Умберто Еко
Островът от предишния ден (33)

33.
Подземни Светове^[1]

Коралите бяха станали за Роберто предизвикателство. След като бе открил на каква изобретателност е способна Природата, се чувстваше приканен на надпревара. Не можеше да остави Феранте в онзи затвор и историята си наполовина: би удовлетворил омразата си към съперника, но не и гордостта си на съчинител. Какво можеше да се погоди на Феранте?

Идеята дойде на Роберто една заран, когато, както обикновено, беше задебнал още от зори да изненада на Острова Гълъба с Цвят на Портокал. В ранна утрин слънцето биеше в очите и Роберто дори се беше опитал да натъкми с един лист от бордовия дневник нещо като козирка около крайната леща на далекогледа си, но полезрението му се свеждаше на моменти само до някакви отблясъци. А когато после слънцето се издигнеше над хоризонта, морето го отразяваше и удвояваше всеки негов лъч.

Този ден обаче Роберто си бе втълпил, че е видял нещо да се въззема от дърветата към слънцето и после да се слива с неговата лъчезарна сфера. Навярно беше илюзия. Всяка друга птица в тази светлина би изглеждала сияйна… Роберто беше убеден, че е зърнал гълъба, и разочарован, че се е излъгал. В така двойствено душевно състояние се чувстваше още веднъж ограбен.

За същество като Роберто, стигнало вече дотам да се наслаждава ревниво само на онова, което му биваше отнето, не беше нужно много, за да засънува, че, напротив, Феранте бе получил отказаното нему. Но тъй като Роберто беше авторът на историята и не искаше да позволи твърде много на Феранте, реши, че той би могъл да има вземане-даване само с другия гълъб, синьо-зеления. Защото в отсъствието на всякаква сигурност Роберто така или иначе беше решил, че в двойката портокаловото същество трябваше да е женската, или с други думи, Тя. Тъй като в историята за Феранте гълъбът бе призван да представлява не венецът, а оръдието за едно притежание, на Феранте се полагаше засега мъжкият.

Можеше ли един синьо-зелен гълъб, който лети само в Южните морета, да отиде да кацне на перваза на онзи прозорец, зад който Феранте въздишаше по своята свобода? В Страната на Романите — да. И после, защо пък Втора Дафна, по-честита от по-голямата си сестра, да не се е завърнала току-що от тези морета, носейки в трюма си птицата, която сега да се е освободила?

Във всеки случай Феранте, който нямаше и представа от Антиподите, не можеше да си задава такива въпроси. Беше видял гълъба, отначало му беше подхвърлял по някоя троха ей така, за разтуха, после се бе запитал дали няма как да го използва за своите цели. Беше чувал, че гълъбите служат понякога за пренасяне на съобщения: разбира се, да повери съобщение на птицата не означаваше да я изпрати със сигурност там, където наистина би искал, но при цялата скука си струваше да опита.

От кого можеше да поиска помощ, той, който във враждебността си към всички, включително към самия себе си, си бе създал само врагове, а малкото хора, които му бяха служили, бяха безочливци, готови да го следват единствено в сполуката, положително не и в злополучието? Бе си казал: ще отправя зов към Синьората, която ме обича („Но откъде е толкова сигурен?“, питаше се завистнически Роберто, докато измисляше тази самонадеяност).

Бикара му бе оставил необходимото за писане, в случай че нощта му донесеше съвет и поискаше да изпрати признание на Кардинала. Така Феранте начерта от едната страна на листа пътя към дома на Синьората и прибави, че който предаде писмото, ще получи награда. После от другата посочи къде се намира (беше чул тъмничарите да произнасят едно име) като жертва на подъл заговор на Кардинала и призова за избавление. Сетне нави листа, привърза го за крачето на птицата и я подкани да литне.

Откровено казано, след това забрави — или почти — за постъпката си. Как бе могъл да си помисли, че синият гълъб ще отлети точно при Лилия? Такива неща стават в приказките, а Феранте не беше човек, който би се осланял на разказвачите на приказки. Може би гълъбът беше прострелян от ловец и падайки сред клоните на някое дърво, бе изгубил писмото…

Феранте не знаеше, че всъщност се беше уловил в клея на един селянин, намислил да извлече полза от това, което по всяка очевидност беше сигнал, изпратен до някого, сигурно до предводителя на някоя войска.

Селянинът бе отишъл да покаже писмото на единствения човек в селото си, който умееше да чете, сиреч на кюрето, и той бе нагласил всичко както му е редът. След като бе издирил Синьората, беше изпратил при нея свой близък, който да уговори предаването, като изкопчи щедра милостиня за църквата и почерпушка за селянина. Лилия бе чела, бе плакала, бе се обърнала към верни приятели за съвет. Да трогне сърцето на Кардинала? Нищо по-лесно за една красива придворна дама, но тази дама посещаваше салона на Артенис, на който Мазарен гледаше с подозрение. Вече се носеха сатирични стихчета за новия министър и се говореше, че излизали от онези зали. Една скъпоценна, която отива при Кардинала да иска милост за приятел, осъжда този приятел на още по-тежко наказание.

Не, трябваше да се събере отряд храбри мъже и да се предприеме изненадващо нападение. Но към кого да се обърне?

Тук Роберто не знаеше как да продължи. Ако той беше мускетар на краля или гасконски кадет, Лилия би могла да потърси помощ от тези смелчаци, толкова прочути със задружността си. Но кой рискува да си навлече гнева на един министър, а може би и на Краля, заради някакъв чужденец, който се навърта около библиотекари и астрономи? За библиотекарите и астрономите по-добре да не говорим: колкото и решен да беше на романа, Роберто не можеше да си представи как Каноникът от Дин или господин Гафарел препускат презглава към неговия затвор — т.е. към този на Феранте, който за всички беше вече Роберто.

Роберто бе споходен от вдъхновение няколко дни по-късно. Беше оставил историята за Феранте и се бе заел пак да изучава кораловия хребет. Този ден следваше отряд риби с жълти шлемове на муцуните, които приличаха на зашетани воини. Сега се канеха да се вмъкнат в една пукнатина между две каменни кули, където коралите бяха порутени дворци на потънал град.

Роберто си помисли, че рибите бродят сред руините на онзи град Ис^[2], за който беше чувал да се разказва и който още се простирал на не много мили от брега на Бретан, там, където го били залели вълните. Ето, най-голямата риба беше някогашният крал на града, следван от велможите си, и всички яздеха сами себе си в търсене на своето съкровище, погълнато от морето…

Но защо да се връща към прастарата легенда? Защо да не си мисли, че рибите са обитатели на един свят, който си има свои гори, свои чукари, свои дървеса и долини, и не знае нищо за света на повърхността? Така и ние живеем, без да знаем, че кухото небе крие други светове, където хората не вървят и не плуват, а летят или порят въздуха; ако това, което ние наричаме планети, са киловете на техните кораби, от които виждаме само блещукащото дъно, така тези синове на Нептун виждат над себе си сенките на нашите галеони и ги смятат за ефирни тела, които обикалят в техния воден небосвод.

А ако е възможно да има същества, които живеят под водата, не би ли могло тогава да има и същества, които живеят под земята, народи от саламандри, способни да стигат по своите проходи до централния огън, който оживява планетата?

Докато размишляваше така, Роберто си спомни едно изказване на Сен-Савен: ние мислим, че е трудно да се живее на повърхността на луната, защото смятаме, че там няма вода, но може би там горе водата съществува в подземни кухини и природата е издълбала на луната кладенци, и това са петната, които ние виждаме. Откъде да знаем дали обитателите на луната не намират подслон в тези ниши, за да се скрият от непоносимата близост на слънцето? Нима първите християни не са живели под земята? Така и луняните живеят все в катакомби, които на тях им изглеждат домашно уютни.

И не е речено, че трябва да живеят в мрак. Може би има много, много отвори в кората на спътника и вътрешността получава светлина от хиляди отвърстия. Това е нощ, пронизана от снопове светлина, както става при нас в някоя църква или под палубата на Дафна. Или не, на повърхността има фосфорни камъни, които денем се просмукват със светлината на слънцето, а нощем я връщат. Луняните изкупуват при всеки залез тези камъни, така че галериите им да са винаги по-сияйни от кралски палат.

Париж, помисли си Роберто. А нима не се знае, че целият град е надупчен като Рим от катакомби, където, казват, се криели нощно време злосторниците и просяците?

Ами да, Просяците, ето я идеята за спасяването на Феранте! Просяците, за които се разправя, че били управлявани от свой крал и от кодекс железни закони, Просяците, общество от ехидна сган, което живее от злодейства, обирджийства и разбойничества, мародерства и безчинства, издевателства, измамничества и мерзости, докато се преструва, че преживява от хорското милосърдие!

Идея, която можеше да се роди само в главата на влюбена жена! Лилия — разказваше си Роберто — е решила да се довери не на дворцови люде или благородници със сан, а на последната от камериерките си, която има безсрамна връзка с един кочияш, а той познава кръчмите около „Нотр Дам“, където на залез се появяват дрипльовците, прекарали деня в просия по порталите… Ето го пътя.

Нейният водач я отвежда в дълбока нощ в църквата „Сен Мартен де Шан“, повдига една плоча от пода на хора, накарва я да се спусне в катакомбите на Париж и да тръгне да търси на светлината на факла Краля на Просяците.

Ето я Лилия, преоблечена като благородник, гъвкав андрогин, който се провира из ходове, стълби и дупки, докато в тъмнината различава, свлечени тук и там сред дрипи и парцали, разчекнати тела и лица, белязани от брадавици, пришки, петна, суха краста, кели, струпеи и гнойници, всичките гъгнещи с протегната ръка, не се знае дали за да искат милостиня, или да кажат — с вид на аристократичен камериер — „вървете, вървете, господарят вече ви очаква“.

А господарят им беше там, в средата на една зала на хиляда левги под повърхността на града, седнал върху бъчва, заобиколен от джебчии, изнудвачи, фалшификатори и шарлатани, паплач, ловка във всяко грабителство и злотворство.

Какъв можеше да е Кралят на Просяците? Загърнат в опърпана мантия, с чело, покрито с туберкули, нос, разяден от язва, очи от мрамор, едното зелено, другото черно, поглед на белка, вежди, скосени надолу, заешка устна, която открива острите му и стърчащи вълчи зъби, щръкнала коса, песъчлива кожа, ръце с шишкави пръсти и закривени нокти…

Като изслуша Синьората, той заяви, че разполага с войска, пред която тази на краля на Франция е провинциален гарнизон. И далеч не толкова скъпа: ако това племе получеше отплата в приемлив размер, да кажем двойното на онова, което би събрало с просия за същия откъслек време, би се хвърлило в огъня за такъв щедър възложител.

Лилия изниза от пръстите си един рубин (както се прави в подобен случай) и запита с царствено изражение:

— Това стига ли ви?

— Стига ми — отвърна Кралят на Просяците, галейки камъка с лисичия си поглед. — Кажете ни къде.

След като научи къде, додаде:

— Моите не използват коне или коли, но до мястото може да се стигне с лодки по течението на Сена.

Роберто си представяше как Феранте, излязъл по залез да постои с капитан Бикара на кулата на укреплението, внезапно ги бе видял да пристигат. Бяха изникнали отпърво по дюните, за да плъзнат после към еспланадата.

— Поклонници на свети Иаков — бе отбелязал презрително Бикара, — и то от най-лошия вид, или от най-окаяния, защото отиват да търсят спасение, когато са вече с единия крак в гроба.

Наистина поклонниците в дълга-дълга върволица се приближаваха все повече към брега и се виждаше навалица от слепци с протегнати ръце, сакати, увиснали на патериците си, гурелясали, гноясали, прокажени и гангренясали, сбирщина от недъгави, хроми и гърбави, облечени във вретища.

— Не бих искал да се приближат много и да потърсят подслон за вечерта — каза Бикара. — Няма да ни донесат нищо друго освен мръсотия. — И нареди да се дадат няколко изстрела с мускет във въздуха, та да стане ясно, че укреплението не е гостоприемно местенце.

Но изстрелите послужиха сякаш за покана. Докато отдалеч прииждаше още паплач, първите настъпваха все повече към крепостта и вече се чуваше скотското им бръщолевене.

— Дръжте ги надалеч, за Бога — викна Бикара и нареди да хвърлят хляб в подножието на стената, та да им даде да разберат, че толкова е милостта на повелителя на това място и друго не могат да очакват. Но гнусната пасмина, която се разрастваше пред очите, беше изтикала авангарда си под стените да тъпче този дар и да гледа нагоре, сякаш търсейки нещо по-добро.

Сега можеха да се разгледат един по един и съвсем не приличаха на поклонници, нито на клетници, които се молят за облекчение на келите си. Без съмнение — казваше Бикара загрижено — бяха нашественици, авантюристи обесници. Или поне така изглеждаха още за малко, защото беше вече на смрачаване и еспланадата и дюните бяха станали само едно сиво омесване на това гъмжило от плъхове.

— На оръжие, на оръжие! — викна Бикара, който вече се бе досетил, че не за поклонничество, нито за просия ставаше дума, а за нападение. И заповяда да се нададат няколко изстрела срещу онези, които вече бяха стигнали до стената. Но сякаш бяха стреляли тъкмо по пълчище гризачи: прииждащите избутваха все повече първите, падналите биваха изпотъпквани, използвани като опора от напиращите отзад, и вече можеше да се види как първите се вкопчват с ръце в пукнатините на вехтата постройка, провират пръсти в процепите, слагат крак в междините, увиват се около решетките на най-близките прозорци, промушват онези си сгърчени крайници в бойниците. А междувременно друга част от ордата бушуваше на земята, засилвайки се да издъни с рамо портала.

Бикара бе заповядал да го барикадират отвътре, ала, макар и яки, гредите на крилата вече хрущяха под напъна на този измет.

Гвардейците продължаваха да стрелят, но малкото нападатели, които се свличаха, биваха веднага прехвърляни от нови талази, вече се виждаше само гмеж, от която по някое време взеха да се надигат сякаш въжени змиорки, запратени във въздуха, и се разбра, че са железни куки, и че някои от тях вече се бяха забили в зъберите. А едва щом някой гвардеец се подадеше малко, за да откърти ноктестите железа, първите, които вече се бяха изкатерили, го замлатваха с шишове и сопи или го улавяха в примки и го събаряха долу, където изчезваше в пресата на побеснелите грозотила, без да може да се различи хъркането на единия от рева на другите.

Накратко, който би могъл да проследи събитието от дюните, почти не би виждал вече форта, а само пъплене на мухи по мърша, роене на пчели върху пита, братство от стършели.

Междувременно отдолу се бе чул шумът от падащата порта и бъркотията в двора. Бикара и гвардейците му се изтеглиха от другата страна на кулата, без да се занимават с Феранте, който се бе прилепил в отвора на вратата, водеща към стълбите, не много уплашен и вече споходен от предчувствието, че това са по някакъв начин приятели.

А тези приятели вече бяха стигнали и прехвърлили зъберите; прахосници на живота си, падаха от последните изстрели на мускетите, нехайни за гърдите си, помитаха препятствието на насочените саби, хвърляйки в ужас бранителите с нечестивите си очи, с изкривените си лица. Гвардейците на Кардинала, иначе железни мъже, изпускаха оръжията, просейки милост от небето пред лицето на това, което вече мислеха за банда дяволи; онези отпърво ги поваляха с удари на тояги, после се нахвърляха върху оцелелите, раздавайки плесници и юмруци, шамари и пестници; и прегризваха със зъби, разкъсваха с нокти, вилнееха, давайки воля на жлъчта си, безчинстваха над вече мъртвите; Феранте видя някои да отварят гръд, да изтръгват сърце и да го поглъщат сред високи крясъци.

Последен оцелял оставаше Бикара, който се бе сражавал като лъв. Когато разбра, че е вече победен, опря гръб на перилото, очерта с окървавената си сабя една линия на земята и викна: „Icy mourra Biscarat, seul de ceux qui sont avec luy!“^[3]

Но в този миг един едноок с дървен крак, размахал секира, изникна на стълбата, направи знак и сложи край на касапницата, като заповяда да вържат Бикара. После съгледа Феранте, разпозна го тъкмо по онази маска, която би трябвало да го прави неузнаваем, поздрави го с широк размах на въоръжената си ръка, сякаш искаше да помете прахта с перото на шапка, и му каза:

— Господине, вие сте свободен.

Измъкна от дрехата си писмо с печат, който Феранте веднага позна, и му го подаде.

Беше тя; приканваше го да разполага със зловещата, но вярна войска и да я чака там — щеше да пристигне призори.

След като бе освободен от маската си, Феранте най-напред освободи пиратите и подписа с тях договор: да завладеят отново кораба и да отплават под неговите заповеди, без да задават въпроси. Като възнаграждение — дял от съкровище, голямо колкото казана на Алтопашо^[4]. Според обичая си Феранте въобще не смяташе да удържа на думата си. Откриеше ли веднъж Роберто, стигаше да предаде собствения си екипаж на първото пристанище и щеше да ги окачи всичките на бесилото, оставайки господар на кораба.

От просяците нямаше повече нужда. Техният главатар като честен мъж му каза, че вече са получили отплатата си за начинанието. Искаха да напуснат местността колкото се може по-бързо; разпръснаха се към вътрешността и се прибраха в Париж, просейки от село на село.

Не беше трудно да се качат в една лодка, пазена на док в укреплението, да стигнат до кораба и да хвърлят в морето единствените двама души, които го охраняваха. Бикара бе окован в трюма, тъй като беше заложник, който би могъл да се изтъргува. Феранте си позволи кратък отдих, върна се на брега преди зазоряване, навреме, за да посрещне каретата, от която слезе Лилия, по-красива от всякога в мъжката си премяна.

Роберто сметна, че по-голямо изтезание би му било да си мисли, че са се поздравили сдържано, без да се издават пред пиратите, които трябваше да вярват, че приемат на борда млад благородник.

Качиха се на кораба, Феранте провери дали всичко е готово за отплаване и когато котвата бе вдигната, слезе в каютата, която бе наредил да приготвят за гостенката.

Тук тя го чакаше, с очи, които не молеха за друго, освен да бъдат обичани, със струящото ликуване на косите си, сега разпуснати по раменете, готова за най-радостната от саможертвите. О, блуждаещи къдри, къдри сияйни и обожаеми, къдри омайни, които летите и играете, и играейки, блуждаете — примираше Роберто заради Феранте…

Лицата им се доближиха, за да приберат жътви от целувки след отколешната сеитба на въздишки, и в миг Роберто се докосна в мисълта си до този листец от румена роза. Феранте целуваше Лилия, а Роберто си се представяше в деянието и в тръпката на захапването на този същински корал. Но в същия момент чувстваше, че тя му се изплъзва като полъх на вятър, изгубваше топлината й, която бе повярвал, че усеща за миг, и я виждаше ледена в огледало, в други обятия, върху далечно ложе на друг кораб.

За да заслони любовниците, бе спуснал покривало със скъперническа прозирност; вече откритите тела бяха книги по слънчева некромантия, чиито свещени звуци се разкриваха само на двамина избраници, и те си ги сричаха един другиму уста в уста.

Корабът бързо се отдалечаваше, Феранте вземаше надмощие. Тя обичаше в него Роберто, в чието сърце тези образи падаха като огънче върху сноп трънак.