Умберто Еко
Островът от предишния ден (37)

37.
Парадоксални Упражнения върху това как мислят Камъните

Но колко беше боледувал? Дни, седмици? Или междувременно буря се бе стоварила върху кораба? Или още преди да срещне Рибата Камък, погълнат от морето или от своя Роман, не бе забелязвал какво става около него? Откога беше до такава степен изгубил чувство за нещата?

Дафна беше станала друг кораб. Палубата беше мръсна и буретата, изпаднали в разруха, пропускаха водата; някои от ветрилата се бяха откачили и се разпарцаляваха, висейки от мачтите като маски, които надничат или се хилят през дупките си.

Птиците се жалеха и Роберто хукна веднага да ги нагледа. Някои бяха умрели. За щастие растенията, подхранвани от дъжда и от въздуха, бяха избуяли и тук-там се бяха проврели в кафезите, доставяйки паша на повечето, а за другите се бяха умножили насекомите. Оцелелите твари бяха дори създали потомство и малкото умрели бяха заменени от много живи.

Островът си стоеше непроменен; само че за Роберто, който бе изгубил маската, се бе отдалечил, понесен от теченията. Хребетът — сега, когато знаеше, че е пазен от Рибата Камък — бе станал непреодолим. Роберто можеше пак да плува, но само от любов към плуването и като се държи далеч от скалите.

„О, човешки построения, колко сте химерични — мълвеше. — Ако човекът не е нищо друго освен сянка, вие сте дим. Ако не е нищо друго освен сън, вие сте ларви. Ако не е нищо друго освен нула, вие сте точки. Ако не е нищо друго освен точка, вие сте нули.“

Толкова патила, казваше, си Роберто, за да открия, че съм нула. По-принулен дори отколкото бях при пристигането си на несретник. Корабокрушението ме бе разтърсило и подтикнало да се боря за живота, сега нямам нищо, за което да се боря и което да преборвам. Осъден съм на дълга почивка. Тук съм, за да съзерцавам не пустотата на пространствата, а моята; и от нея ще се родят само скука, тъга и отчаяние.

След малко не само мен, а и самата Дафна няма да я има. Аз и тя, сведени до някаква вкаменелост като този корал.

Защото кораловият череп беше още там, на палубата, незасегнат от всемирното тление и следователно, като отнет от смъртта, единствено живо нещо.

Скиталческата фигура придаде нов устрем на мислите на корабокрушенеца, възпитан да открива нови земи само с далекогледа на словото. Ако коралът е нещо живо, каза си, то е единственото наистина мислещо същество в целия безпорядък на всяка друга мисъл. Може да мисли само собствената си подредена сложност, за която обаче знае всичко, и без очакването на ненадейни сътресения в своята архитектура.

Живеят ли и мислят ли нещата? Каноникът му бе казал веднъж, че за да се оправдае животът и неговото развитие, трябва във всяко нещо да има цветове на материята, спори, семена. Молекулите са разположения на определени атоми под определена форма; и ако Бог е наложил закони на хаоса на атомите, техните съединения могат да бъдат склонни само да пораждат аналогични съединения. Възможно ли е камъните, които познаваме, да са още онези, които са оцелели от Потопа, да не са и те претърпели превращение и от тях да не са били породени други?

Ако вселената не е нищо друго освен съвкупност от прости атоми, които влизат в съприкосновение, за да породят своите съединения, не е възможно — след като веднъж са се съединили в съединенията — атомите да престанат да се движат. Във всеки предмет трябва да се запазва едно тяхно постоянно движение: вихрено във ветровете, флуидно и равномерно в животинските тела, бавно, но неотменно у растенията, положително по-бавно, но не отсъстващо в минералите. И този корал, мъртъв за кораловия живот, се радваше на едно собствено подземно брожение, присъщо на камък.

Роберто разсъждаваше. Да приемем, че всяко тяло се състои от атоми, включително чисто и само протяжните тела, за които ни говорят Геометрите, и че тези атоми са неделими. Знае се, че всяка права може да се раздели на две равни части, каквато и да е нейната дължина. Но ако нейната дължина е несъществена, възможно е да трябва да се раздели на две части една права, състояща се от нечетен брой неделими. Това би означавало — ако не искаме двете части да се окажат неравни, — че е било разделено на две средното неделимо. Бидейки на свой ред протяжно, и следователно на свой ред права, макар и с неумопостижима краткост, то би трябвало да бъде на свой ред делимо на две равни части. И така до безкрайност.

Каноникът казваше, че атомът е пак така съставен от части, само че е толкова плътен, та не бихме могли никога да го разделим отвъд неговата граница. Ние. Но други?

Няма по-плътно твърдо тяло от златото — и все пак вземаме една унция от него и от тази унция златарят ще извлече хиляда пластинки, и половината от тези пластинки ще бъде достатъчна, за да се позлати цялата повърхност на кюлче сребро. От същата унция злато онези, които изработват златните и сребърните нишки за ширитите, ще съумеят със своите изтеглачни машини да го сведат до дебелината на косъм и тази нишчица ще бъде дълга колкото четвърт левга, а може би и повече. Занаятчията спира донякъде, защото не разполага с подходящи инструменти, нито пък окото вече би успяло да различи нишката, която би се получила. Но някои насекоми — толкова мънички, че да са невидими за нас, и толкова изкусни и вещи, че да надминават по майсторство всички занаятчии от нашия вид — може да са способни да удължат още тази нишка, така че да се опъне от Торино до Париж. Ами ако съществуват насекомите на тези насекоми, до каква ли тънкост биха довели същата тази нишка?

Ако можех с взора на Аргус да проникна вътре в многоъгълниците на този корал и вътре във влакната, които се разклоняват в тях, и вътре във влакното, което съставлява влакното, бих могъл да вървя да търся атома до безкрай. Но един атом, който се дели до безкрай, като образува все по-малки и все така делими по-нататък части, би ме отвел до момент, когато материята не би била друго освен безкрайна делимост, и цялата нейна твърдост и пълнота биха се крепили просто на това равновесие между празноти. Тогава, вместо да изпитва ужас от празното пространство, материята би го обожавала и би била съставена от него, би била празна сама по себе си, абсолютна празнота. Абсолютната празнота би била в самото сърце на неумопостижимата геометрична точка и тази точка не би била нищо друго освен онзи остров Утопия, който сънуваме в един океан, съставен винаги и само от води.

Значи ако предположим една материална протяжност, съставена от атоми, би се стигнало дотам да няма повече атоми. Какво би останало? Вихри. Само че вихрите не биха увличали слънца и планети, пълна материя, която се противопоставя на техния вятър, защото слънцата и планетите щяха да бъдат също вихри, които увличат в своето въртене по-малки вихри. Тогава най-големият вихър, който вихри галактиките, би имал в центъра си други вихри. Те биха били вихри от вихри, въртопи, съставени от други въртопи, и бездната на големия въртоп от въртопи от въртопи би се провалила в безкрая, крепейки се на Нищото.

А ние, обитатели на големия корал на космоса, бихме смятали за пълна материя атома (който при това не виждаме), докато и той, както всичко останало, би бил една везба от пустоти в пустотата, и бихме наричали битие, плътно, че даже и вечно, тази фъртуна от несъстоятелности, тази безкрайна протяжност, която се отъждествява с абсолютното нищо и която поражда от собственото си не-битие илюзията за всичко.

Значи седя тук да си правя илюзия относно илюзията на една илюзия, аз — илюзия на самия себе си? Трябваше ли да изгубя всичко и да се озова на това корито, запиляно на антиподите, за да разбера, че не е имало нищо за губене? Но нима, разбирайки това, не печеля всичко, защото ставам единствената мислеща точка, в която вселената признава собствената си илюзия?

Да, обаче щом мисля, не означава ли това, че имам душа? Олеле, каква бъркотия. Всичкото е направено от нищо, и все пак, за да го разбереш, трябва да имаш душа — която, колкото и малко да е, не е нищо.

Какво съм аз? Ако казвам аз в смисъла на Роберто дьо ла Грив, го правя, доколкото съм памет за всички мои минали моменти, сборът от всичко, което помня. Ако казвам аз в смисъла на това нещо, което е тук в този момент, а не е гротмачтата или този корал, тогава съм сборът от това, което чувствам сега. Но това, което чувствам сега, какво е? Съвкупността от онези отношения между предполагаеми неделими, които са се разположили в тази система от отношения, в този особен порядък, какъвто е моето тяло.

Тогава моята душа не е, както твърдял Епикур, материя, съставена от телца с по-голяма тънкост от другите, дъх, смесен с топлина, ами е начинът, по който тези отношения се чувстват като такива.

Какво нежно сгъстяване, каква сгъстена неосезаемост! Аз не съм нищо друго освен отношение между моите части, които се възприемат, докато са във връзка една с друга. Но тъй като тези части са на свой ред делими на други връзки (и така нататък), тогава всяка система от отношения, имайки съзнание за себе си, бидейки дори съзнанието за себе си, би била мислещо ядро. Аз мисля мен, моята кръв, моите нерви; но всяка капка от моята кръв би мислила себе си.

Дали би се мислила така, както аз мисля мен? Положително не, по природа човекът чувства себе си по доста сложен начин, животното малко по-малко (способно е на апетит например, но не на угризение), дървото чувства как расте и положително чувства, когато го секат, и може би казва аз, ала в доста по-смътен смисъл, отколкото го правя аз. Всяко нещо мисли, но според това доколко е сложно.

Ако е така, тогава мислят и камъните. И ето този камък, който впрочем не е камък, а е бил растение (или животно?). Как ли мисли? Като камък. Ако Бог, който е голямото отношение на всички отношения във вселената, мисли себе си като мислещ, както твърди Философът, този камък ще мисли себе си само като каменеещ. Бог мисли цялата реалност и безбройните светове, които създава и които прави да съществуват със своята мисъл, аз мисля за моята нещастна любов, за моята самота на този кораб, за моите покойни родители, за моите грехове и за моята предстояща смърт. А този камък може би мисли само аз камък, аз камък, аз камък. Или може би дори не знае да каже аз. Мисли: камък, камък, камък.

Трябва да е отегчително. Или пък аз съм този, който изпитва отегчение, аз, който мога да мисля повече, а той (или тя) е, напротив, напълно доволен от своето битие на камък, толкова щастлив, колкото Бог — защото Бог се наслаждава, бидейки всичко, а камъкът се наслаждава, бидейки почти нищо, ала тъй като не познава друг начин да бъде, се ласкае от собствения си, вечно удовлетворен от себе си…

Но дали пък е вярно, че камъкът не чувства нищо друго освен своята каменност? Каноникът ми казваше, че и камъните са тела, които в някои случаи изгарят и се превръщат в друго. Наистина камъкът пада във вулкан, от неудържимата жар на тази огнена каша, която древните наричали Магма, се сплавя с други камъни, превръща се в една-единствена нажежена маса, тръгва, и след малко (или много) се озовава част от по-голям камък. Възможно ли е, докато престава да бъде този камък и в момента на превръщането си в друг такъв, да не чувства собственото си нагорещяване, а с него и надвисването на собствената си смърт?

Слънцето напичаше горната палуба, лек бриз смекчаваше зноя му, потта засъхваше по кожата на Роберто. От толкова време погълнат да си се представя като камък, вкаменен от кротката Медуза, която го бе впримчила с поглед, реши да се опита да мисли, както мислят камъните, може би за да се подготви за деня, в който щеше да бъде проста и бяла купчина кости, изложена на същото това слънце, на същия този вятър.

Съблече се гол, излегна се със затворени очи, с пръсти в ушите, за да не бъде смущаван от никакъв шум, както положително става с камъка, който няма сетивни органи. Опита се да заличи всеки свой спомен, всяка потребност на човешкото си тяло. Ако имаше как, би заличил кожата си, но тъй като нямаше, се стремеше да я направи колкото може по-безчувствена.

Аз съм камък, камък съм, казваше си. И после, за да избегне дори да говори на себе си: камък, камък, камък.

Какво бих чувствал, ако бях наистина камък? Преди всичко движението на атомите, които ме съставляват, или стабилното трептене на положенията, които частите на моите части на моите части поддържат помежду си. Бих чувал жуженето на моето каменеене. Но не бих могъл да кажа аз, защото за да кажа аз, трябва все пак да има и други, нещо друго, на което да се противопоставя. Поначало камъкът не може да знае, че има друго извън него. Жужи, камък сам себе си каменеещ, и не подозира за останалото. Той е един свят. Един свят, който светува самичък.

Все пак, като докосвам този корал, чувствам, че повърхността му е поела топлината на слънцето в огрятата си част, докато частта, която се е опирала на палубата, е по-студена. Ако го разцепех по средата, бих почувствал може би, че топлината намалява от върха към основата. В едно топло тяло атомите се движат по-бурно, така че този отломък, ако се чувства като движение, не може да не долавя в собствената си вътрешност едно разслояване на движения. Ако останеше вечно изложен на слънцето в същото положение, навярно би започнал да различава нещо като горе и долу, ако не друго, то като два различни вида движение. Тъй като не знае, че причината за тази различност е външно въздействие, би се мислил така, сякаш това движение е неговата природа. Но ако се образуваше свлачище и камъкът се изтърколеше в низината, докато заеме друго положение, би почувствал, че други от неговите части сега се движат — от бавни, каквито са били, — а първите, които са били бързи, сега са забавили крачка. Докато почвата се свлича (а това би могло да бъде много бавен процес), би чувствал, че топлината — или движението, което произтича от нея — се пренася стъпка по стъпка от едната му част към другата.

Вдаден в тези мисли, Роберто бавно излагаше различни страни на тялото си на слънчевите лъчи, като се търкаляше по палубата, докато не попадна на сенчеста зона, смръщвайки се леко, както би трябвало да става с камъка.

Кой знае, питаше се, дали при движенията у камъка не започва да възниква ако не представата за място, то поне тази за част: във всеки случай положително тази за изменение. Не за страст обаче, защото той не познава нейната противоположност, която е действието. Или може би да. Защото това, че е камък, съставен по този начин, го чувства винаги, докато че е ту топъл тук, ту студен там, го чувства по променлив начин. Значи по някакъв начин е способен да различава сам себе си, като субстанция, от собствените си акциденции. Или не: защото ако чувства сам себе си като отношение, би се чувствал като отношение между различни акциденции. Би се чувствал като субстанция в изменение. А какво означава пък това? Чувствам ли се аз различно? Кой знае дали камъните мислят като Аристотел или като Каноника. Всичко това във всеки случай би могло да му отнеме хилядолетия, но не това е проблемът: а дали камъкът може да съхрани последователни възприятия за себе си. Защото ако се чувства сега топъл отгоре и студен отдолу, а после обратно, но във второто състояние не си спомня за първото, би смятал винаги, че вътрешното му движение си е същото.

Но ако има възприятие за себе си, защо да няма памет? Паметта е способност на душата, и колкото и малка да е душата, която камъкът има, ще има и съразмерна на нея памет.

Да имаш памет, означава да имаш представа за „преди“ и „след“, иначе аз бих смятал винаги, че мъката или радостта, за които си спомням, присъстват в момента, в който си ги спомням. Аз обаче зная, че са минали усещания, защото са по-слаби от настоящите. Проблемът значи е да имаш чувство за времето. Каквото може би и аз не бих имал, ако времето беше нещо, което се научава. Но не си ли казвах преди дни ли, преди месеци ли, преди болестта, че времето е условието за движението, а не резултатът? Ако частите на камъка са в движение, това движение ще има ритъм, който, макар и да е недоловим за слуха, ще бъде като шума на часовник. Камъкът би бил часовникът на самия себе си. Да се чувстваш в движение, означава да чуваш как тупти собственото ти време. Земята, голям камък в небето, чува времето на своето движение, времето на диханието на своите приливи и отливи, и това, което тя чува, аз го виждам да се очертава на звездния небосвод: земята чува същото време, което аз виждам.

Значи камъкът познава времето, дори го познава преди още да възприема своите топлинни промени като движение в пространството. Доколкото ми е известно, би могъл дори да не си дава сметка, че топлинното изменение зависи от положението му в пространството: би могъл да го схваща като явление на изменение във времето, като минаването от съня към будуването, от бодростта към умората, както аз сега започвам да усещам, че стоейки неподвижно, както стоя, ми изтръпва левият крак. Но не, трябва да чувства и пространството, щом като усеща движението там, където преди е било покой, и покоя там, където преди е било движение. Той значи умее да мисли тук и там.

Но да си представим сега, че някой вземе този камък и го вгради между други камъни, за да построи зид. Ако преди това камъкът е усещал играта на собствените си вътрешни положения, то е било, защото е чувствал собствените си атоми, напрегнати в усилието да се съединят като килийките на пчелно гнездо, сбити един в друг и един между другите, както навярно се чувстват камъните на черковен свод, където единият бута другия и всичките бутат към ключовия камък, а онези, които са в близост до ключовия камък, бутат другите надолу и навън.

Свикнал с тази игра на напори и контранапори, целият свод би трябвало да се чувства като такъв, в невидимото движение, което неговите тухли извършват, за да се бутат взаимно; по същия начин би трябвало да усеща как някой се мъчи да го събори и да разбере, че престава да бъде свод в момента, когато зидът под него заедно със своите контрафорси се срине.

Така че камъкът, притиснат между други камъни до такава степен, че да е на ръба да се строши (и ако натискът бъде по-голям, би се пропукал), сигурно чувства това давление, давление, което преди не е изпитвал, напор, който по някакъв си начин трябва да привлее в собственото си вътрешно движение. Няма ли да е това моментът, в който камъкът усеща присъствието на нещо външно по отношение на себе си? Камъкът би имал тогава съзнание за Света. Или може би би мислил, че силата, която го гнети, е нещо по-силно от него, и би отъждествил Света с Бог.

Но в деня, когато зидът рухне, когато давлението престане, би ли изпитал камъкът чувството за Свобода — както бих го изпитал аз, ако се решех да изляза от давлението, което съм си наложил? Само дето аз мога да искам да престана да бъда в това състояние, а камъкът не. Следователно свободата е страст, докато волята да бъдеш свободен е действие, и това е разликата между мен и камъка. Аз мога да искам. Камъкът най-много (а защо не?) може само да изпитва влечение да стане пак какъвто е бил преди зида, и да почувства удоволствие, когато се усети отново свободен, ала не може да реши да действа, за да осъществи онова, което му харесва.

Но мога ли аз наистина да искам? В този момент аз изпитвам удоволствието да съм камък, слънцето ме сгрява, вятърът ми прави приемливо това пищеварение на моето тяло, нямам никакво намерение да преставам да бъда камък. Защо? Защото ми харесва. Значи аз също съм роб на една страст, която ме възпира да желая свободно собствената си противоположност. При желание обаче бих могъл да пожелая. И все пак не го правя. Колко по-свободен съм аз от един камък?

Няма по-страховита мисъл, особено за философа, от тази за свободната воля. От философско малодушие Роберто я пропъди като прекомерно мъчна мисъл — за него, естествено, а с още по-голямо основание за камъка, на който вече бе дарил страсти, но бе отнел всяка възможност за действие. Във всеки случай, дори и без да е в състояние да си задава въпроси относно възможността или не да се погуби доброволно, камъкът бе придобил вече много и най-благородни дарби, повече, отколкото човеците му бяха приписвали някога.

Сега Роберто се питаше по-скоро дали в момента, когато пада във вулкана, камъкът има съзнание за собствената си смърт. Положително не, защото никога не е знаел какво означава да умреш. Но когато изчезва напълно в магмата, може ли да има понятие за своята настъпила смърт? Не, защото това индивидуално съединение камък вече не съществува. От друга страна, чували ли сме някога за човек, който си е дал сметка, че е мъртъв? Ако сега нещо мисли себе си, то ще е магмата: аз магмя, аз магмя, аз магмя, шльоф, шляф, аз тека, текна, текотя, течея, плаф, плоф, клюп, аз изкипявам, кипотя в кипливо кипение, къкря, клокам, цвъркам, блювам, ригам, бълникам. Пльок. И въобразявайки си се магма, Роберто пръсваше слюнки като куче, поразено от хидрофобия, и се мъчеше да изтръгне куркания от вътрешностите си. Аха и щеше да се изпусне. Не беше създаден да бъде магма, по-добре беше да продължи да мисли като камък.

Но какво го засяга камъка, който е бил, че магмата магми сама себе си магмеща? Няма за камъните живот след смъртта. Няма за никого, комуто е обещано и дадено след смъртта да се превърне в растение или животно. Какво би станало, ако аз умра и всички мои атоми се съединят отново — след като месата ми са се разтворили добре в пръстта и са се просмукали през корените — в красивата форма на една палма? Бих ли казах аз палма? Би го казала палмата, не по-малко мислеща от камъка. Но когато палмата каже аз, би ли разбирала аз Роберто? Би било лошо да й се отнеме правото да казва аз палма. А каква палма би била, ако казваше аз Роберто съм палма? Онова съединение, което е можело да каже аз Роберто, защото се е възприемало като онова съединение, вече го няма. А щом вече го няма, заедно с възприятието ще е изгубило и паметта за себе си. Не бих могъл дори да кажа аз палма бях Роберто. Ако това беше възможно, би трябвало сега да зная, че аз, Роберто, съм бил едно време… знам ли? Нещо. А пък нямам съвсем никакъв спомен за това. Каквото съм бил преди, вече не го зная, така както не съм способен да си спомня за зародиша, който съм бил в корема на майка си. Зная, че съм бил зародиш, защото са ми го казвали другите, но колкото до мен, бих могъл и да не съм го бил никога.

Боже мой, бих могъл да се радвам на душа, биха могли да й се радват дори камъните, и тъкмо от душата на камъните научавам, че моята душа няма да надживее моето тяло. Какво съм седнал да мисля и да си играя да се правя на камък, след като после няма да знам нищо за себе си?

В края на краищата какво такова е това аз, което аз смятам, че мисли мен? Не казах ли, че не е нищо друго освен съзнанието, което пустотата, идентична на протяжността, има за себе си в това конкретно съединение? Значи не аз съм този, който мисли, а пустотата или протяжността мислят мен. Тогава това съединение е акциденция, в която пустотата и протяжността са се позастояли за едно плясване с криле, за да могат после да продължат да се мислят другояче. В тази голяма пустота на пустотата единственото нещо, което наистина го има, е поредицата на това превращение в безчислени преходни съединения… Съединения на какво? На едничкото голямо нищо, което е Субстанцията на всичкото.

Направлявана от една величава необходимост, която я води да създава и разрушава светове, да плете нашите бледи животи. Ако я приема, ако съумея да обикна тази Необходимост, да се върна към нея и да се покоря на бъдещите й повели, това е условието за Щастието. Само ако приема нейния закон, ще намеря своята свобода. Да се влея отново в Нея ще бъде Спасението, бягството от страстите в едничката страст, Духовната Любов към Бога.

Ако съумеех наистина да разбера това, бих бил наистина единственият човек, намерил Истинската Философия, и бих знаял всичко за Бога, който се крие. Но кой би имал сърцатост да тръгне по света да провъзгласява тази философия? Това е тайната, която аз ще отнеса със себе си в гроба на Антиподите.

Както вече казах, Роберто нямаше закалката на философа. Стигнал до това Богоявление, което си бе шлифовал със строгостта, с която оптикът полира своята леща, има — и пак — любовно вероотстъпление. Понеже камъните не любят, се изправи да седне, ставайки отново любящ човек.

Но тогава, каза си, ако всички трябва да се върнем във великото море на великата и единна субстанция, то там горе или там долу или където и ще да е, аз ще се слея отново тъждествен със Синьората! Ще бъдем и двамата част и цяло на един и същ макрокосмос. Аз ще съм тя, тя ще е аз. Не е ли това дълбокият смисъл на мита за Хермафродит? Лилия и аз, едно-едничко тяло и една-едничка мисъл…

А нима не съм вече възвестил това сбъдновение? От дни (от седмици, месеци?) я карам да живее в свят, който е изцяло мой, та макар и посредством Феранте. Тя е вече мисъл от моята мисъл.

Може би това е то писането на Романи: да живееш посредством собствените си герои, да направиш така, че те да живеят в нашия свят, и да предоставиш себе си и своите създания на мисълта на онези, които ще дойдат дори когато ние няма да можем вече да кажем аз…

Но ако е така, само от мен зависи да премахна завинаги Феранте от моя собствен свят, да поверя постановяването на неговата смърт на Божията справедливост и да създам условията, по силата на които да мога да се събера отново с Лилия.

Изпълнен с ново въодушевление, Роберто се зае да измисли последната глава на своята история.

Не знаеше, че Романите често се пишат сами и тръгват накъдето те си поискат, особено когато авторите са вече решени да умрат.