Умберто Еко
Островът от предишния ден (28)

28.
За Произхода на Романите^[1]

Влюбените обичат повече мъките, отколкото радостите си. Роберто можеше да мисли за себе си само като разделен завинаги от онази, която обичаше, но колкото по-откъснат от нея се чувстваше, толкова повече го обземаше терзанието, че някой друг не е.

Видяхме как, обвинен от Мазарен, че е бил там, където не се беше вестявал, Роберто си беше втълпил, че Феранте се е подвизавал в Париж и е заемал в някои случаи неговото място. Ако това беше вярно, Роберто беше арестуван от кардинала и изпратен на борда на Амарилида, но Феранте беше останал в Париж, и за всички (Нея включително!) той беше Роберто. Така че не му оставаше нищо друго, освен да си представя до Нея Феранте — и ето че това морско чистилище се превръщаше в ад.

Роберто знаеше, че ревността се поражда без никакво съобразяване с онова, което е или не е, или може би няма да бъде никога; че е напор, който от мнимо зло извлича реална болка; че ревнивецът е като хипохондрик, който се разболява от страх, че е болен. Затова тежко ти, казваше си, ако се оставиш да бъдеш обладан от болезнения брътвеж, който те принуждава да си представяш Другата с Друг, а нищо не подклажда съмнението така, както самотата, нищо не го превръща в сигурност така, както фантазирането. Но, прибавяше, щом не мога да избягна да обичам, не мога да избягна да изпадам в ревност, а щом не мога да избягна да изпадам в ревност, не мога да избягна да фантазирам.

Наистина измежду всички страхове ревността е най-неблагодарният: ако се страхуваш от смъртта, извличаш облекчение от възможността да си мислиш, че, напротив, ще се радваш на дълъг живот или че при някое пътешествие ще откриеш извора на вечната младост; ако си беден, извличаш утеха от мисълта, че ще намериш съкровище; за всяко нещо, от което се страхуваме, има една противоположна надежда, която ни крепи. Не е така, когато обичаш, а любимата я няма: раздялата за любовта е като вятъра за огъня: слабият гаси, силният разгаря.

Ако ревността се ражда от неудържимата любов, онзи, който не изпитва ревност към любимата, не е любящ, или люби с леко сърце; затова са познати влюбени, които от страх, че любовта им ще угасне, я подхранват, като намират на всяка цена основания за ревност.

Така ревнивецът (който при това иска или би искал любимата да е целомъдрена и вярна) не иска, нито може да мисли за нея, освен като достойна за ревност, и значи виновна в изневяра — и по този начин разпалва в присъстващото страдание удоволствието на отсъстващата любов. Включително и защото ако си мислиш как самият ти притежаваш далечната любима — добре знаейки, че не е вярно, — това не може да направи толкова жива мисълта ти за нея, за нейната топлина, за нейната руменина, за нейния парфюм, както ако си мислиш, че на същите тези дарове се наслаждава Друг: докато в собственото си отсъствие си сигурен, то в присъствието на този враг си, ако не сигурен, то поне не непременно несигурен. Любовният допир, който ревнивецът си представя, е единственият начин да си въобрази с правдоподобност едно чуждо единение, което, ако не несъмнено, е най-малкото възможно, докато собственото е невъзможно.

Затова ревнивецът не е способен, нито има охота да си представя обратното на онова, от което се страхува; нещо повече, може да се наслаждава само възвеличавайки собствената си болка и да страда от възвеличената наслада, от която знае, че е изключен. Любовните удоволствия са възжелани злини, където нега и мъченичество се сливат, и любовта е доброволна полуда, адски рай и небесен ад — накратко, съзвучие на въжделени противоположности, скръбен смях и ронлив диамант.

Докато се измъчваше така, но и си спомняше за онзи безброй на световете, по който беше спорил в по-раншните дни, Роберто бе осенен от идея, нещо повече, Идея, голям и анаморфичен къс Находчивост.

Помисли си сиреч, че би могъл да построи една история, на която положително не беше главен герой, тъй като тя се развиваше не в този свят, а в една Страна на Романите, и нейните случки щяха да се разгръщат паралелно на тези от света, в който беше той, без двете поредици приключения да могат някога да се срещнат и насложат.

Какво печелеше Роберто? Много. Решавайки да измисли историята на един друг свят, който съществуваше само в неговата мисъл, ставаше господар на този свят и можеше да прави така, че нещата, които се случваха там, да не надхвърлят неговата способност да ги понася. От друга страна, ставайки читател на романа, на който беше автор, можеше да участва в преживелиците на героите: не се ли удава на читателите на романи възможността да обичат без ревност Тисба, като използват Пирам за свой наместник, и да страдат по Астрея с посредничеството на Селадон?

Да обичаш в Страната на Романите, означаваше да не изпитваш никаква ревност: там онова, което не е наше, по някакъв начин е все пак наше, а онова, което в света е било наше и ни е било отнето, там не съществува — въпреки че онова, което съществува там, прилича на това от съществуващото, което нямаме или сме изгубили…

И така, Роберто трябваше да напише (или да измисли) романа за Феранте и за неговата любов с Лилия; само като построеше този романен свят, щеше да забрави гложденето, което му причиняваше ревността в реалния свят.

Освен това, разсъждаваше Роберто, за да разбера какво ми се е случило и как съм попаднал в клопката, която ми е устроил Мазарен, би трябвало да възстановя Хисторията на онези събития и да открия скритите им причини и подбуди. Но има ли нещо по-несигурно от Хисториите, които четем, където ако двамина автори ни разказват за една и съща битка, се хвърлят в очи такива несъответствия, та едва ли не си мислим, че се отнася за две различни битки? И има ли, напротив, нещо по-сигурно от Романа, където накрая всяка Енигма намира своето обяснение според законите на Правдоподобното? Романът разказва неща, които може би не са се случили наистина, но които чудесно биха могли да се случат. Да обясня патилата си под формата на роман, означава да се убедя, че в тази неразбория съществува поне един начин да се разплете интригата, и следователно не съм жертва на кошмар. Идея впрочем коварно противоположна на първата, защото така тази романна история би трябвало да се насложи на неговата истинска история.

И най-сетне, продължаваше да се убеждава Роберто, това са премеждията на любовта към една жена: а само Романът, положително не Хисторията, се занимава с въпроси на Любовта, и само Романът (никога Хисторията) се грижи да обясни какво мислят и изпитват тези щерки на Ева, които все пак от дните на Земния рай до Ада на Дворовете от наше време са влияли толкова върху съдбините на нашия вид.

Все аргументи, разумни всеки по себе си, но не и всичките, взети заедно. Наистина има разлика между онзи, който действа, като пише роман, и онзи, който страда от ревност. Ревнуващият се наслаждава да рисува във въображението си онова, което не би искал да се е случило — но в същото време отказва да повярва, че наистина се случва, — докато романистът прибягва до какви ли не похвати, стига читателят не само да се наслаждава да си представя онова, което не се е случило, а и в един момент да забрави, че чете, и да повярва, че всичко действително се е случило. За ревнивеца е причина за най-усилни мъки дори да чете роман, писан от други, защото каквото и да са казали те, все му се струва, че се отнася за неговите изпитни. Какво остава за ревнивец, който се преструва, че измисля същите тези свои изпитни. Не се ли казва, че ревнивецът придава плът на сенките? Затова колкото и сенчести да са създанията на един роман, тъй като романът е роден брат на Историята, тези сенки изглеждат твърде снажни на ревнивеца, още повече пък ако — вместо да са сенките на друг — са неговите собствени.

От друга страна, Роберто следва да е знаел, че въпреки достойнствата си Романите имат и своите недостатъци. Както медицината запознава и с отровите, метафизиката смущава с неуместни тънкости догмите на религията, етиката препоръчва великодушието (което не всекиму е от полза), астрологията покровителства суеверието, оптиката мами, музиката раздухва любовните желания, геометрията насърчава несправедливото господство, математиката — скъперничеството, така Изкуството на Романа, макар и с предупреждението, че ни подава фикции, отваря една врата в Двореца на Абсурдността, която, ако я прекрачим с лековерие, се затваря зад гърба ни.

Но не е в наша власт да възпрем Роберто от извършването на тази стъпка, защото знаем с положителност, че я е извършил.