този образ имаше наистина неговото лице, но яркоцветно облекло с испанска кройка и носеше косите си събрани в мрежичка. Отгоре на всичко този образ по някое време не беше вече насреща му, а се изгубваше встрани.

Не беше значи огледало. Наистина Роберто се увери, че е голям прозорец с напрашени стъкла, който гледаше към външна площадка; от нея по една стълба се слизаше в двора. Не беше видял значи себе си, а някой друг, много приличен на него, чиято следа сега беше изгубил. Естествено, помисли си веднага за Феранте. Феранте го бе последвал или изпреварил в Казале, може би беше в някоя друга рота на същия полк или в някой от френските полкове и докато той рискуваше живота си в укреплението, извличаше от войната кой знае какви облаги.

На тази възраст Роберто беше вече склонен да се усмихва на своите детински фантазии за Феранте и размишлявайки над видението си, много скоро стигна до убеждението, че беше видял само някой, който можеше смътно да прилича на него.

Реши да забрави произшествието. В продължение на години се бе въртял в мислите си около един невидим брат; тази вечер му се бе сторило, че го вижда; но (каза си, опитва се с разума да обори сърцето си), ако беше именно видял някого, то той не беше плод на въображението, а тъй като Феранте беше плод на въображението, онзи, когото беше видял, не можеше да е бил Феранте.

Един учител по логика би възразил срещу паралогизма, но за Роберто в момента той беше задоволителен.