Умберто Еко
Островът от предишния ден (24)

24.
Диалози за Главните Системи^[1]

 

Това, което следва, е от неясно естество: не разбирам дали се отнася за хроники на диалозите между Роберто и отец Каспар, или за бележки, които първият си е водил нощем, за да се заяжда през деня с втория. Така или иначе очевидно е, че за цялото време, през което е останал на борда със стареца, Роберто не е писал писма до Синьората. Както и че малко по малко от нощния живот е минавал към дневния.

Дотогава например беше гледал Острова в ранна утрин и за много кратко, или вечер, когато се губеше смисълът на границите и далечините. Едва сега откриваше, че приливът и отливът или изменчивата игра на прииждащото и отдръпващото се море за част от деня увличаше водите да близнат ивицата пясък, която ги делеше от гората, а през другата ги обръщаше в отстъпление, оголвайки една скалиста зона, която според отец Каспар беше последният издатък на кораловия хребет.

Между прилива — или прииждането — и отлива, обясняваше му неговият другар, минават около шест часа, и това е ритъмът на морското дихание под влиянието на Луната. Не пъхтенето на някакво чудовище от бездните, както тълкували някои в отдавнашните времена движението на водите, да не говорим за онзи френски господин, който уверявал, че макар Земята да не се върти от запад на изток, все пак се люлее, така да се каже, от север на юг и обратно, и при това периодично движение е естествено морето да се надига и снишава, както когато човек свива рамене и расото му шава нагоре-надолу по врата.

Тайнствено нещо са това приливите и отливите, защото се менят според земите и моретата и според разположението на бреговете спрямо меридианите. Като общо правило при новолуние водата е висока по пладне и в полунощ, но после ден по ден явлението закъснява с четири пети от часа; и невежият, който не го знае, виждайки, че в еди-колко си часа на еди-кой си ден някой пролив е бил плавателен, се впуска в него в същия час на следващия ден и се намира на сухо. Да не говорим за теченията, които тая смяна поражда, и някои са такива, че в момента на отлива корабът не успява да се добере до брега.

И после, казваше старецът, всяко място, на което попаднеш, си иска отделна сметка, и трябва да имаш подръка Астрономическите Таблици. Опита се дори да обясни на Роберто тези изчисления — сиреч, че следва да се наблюдава закъснението на Луната, като се умножат дните на Луната по четири и се раздели после на пет — или обратното. Във всеки случай Роберто не разбра нищо и ще видим по-късно как тази му лековатост стана причина за големи беди. Задоволяваше се само да се смайва всеки път, когато линията на меридиана, която би трябвало да протича от край до край на Острова, минаваше ту по море, ту по скалите, и все не проумяваше кой точно е моментът. Включително и защото, прилив ли беше или отлив, голямата мистерия на този обрат го интересуваше много по-малко от великото тайнство на онази линия, отвъд която Времето вървеше назад.

Казахме, че нямаше някаква особена нагласа да не вярва на онова, което йезуитът му разказваше. Но често се забавляваше да го предизвиква, та да го накара да разказва още и още, и затова прибягваше до целия репертоар от аргументи, дочути в кръжците на онези honnêtes gens, които йезуитът смяташе ако не за пратеници на Сатаната, то най-малкото за смукачи и плюскачи, чийто Ликей е станала кръчмата. В края на краищата обаче трудно му се удаваше да отрича физиката на един маестро, който въз основа на началата на същата тая своя физика го учеше сега да плува.

Като първа реакция (понеже не му беше излязло от ума неговото корабокрушение) заяви, че за нищо на света няма да влезе пак в досег с водата. Отец Каспар му обърна внимание, че тъкмо по време на корабокрушението тази вода го беше поддържала — знак следователно, че тя е грижовен, а не враждебен елемент. Роберто възрази, че водата беше поддържала не него, ами дървото, в което той се беше вкопчил, а отец Каспар се изхитри да му изтъкне, че ако водата беше подкрепила едно дърво, създание без душа, стремящо се към бездната, както знае всеки, който е хвърлял дърво от високо, с още по-голямо основание е способна да подкрепи живото същество, готово да следва естественото стремление на течностите. Роберто сигурно знаеше, че ако хвърлиш във вода кученце, животното, цапуркайки с лапи, не само се задържа на повърхността, а и чевръсто се връща на брега. И, добавяше Каспар, може би Роберто не знаеше, че ако се пуснат във вода деца на няколко месеца, те могат да плуват, защото природата ни е направила плуващи като всяко друго животно. За зла чест сме по-склонни от животните към предразсъдък и заблуда и затова, като пораснем, добиваме лъжливи представи за свойствата на течностите, така че страхът и недоверието ни отнемат този вроден дар.

Роберто тогава го питаше дали той, преподобният отец, се беше научил да плува. Преподобният отец отговаряше, че не претендирал да е по-добър от толкова други, които са избягвали да вършат добри неща. Бил се родил в село много далеч от морето и бил стъпил на кораб едва на стари години, когато — казваше — тялото му вече било само едно келявене на тила, мътнеене на погледа, сополивене на носа, бучене на ушите, жълтеене на зъбите, вдървяване на врата, надипляне на гушата, подпухване на петите, съсухряне на кожата, обезцветяване на косите, пукане на пищялите, треперене на пръстите, плетене на краката, а гърдите му били само бълване на слуз, не щеш ли къртене на храчки, не щеш ли точене на лиги.

Но, отбелязваше веднага, бидейки умът му по-пъргав от мършата му, той знаел онова, което мъдреците от древна Гърция вече били открили, сиреч, че потопи ли се едно тяло в течност, то получава опора и тласък нагоре от толкова вода, колкото измества, защото водата се стреми да се върне да заеме пак пространството, от което е била пропъдена. И не е вярно, че плава или не в зависимост от формата си, и са се лъгали древните, според които плоското нещо се задържа отгоре, а острото потъва; ако Роберто се опиташе да бучне със сила във водата, знам ли, едно шише (което плоско не е), щеше да усети същата съпротива, както ако речеше да натика тава.

Въпросът значи беше да се сближи с елемента; после всичко щеше да потръгне от само себе си. И отец Каспар предлагаше Роберто да се спусне по въжената стълбичка, която висеше от носа, наречена още стълбата на Иаков, но за свое успокоение оставайки завързан с един канап или връв, или въже, както и да го кажеха, дълго и здраво, захванато за фалшборда. Уплашеше ли се, че потъва, трябваше само да издърпа въжето.

Излишно е да уточняваме, че този учител по едно изкуство, което не беше упражнявал никога, не бе взел под внимание стечението на безброй акциденции, пренебрегнати и от мъдреците на древна Гърция. Беше му отпуснал например, за да му позволи свобода на движенията, връв със значителна дължина, така че първия път, когато Роберто като всеки кандидат-плувец се намери под повърхността на водата, трябваше здравата да подърпа; и преди канапът да го изтегли навън, беше нагълтал вече толкова солена вода, че поиска да се откаже за този първи ден от всякакви други опити.

Началото обаче беше насърчително. Щом се спусна по стълбичката, едва докоснал водата, Роберто си даде сметка, че течността е приятна. От корабокрушението имаше леден и див спомен, и откритието на едно почти топло море го насърчаваше сега да продължи потапянето, докато, все така вкопчен в стълбичката, не остави водата да му стигне до брадичката. Смятайки, че това е то плуването, заблаженства, отдавайки се на спомена за парижките удобства.

Откакто бе пристигнал на кораба, си беше позволявал, както видяхме, някое и друго заплакване, но като котенце, което ближе козината си с език, наблягайки само на лицето и срамните части. А иначе — и все повече, колкото повече озверяваше в преследването на Натрапника — ходилата му се бяха наслоили с утайката на трюма и потта беше слепила дрехите на гърба му. При досега с тази топлинка, която плакнеше едновременно тялото и облеклото му, Роберто си спомни как беше открил в двореца Рамбуйе цели две вани на разположение на маркизата, чиито грешки за поддържането на тялото бяха обект на обсъждане в едно общество, където миенето беше по-скоро рядък факт. Дори най-изтънчените измежду нейните гости смятаха, че чистотата се състои в свежестта на бельото и е белег на елегантност то да се сменя често, а не в използването на водата. Множеството благовонни есенции, с които маркизата ги замайваше, бяха за нея не лукс, а необходимост да заслони чувствителните си ноздри от техните мазни миризми.

Чувствайки се повече благородник, отколкото беше в Париж, и докато с едната ръка се държеше здраво за стълбичката, Роберто търкаше с другата ризата и панталоните о потното си тяло, стържеше междувременно петата на единия си крак с пръстите на другия.

Отец Каспар го наблюдаваше заинтригуван, но мълчеше в желанието си Роберто да се сприятели с морето. Все пак, боейки се умът му да не се обърка от прекомерна грешка за тялото, гледаше да го отвлече. Затова му говореше за приливите и отливите и за притегателните свойства на луната.

Опитваше се да го накара да оцени едно явление, в което се криеше нещо невероятно: че ако приливите и отливите отвръщат на зова на луната, би трябвало да ги има, когато я има луната, а не когато тя е от другата страна на нашата планета. Но, напротив, морските обрати продължават и от двете страни на земното кълбо, сякаш гонейки се от шест часа на шест часа. Роберто надаваше ухо към речта за приливите и мислеше за луната — за която през всичките изминали нощи беше мислил повече, отколкото за приливите.

Попита как така от луната ние виждаме все една и само една страна, и отец Каспар обясни, че тя обикаля като топка, държана на връв от някой атлет, който я върти и който не може да види друго освен обърнатата към него страна.

— Но — предизвика го Роберто — тази страна я виждат както индийците, така и испанците; а на луната не става така спрямо тяхната луна, която някои наричат Волва и която е впрочем нашата земя. Подволвяните, които живеят на обърнатата към нас страна, я виждат винаги, докато Отволвяните, които живеят в другото полукълбо, не я познават. Представете си, когато дойдат отсам: кой знае какво ли ще изпитат, като съгледат да блести в нощта диск, петнайсет пъти по-голям от нашата луна! Ще очакват всеки миг да се стовари отгоре им, както древните гали все се боели, че небето ще падне на главите им! Да не говорим за онези, които живеят точно на границата между двете полукълба и които виждат Волва все в мига на изгрева й на хоризонта!

Йезуитът изказа насмешки и ехидности относно небивалицата за обитателите на Луната, защото небесните тела не са от същото естество като Земята и следователно не са подходящи да приютяват живи създания, така че беше по-добре да се оставят на ангелските кохорти, които могат да се пренасят духовно в кристала на небесата.

— Но как биха могли небесата да бъдат от кристал? Ако беше така, кометите, пресичайки ги, щяха да ги строшат.

— А кой на тебе казал, че кометите минавали в етерните области?

Кометите минават в подлунната област, а тук въздух има, както и ти виждаш.

— Нищо, което не е тяло, не се движи. А небесата се движат. Значи са тяло.

— Стига можеш ти измишльотини говориш, и аристотелианец ставаш. Но аз зная защо ти това казваш. Ти искаш и в небесата има въздух, така че вече няма разлика между горе и долу, всичко обикаля, и Земята върти задник си като развратница.

— Но ние всяка нощ виждаме звездите в различно положение…

— Вярно. De facto те движат се.

— Почакайте, не съм свършил. Вие искате Слънцето и всичките светила, които са тела огромни, да правят по една обиколка около Земята на всеки двайсет и четири часа, и неподвижните звезди — или големият пръстен, в който са вградени, — да изминават повече от двайсет и седем хиляди пъти по двеста милиона левги? Ами че точно това би трябвало да става, ако Земята не се завърташе около себе си за двайсет и четири часа. Как могат неподвижните звезди да вървят толкова бързо? На онзи, който живее там, би му се завило свят!

— Ако някой там живеел. Но това epetitio prinkipii^[2].

И му изтъкваше, че е лесно да се измисли един-единствен аргумент в полза на движението на Слънцето, докато има много повече против движението на Земята.

— Знам добре — отвръщаше Роберто, — че в Еклесиаста се казва terra autem in aeternum stat, sol oritur^[3] и че Иисус Навин е спрял Слънцето, а не Земята. Но тъкмо вие ме научихте, че ако се чете Библията буквално, бихме имали светлината преди сътворението на Слънцето. Значи Свещеното писание трябва да се чете със зрънце сол; и Свети Августин е знаел, че то често говори more allegorico^[4]…

Отец Каспар се усмихваше и му напомняше, че много отдавна вече йезуитите не разгромяваха противниците си с библейски увърталия, а с необорими аргументи, основани на астрономията, на разума, на математическите и физическите доказателства.

— И какви доказателства, като да речем? — питаше Роберто, докато остъргваше малко мас от корема си.

Като да речем, отвръщаше докачен отец Каспар, могъщият Аргумент на Колелото:

— Сега ти слушаш ме. Мислиш си за едно колело, добре ли?

— Мисля си за едно колело.

— Браво, така и ти мислиш, вместо подражателстваш и повтаряш каквото чул си в Париж. Сега ти мислиш си, че това колело надянато е на една ос, като да е колелото на някой грънчар, и ти искаш това колело да завъртиш. Какво правиш ти?

— Опирам ръце, може би един пръст, на ръба на колелото, мърдам пръст и то се завърта.

— Не мислиш, че по-добре направеше да вземеш оста, в центъра на колелото, и помъчиш се нея завъртиш?

— Не, би било невъзможно…

— Виждаш ти! А твоите галилеанци или коперниканци искат да сложат Слънцето неподвижно в центъра на Вселената, която върти целия голям кръг на планетите наоколо, вместо да помислят си, че движението идва от големия кръг от небесата образуван, докато Земята може да стои неподвижна в центъра. Как можеше Господ Бог Слънцето да сложи на най-долното място, а тленната и тъмна Земя насред сияйните и вечни звезди? Разбрал твоя заблуда?

— Но Слънцето трябва да съществува в центъра на Вселената! Телата по природа имат потребност от този радикален огън, и той да се намира в сърцето на царството, за да задоволява нуждите навсякъде. Не трябва ли причината на пораждането да бъде поставена в центъра на всичко? Нима природата не е сложила семето в гениталите, по средата между главата и краката? Не са ли семките в центъра на ябълките? Ами костилката не е ли в средата на прасковата? И значи Земята, която се нуждае от светлината и от топлината на този огън, се върти около него, за да получи във всичките си части слънчевата благодат. Би било смешно да се смята, че Слънцето се върти около една точка, с която не би знаяло какво да прави, и ще е все едно като видим печена чучулига, да кажем, че за да я изпече, пещта се е въртяла около нея…

— А, така ли? Ами тогава, когато епископът обикаля около черква, за да благослови я с кадилницата, ти искал черквата да обикаля около епископа? Слънцето може да обикаля, защото е от огнен елемент. А ти добре знаеш, че огънят лети и движи се и никога на място не стои. Видял ти някога планините движат се? Ами тогава как движи се Земята?

— Лъчите на Слънцето, които падат върху нея, я карат да се върти, така както можем да завърнем една топка, като я ударим с ръка, а ако топката е малка, дори с дъха си… И най-сетне, да не би да искате Бог да погне Слънцето, което е четиристотин трийсет и четири пъти по-голямо от Земята, само за да направи да израстат нашите зелки?

За да придаде най-голяма театрална мощ на последното възражение, Роберто рече да насочи пръст срещу отец Каспар, затова протегна ръка и се отблъсна с крака, та да застане в добра перспектива по-далеч от борда на кораба. При движението и другата му ръка се изплъзна, главата се отметна назад и Роберто се намери под водата, без да успее, както вече казахме, да си послужи с въжето — твърде хлабаво, — за да се върне на повърхността. Тогава постъпи като всички онези, които сетне се удавят: запляска безразборно и нагълта още повече вода, докато отец Каспар не изтегли както трябва връвта, за да го примъкне до стълбичката. Роберто се изкачи, кълнейки се, че никога повече няма да се върне там долу.

— Утре ти пак опиташ. Солената вода е като лекарство, не мислиш си, че голяма беда било — утеши го на палубата Каспар.

Докато Роберто се сдобряваше с морето, като ловеше риба, Каспар му обясняваше колко и какви предимства щяха да извлекат двамата от неговото пристигане на Острова. Излишно беше дори да се споменава за повторното завладяване на лодката, с която щяха да могат да се движат като свободни люде от кораба до сушата и щяха да имат достъп до Малтийската Наблюдателница.

От начина, по който Роберто го представя, следва да се заключи, че това изобретение е надхвърляло способностите му за проумяване — или че речта на отец Каспар, както толкова други негови речи, е била накъсана от елипси и възклицания, посредством които отецът е говорил ту за формата, ту за предназначението му, ту пък за Идеята, която го е предшествала.

А Идеята дори не била негова. За Наблюдателницата научил, докато се ровел из писанията на споминал се брат; той на свой ред бил узнал за нея от друг брат, който по време на пътешествието си до преблагородния остров Малта, сиреч Мелита, бил чул да се слави този инструмент, конструиран по заповед на Пресветлия Княз Йоханес Паулус Ласкарис, Велик Магистър на онези прочути Рицари.

Каква била Наблюдателницата, никой никога не бил виждал: от първия брат била останала само една книжчица със скици и бележки, впрочем и тя вече изгубена. А, от друга страна, оплакваше се Каспар, същата тази брошурка била „съвсем накратко съставена, без nullo schemate visualiter patefacto^[5], никакви таблици или свитъци и никакви нарочни указания“.

На основата на оскъдните сведения в течение на дългото плаване на Дафна отец Каспар, като впрегнал на работа бордовите дърводелци, възстановил или доотгатнал отделните елементи на съоръжението, което после сглобил на Острова, изпитвайки на място неизброимите му достойнства — а Наблюдателницата трябвало да бъде наистина една Ars Magna от плът и кръв, т.е. от дърво, желязо, платно и други субстанции, нещо като Мега Часовник, Одушевена Книга, способна да разбули всички загадки на Вселената.

Тя — казваше отец Каспар с очи, пламнали като въгленчета — била една Единна Синтагма на Най-нови Физически и Математически Инструменти, „по кръгове и цикли изкусно разположени“. После чертаеше по палубата или във въздуха с пръст и му казваше да си въобрази една първа кръгла част, ще рече основата или фундамента, която представя Неподвижния Хоризонт, с Румба на трийсет и двата Вятъра и цялото Мореплавателско изкуство с предсказанията за всички бури.

— Междинната част — добавяше, — която върху основата издигната е, въобрази си като Куб с пет страни — въобразяваш ти? — nein, не с шест, шестата върху основата лежи и затова ти нея не виждаш. На първата страна на Куба, id est Chronoscopium Universale^[6], можеш осем колела във вечни цикли нагласени видиш, които Календара на Юлий и на Григорий показват, и кога падат се неделите, и Епактата, и Слънчевият Кръг, и Подвижните и Великденските Празници, и новолуния, пълнолуния, квадратура на Слънцето и на Луната. На втората страна на Куба, id est Cosmigraphicum Speculum^[7], най-напред един Horoscopium явява се, с който като знае се текущият час на Мелита, колко часът е в останала част на наше кълбо да се намери може. И виждаш едно Колело с два Планисферия, от които единият показва и дава на целия Първи Двигател науката, Вторият на Осмата Сфера и на Неподвижните Звезди учението, и движението. И прилива и отлива, или спадането и покачването на моретата, от движението на Луната в цялата Вселена люлени…

Това била най-вълнуващата страна. Чрез нея можел да се опознае онзи Horologium Catholicum, за който вече казахме, с часа на йезуитските мисии на всички меридиани; и не само това: тя сякаш изпълнявала и предназначението на една добра астролабия, тъй като разкривала също продължителността на дните и нощите, височината на слънцето със съотношението на Правите Сенки, правите и наклонените изгреви, продължителността на здрачаванията, кулминацията на неподвижните звезди в отделните години, месеци и дни. С множество съпоставки по тази именно страна отец Каспар стигнал до увереността, че най-после е на меридиана антипод.

След това имало трета страна, която съдържала в седем колела съвкупността на цялата Астрология, всички бъдещи затъмнения на слънцето и на луната, всички астрологични фигури за сезоните на земеделието, медицината, изкуството на мореплаването, заедно с дванайсетте знака на небесните обители и облика на природните неща, които на всеки знак са подвластни, и съответния Дом.

Сърце не ми дава да резюмирам цялото резюме на Роберто и цитирам четвъртата страна, която трябвало да изказва всичките чудеса на ботаническата, спагиричната, химичната и херметичната медицина, с простите и съставните лекове, извлечени от минерални или животински вещества и всички „привличащи, успокоителни, очистителни, смекчителни, смилателни, разяждащи, слепителни, отпущителни, загреваещи, охладителни, разхлабителни, облекчителни, прекратителни, приспивателни, пикочогонни, упоителни, изгарящи и подкрепителни Противоотрови“.

Не съумявам да обясня — и малко измислям — какво е ставало на петата страна, която е един вид покривът на куба, успоредна на линията на хоризонта, и която, изглежда, се е разполагала като небесен свод. Но се споменава и някаква пирамида, която не може да е имала основа, еднаква с куба, иначе е щяла да покрива петата страна, и която може би е по-правдоподобно да е похлупвала целия куб като палатка — ала тогава вероятно е била от прозрачен материал. Във всеки случай нейните четири стени трябвало да представят четирите страни на света, и за всяка от тях азбуките и езиците на разните народи, включително елементите на изначалния Адамов Език, йероглифите на египтяните и знаците на китайците и на мексиканците, и отец Каспар я описва като „една Sphynx Mystagoga, един Oedipus Aegyptiacus, една Monade Ieroglyphica, една Clavis Convenientia Linguarum, един Theatrum Cosmographicum Historium, една Sylva Sylvarum на всички естествени и изкуствени азбуки, една Architectura Curiosa Nova, една Lampade Combinatoria, една Mensa Isiaca, един Metametricon, една Synopsis Anthropoglottogonica, една Basilica Cryptographica, един Amphiteatrum Sapientiae, една Cryptomenesis Patefacta, един Catoptron Polygraphicum, един Gazophylacium Verborum, един Mysterium Artis Steganographicae, една Arca Arithmologica, един Archetypon Polyglotta, една Eisagoga Horapollinea, един Congestorium Artificiosae Memoriae, един Pantometron de Furtivis Literarum Notis, един Mercurius Redivivus, един Etymologicon Lustgartlem!“^[8]

Че всичкото това знание беше предопределено да остане тяхно еднолично притежание, както бяха осъдени да не намерят никога вече пътя за връщане — това не тревожеше йезуита, не зная дали поради вяра в Провидението или от любов към познанието като цел само по себе си. Но ме поразява фактът, че тук вече и в главата на Роберто не се ражда дори една-единствена реалистична мисъл, и той започва да гледа на достигането на Острова като на събитието, което би придало смисъл — и то завинаги — на неговия живот.

Преди всичко, доколкото го занимаваше Наблюдателницата, беше обладан от едничката мисъл, че този оракул можеше да му каже дори къде е и какво прави в същия момент Синьората. Доказателство, че на един влюбен, макар и разсейван с полезни телесни упражнения, е безполезно да се говори за Звездни Съобщения^[9]; той търси все вест за своята прелестна мъка и свидно терзание.

Освен това, каквото и да му говореше неговият учител по плуване, копнееше по един Остров, който не изникваше отпреде му в настоящето, където беше той, а по Божия повеля почиваше в нереалността — или в не-битието — на предишния ден.

Срещайки вълните, хранеше надеждата да достигне един Остров, който беше бил вчера и чийто символ му се струваше Гълъбът с Цвят на Портокал, неуловим, като да беше избягал в миналото.

Роберто беше още движен от глухи представи, долавяше, че желае нещо различно от това на отец Каспар, но още не му беше ясно какво. И трябва да разберем несигурността му, защото беше първият човек в историята на вида, комуто се предлагаше възможността да отплува назад с двайсет и четири часа.

Във всеки случай се беше убедил, че трябва наистина да се научи да плува, а всички знаем, че една-едничка добра подбуда помага да се преодолеят хиляди страхове. Затова го виждаме как опитва отново на следващия ден.

 

На този етап отец Каспар му обясняваше, че ако се пуснеше от стълбичката и заразмахваше свободно ръце, сякаш следвайки ритъма на група свирачи, и придадеше непринудено движение на краката, морето щеше да го подхване. Убеди го да опита, отначало с обтегната връв, после като отпусна връвта, без да му каже, или по-точно известявайки го, когато ученикът вече беше придобил увереност. Наистина при известието Роберто мигом почувства как отива на дъното, но във вика си даде инстинктивно тласък с крака и се озова пак с глава отгоре.

Опитите продължиха цял половин час и Роберто започна да разбира, че може да се задържа на повърхността. Още щом понечеше обаче да заплува с по-голям замах, главата го теглеше назад. Тогава отец Каспар го насърчи да последва това влечение и да се отпусне с колкото може по-отметната глава, с вцепенено и много леко извито на дъга тяло, с ръце и крака, разперени като да трябваше все да досяга окръжността на някакъв кръг: щеше да се почувства като в хамак и можеше да си стои така с часове и дори да спи, целуван от вълните и от полегатото слънце на залеза. Как така отец Каспар знаеше всичките тези неща, без да беше плувал никога? По Theoria Physico-Hydrostatica, казваше той.

Не е било лесно да намери подходящото положение, Роберто без малко не се удушил с връвта сред оригвания и кихавици, но, изглежда, че по някое време равновесието е било постигнато.

Роберто за първи път чувстваше морето като приятел. Следвайки указанията на отец Каспар, беше започнал и да движи ръце и крака: вдигаше леко глава, отмяташе я назад, беше привикнал водата да влиза в ушите му и да понася налягането й. Можеше дори да говори, и то виком, за да бъде чуван на борда.

— Ако искаш сега ти обърни се — каза му дори по някое време Каспар. — Ти спуснеш дясна ръка, като да висяла под тяло ти, вдигнеш леко ляво рамо и готово, намерил се с корема надолу!

Не уточни, че при движението трябва да се сдържа дъхът, понеже се озоваваш с лице под водата, и то под една вода, която само това и чака — да изследва ноздрите на натрапника. В книгите по Mechanica Hydraulico-Pneumatica не го пишеше. Така поради една ignoratio elenchi^[10] на отец Каспар Роберто нагълта поредната стомна солена вода.

Но вече се беше научил да се учи. Беше опитал два-три пъти да се преобърне и беше разбрал един принцип, необходим на всеки плувец, а именно, че когато главата ти е под водата, не бива да дишаш — даже с носа, а дори да издухваш със сила, сякаш искаш да изхвърлиш от дробовете си и малкото въздух, който ти е толкова нужен. Изглежда нещо инстинктивно — а не е, както става ясно от тази история.

Все пак беше разбрал и че му е по-лесно да лежи по гръб, с лице нагоре, отколкото по очи. На мен ми се струва обратното, но Роберто се беше научил първо по този начин и един-два дни продължи така. Междувременно водеше диалози за главните системи.

Бяха заговорили отново за въртенето на Земята и отец Каспар го бе атакувал с Аргумента на Затъмнението. Ако се махне Земята от центъра на света и на нейно място се настани Слънцето, то Земята трябва да се сложи или под Луната, или над Луната. Ако я сложим отдолу, няма да има никога слънчево затъмнение, защото бидейки Луната над Слънцето и над Земята, не ще може никога да застане помежду Земята и Слънцето. Ако ли пък я сложим отгоре, няма да го има никога затъмнението на Луната, защото бидейки Земята над нея, не ще може никога да застане помежду нея и Слънцето. А при това и астрономията няма да може вече — както винаги чудесно е правила — да предсказва затъмненията, защото тя основава изчисленията си на движенията на Слънцето. Ако Слънцето не се движи, нейното начинание би било безпочвено.

Да разгледаме после и Аргумента на Стрелеца. Ако Земята се завърташе на всеки двайсет и четири часа, то когато се изстреля една стрела право нагоре, тя би паднала на запад, на много мили разстояние от стрелеца. Какъвто впрочем приблизително е и Аргументът на Кулата. Ако се пусне тежест от западната страна на кула, тя не би следвало да се озове в подножието на сградата, а много по-нататък, и значи би трябвало да пада не вертикално, а по диагонал, защото междувременно кулата (заедно със земята) ще се е преместила на изток. Тъй като обаче всеки от опит знае, че тежестта пада перпендикулярно, ето че земното движение се оказва фантасмагория.

Да не говорим за Аргумента на Птиците. Ако Земята се завърташе в разстояние на едно денонощие, те никога не биха могли с летежа си да следват нейното въртене, колкото и неуморни да са. А ние отлично виждаме, че дори да препускаме на кон по посока на слънцето, всяка птица ни застига и изпреварва.

— Е добре. Не зная как да отговоря на вашето опровержение. Но съм чувал да казват, че ако бъдат накарани да се въртят Земята и всичките планети, а Слънцето се остави неподвижно, се обясняват множество явления, докато Птолемей е трябвало да измисля и епициклите, и деферентите, и толкова още небивалици, дето не са бивали именно нито на небето, нито на земята.

— Аз прощавам на тебе, ако ти Witz искал си да направиш. Но ако ли сериозно говориш, тогава казвам ти, че аз не съм езичник като Птолемей и добре зная, че той много грешки допуснал е. И затова мисля аз, че великият Тикон Ураниборгски^[11] една идея много вярна имал е: той смятал е, че всичките планети, които ние познаваме, ще рече Юпитер, Марс, Венера, Меркурий и Сатурн, около Слънцето обикалят, но Слънцето обикаля заедно с тях около Земята, около Земята обикаля Луната, а Земята на място стои в центъра на кръга на неподвижните звезди. Така обясняваш ти грешките на Птолемей и еретични твърдения не изказваш, докато Птолемей грешки правил е, а Галилей еретични твърдения изказвал е. И не принуден си да обясняваш как могла Земята, която толкова тежка е, да разхожда се по небето.

— А как могат Слънцето и неподвижните звезди?

— Ти казваш, че те тежки са. Аз не. Те небесни тела са, не подлунни! Земята — да, тя тежка е.

— Тогава как може един кораб със сто оръдия да се разхожда по морето?

— Има море, което влече го, и вятър, който тласка.

— Тогава, ако трябва да се кажат нови неща, без да се дразнят римските кардинали, чух за един философ в Париж, който твърдял, че небесата са течна материя, като море, което обикаля наоколо и образува нещо като морски водовъртежи, des tourbillons…

— Какво значи?

— Вихри.

— Ach so, vortices, ja^[12]. И какво правят тези вихри?

— Ами тези вихри увличат планетите в своето движение, и един вихър увлича Земята около Слънцето, но вихърът е този, който се движи. Земята стои неподвижно във вихъра, който я увлича.

— Браво, синьор Роберто! Ти не искал небеса от кристал да бъдат, защото страхувал се, че кометите строшат тях, но харесва ти течни да са, та птиците вътре издавят се! А още тази идея за вихрите обяснява, че Земята около Слънцето обикаля, но не че около сама себе си върти се, като да била пумпал за деца!

— Да, но философът казвал, че и в този случай повърхността на моретата и външната кора на земното кълбо са тези, които се въртят, докато дълбокият център стои неподвижен. Така ми се струва.

— По-глупаво още от преди. Къде написал е този синьор това?

— Не зная, мисля, че се е отказал да го напише или пък да публикува книгата. Не искал да дразни йезуитите, които много обичал.

— Тогава предпочитам аз синьор Галилео, който мисли еретични имал е, но изповядал ги на кардинали най-любящи, и никой него не изгорил. На мен не харесва ми друг онзи синьор, който мисли още по-еретични има и не изповядва, дори на йезуитите, дето приятели били му. Може би Бог един ден Галилео прости, но него не.

— Така или иначе струва ми се, че после е коригирал първоначалната си идея. Изглежда, че целият огромен куп материя, който се простира от Слънцето до неподвижните звезди, се върти в голям кръг, носен от този вятър…

— Но не казвал ли ти, че небеса течни били?

— Може би не, може би са един голям вятър…

— Виждаш? Ти сам не знаеш…

— Е добре, този вятър движи всички планети около Слънцето, и в същото време кара Слънцето да се върти около себе си. Така има и един по-малък вихър, който кара Луната да се върти около Земята и Земята около себе си. И все пак не може да се каже, че Земята се върти, защото това, което се върти, е вятърът. По същия начин, ако аз спях на Дафна, а Дафна плаваше към онзи остров на запад, щях да се преместя от едно място на друго, и все пак никой не би могъл да каже, че моето тяло се е движило. Що се отнася до денонощното движение, то все едно, че съм седнал на голямо грънчарско колело, което се върти: положително щях да показвам ту лицето, ту гърба си, но нямаше да съм аз този, който се върти, щеше да е колелото.

— Това hypothesis на лукавец е, който иска еретик да бъде, а такъв да не изглежда. Но ти кажеш ми сега къде звездите стоят. И Ursa Major цяла-целеничка, и Perseus ли въртят се в същи вихър?

— Но всичките звезди, които виждаме, са също толкова слънца, и всяко е в центъра на един свой вихър, и цялата Вселена е едно голямо въртене на вихри с безброй слънца и от безброй по-безброй планети, даже и отвъд това, което виждат нашите очи, и всяко със свои си жители!

— А! Тука чакал аз тебе и твои от еретични по-еретични приятели! Това искате вие, безбройни светове!

— Ще ми позволите поне повече от един. Иначе къде е щял Бог да сложи ада? Не в недрата на земята.

— Защо не в недрата на земята?

— Защото — и тук Роберто повтаряше доста наслуки един аргумент, който беше чул в Париж, а и не бих могъл да се закълна в точността на изчисленията му — диаметърът на центъра на Земята възлиза на двеста италиански мили, и ако го повдигнем на куб, получаваме осем милиона мили. Като имаме предвид, че една италианска миля съдържа двеста и четирийсет хиляди английски стъпки, и тъй като Господ трябва да е отпуснал на всеки грешник поне шест кубични стъпки, то адът би могъл да побере само четирийсет милиона грешници — което ми се струва малко, като си помисля за всичките лоши хора, живели в тоя наш свят от Адам та до ден-днешен.

— Така щеше бъде — отвръщаше Каспар, без да удостои с проверка сметката, — ако грешниците с тяхно тяло вътре в него били. Но това чак подир Възкресението на Плътта и Страшния съд е! А тогава няма да има я вече нито Земята, нито планетите, а други небеса и нови земи!

— Съгласен съм, ако са само духове на грешници, ще се съберат и хиляда милиона на върха на игла. Има обаче звезди, които ние не забелязваме с просто око, но които се виждат с вашия далекоглед. Е добре, не си ли помисляте за един сто пъти по-мощен далекоглед, който би ви позволил да видите и други звезди, и после за един още хиляда пъти помощен, който би ви открил звезди още по-надалеч, и така нататък ad iniinitum! Нима искате да поставите граница на творението?

— Библията за това не говори.

— Библията не говори и за Юпитер, и все пак вие го гледахте онази вечер с вашия проклет далекоглед.

Но Роберто вече знаеше какво щеше да бъде истинското възражение на йезуита. Като това на абата в онази вечер, когато Сен-Савен го бе предизвикал на дуел: че при безбройни светове не можем вече да осмислим Изкуплението и сме принудени да си представяме или безброй Голготи, или нашата земна градинка като една привилегирована точка на мирозданието, в която Бог е позволил на своя Син да слезе, за да ни освободи от греха, докато на другите светове не е оказал подобна милост — за срам на безкрайната си доброта. И наистина такава беше реакцията на отец Каспар, което позволи на Роберто да го атакува отново.

— Кога е станал грехът на Адам?

— Моите братя съвършени математически изчисления направили, въз основа на Писанията: Адам съгрешил е три хиляди деветстотин осемдесет и четири години преди идването на Спасителя.

— Е добре, може би вие не знаете, че пътешествениците, стигнали до Китай, между които много ваши братя, намерили списъците на владетелите и династиите на китайците, и от тях се разбира, че китайското царство е съществувало преди повече от шест хиляди години, и значи преди Адамовия грях, а щом е така за Китай, то кой знае за колко още други народи. Това ще рече, че и Адамовият грях, и избавлението на евреите, и красивите истини на нашата Света Римска Църква, които са произтекли оттам, се отнасят само до една част от човечеството. Но има и друга част от човешкия род, която не е била засегната от първородния грях. Това не отнема нищо от безкрайната доброта на Бог, който се е отнесъл с Адамитите така, както бащата от притчата — с Блудния син, жертвайки своя Син само за тях. Но както онзи баща, който заповядал да заколят угоеното теле за съгрешилия син, не е обичал заради това по-малко другите добри и добродетелни братя, така нашият Създател обича най-нежно китайците и всички онези, които са се родили преди Адам, и се радва, че те не са изпаднали в първородния грях. Ако така е станало на Земята, защо да не е станало и на звездите?

— Но кой разправил на тебе тази гнусотия? — ревна вбесен отец Каспар.

— Говорят го мнозина. А един арабски мъдрец е казал, че може да се изведе дори от една страница на Корана.

— И ти на мене казваш, че Коранът доказвал истинността на едно нещо? О, всемогъщи Боже, моля ти се, порази с гръм тоя горделивец, празноглавец, тщеславник, безочливец, размирник, бунтовник, гадина, цирей, куче и демон, проклето псе краставо, кракът му да не стъпи повече на този кораб!

И отец Каспар вдигна и изплющя с връвта сякаш с камшик, като първо шибна Роберто през лицето, после пусна въжето. Роберто се преобърна с главата надолу, забъхти се слепешката, не сполучваше да издърпа въжето достатъчно, за да го опъне, крещеше за помощ, гълтайки вода, а отец Каспар му викаше, че иска да го види как се гърчи и дави в агония, та да се провали в пъкъла, както се полага на изчадия като него.

Но тъй като беше с християнска душа, после, когато му се стори, че Роберто е наказан достатъчно, го изтегли горе. И за деня свърши както урокът по плуване, така и този по астрономия, и двамата отидоха да си легнат всеки на своя страна, без да си продумат дума.

 

Помириха се на следващия ден. Роберто призна, че той на тази хипотеза за вихрите изобщо не вярва, а смята по-скоро, че безбройните светове са плод на кръжене на атоми в пустотата и че то съвсем не изключва да има едно провиждащо Божество, което да се разпорежда с тези атоми и да ги организира във форми според своята воля, както го беше учил Каноникът от Дин. Отец Каспар обаче отхвърляше и тази идея, изискваща пустота, в която атомите да се движат, и Роберто вече нямаше желание да спори с една толкова щедра Парка, която, вместо да прекъсва нишката, свързваща го с живота, я отпускаше премного.

Срещу обещание да не бъде повече заплашван със смърт поднови експериментите си. Отец Каспар го убеждаваше да се опита да се движи във водата, което е необходимото първоначало на всяко плавателно изкуство, и му препоръчваше бавни махове на ръцете и краката, но Роберто предпочиташе да се излежава на повърхността.

Отец Каспар го оставяше да се излежава и се възползваше, за да му раздипля другите свои аргументи против въртенето на Земята. In primis, Аргумента на Слънцето. Ако то стои неподвижно и ако ние точно на пладне го гледаме от средата на една стая през прозореца, а Земята се върти със скоростта, за която се твърди — а и доста голяма й е нужна, за да направи пълно завъртане за двайсет и четири часа, — в един миг слънцето би изчезнало от погледа ни.

После се нареждаше Аргументът на Градушката. Тя пада понякога по цял час, но независимо дали облаците отиват на изток или на запад, на север или на юг, не покрива никога повече от двайсет и четири — трийсет мили от полето. А ако Земята се въртеше, когато облаците на градушката бъдеха понесени от вятъра срещу нейния бяг, би трябвало да вали град поне над триста или четиристотин мили поле.

Следваше Аргументът на Белите Облаци, които се носят във въздуха, когато времето е тихо, и изглежда като да напредват все със същата бавност; докато ако Земята се въртеше, онези, които отиват на запад, би трябвало да летят с огромна бързина.

В заключение идеше Аргументът на Земните Твари, които по инстинкт би трябвало да се движат винаги на изток, за да следват движението на Земята, на която са подвластни, и да проявяват голяма неохота да отиват на запад, защото биха усещали, че това движение е противоестествено.

Роберто донякъде приемаше всичките тези аргументи, ала после ги възненавиждаше и противопоставяше на цялата тази наука своя Аргумент на Желанието.

— Но в края на краищата — казваше — не ми отнемайте радостта да си мисля, че бих могъл да се издигна в полет и да видя как за двайсет и четири часа земята се завърта под мене. Бих видял да минават толкова различни лица, бели, черни, жълти, смугли, с шапки или с тюрбани, и градове с камбанарии, кога островърхи, кога кълбовидни, с кръст и с полумесец, и градове с кули от порцелан и села от колиби, и ирокезите, които се гласят да изядат жив един военнопленник, и жените от земята Тесо, заети да изписват устните си със синьо за най-грозните мъже на планетата, и онези от Камул, които съпрузите им отдават в дар на първия срещнат, както разказва книгата на месер Милионе^[13]…

— Виждаш? Какво казвам ти: когато вие за ваша философия в кръчмата мислите, все мисли сластолюбиви са! А ако ти тези мисли нямал, това пътешествие можеше направиш, ако Бог окажел ти милостта да обикаляш ти околовръст земята, и не по-малка милост бъдеше, отколкото да остави те да висиш в небето.

Роберто не беше убеден, но не знаеше вече какви възражения да изтъква. Тогава поемаше по най-дългия път, изхождайки от други дочути аргументи, които също не му изглеждаха никак в противоречие с идеята за един грижовен Бог, и питаше Каспар дали споделя схващането за природата като грандиозен театър, където ние виждаме само онова, което авторът е изнесъл на сцената. От мястото си ние не виждаме театъра, какъвто е в действителност: украсата и машините са нагласени така, че да представят хубава гледка отдалеч, докато колелата и противотежестите, които произвеждат движенията, са скрити от погледа ни. И все пак ако в партера седи един човек от занаята, той би бил способен да отгатне как е направено така, че механичната птица изведнъж да полети. По същия начин би трябвало да подхожда и философът към спектакъла на вселената. Несъмнено за философа трудността е по-голяма, защото в природата въжетата на машините са тъй добре скрити, че дълго сме се питали кой ги движи. Въпреки това и в този наш театър, ако Фаетон се издига към слънцето^[14], то е, защото е теглен от въжета и една противотежест се спуска надолу.

Ergo (тържествуваше накрая Роберто, връщайки се към причината, поради която бе тръгнал да се отвлича така), сцената ни показва как слънцето се върти, но природата на машината е съвсем различна и ние не можем да го проумеем отведнъж. Ние виждаме представлението, но не и скрипеца, който движи Феб, и дори живеем на колелото на този скрипец — и тук Роберто се объркваше, защото ако се приемеше метафората със скрипеца, се изпускаше тази с театъра и цялото му разсъждение ставаше толкова pointu^[15], както би казал Сен-Савен, че да изгуби всякаква острота.

Отец Каспар отговори, че за да накара една машина да запее, човекът трябва да огъва дърво или метал и да разполага отвори, или да опъва струни и да стърже по тях с лъкове, или дори — както беше направил той на Дафна — да изобрети водно устройство, докато ако отворим човката на славея, няма да видим вътре никакъв подобен механизъм — знак, че Бог следва пътища, различни от нашите.

После попита дали след като Роберто гледаше така благосклонно на безбройните слънчеви системи, кръжащи в небето, не би бил склонен да допусне, че всяка от тези системи е част от една по-голяма система, която на свой ред кръжи в пределите на друга, още по-голяма и т.н. — защото, изхождайки от такива предпоставки, човек заприличва на девица, която става жертва на прелъстител: тя отпърво му прави малка отстъпка, но много скоро ще трябва да му позволи повече, и после още повече, и по този път не се знае до какъв край би могло да се стигне.

Разбира се, каза Роберто, можеш да си мислиш за всичко. За вихри, лишени от планети; за вихри, които се блъскат един в друг; за вихри, които не са кръгли, ами шестоъгълни, така че към всяка тяхна страна или фасетка да се вмъква друг вихър и всичките заедно да се подреждат като килийките на кошер; или пък да са многоъгълници, които, опирайки се един в друг, оставят празнини и природата ги запълва с други по-малки вихри, всичките зацепени помежду им като колелцата на часовник. Тази целокупност кръжи във всемирното небе като голямо колело, което се върти и подхранва във вътрешността си други колела, които се въртят, всяко с по-малки колела, които се въртят в недрата му, и целият този голям кръг извършва в небето една необятна обиколка, която трае хилядолетия, може би около друг вихър на вихрите на вихрите… И тук Роберто рискуваше да се удави поради големия световъртеж, който го обземаше.

В този именно момент отец Каспар удържа своя триумф. Тогава — обясни, — ако Земята се върти около Слънцето, но Слънцето се върти около нещо друго (без да се занимаваме да отбелязваме, че това нещо друго пък се върти около нещо още по друго), то имаме проблема на la roulette — за който Роберто трябва да беше чувал да се говори в Париж, тъй като от Париж беше дошъл в Италия сред галилеаниите, които измисляха наистина какво ли не само и само да объркат света.

— Какво е la roulette? — попита Роберто.

— Ти можеш да наречеш я и трохоида или циклоида, но това нищо променя. Представи си ти едно колело.

— Онова предишното ли?

— Не, сега ти представи си колелото на една кола. И представи си ти, че на обръча на това колело един гвоздей има. Представи си сега, че колелото на място стои, и гвоздеят току до земята е. Сега ти помисли си, че колата тръгва и колелото завърта се. Какво ти мислиш, че станело с гвоздея?

— Ами, ако колелото се върти, по някое време гвоздеят ще отиде отгоре, но после, когато колелото направи пълно завъртане, ще се намери пак близо до земята.

— Значи ти мислиш, че гвоздеят движение като кръг описал е?

— Е, да. Положително не като квадрат.

— Сега ти слушай, хлапако. Ти казваш, че този гвоздей намира се на земята в същата точка, където преди бил е?

— Чакайте малко… Не, ако колата е вървяла, гвоздеят се намира до земята, но много по-напред.

— Значи той не кръгово движение извършил е.

— Не, за Бога — каза Роберто.

— Ти не бива казваш Забога.

— Простете. Но какво движение е извършил?

— Той трохоида описал е, и за да разбереш, казвам ти, че това почти като движението на една топка е, която ти хвърляш пред тебе, после тя докосва земя, после още една дъга от окръжност прави, и после пак — само че докато топката по някое време дъги все по-малки прави, гвоздеят дъги винаги правилни описвал, ако колелото все със същата скорост върви.

— И какво означава това? — попита Роберто, предугаждайки своето поражение.

— Означава това, че ти да докажеш много вихри и безбройни светове искаш, и че земята върти се, и ето че твоя земя вече не върти се, ами по безкрайното небе скача като топка, тумпф, тумпф, тумпф — ах, какво хубаво движение за тази най-благородна планета! И ако твоя теория за вихрите добра е, всичките небесните тела правели тумпф, тумпф, тумпф — сега остави мене посмея се, че това накрая най-grosse забавление в живота ми!

Трудно е да се възрази на толкова тънък и геометрично издържан аргумент — при това съвършено користен, защото отец Каспар трябва да е знаел, че нещо подобно би ставало и ако планетите се въртяха, както твърдял Тикон. Роберто отиде да си легне като мокро куче с подвита опашка. През нощта размишлява дали тогава нямаше да му изнася повече да се откаже от всичките си еретични идеи относно движението на Земята. Да видим, каза си, ако пък отец Каспар има право и Земята не се върти (иначе би се въртяла повече отколкото трябва и вече не бихме смогнали да я спрем), това би ли поставило на карта неговото откритие за меридиана антипод и теорията му върху Потопа, а заедно с тях и факта Островът да е там един ден преди деня, който е тук? Ни най-малко.

Ами тогава, каза си, може би ми е по-сгодно да не оспорвам астрономическите възгледи на моя нов учител, а да хвърля сили в плуването, за да постигна онова, което наистина ме интересува, а то не е да доказвам дали са били прави Коперник и Галилей или онзи другият слабак Тикон Ураниборгски^[16], а да видя Гълъба с Цвят на Портокал и да стъпя в предишния ден — нещо, което нито Галилей, нито Коперник, нито Тикон, нито моите учители и приятели от Париж някога са сънували.

Така че на следващия ден се яви отново пред отец Каспар като послушен ученик както в плавателните, така и в астрономическите неща.

Но отец Каспар, под предлога за развълнуваното море и за някакви други изчисления, които трябвало да направи, отмени урока си този ден. Надвечер му обясни, че за да се усвои плаванието, както той казваше, е нужно съсредоточаване и тишина, и не може човек да остави главата си да витае в облаците. А понеже Роберто беше склонен да прави тъкмо обратното, оттук се заключаваше, че няма наклонност към това занимание.

Роберто се запита защо ли неговият учител, толкова горд с науката си, се отказва така внезапно от собствения си план. И аз мисля, че изводът, до който е стигнал, е бил верният. Отец Каспар си беше наумил, че лежането, а също и движението във водата и под слънцето причинява на Роберто възбуда на мозъка, която го навежда на нездрави мисли. Фактът, че се намираше в интимност със собственото си тяло, потапянето в течността, която все пак беше материя, в някаква степен го оскотяваше и подтикваше към онези мисли, които са свойствени на диви и разюздани натури.

Отец Каспар Вандердросел трябваше значи да намери някакъв друг начин за достигане на Острова, който да не струва на Роберто спасението на душата.