Умберто Еко
Островът от предишния ден (21)

21.
Telluris Theoria Sacra^[1]

 

Няма да се залавяме да възпроизвеждаме диалога, последвал в продължение на два дни. Включително и защото оттук нататък писанията на Роберто стават по-лаконични. След като са попаднали може би пред чужди очи изповедите му към Синьората (така и не събира смелост да поиска потвърждение от новия си другар), за много дни престава да пише и отбелязва доста по-сухо онова, което научава и което се случва.

И така, Роберто се намираше лице в лице с отец Каспар Вандердросел, Societate Iesu, olim in Herbipolitano Franconiae Gymnasio, postea in Collegio Romano Matheseos Professor^[2]; и не само това, ами и астроном, и учен по толкова още дисциплини към Върховната Курия на Ордена. Дафна, водена от холандски капитан, който вече бил опитвал тези пътища за Vereenigde Oost-Indische Compagnie^[3], била напуснала преди много месеци средиземноморските брегове, заобикаляйки Африка с намерението да достигне Соломоновите острови. Точно както искаше да направи доктор Бърд с Амарилида, само че Амарилида беше поела към Соломоновите острови, дирейки изтока от запад, докато Дафна беше сторила обратното. Но това не е важно: до Антиподите се стига и от двете страни. На Острова (и отец Каспар сочеше отвъд плажа, зад дърветата) трябвало да се издигне Малтийската Наблюдателница. Каква беше тази Наблюдателница, не беше ясно, но Каспар шушукаше като за тайна толкова знаменита, че цял свят да говори за нея.

За да стигне дотам, Дафна беше употребила много време. Знае се как се е плавало тогава из онези морета. Напускайки Молукските острови, за да се отправи на югоизток към Portus Sancti Thomae в Нова Гвинея, тъй като трябвало да мине през местата, където йезуитският орден имал своите мисии, корабът, понесен от буря, се изгубил из невиждани дотогава морета. Стигнал до остров, обитаван от огромни плъхове, на ръст колкото дете, с дълга-дълга опашка и торба на корема, с които Роберто се бе запознал в лицето на един препариран екземпляр (отец Каспар дори го укоряваше, че е изхвърлил „едно Wunder, струващо колкото цяло Перу“).

Били, разказваше отец Каспар, дружелюбни животни, които наобикаляли пришълците, като протягали ръчички да искат храна и дори ги дърпали за дрехите, но в крайна сметка изпечени крадци — задигнали сухари от джобовете на един моряк.

Нека ми бъде позволено да се намеся в пълна подкрепа на отец Каспар: такъв остров наистина съществува и той не може да бъде сбъркан с никой друг. Тези псевдокенгура се наричат Quokkas и живеят само там, на Острова на Плъховете, който холандците били открили наскоро и нарекли rottenest, гнездо на плъхове. Но тъй като този остров се намира срещу Пърт, това означава, че Дафна е била достигнала западния бряг на Австралия. Като си помислим, че се е озовала следователно на трийсетия южен паралел и на запад от Молукските острови, докато е трябвало да отиде на изток, слизайки малко под Екватора, трябва да кажем, че Дафна е била изгубила пътя.

Но да беше само това. Хората от Дафна трябва да са видели един бряг недалеч от острова, но ще да са го помислили за някое друго островче с някой друг гризач. Съвсем друго търсели те, а кой знае какво са показвали бордовите уреди на отец Каспар. Във всеки случай са били на няколко удара с весла от онази Terra Incognita u Australis, за която човечеството бленувало от векове. Онова, което трудно се побира в ума — тъй като Дафна е щяла накрая да стигне (и ние ще видим) на ширина седемнайсет градуса южно от Екватора, — е как така са успели да обиколят най-малко две четвърти от Австралия, без нито веднъж да я съзрат: или са се изкачили пак на север — и тогава са минали между Австралия и Нова Гвинея, рискувайки на всяка крачка да забият нос или в единия, или в другия плаж; или са плавали на юг — и тогава са минали между Австралия и Нова Зеландия, виждайки все открито море.

Би могло да се помисли, че аз разказвам роман, ако приблизително през месеците, в които протича нашата история, и Абел Тасман, потегляйки от Батавия, не беше достигнал земя, която нарекъл Вандиймънова и която днес знаем като Тасмания; но тъй като и той търсел Соломоновите острови, държал вляво южния бряг на тази земя, без да му хрумне, че отвъд нея има сто пъти по-голям континент; озовал се на югоизток от Нова Зеландия, плавал известно време край бреговете й в посока североизток и след като се откъснал от нея, продължил към островите Тонга; после стигнал горе-долу там, където била стигнала, мисля, Дафна; ала и този път се промушил между кораловите рифове и поел към Нова Гвинея. Все едно, че се е щурал като билярдна топка — но, изглежда, че за още много години мореплавателите били обречени да дохождат на две крачки от Австралия, без да я видят.

Доверяваме се значи на разказа на отец Каспар. Като следвала често суеверията на пасатите, Дафна попаднала в друга буря и пострадала зле, дотолкова, че се наложило да спрат на някакъв остров Бог знае къде, без дървета, само пясък, разположен в пръстен около езерце в средата. Там потегнали кораба — ето как се обясняваше, че на борда нямаше вече запас от дървен материал. После поели отново на път, стигнали накрая до този залив и хвърлили котва в него. Капитанът изпратил на сушата лодката с един авангард, заключил, че жители няма, за всеки случай заредил и насочил както подобава няколкото си оръдия, след което били подети три начинания, все фундаментални.

Първо, набавяне на вода и храна, които били вече съвсем на привършване; второ, ловитба на животни и растения, които да се отнесат в родината за радост на естествениците от Ордена; трето, отсичане на дървета, за да се осигури нов запас от големи стволове, дъски и всякакъв вид материал за бъдещите премеждия; и най-сетне монтиране — на едно възвишение на Острова — на Малтийската Наблюдателница. Това било най-мъчното. Трябвало да извлекат от трюма и да пренесат на брега всичките дърводелски инструменти и разните части на Наблюдателницата. Тези работи отнели много време, включително защото не можело да се влезе направо в залива: между кораба и брега се простирал, почти досами повърхността на водата и само с няколко съвсем тесни прохода, един хребет, насип, дига, един Erdwall^[4], целият от корали — изобщо това, което днес бихме нарекли коралов риф. След много безплодни опити открили, че трябвало всеки път да се заобикаля носът на юг от залива: зад него имало един дълбей, който позволявал акостиране. „И ето поради какво онази лодка от моряците изоставена ние сега не виждаме, макар още там отзад да стои, heu me miserum^[5]!“ Както личи от транскрипцията на Роберто, този тевтонец дивеел в Рим, говорейки на латински с братята си от сто страни, но с италианския не бил много на „ти“.

След като завършили Наблюдателницата, отец Каспар започнал своите измервания, които продължили с успех почти два месеца. А междувременно какво правел екипажът? Отдавал се на лентяйство и бордовата дисциплина се разхлабвала. Капитанът бил натоварил много буренца с ракия, която трябвало да бъде използвана само като подкрепително средство по време на бурите, крайно пестеливо, или да служи за размяна с туземците; вместо това обаче екипажът, опълчвайки се на всяка заповед, взел да я изнася на палубата; всички започнали да прехвърлят мярката, включително капитанът. Отец Каспар работел, онези живеели като скотове и от Наблюдателницата се чували неприличните им песни.

Един ден, тъй като било много горещо и докато работел сам на Наблюдателницата, отец Каспар свалил расото си (бил, казваше със срам добрият йезуит, съгрешил срещу скромността, да можеше да го прости сега Бог, след като го беше веднага наказал!) и някакво насекомо го ужилило по гърдите. Отначало усетил само бодване, но още щом се прибрал на борда вечерта, бил връхлетян от силна треска. Не бил казал никому за произшествието, през нощта имал бучене в ушите и тежест в главата, капитанът разтворил расото му — и какво толкова видял? Една пустула, каквато могат да причинят осите. Какво ти, дори някои по-едри комари. Но в очите на другарите му подутината мигом се превърнала в карбункул, антракс, синя пъпка — с една дума, бубон, от явен по-явен симптом на pestis, quae dicitur bubonica, както и било веднага записано в дневника.

Паниката плъзнала на борда. Излишно било отец Каспар да разказва за насекомото: всеизвестно е, че чумавият винаги лъже, за да не бъде отлъчен. Излишно било да уверява, че чумата той я познавал добре и чума това не било по много причини. Екипажът едва не поискал да го хвърли в морето, за да пресече пътя на заразата.

Отец Каспар се опитвал да обясни, че по време на голямата чума, поразила Милано и Северна Италия дузина години преди това, бил изпратен заедно с други свои братя да оказва помощ в лазаретите и да изучи отблизо явлението. Така че знаел много за тая прилепчива напаст. Има болести, които сполитат само отделни люде, и в различно място и време, като Sudor Anglicus; други, присъщи само на определена област, като Dysenteria Melitensis или Elephantiasis Aegyptia; и такива най-сетне като чумата, които връхлитат за дълго време всички жители на много области. Чумата се вещае от петна по слънцето, затъмнения, комети, на излизане на подземни животни, които изпълзяват от дупките си, растения, които клюмват от отровни изпарения. Никое от тези знамения обаче не се бе явило нито на борда, нито на сушата, нито в небето, нито в морето.

На второ място чумата положително се предизвиква от зловонни пари, които се надигат от тресавищата, от разложението на многото трупове по време на война или дори от нашествия на скакалци, които се давят на рояци в морето и после биват изхвърлени по бреговете. Заразата се получава именно посредством тези излъхвания, които проникват през устата и от дробовете по кухата вена стигат до сърцето. Но в течение на плаването, освен от смрадта на водата и храната, която впрочем причинява скорбут, а не чума, тези мореплаватели не бяха страдали от никакво злотворно изпарение, дори бяха дишали чист въздух и най-здравословни ветрове.

Капитанът казвал, че следите от изпаренията остават полепнали по дрехите и много други предмети и че може би на борда имало нещо, което било запазило задълго и после предало заразата. И си спомнил за историята с книгите.

Отец Каспар бил донесъл със себе си няколко хубави книги върху мореплаването, като L’Arte del Navegar на Медина, Typhis Batavus на Снелий и De rebus oceanicis et orbe novo decades tres на Пиетро д’Ангиера, и един ден разказал на капитана, че се бил сдобил с тях на безценица, тъкмо в Милано: след чумата по импровизираните сергии край каналите била изложена за разпродажба цялата библиотека на някакъв без време споминал се синьор. Това била неговата малка лична сбирка, която си носел и по море.

За капитана било очевидно, че книгите, принадлежали на един чумав, са причинителите на заразата. Чумата, както се знае, се предава чрез отровни мазила, и той бил чел за хора, умрели, понеже плюнчели пръст, докато разлиствали съчинения, чиито страници били намазани именно с отрова.

Отец Каспар не се побирал в кожата си: не, в Милано той бил изучавал кръвта на чумавите с едно най-ново изобретение, един инструмент, който се нарича зрителна тръбица или микроскоп, и бил видял в тази кръв да плуват някакви сякаш vermiculi^[6], и тъкмо те са елементите на този contagium ultimatum^[7], които се пораждат по vis naturalis^[8] от всяко разложение и които после се предават, propagatores exigui^[9], през потоносните пори или през устата, а понякога дори през ухото. Но тази гмеж е нещо живо и се нуждае от кръв, за да се храни, а не тлее дванайсет и повече години между мъртвите влакна на хартията.

Капитанът не щял и да чуе доводите му и хубавата малка библиотека на отец Каспар се намерила на произвола на теченията. Ала това не стигало: макар отец Каспар да се мъчел всячески да убеждава, че чумата може да се пренася от кучетата и от мухите, но, доколкото му било известно, положително не от плъховете, целият екипаж се втурнал да треби мишки, стреляйки наляво и надясно с риск да си докара някоя пробойна в трюма. Накрая, тъй като и след един ден треската на отец Каспар продължавала, а бубонът му с нищо не показвал, че се кани да спада, капитанът взел решение: всички да се пренесат на Острова и там да чакат отецът или да умре, или да оздравее, а корабът да се прочисти от всякакво пакостно влияние или излияние.

Речено-сторено, всичко живо на борда се качило в лодката, натоварена с оръжия и сечива. И тъй като се предвиждало, че от смъртта на отец Каспар до времето, когато корабът щял да бъде прочистен, ще изминат поне два или три месеца, решили, че на сушата трябва да се построят колиби; и всичко на Дафна, което можело да влезе в употреба в една работилница, било извлечено на буксир към Острова.

Без да се смятат повечето от буренцата с ракия.

— Но недобро нещо сториха — отбелязваше Каспар с горчивина и с прискърбие заради наказанието, което небето им беше отредило, задето го бяха изоставили като осъдена душа.

Наистина още с пристигането си отишли веднага да убият някое и друго животно в леса, надвечер запалили големи огньове на плажа и се отдали на гуляй, продължил три дни и три нощи.

Вероятно огньовете привлекли вниманието на диваците. Макар Островът да бил необитаем, на този архипелаг живеели хора, черни като африканци, които, изглежда, били добри мореплаватели. Една сутрин отец Каспар видял да се задават десетина „пирагве“, които идвали кой знае откъде, иззад големия остров на запад, и се насочвали към залива. Били лодки, издълбани от един ствол, като тези на индианците от Новия свят, само че двойни: едната побирала екипажа, а другата се плъзгала по водата като шейна.

Отец Каспар отначало се уплашил, че ще се устремят към Дафна, но те като че ли искали да я избегнат и се отправили към дълбея, където били слезли моряците.

Опитал се да извика, за да предупреди хората на Острова, ала те спели пияни. Накратко, моряците видели изневиделица отпреде си туземците да изникват иззад дърветата.

Скочили на крака, диваците проявили на мига войнствени намерения, но никой не разбирал вече нищо, а още по-малко къде са оставили оръжията. Само капитанът излязъл напред и проснал един от нападателите с пистолетен изстрел. Чувайки гърмежа и виждайки другаря си да пада мъртъв, без никакъв удар да го е засегнал, туземците изразили със знаци покорство и един от тях се приближил до капитана, поднасяйки му огърлицата, която носел на шията си. Капитанът се поклонил, после очевидно затърсил някакъв предмет, който да даде в замяна, и се обърнал, за да поиска нещо от своите хора.

При това движение бил показал гръб на туземците.

Отец Вандердросел смяташе, че още преди изстрела диваците били впечатлени от осанката на капитана, който бил холандски великан с руса брада и сини очи — качества, които туземците приписвали вероятно на боговете. Но едва щом видели гърба му (тъй като очевидно според тези варварски народи божествата не следва да имат и гръб), вождът на диваците веднага го нападнал с боздугана, който държал в ръка, и му разцепил главата; онзи паднал ничком и повече не мръднал. Черните хора се нахвърлили върху моряците и без те да знаят как да се защитят, ги избили.

Започнало ужасно угощение, което траяло три дни. Отец Каспар, болен, проследил всичко с далекогледа, безсилен да направи каквото и да било. Екипажът бил превърнат в добитък за клане: Каспар видял най-напред как туземците разсъбличат моряците (като надавали викове на радост, поделяйки си вещи и дрехи), после как ги разчленяват, после как ги пекат, и най-сетне как си похапват преспокойно от тях между две глътки от някакво димящо питие и песни, които щели да се сторят всекиму миролюбиви, ако не били допълнение към гнусното празненство.

След това, заситени, туземците взели да си сочат кораба. Вероятно не го свързвали с присъствието на моряците: какъвто бил величествен с мачтите и ветрилата си, несравнимо различен от техните канута, положително не мислели, че е дело на човешка ръка. По думите на отец Каспар (който смяташе, че познава доста добре начина на мислене на идолопоклонниците от цял свят, за които му разказвали при завръщането си в Рим йезуитските пътешественици) го вземали за животно, и фактът, че било останало безучастно, докато те се отдавали на своите ритуали на Людоеди, затвърдил убеждението им. От друга страна, още Магелан, уверяваше отец Каспар, разказвал как някои туземци вярвали, че корабите, долетели от небето, били родни майки на лодките, които кърмели, увесвайки ги на фалшбордовете, и после отбивали, като ги хвърляли във водата.

Но сега някой навярно бил подметнал, че ако животното е хрисимо, а месата му — сочни като тези на моряците, си струва труда да го уловят. Тръгнали към Дафна. Тук вече кроткият йезуит, за да ги държи надалеч (неговият Орден му повелявал да живее ad majorem Dei gloriam^[10], а не да умре за насита на неколцина езичници, cujus Deus venter est^[11]), поднесъл огън към фитила на едно от оръдията, отнапред заредено и насочено към Острова, изстрелял едно гюлле. С голям грохот — и докато хълбокът на Дафна се обвивал в дим, сякаш животното пръхтяло от ярост — то се стоварило посред лодките и преобърнало две.

Чудото подействало. Диваците се върнали на Острова и изчезнали в леса; след малко се появили пак е венци от цветя и листа, които хвърлили във водата, съпровождайки ги с жестове на почит, после обърнали нос на югозапад и се изгубили зад острова. Били отдали на голямото раздразнено животно онова, което смятали за достатъчна дан, и сигурно нямало никога повече да се мярнат по тези брегове: били решили, че в околността върлува люто и отмъстително създание.

Такава беше историята на отец Каспар Вандердросел. Повече от седмица след това се чувствал все още зле, но благодарение на някои собственоръчно приготвени церове („Spiritus, Olea, Flores und andere dergleichen Vegetabilische/ Animalische/ und Mineralische Medicamenten“^[12]) преди пристигането на Роберто вече започвал да се радва на възстановяване, когато една нощ чул стъпки на палубата.

В същия миг от страх се разболял отново; напуснал каютата си и подирил убежище в онази хралупа, като взел със себе си своите медикаменти и един пистолет, без дори да разбере, че не е зареден. Излизал оттам само за да търси храна и вода. Отначало откраднал яйцата тъкмо за да се подкрепи, после се ограничил да задига плодове. Убедил се, че Натрапникът (в разказа на отец Каспар натрапникът естествено беше Роберто) е човек учен, любопитен към кораба и неговото съдържание, и започнал да смята, че не е корабокрушенец, а агент на някоя еретическа страна, който иска тайните на Малтийската Наблюдателница. Ето защо добрият отец взел да се държи по такъв детински начин, та да подтикне Роберто да напусне този кораб, обладан от демони.

 

После дойде ред на Роберто да разкаже своята история и понеже не знаеше какво от записките му е прочел Каспар, той се разпростря най-вече върху мисията си и плаването на Амарилида. Разказът протече, когато в края на този ден свариха едно петле и отпушиха последната от бутилките на капитана. Отец Каспар трябваше да възвърне силите си и да си направи нова кръв, а и ознаменуваха онова, което вече се струваше на всекиго от двамата като завръщане в общността на човеците.

— Смеховито! — произнесе се отец Каспар, след като изслуша невероятната история на доктор Бърд. — Такава зверщина никога аз чувал. Защо правили те на него това зло? Всичко мислех аз слушал по загадката на дължината, ала никога, че може търси се с помощ ungventum armariura! Ако възможно било, измислил щеше някой йезуит. Това никакво отношение към дължините има, аз обясня ти колко добро правя моя работа и ти видиш колко е различно…

— Но в края на краищата — попита Роберто — вие Соломоновите острови ли търсехте, или искахте да разрешите загадката на дължините?

— Ами и двете неща, не ли? Ти намираш Соломонови острови и ти узнал си къде сто и осемдесетият меридиан, ти намираш сто и осемдесетия меридиан и ти знаеш къде Соломонови острови!

— Но защо тези острови трябва да са разположени на този меридиан?

— Oh mein Gott, да ме прости Господ, задето Неговото Пресвето Име напразно аз изговорил. In primis, след като Храма Соломон съградил, една grosse flotte направил, както казва се в Книга Царства^[13], и тази flotte пристига на Остров Офир, откъдето докарва му (как ти казваш?)… quadringenti und viginti…

— Четиристотин и двайсет.

— Четиристотин и двайсет таланта злато, много голямо богатство: Библията казва мъничко, за да каже от много по-много, или то е pars pro toto. И никоя земя около Израил не имала толкова grosse богатство, quod significal^[14], че тази флотилия до последната граница на света стигнала била. Тук.

— Но защо тук?

— Защото тук е меридианът сто и осемдесети, който точно този е, дето Земята на две поделя, а от другата страна е първият меридиан: ти броиш едно, две, три, до триста и шейсет меридианни градуса, и ако на сто и осемдесет си, тук полунощ е, а на онзи първи меридиан е пладне. Verstanden? Сега ти отгатваш защо Соломонови острови така били са наречени? Соломон dixit разсече дете на две, Соломон dixit разсече Земя на две.

— Разбрах, ако сме на сто и осемдесетия меридиан, значи сме на Соломоновите острови. Но кой казва, че сме на сто и осемдесетия меридиан?

— Ами че Specula Melitensis^[15], де! Ако ли всичките моите предишни доводи не стигали, то че сто и осемдесетият меридиан минава оттук точно, доказала ми Наблюдателницата.

Задърпа Роберто на палубата, сочейки му залива:

— Виждаш ти онзи нос на север, там, дето дървеса големи стоят с големи лапи, що по вода крачат? А виждаш сега друг нос на юг? Ти една линия чертаеш между два носове, видиш, че линията минава между тук и брега, малко по apud^[16] брега, отколкото apud кораба… Видял линията, казвам една geistige линия, която ти виждаш с очите на въображението? Gut, това е линията на меридиана!

 

На следващия ден отец Каспар, който нито за миг не бе губил представа за времето, извести, че е неделя. Отслужи литургия в каютата си, освещавайки частица от малкото нафора, която му беше останала. После поде лекцията си, отпърво в каютата при глобуса и картите, след това на палубата. А в отговор на роптанията на Роберто, който не можеше да понася ярката светлина, измъкна от един от шкафовете си очила, но с опушени стъкла, които самият той бил използвал с успех, когато изследвал кратера на един вулкан. Роберто започна да вижда света в по-меки цветове, в крайна сметка извънредно приятни, и малко по малко взе да се помирява със суровостта на деня.

 

За да се разбере онова, което следва, трябва да внеса едно пояснение; ако не го направя, и аз няма да му хвана края. Убеждението на отец Каспар било, че Дафна се намира между шестнайсетия и седемнайсетия градус южна ширина и на сто и осемдесет градуса дължина. Колкото до ширината, можем да му имаме пълна вяра. Но да си представим, че е улучил и дължината. От обърканите записки на Роберто се предполага, че отец Каспар е изчислявал кръгло върху триста и шейсет градуса, като се започне от остров Феро, на осемнайсет градуса западно от Гринуич, каквато била традицията още от времето на Птолемей. Така че ако той е смятал, че се намира на своя сто и осемдесети меридиан, значи всъщност е бил на сто шейсет и втория на изток (от Гринуич). А Соломоновите острови са разположени наистина около сто и шейсетия източен меридиан, но между петия и дванайсетия градус южна ширина. Значи Дафна е била много надолу, западно от Новохебридските острови, в район, където се срещат само коралови плитчини — онези, които щели да станат Рифовете Д’Антркасто.

Може ли отец Каспар да е изчислявал от друг меридиан? Положително. Както ще каже в края на онзи век Коронели^[17] в Книга на Глобусите, първия меридиан го поставяли „Ератостен — при Херкулесовите стълбове, Мартин от Тир — на Щастливите острови, Птолемей в своята География се придържал към същото мнение, но в своите Книги по Астрономия го прекарал през Александрия в Египет. Измежду модерните, Исмаил Абу-л-Фида го бележи в Кадис, Алфонс — в Толедо, Пигафета и Ерера правят същото. Коперник го превежда през Фрьомбург; Райнхолд — през Монте Реале или Кьонигсберг; Кеплер — през Ураниборг; Лонгомонтан — през Копенхаген; Лансбергий — през Хус; Ричоли — през Болоня; Атласите на Янсоний и Блау — през Монте Пико. За да продължа реда на моята География, на този Глобус поставих Първия Меридиан в най-западната част на Железния остров, както и за да спазя Декрета на Луи XIII, който с Географския Съвет в 1634 го определя на същото това място“.

Но ако отец Каспар е решил да заобиколи декрета на Луи XIII и е сложил своя първи меридиан, да кажем, в Болоня, то тогава Дафна е щяла да бъде закотвена горе-долу между Самоа и Таити. Там обаче туземците нямат тъмна кожа като онези, които той твърди, че е видял.

На какво основание да приемаме за вярна традицията с Железния остров? Трябва да изходим от принципа, че отец Каспар говори за Първия Меридиан като за неизменна линия, установена с Божия повеля още от дните на сътворението. Къде Бог би сметнал за естествено да я прекара? През онова място с неясно разположение, положително източно, което е било Райската градина? През Последната Туле? През Йерусалим? Никой дотогава не бил дръзвал да вземе богословско решение, и с право: Бог не разсъждава като човеците. Адам впрочем се е появил на земята, когато вече ги е имало слънцето, луната, деня и нощта, а значи и меридианите.

Решението следователно трябвало да бъде не в светлината на Историята, а на Свещената Астрономия. Трябвало да се напасне записаното в Библията с познанията, които ние имаме за небесните закони. Е, а според Битие Бог сътворява преди всичко небето и земята. Тогава над Бездната още се стели тъмнина и spiritus Bei fovebat aquas^[18], но онази вода не може да е била тази, която ние познаваме — нея Бог обособява едва на втория ден, като отделя водата, що е над небесната твърд (откъдето още се изливат дъждовете), от другата, що е под нея, сиреч от реките и моретата.

Което означава, че първият резултат от сътворението е бил Първична Материя, безформена и без размери, качества, свойства, стремления, лишена от движение и от покой, hyle^[19], чист изначален хаос, който не е бил още нито светлина, нито тъмнина. Бил е една несмляна маса, където още се смесвали четирите елемента, както и студено и топло, сухо и влажно; кипяща магма, която експлодирала във врели капки, като тенджера с боб, като диариен корем, задръстена тръба, тресавище, върху което се очертават и изчезват водни кръгове поради внезапното изплуване и потъване на слепи ларви. Дотолкова, щото еретиците да заключат, че тази материя, тъй невъзприемчива, съпротивяваща се на всякакъв творчески дъх, е вечна поне колкото Бог.

Но дори така да е, нужно е било едно Божие fiat^[20], та от нея и в нея и над нея да се установи редуването на светлина и тъмнина, на ден и нощ. Тази светлина (и този ден), за която се говори на втория етап от сътворението, не е била още светлината, която познаваме ние, тази на звездите и на двете големи светила: те биват сътворени едва на четвъртия ден. Била е творческа светлина, божествена енергия в чист вид, като възпламеняване на буре с барут, който отпървом е само черни гранули, сбити в непроницаема маса, и после отведнъж взрив от пламъци, концентрат зарево, плиснало до собствената си пределна периферия, отвъд която възниква по противоположност тъмнината (макар при нас експлозията да става през деня). И сякаш от сдържано дихание, от въглен, разгорял се като че ли от вътрешен полъх, от този goldene Quelle des Universums^[21] се родила една стълбица от сияйни превъзходства, постепенно снижаваща се към най-непоправимото от несъвършенствата; сякаш сътворителният дъх тръгвал от безкрайната и концентрирана светлинна мощ на божеството, тъй нажежена, та да ни изглежда тъмна нощ, надолу, надолу, през относителното съвършенство на Херувимите и на Серафимите, през Престолите и Господствата, до най-низшия измет, където пълзи червеят и битува безчувственият камък, на самата граница с Нищото. „И това било Offenbarung gotlicher Mayestat!“^[22]

И ако на третия ден вече се раждат тревите, дърветата и ливадите, то е, защото Библията не говори още за гледката, която радва взора ни, а за една мрачна растителна мощ, съвкупления на сперми, конвулсии на жадни и сгърчени корени, търсещи слънцето, което обаче на третия ден не се е още появило.

Животът идва на четвъртия ден, през който биват сътворени и луната, и слънцето, и звездите, за да дават светлина на земята и да отделят деня от нощта, в смисъла, в който ние ги разбираме, когато пресмятаме хода на времената. В този именно ден се подрежда кръгът на небесата, от Първия Двигател и от Неподвижните Звезди та до Луната, със Земята в центъра, твърда скала, едва озарена от лъчите на светилата, а наоколо — наниз от драгоценни камъни.

Установявайки нашия ден и нашата нощ, слънцето и луната станали първият и ненадминат образец на всички бъдни часовници, които като подражатели на небесната твърд бележат човешкото време по зодиакалния циферблат, едно време, което няма нищо общо с космическото време: то има посока, учестен дъх, съставен от Вчера, днес и утре, а не спокойното дихание на Вечността.

Да се спрем тогава на този четвърти ден, казваше отец Каспар. Бог сътворява слънцето; и когато слънцето е сътворено — не преди това, естествено, — започва да се движи. Е добре, в момента, в който слънцето подхваща своя ход, за да не спре никога вече, в този Blitz, в този мигновен такт, преди да направи първата крачка, то виси право над една точно определена линия, която разделя вертикално земята на две.

— И Първият Меридиан е онзи, на който внезапно е пладне! — избързваше Роберто, който смяташе, че е разбрал всичко.

— Nein! — скастряше го неговият учител. — Ти мислиш си, че Бог толкова глупав като тебе е? Как може първи ден на Сътворението на пладне започне? Нима започнеш ти, в началото на Времената, Сътворението с един ден нескопосен, един Leibesfrucht^[23], един зачатък на ден от дванайсет само часове?

Не, положително. На Първия Меридиан ходът на слънцето трябва да е започнал на зрака на звездите, когато е било полунощ и едно зрънце отгоре, а преди това е било Не-Времето. На този меридиан се е родил — през нощта — първият ден на сътворението.

Но ако на този меридиан е било нощ, отбеляза Роберто, един недоносен ден е щяло да има от другата страна, там, където внезапно се е появило слънцето, без преди това да е било нито нощ, нито друго, а само мрачен и безвременен хаос. А отец Каспар отвърна, че в Светото Писание не се казва слънцето да се е появило като по магия; и не му пречело да си мисли (както всяка природна и Божия логика повелява), че Бог е сътворил слънцето, водейки го през първите часове по небето като угаснала звезда, която щяла да се разпалва стъпка по стъпка при обхода си от първия меридиан до неговите антиподи. Може би се е възпламенявало малко по малко, като младо дърво, близнато от първата искра на огниво, което отпърво едва-едва дими и пуши, а после, при повея, който го разгаря, започва да припуква, за да се предаде накрая на високия и буен огън. Нима не е хубаво да си представиш Отеца на Вселената, който духа върху тази още зелена топка, за да я доведе до ознаменуването на нейната победа дванайсет часа подир раждането на Времето, и тъкмо на Меридиана Антипод, на който се намираха те в този миг?

Оставаше да се определи кой е Първият Меридиан. И отец Каспар признаваше, че този на Железния остров е все още най-добрият кандидат, след като — Роберто вече го беше научил от доктор Бърд, — там стрелката на компаса не дава отклонения и неговата линия минава през онази много близка до Полюса точка, където са най-високи железните планини. Което положително е белег на стабилност.

В обобщение значи, ако приемем, че от онзи именно меридиан е тръгнал отец Каспар и че е намерил точната дължина, би било достатъчно да се съгласим, че е начертал вярно курса като мореплавател, но е претърпял корабокрушение като географ: Дафна не е била на нашите Соломонови острови, а някъде на запад от Новохебридските острови, и амин. Не ми допада обаче да разказвам история, която, както ще видим, трябва да се развива на сто и осемдесетия меридиан — иначе губи всякакъв вкус, — а пък да се съгласявам да се развива кой знае колко градуса по-насам или по-нататък.

Изказвам тогава една хипотеза и предизвиквам всеки читател да й отправи предизвикателство. Отец Каспар е сгрешил сметките дотолкова, че да се озове, без да знае, на нашия сто и осемдесети меридиан, искам да кажа този, който пресмятаме от Гринуич — последната отправна точка на света, която би му дошла наум, защото това била земя на схизматици и антипаписти.

В такъв случай Дафна ще се е намирала на островите Фиджи (където туземците са именно много тъмнокожи), тъкмо в точката, където минава днес нашият сто и осемдесети меридиан, т.е. при остров Тавеуни.

Сметките отчасти биха излезли. Профилът на Тавеуни показва вулканична верига, като големия остров, който Роберто виждал на запад. Само че отец Каспар бил казал на Роберто, че съдбовният меридиан минавал точно пред залива на Острова. Е, ако меридианът ни е от изток, виждаме Тавеуни на изток, а не на запад; а ако на запад се вижда един остров, който като че ли отговаря на описанията на Роберто, то на изток безспорно имаме по-малки острови (аз бих избрал Камея), но тогава меридианът би минавал зад гърба на оногова, който гледа към Острова от нашата история.

Истината е, че от данните, които ни съобщава Роберто, не е възможно да се изясни къде се е озовала Дафна. И после тези островчета са като японците за европейците и обратното: приличат си всичките. Исках само да опитам. Някой ден бих повторил пътешествието на Роберто в търсене на неговите следи. Но едно е моята география, друго — неговата история.

Единственото ни утешение е, че всичките тези умувания са абсолютно несъществени от гледна точка на нашия несигурен роман. Онова, което отец Вандердросел казва на Роберто, е, че те са на сто и осемдесетия меридиан, който е антиподът на антиподите; там, на сто и осемдесетия меридиан, са не нашите Соломонови острови, а неговият Соломонов Остров. Какво значение има после дали е там или не е там? Най-много това да е историята на двама души, които вярват, че са там, а не на двама души, които са там, а когато се слушат истории — това е догма измежду най-либералните, — трябва да се обърне гръб на недоверчивостта.

И така: Дафна се е намирала пред сто и осемдесетия меридиан, точно на Соломоновите острови, и нашият Остров е бил — измежду Соломоновите острови — най-соломоновският, както соломоновско е моето решение, та да приключим веднъж завинаги.

 

— И тогава какво? — попита Роберто в края на обяснението. — Наистина ли мислите, че ще намерите на острова всичките богатства, за които е говорил онзи Менданя?

— Но това Lugen der spanischen Monarchy^[24] са! Ние изправени сме пред най-голямо чудо на цялата человеческа и свещена хистория, а ти още разбереш не можеш! В Париж гледал си дамите и следвал си ratio studiorum^[25] на епикурейците, вместо размишляваш над огромните чудеса на този наш Всемир, нека Пресветото Име на неговия Творец fiat semper laudano^[26]!

 

И така причините, поради които отец Каспар беше тръгнал, нямаха нищо общо с грабителските попълзновения на разните мореплаватели от други страни. Всичко произтичаше оттам, че отец Каспар пишеше съчинение — монументално и предопределено да остане по-дълговечно от бронза — върху Всемирния Потоп.

Като човек църковен възнамеряваше да покаже, че Библията не е излъгала, но като мъж учен искаше да помири светото слово с резултатите от търсенията на своето време. И затова беше събирал вкаменелости, беше изследвал източните земи, та да открие нещо навръх Араратските планини, беше правил най-усърдни изчисления върху това какви можеше да са били размерите на Ковчега, та да му позволят да побере толкова животни (и забележи, по седем двойки от всяко), и в същото време да има правилно съотношение между надводна и потопена част, за да не потъне под цялата тази тежест или да бъде преобърнат от големите вълни, които по време на Потопа не ще да са били бич нищо и никакъв.

Беше направил една скица, за да покаже на Роберто чертежа в разрез на Ковчега, сякаш грамадно разчленено здание, на шест ката, с пернатите най-горе, та да получават светлината на слънцето, млекопитаещите в заграждения, които да могат да подслонят не само котенца, ами и слонове, а влечугите в нещо като двойно дъно, където сред водата да се приютят и земноводните. Никакво място за Гигантите, и затова видът изчезнал. Пред Ной най-сетне не стоял въпросът за рибите, единствените, които нямало защо да се боят от Потопа.

Все пак, изучавайки Потопа, отец Каспар се бе натъкнал на един наглед неразрешим проблем physicus-hydrodynamicus. Бог — казва го Библията — изливал дъжд на земята четирийсет дена и четирийсет нощи, и водата се умножила на земята толкова, че да покрие и най-високите планини, и дори възлязла петнайсет лакти над най-най-високите измежду планините, и водата покривала така земята сто и петдесет дена. Чудесно.

— Но ти дъжда да събереш някога опитвал си? Цял ден вали, а ти малко на дъното на бурето събрал си! А ако една седмица да би валяло, едва ти напълниш бурето! И представи си дори един ungeheuere^[27] дъжд, дето направо да устоиш под него не можеш, че цялото небе излива се върху твоя бедна глава, един дъжд по-лош от урагана, дето потопил твой кораб… За четирийсет дена ist das unmöglich, не възможно ти напълниш цялата земя чак до най-високите планини!

— Искате да кажете, че Библията е излъгала?

— Nein! Разбира се, че не! Но аз трябва да покажа откъде Бог всичката тази вода взел е, защото не възможно е да излял я от небето! Това не стига!

— Ами тогава?

— Тогава dumm bin ich nicht, глупав аз не съм! Отец Каспар едно нещо помислил, дето от никое человеческо същество помислено досега никога било. In primis, прочел хубаво Библията, в която казва се, че Бог, да, отворил всичките небесни окна, ала и направил да се раззинат всичките Quellen, Fontes Abyssy Magnae, всичките извори на голямата бездна, Битие седем единайсет. Подир когато Потопът свършил се, изворите на бездната затворил, Битие осем две! Кое нещо тези извори на бездната са?

— Кое нещо са?

— Това водите са, дето в най-дълбокото на морето намират се! Бог не само дъжда взел, ами и водите от най-дълбокото на морето, и излял ги на земята! И взел ги оттук, защото ако най-високите планини на земята около първия меридиан са, между Йерусалим и Железния остров, безсъмнено трябва бездните морски най-дълбоки тук да са, на антимеридиана, по причини на симетрия.

— Да, ама водите от всичките морета на земното кълбо не стигат, за да покрият планините, иначе щяха да ги покриват винаги. И ако Бог е изливал водите от морето на земята, е щял да покрие земята, но да изпразни морето, и морето да стане една голяма празна дупка, и Ной да падне в нея заедно с целия Ковчег…

— Ти нещо много правилно казваш. И не само това: ако Бог вземал всичката вода на Terra Incognita и изливал нея на Terra Cognita, то без тази вода в това полукълбо променила щеше земята целия свой Zentrum Gravitatis и преобърнала щеше цялата, и може би скачала в небето като топка, на която ти ритник даваш.

— Ами тогава?

— Тогава опитай помислиш какво ти направил щеше, ако ти бил Бог.

Роберто се беше увлякъл в играта:

— Ако аз бил Бог — каза, защото мисля, че вече не е бил в състояние да спряга глаголите, както Богът на италианците повелява, — аз сътворявал нова вода.

— Ти, ама Бог не. Бог може вода ех nihilo сътвори, но къде слага нея подир Потопа?

— Тогава Бог е сложил още от началото на времената един голям запас от вода под бездната, скрита в центъра на земята, и е направил тя да избликне този път, само за четирийсет дена, като да е струяла от вулканите. Положително Библията иска да каже това, когато четем, че Той направил да се раззинат изворите на бездната.

— Така ти мислиш? Но от вулканите огън излиза. Целият zentrum на земята, сърцето на Mundus Subterraneus^[28], една огромна огнена маса е! Ако в zentrum огън стои, не може вода в него стои! Ако водата стояла, щяха вулканите извори били — заключаваше.

Роберто не се предаваше:

— Тогава, ако бил Бог, аз вземал водата от друг свят, тъй като те са безбройни, и изливал я на земята.

— Ти в Париж слушал си онези безбожници, дето за безбройни светове говорят. Но Бог свят само един направил е и той стига за неговата слава. Не, ти по-хубаво помисли, ако ти не безбройни светове имаш, и време нямаш да направиш ги колкото за Потопа и после захвърлиш ги пак в Нищото, какво ти правиш?

— Тогава наистина не знам.

— Защото ти мисъл малка имаш.

— Може и мисъл малка да имам.

— Да, много малка. Сега ти помисли. Ако Бог водата да вземе би могъл, която вчера била е на цялата земя, и сложи я днес, а утре всичката вода вземе, която била е днес — а тя вече двойно е — и сложи я вдругиден, и така ad infinitum, може би идва денят, когато Той цялата тази наша сфера напълни успее, дотам всичките планини покрие?

— Не ме бива много в смятането, но бих казал, че по някое време да.

— Ja! За четирийсет дена напълни Той земята с четирийсет пъти водата, която е в моретата, и ако ти сложиш четирийсет пъти дълбочината на моретата, ти покриеш положително планините: бездните много по-дълбоки са или толкова дълбоки, колкото планините високи са.

— Но откъде вземал Бог водата от вчера, след като вчера вече минало е?

— Ами оттук, де! Слушаш сега. Мисли, че ти на Първия Меридиан намирал се. Можеш?

— Аз да.

— Сега мисли, че там пладне е, и, да кажем, пладне на Велики четвъртък. Колко е часът в Йерусалим?

— След всичко, което научих за хода на слънцето и за меридианите, в Йерусалим слънцето вече ще е минало отдавна над меридиана и ще е късен следобед. Разбирам накъде биете. Добре: на Първия Меридиан е пладне, а на Сто и Осемдесетия Меридиан е полунощ, щом като слънцето е минало вече от дванайсет часа.

— Gut. Значи тук полунощ е, значи краят на Велики четвъртък. Какво става тук веднага после?

— Става това, че ще започнат първите часове на Велики петък.

— А не на Първия Меридиан?

— Не, там ще бъде още следобедът на четвъртъка.

— Wunderbar. Значи тук вече петък е, а там още четвъртък е, не ли? Но когато там петък стане, тук вече събота е. Така Господ тук възкръсва, когато там още мъртъв е, не ли?

— Да, добре, но не разбирам…

— Сега ти разбереш. Когато тук полунощ и една минута е, една най-мъничка част от минутата, ти казваш, че тук вече петък е?

— Да, разбира се.

— Но помисли си, че в същия момент ти не тук на кораба бил, ами на онзи остров, който ти виждаш, на изток от линията на меридиана. Може би ти казваш, че там вече петък е?

— Не, там е още четвъртък. Там е полунощ без една минута, без един миг, но в четвъртъка.

— Gut! В един и същи момент тук петък, а там четвъртък е!

— Разбира се, и… — Роберто се спря, поразен от една мисъл. — И не само това! Вие ми откривате, че ако в същия този момент аз стоях на линията на меридиана, би било точно полунощ, но ако погледнех на запад, бих видял полунощ на петъка, а ако погледнех на изток, бих видял полунощ на четвъртъка. За Бога!

— Ти не казваш за Бога, bitte.

— Простете, отче, но това е някакво чудо!

— И затова пред едно чудо ти не изговаряш напразно името Господне! Казваш Сакро Боско^[29], по-добре. Но най-голямо чудо е, че няма чудо! Всичко предвидено било е ab initio! Ако слънцето двайсет и четири часа употребява земята да обиколи, на запад от сто и осемдесетия меридиан нов ден започва, а на изток още предишния ден имаме. Полунощ на петъка тук на кораба е полунощ на четвъртъка там на Острова. Не знаеш ти какво на моряците на Магелан случило се, когато тяхна обиколка на света завършили, както разказва Пиетро Мартире^[30]? Че завърнали се и смятали, че един ден по-рано е, а то един ден по-късно било, и те мислели, че Бог наказал е тях, като отнел им един ден, понеже не били постите на Велики петък спазили. А то било е много естествено: на запад плавали били. Ако от Америка към Азия плаваш, губиш ти един ден, ако в обратната посока плаваш, печелиш един ден: ето причина, поради която Дафна по пътя откъм Азия тръгнала, а вие, глупци, по пътя откъм Америка. Сега ти с един ден по-стар от мен си! Смешно не ти е?

— Но ако се върна на Острова, ще бъда с един ден по-млад! — каза Роберто.

— Това мой малък jocus^[31] бил. Но за мен не важно дали ти по-млад си или по-стар. За мен важно, че в тази точка на земята една линия има, отсам която следващият ден е, а оттатък предишният ден. И не в полунощ само, ами и в седем часа, и в десет, и във всеки час! Бог значи вземал от тази бездна вчерашна вода (която там ти виждаш) и изливал я върху днешния свят, и на другия ден пак, и все така! Sine miraculo, naturaliter!^[32] Бог бил е Природата нагласил като един голям Horologiu^[33]! Все едно имал аз един horologium, който бележи не дванайсетте, а двайсет и четирите часове. В този horologium движи се показалката или стрелката към двайсет и четири, и от дясно на двайсет и четири вчера било, а от ляво — днес!

— Но как така вчерашната земя не се е залюляла в небето, щом като не е имала вече вода в това полукълбо? Не е ли изгубила своя Centrum Gravitatis?

— Ти мислиш с человеческа представа за време. За нас, человеци, вчера съществува вече не, утре — още не. Tempus Dei, quod dicitur Aevum^[34], много различно.

Роберто разсъждаваше, че ако Бог вземал вчерашната вода и слагал я днес, земята от вчера може би е претърпявала някакво сътресение поради онзи проклет център на тежестта, но това не е трябвало да засяга човеците: в тяхното вчера сътресението не го е имало; то е ставало в едно вчера на Бог, който очевидно умееше да борави с различни времена и различни истории, като Разказвач, който пише различни романи, все със същите герои, ала като прави да им се случват различни премеждия от история на история. Все едно че беше имало една Песен за Роланд, в която Роланд беше умрял под бора, и друга, в която беше станал крал на Франция при смъртта на Карл, използвайки кожата на Ганелун като килим^[35]. Мисъл, която, както ще видим, щеше да го съпътства после дълго, довеждайки го до убеждението, че световете могат да бъдат не само безбройни в пространството, а и паралелни във времето. Но не искаше да говори за това на отец Каспар, който смяташе за ужасно еретична дори само идеята за многото светове, присъстващи всичките в едно и също пространство, а кой знае какво би казал за това негово тълкуване. Така че се ограничи да попита как точно е премествал Бог всичката онази вода от вчера в днес.

— Ами с изригванието на подводните вулкани, natürlich! Ти мислиш? Те нажежени ветрове бълват, а какво става, кога една тенджера с мляко сгорещи се? Млякото надува се, надига се нагоре, излиза от тенджера, разлива се по печката! Но тогава било не мляко, ами вода кипяща! Катаклизъм голям!

— А как е махнал Бог всичката онази вода подир четирийсетте дена?

— Щом вече не валяло, имало слънце, и значи изпарявало водата малко по малко. В Библията казва се, че сто и петдесет дена трябвали. Ако ти твоя дреха за един ден изпереш и изсушиш, изсушиш земята за сто и петдесет. И после много вода в огромни езера подземни оттекла се, които и сега още между повърхността и централния огън са.

— Почти ме убедихте — каза Роберто, за когото не беше толкова важно как се е отдръпнала водата, колкото фактът, че се намираше на две крачки от вчера. — Но като дойдохте тук, какво показахте, което не бихте могли да покажете преди в светлината на разума?

— Светлината на разума остави я ти на старата теология. Науката иска днес доказателството на опита. А доказателството на опита е, че аз тук съм. И после преди пристигна аз тук, много измервания направил съм и зная колко дълбоко морето нататък е.

 

Отец Каспар беше изоставил своето геоастрономическо обяснение и се бе отприщил в описанието на потопа.

Сега говореше на своя ерудиран латински, размахвайки ръце, сякаш да призове разните небесни и адски явления, крачейки с големи крачки по горната палуба. Беше го направил тъкмо докато небето над залива се заоблачаваше и се задаваше буря, каквато може да връхлети внезапно само в морето на Тропика. И така, зейнали всички извори на бездната и окната небесни, и какъв horrendum et formidandum spectraculum^[36] се открил пред Ной и неговата челяд!

Хората търсели спасение отпърво по покривите, но къщите им бивали помитани от огромните вълни, прииждащи от Антиподите със силата на Божия вятър, който ги бил повдигнал и запратил; катерели се по дърветата, но те бивали изтръгвани като сламки; виждали още върхове на прастари дъбове и се вкопчвали в тях, но ветровете ги брулели с такава ярост, че не успявали да се задържат. В морето, което вече покривало долини и планини, се виждало да плават подпухнали трупове, върху които последните ужасени птици се мъчели да се приютят като в най-жестоко гнездо, но изгубили скоро и това сетно убежище, се оставяли и те сломено на бурята, с натежали пера, с вече безсилни криле.

— Oh, horrenda justitiae divinae spectacula!^[37] — тържествуваше отец Каспар; и това било нищо, уверяваше, в сравнение с онези spectacula, които ще ни бъде дадено да видим в деня, когато Христос се завърне, за да съди живите и мъртвите…

А на страховития грохот на природата пригласяли животните от Ковчега, воя на вятъра подемали вълците, на рева на гръмотевиците отвръщал лъвът, с тътена на мълниите тръбели слоновете, лаели кучетата при воплите на умиращите си събратя, блеели овцете с плача на децата, грачели гаргите с граченето на дъжда по покрива на Ковчега, мучали воловете с бученето на вълните, и със злокобните си стенания и горки ридания всички твари от земята и въздуха съпровождали жалбата на планетата.

Тъкмо тогава обаче, уверяваше отец Каспар, Ной и неговата челяд преоткрили езика, който Адам бил говорил в Едем и който неговите синове били забравили след прогонването, и който самите потомци на Ной щели почти всичките да загубят в деня на голямото вавилонско смесване, освен наследниците на Гомер^[38]: те го пренесли в лесовете на севера, където немският народ вярно го съхранил. Само немският език — обсебен крещеше сега на майчиния си език отец Каспар — „redet mit der Zunge, donnert mit dem Himmel, blitzet mit den schnellen Wolken“^[39] или, както после изобретателно продължаваше, смесвайки най-грапавите звуци от различни наречия, само немският език говори езика на природата, „блица с Облаците, бруми с Елена, грунци със Свинята, циска със Змията, мауа с котката, шнатка с Гъската, квакарака с Патицата, каккакокка с Кокошката, клапоца с Щъркела, кракка с Гарвана, швири с Лястовицата!“ И накрая той беше прегракнал от толкова вавилонстване, а Роберто — убеден, че истинският Адамов език, преоткрит при Потопа, вирее само в земите на Императора на Свещената римска империя.

Плувнал в пот, духовникът беше завършил заклинанието си. Сякаш стреснато от последиците от всеки потоп, небето беше отвърнало бурята си, като кихавица, която а-ха да екне и после бива сподавена с изсумтяване.