Умберто Еко
Островът от предишния ден (16)

16.
Слово за Симпатиковия Прах^[1]

 

Как се беше забъркал в тази каша?

Роберто открива твърде малко за годините, изтекли между завръщането му в Ла Грива и влизането му в парижкото общество. От пръснати тук-там следи става ясно, че е останал да помага на майка си до прага на своите двайсет години, в неохотни препирни с управителите за сеитби и жътви. Веднага щом майка му последвала съпруга си в гроба, Роберто открил, че е вече чужд на този свят. Тогава и трябва да е поверил владението на някой роднина, осигурявайки си солидна рента, и да е тръгнал да обикаля света.

Поддържал е още кореспонденция с някой познат от Казале и той го е подтикнал да разшири познанията си. Не зная как се е озовал в Екс-ан-Прованс, но очевидно е бил там, след като си спомня с признателност за двете години, прекарани у някакъв местен благородник, сведущ във всякоя наука, с библиотека, богата не само на книги, а и на предмети на изкуството, древни паметници и препарирани животни. Тъкмо у домакина си от Екс ще да се е запознал и с онзи свой учител, когото споменава всякога с предана почит като Каноника от Дин, а някой път като le doux pretre^[2]. С негови именно препоръчителни писма на неуточнена дата стъпил най-сетне в Париж.

Тук влязъл веднага във връзка с приятелите на Каноника и бил допуснат в едно от най-изтъкнатите места в града. Споменава често някакво студио на братя Дюпюи и си го спомня като място, където всеки следобед неговият ум се отварял все повече в тоя досег с учени мъже. Но намирам по някоя дума и за други кабинети, които е посещавал по онова време, богати на колекции от медали, ножове от Турция, ахатови камъни, математически рядкости, раковини от Индиите…

На кой кръстопът се е въртял през щастливия април (или може би май) на годините си, ни казват честите цитати из напътствия, които на нас ни изглеждат несъзвучни. Прекарвал дните си да се учи от Каноника как може човек да си въобрази един свят, изграден от атоми, в съгласие с учението на Епикур, и при все това пожелан и управляван от Божието провидение; но, теглен от същата любов към Епикур, посвещавал вечерите на приятели, които наричали себе си епикурейци и умеели да редуват дискусиите върху вечността на света с посещенията при красиви и недотам добродетелни дами.

Споменава често група другари безгрижни, ала не и невежи на двайсет години в онова, което мнозина биха се гордели да знаят на петдесет — Линиер, Шапел, Дасуси, мъдрец и поет, който обикалял с лютня през рамо, Поклен, който превеждал Лукреций, но мечтаел да стане автор на бурлески, Ерколе Савиниано, който се бил сражавал храбро при обсадата на Арас, съчинявал обяснения в любов за въображаеми любовници, демонстрирал гальовна интимност с млади благородници и се хвалел, че си е спечелил от тях италианската болест; в същото време обаче вземал на подбив свой другар по разпътство „qui se plasoit a l’amour des masles“^[3] и обяснявал насмешливо, че трябвало да му се прости поради неговата стеснителност, която все го карала да се крие зад гърбовете на приятелите си.

Чувствайки се приет в общество на силни духове, Роберто ставал ако не мъж сведущ, то презрител на невежеството, което уличавал както у благородниците при двора, така и у някои забогатели буржоа, които държали на явен показ празни кутии, подвързани с левантински марокен, с имената на най-добрите автори, отпечатани със златни букви на гърба.

Накратко, влязъл в кръга на онези honnêtes gens^[4], които макар да произхождали не от noblesse de sang, а от noblesse de robe^[5], съставлявали солта на този свят. Но бил млад, жадуващ нови преживявания, и въпреки ерудитските си другарства и либертинските си набези не останал безчувствен към чара на благородничеството.

 

Колко дълго се бе прехласвал отвън, разхождайки се вечер по улица Сен-Тома-дю-Лувр, по двореца Рамбуйе с неговата красива фасада, модулирана от корнизи, фризове, архитрави и пиластри в една игра на червени тухли, бял камък и тъмни шисти!

Гледаше грейналите прозорци, виждаше гостите да влизат, представяше си вече прославената красота на вътрешната градина, рисуваше във въображението си залите на този малък двор, който цял Париж величаеше, учреден от една жена с вкус — за нея бе лишен от изисканост другият двор, подвластен на каприза на един крал, неспособен да оцени изяществата на духа.

Най-сетне Роберто се бе догадил, че като италианец би се ползвал все пак с известно благоразположение в дома на дама, родена от майка римлянка, с потекло по-древно от самия Рим, възлизащо до някогашен род от Алба Лонга^[6]. Неслучайно петнайсетина години преди това като почетен гост в този дом кавалерът Марино^[7] бе показал на французите пътищата на новата поезия, предопределена да затъмни изкуството на древните.

Бе сполучил да му се отворят вратите на този храм на елегантността и интелекта, на благородници и précieuses^[8] (както тогава се казваше), знаещи без педантизъм, галантни без волнодумие, весели без вулгарност, пуристи без комичност. Роберто се чувстваше свободно в тази среда: струваше му се, че му се позволява да диша въздуха на големия град и на двора, без да трябва да се покорява на онези предписания на благоразумието, които му бе втълпявал в Казале господин Де Саласар. От него не се искаше да се нагажда към волята на някой властник, а да отстоява своята различност. Не да лицемери, а да мери ръст — макар и съблюдавайки някои правила на добрия вкус — с люде превишаващи го. Не се искаше да засвидетелства угодничество, а дързост, да изявява дарбите си в учтивия и изискан разговор и да умее да изказва с лекота дълбоки мисли… Не се чувстваше слуга, а участник в дуел, от когото се изискваше едно изцяло умствено безстрашие.

Възпитаваше се да избягва предвзетостта, да си служи във всяко нещо с ловкостта да скрива похвата и усилието, така че всичко, което правеше или казваше, да изглежда като спонтанен дар; стремеше се да стане майстор в онова, което в Италия наричаха небрежна естественост, а в Испания — despejo^[9].

Свикнал с ухаещите на лавандула простори на Ла Грива, сега, влизайки в двореца на Артенис, Роберто се движеше сред салони, из които винаги се носеше ароматът на безброй цветници, като да беше все пролет. Малкото аристократични домове, които беше виждал, се състояха от стаи, принесени в жертва на централно стълбище; у Артенис на стълбите бе отреден един ъгъл в дъното на вътрешния двор, та да може всичко останало да бъде низ от зали и салони, с високи врати и прозорци, разположени едни срещу други; стаите не бяха все тягостно червени или с цвят на щавена кожа, а в различни багри, и la Chambre Bleue^[10] на Домакинята беше със стени, покрити с тъкани в този цвят, гарнирани със злато и сребро.

Артенис приемаше приятели, полегнала в стаята си, между паравани и дебели тапицерии, за да предпазва гостите си от студа: самата тя не понасяше нито светлината на слънцето, нито жарта на мангалите. Огънят и дневната светлина сгорещяваха кръвта във вените й и й причиняваха загуба на свяст. Веднъж бяха забравили един мангал под леглото й и бе получила червен вятър. Приличаше на онези цветя, които, за да запазят свежестта си, не искат да са нито все на светлина, нито все на сянка, и градинарите трябва да им устройват специален сезон. Здрачна, Артенис приемаше на легло, с крака, увити в чувал от меча кожа, и се накачулваше с толкова нощни шапчици, та духовито отбелязваше, че оглушавала на Свети Мартин^[11] и възвръщала слуха си на Великден.

И все пак, макар и вече не млада, тази Домакиня беше самото олицетворение на изяществото, едра и добре сложена, с възхитителни черти на лицето. Невъзможно беше да се опише светлината на нейните очи, която не внушаваше непристойни мисли, а вдъхваше любов, примесена с трепет, пречиствайки сърцата, които бе разпалила.

В онези зали Домакинята ръководеше, без да се натрапва, беседи върху приятелството или върху любовта; но със същата лекота се засягаха въпроси на морала, политиката, философията. Роберто откриваше достойнствата на другия пол в техните най-прелестни проявления, боготвореше отдалеч недостижими принцеси, красивата Мадмоазел Поле с гордата й грива, която всички наричаха „la Lionne“^[12], и дами, съумели да съчетаят красотата с онзи дух, който стародавните Академии признаваха само на мъжете.

След няколко години в тази школа беше готов да срещне Синьората.

Видя я за първи път една вечер, когато му се яви в тъмни одежди, забулена като целомъдрена Луна, която се крие зад атлаза на облаците. Le bruit^[13], тази едничка форма, която в парижкото общество служеше за истина, му каза за нея неща противоречиви: че преживявала жестоко вдовство, но не откъм съпруг, а откъм любовник, и парадирала с тази загуба, за да утвърди пълновластието си над изгубеното благо. Някой му бе пошушнал, че криела лицето си, защото била прекрасна египтянка, дошла от Морея^[14].

Каквато и да беше истината, само при прошумоляването на дрехата й, при лекото преминаване на стъпките й, при тайнствеността на скритото й лице сърцето на Роберто бе нейно. Озаряваше се от тази лъчиста тъма, представяше си я като утриннобяла птица на нощта, тръпнеше пред чудото, по силата на което светлината помръкваше и мракът заискряваше, мастилото ставаше мляко, абаносът — слонова кост. Ониксът просвятваше в косите й, ефирната тъкан, която откриваше, забулвайки, контурите на лицето и тялото й, имаше сребристата чернота на звездите.

Но внезапно, и още същата онази вечер на първата среща, воалът бе паднал за миг от челото й и той бе успял да зърне под този лунен сърп сияйната бездна на очите й. Две любящи сърца, които се поглеждат, казват повече, отколкото биха могли да изрекат за цял ден всички езици във вселената — се бе поласкал Роберто, сигурен, че тя го беше погледнала, и че поглеждайки го, го беше видяла. И когато се бе прибрал у дома, й бе писал.

Синьора,

Огънят, с който ме изгорихте, издъхва тъй тежък дим, че не ще можете да отречете да сте била заслепена от него, криейки се зад почернели пари. Едничко могъществото на Вашия поглед ме накара да изпусна из ръце оръжията на гордостта и ме хвърли в копнеж да поискате живота ми. И колко аз самият спомогнах за победата Ви, аз, който влязох в сражение като оногова, що желае да бъде победен, откривайки за вашия пристъп най-беззащитната част на тялото си, едно сърце, което изплакваше кървави сълзи — доказателство, че вече сте били лишили от вода моя дом, та да го направите плячка на пожара, лумнал от искрата на Вашето при това тъй кратко внимание.

Бе намерил писмото така великолепно вдъхновено от предписанията на аристотеловската машина на отец Емануеле, така пригодно да разкрие на Синьората природата на единственото същество, способно на толкова нежност, че не сметна за необходимо да го подписва. Още не знаеше, че скъпоценните колекционираха любовни писма като панделки и брошки, по-заинтригувани от стилните фигури, отколкото от автора им.

Не получи през следващите седмици и месеци ни помен от отговор. Синьората междувременно се бе разделила отпърво с тъмното облекло, после с воала, и най-сетне му се бе показала в белотата на своята не мавърска кожа, с русите си коси, в триумфа на вече не уклончивите си зеници, прозорци на Аврора.

Но сега, когато можеше свободно да среща погледите й, знаеше, че ги улавя, докато се отправяха другиму; блаженстваше от музиката на думи, които не бяха предназначени за него. Можеше да живее само в нейната светлина, но беше осъден да остане в конуса сянка на друго тяло, което поглъщаше лъчите й.

Една вечер бе изкопчил името й, дочувайки някой да я назовава Лилия; това положително беше нейното скъпоценно име на скъпоценна, и той добре знаеше, че тези имена се даваха на игра: самата маркиза бе наречена Артенис по анаграма на истинското й име, Катерин — но се говореше, че майсторите на тази ars combinatoria, Ракан и Малерб, са изковали още Ерасент и Каренте^[15]. И все пак сметна, че Лилия, а не друго име можеше да бъде дадено на неговата Синьора, наистина лилийна в уханната си белота.

От този миг Синьората бе за него Лилия; на Лилия посвещаваше любовни стихове, които после веднага унищожаваше от страх, че са неравностойна почит: О, най-нежна Лилия,/ едва откъснах цвят и те изгубих!/ Нима не скланяш да те видя пак?/ Аз следвам те, ти бягаш,/ мълвя ти, ти мълчиш… Но не й мълвеше, освен с поглед, изпълнен с крамолна любов, защото колкото повече човек люби, толкова по-склонен е към ожесточение, сещайки тръпки на студен огън, възбуден от болестно здраве, с душа, лека като оловно перо, попарена от свидната горчилка на любов без обич; и продължаваше да пише писма, които изпращаше без подпис на Синьората, и стихове за Лилия, които запазваше ревниво за себе си и препрочиташе всеки ден.

Пишейки (и не изпращайки) Лилия, Лилия, де си? Де да те диря?/ Лилия, блясък небесен,/ дойде в едничък миг/ да поразиш, да отлетиш, умножаваше нейните присъствия. Проследявайки я нощем, когато тя се прибираше у дома с камериерката си (в най-мрачни лесове,/ по най-мрачни пътеки/ пак радост е да следвам, и макар напразно/ на лекото краче убягващите стъпки…), бе открил къде живее. Притайваше се в засада край онзи дом в часа на дневната разходка и тръгваше подире й, щом тя излезеше. След няколко месеца можеше да повтори наизуст деня и часа, в който бе променила прическата си (възпяваше онези скъпи примки за душата, които се виеха по ясното чело като лъстиви змийчета), и си спомняше вълшебния април, когато бе сложила за първи път една пелерина с цвят на жълтуга, която й придаваше игривия летеж на слънчева птичка, докато вървеше в първия пролетен вятър.

Понякога, след като я проследеше като шпионин, се връщаше в лудешки бяг по стъпките си, обикаляше карето и забавяше крачка едва когато да свие зад ъгъла, на който сякаш случайно, щеше да я види отпреде си; тогава я пресрещаше с трепетен поздрав. Тя му се усмихваше дискретно, изненадана от съвпадението, и го даряваше щедро с бегло кимване, както изискваше благоприличието. Той оставаше насред улицата като солен стълб, изпръскан с вода от минаващите карети, сразен от тази любовна битка.

В разстояние на много месеци Роберто бе успял да нагласи цели пет такива победи: терзаеше се над всяка, като да беше първата и последната, и убеждаваше сам себе си, че при тази си честота не ще да бяха плод на случая и че може би не той, а тя бе подучила жребия.

Ромео на изплъзваща се светиня, менлив влюбен, искаше да бъде вятърът, който развяваше косите й, утринната вода, която целуваше тялото й, дрехата, която я галеше нощем, книгата, която тя галеше през деня, ръкавицата, която сгряваше ръката й, огледалото, което можеше да я съзерцава във всяка поза… Веднъж научи, че са й подарили катеричка, и се сънува като любопитно животинче, което под нейните ласки завираше невинна муцунка между девичите гърди, докато с опашка милваше бузата й.

Смущаваше се от дързостта, към която неговата жар го тласкаше, изливаше нецеломъдрие и угризение в неспокойни стихове, после си казваше, че изисканият мъж може да бъде влюбен като луд, но не като глупак. Съдбата му на любовник щеше да се реши само когато дадеше доказателство за духовитост в Синия салон. Като новак в галантните ритуали бе разбрал, че една скъпоценна се завладява единствено чрез словото. Така че слушаше салонните беседи, в които благородниците се впускаха като в турнир, но не се чувстваше още готов.

Сближаването с ерудитите от студиото Дюпюи му подсказа как началата на новата наука, още непознати в обществото, можеха да се превърнат в метафори на сърдечни пориви. А срещата с господин Д’Игби го вдъхнови за речта, която щеше да го доведе до гибел.

 

Господин Д’Игби — или така поне го наричаха в Париж — беше англичанин, с когото се бе запознал първо у Дюпюи и после бе срещнал отново в един салон.

Не бяха изминали три петилетия, откакто херцог Дьо Букенкан^[16] беше показал, че един англичанин може да носи le roman en teste^[17] и да е способен на възвишени безумства: бяха му казали, че има във Франция кралица красива и горда, и на този блян бе посветил живота си до смърт, живеейки дълго време на кораб, където бе издигнал олтар на любимата. Когато се бе разчуло, че дузина години преди това Д’Игби, и тъкмо по възложение на Букенкан, е водил корсарска война срещу Испания, вселената на скъпоценните го бе намерила за очарователен.

Колкото до обкръжението на братята Дюпюи, то в него англичаните не се ползваха с популярност: отъждествяваха ги с личности като Robertus a Fluctibus, Medicinae Doctor, Eques Auratus u Armiger Oxoniensis^[18], срещу когото бяха изписани множество пасквили, заклинащи прекомерното му упование в окултните действия на природата. В същото това обкръжение обаче се приемаше обсебен духовник като господин Гафарел^[19], който, що се отнася до вярване в нечувани чудатости, не отстъпваше на никой британец. От друга страна, Д’Игби се бе показал способен да дискутира с голяма начетеност въпроса за необходимостта от Празното пространство — в кръжец от натурфилософи, гледащи с ужас на всеки, който загатнеше ужас от Празното пространство.

Авторитетът му може и да беше донякъде понакърнен сред онези благороднички, на които бе препоръчал крем за разкрасяване собствено изобретение, причинил мехури на една от дамите, а някой бе измърморил, че година-две преди това обичната му съпруга Венеция направо се споминала вследствие на някаква негова отвара от пепелянки. Но положително се касаеше за злословия на завистници, засегнати от разискванията върху други негови церове против бъбречни камъни на основата на течност от кравешки лайна и диви зайци, разкъсани от хрътки. Подобни разговори не можеха да срещнат горещо приветствие в среди, където за беседите с дамите се подбираха надлежно думи, които да не съдържат срички с макар и смътно неприлично звучене.

 

Веднъж в един салон Д’Игби бе изрецитирал няколко стиха на някакъв поет от неговите земи:

Душите ни, единство свято,

не се разкъсват в таз раздяла,

а ще се стелят като злато,

ковано тънко до премала.

 

Те две са, колкото са две

и рамената на пергела —

духът ми в кръг край теб снове,

а ти към мен си се навела.

 

И все във центъра стоиш,

когато надалеч блуждая,

и пътя ми с лице следиш

до връщането ми накрая.

 

С теб, твърдо рамо в свят менлив,

намирам дирята си точна;

кръгът ми стана устойчив

и свършва там, където почна.^[20]

Роберто го бе слушал с поглед, вперен в Лилия, която му бе обърнала гръб, и бе решил, че за нея ще бъде навеки другото рамо на пергела и че трябва да научи английски, за да прочете други неща от този поет, който изразяваше така добре неговите трепети. По онова време никому в Париж не би хрумнало да учи един толкова варварски език, но изпращайки Д’Игби до странноприемницата му, Роберто бе разбрал, че той изпитва затруднение да се изразява на добър италиански, макар да беше пътешествал из Полуострова, и се чувства унизен, че не владее достатъчно един език, необходим на всеки образован човек. Бяха решили да се сближат и да се направят един другиго сладкодумни всеки на родната си реч.

Така се бе родило здраво приятелство между Роберто и този мъж, който се бе оказал извор на медицински и природни познания.

Бе имал ужасно детство. Баща му бил замесен в Барутния заговор^[21] и екзекутиран. По необикновено съвпадение — или може би оправдано следствие от неведоми пориви на душата — Д’Игби щял да посвети живота си на размишлението над друг един прах^[22]. Беше пътешествал много, най-напред осем години из Испания, после три из Италия, където — друго съвпадение — се бе запознал с кармелита наставник на Роберто.

Д’Игби беше също, както повеляваха корсарските му уклони, отличен шпагист и в течение на няколко дни щеше да се забавлява да се фехтува с Роберто. Този ден с тях беше и един мускетар, който бе взел да мери сили с един знаменосец от ротата на кадетите; беше на игра и фехтувачите много внимаваха, но по някое време мускетарят понечи с прекомерен плам да нанесе точното попадение, принуждавайки противника да реагира със сечащ удар, и бе ранен доста лошо в ръката.

Д’Игби веднага го превърза с един от жартиерите му, за да държи затворени вените, но няколко дни по-късно раната заплашваше да гангреняса и хирургът каза, че ръката трябва да се отреже.

Тогава именно Д’Игби предложи услугите си, като обаче предупреди, че биха могли да го сметнат за шарлатанин, и помоли всички да му се доверят. Мускетарят, който вече не знаеше на кой светец да се кланя, отвърна с една испанска поговорка: „Hagase el milagro, y hágalo Mahoma.“^[23]

Д’Игби му поиска тогава парче плат, на което да има кръв от раната, и мускетарят му даде една кърпа, която до предния ден му беше служила за превръзка. Д’Игби накара да му донесат леген с вода, изсипа в него витриолов прах и бързо го разтвори. После натопи превръзката в съдината. Внезапно мускетарят, който междувременно се беше разсеял, потрепера, улавяйки се за ранената ръка; и каза, че паренето отведнъж престанало и дори изпитал усещане за разхлада върху язвата.

— Добре — кимна Д’Игби, — сега остава само да поддържате раната чиста, като я промивате всеки ден с вода и сол, така че да може да приема подходящото влияние. А аз ще излагам легена през деня на прозореца, а нощем в ъгъла край камината, за да бъде все на умерена температура.

Тъй като Роберто приписваше внезапното подобрение на някаква друга причина, Д’Игби със заговорническа усмивка взе превръзката и я изсуши на камината; мускетарят веднага поднови стенанията си, така че се наложи да накваси пак кърпата в разтвора.

Раната на мускетаря оздравя за седмица.

Струва ми се, че в епоха, когато дезинфекциите са били претупвана работа, самият факт на ежедневното промиване на раната вече е бил достатъчна причина за изцеление, но не можем да упрекваме Роберто, че употреби следващите дни да разпитва приятеля си относно това лечение; освен всичко то му напомняше почина на кармелита, който познаваше от детството си. Само че кармелитът беше посипал праха върху оръжието, причинило злината.

— Действително — отвърна Д’Игби — диспутът около unguentum armarium продължава вече от много време, а пръв е заговорил за това великият Парацелз. Някои използват мазен мехлем и смятат, че неговото действие се упражнява по-добре върху оръжието. Но, както разбирате, оръжието, нанесло раната, или кърпата, която я е превързвала, са едно и също нещо, защото препаратът трябва да се приложи там, където има следи от кръвта на ранения. Виждайки, че се обработва оръжието, за да се изцерят последиците от удара, мнозина са мислили за някакво магическо действие, докато моят Симпатиков Прах се основава на операциите на природата!

— Защо Симпатиков Прах?

— И тук името би могло да въведе в заблуждение. Мнозина са говорили за сходство или симпатия, която свързвала нещата помежду им. Агрипа^[24] казва, че за да разбудим мощта на някое светило, трябва да се отнесем към нещата, които са подобни нему и следователно приемат неговото влияние. И нарича симпатия това взаимно привличане на нещата помежду им. Както с катран, сяра и масло се подготвя дървото да приеме пламъка, така при прилагането на неща, съобразни с операцията и със светилото, една особена благодат прониква материята, предразположена правилно посредством душата на света. За да се повлияе на слънцето, следователно би трябвало да се въздейства върху златото, слънчево по естеството си, и върху онези растения, които се обръщат към слънцето, или които свиват или затварят листата си при заник, за да ги разтворят пак при изгрев, като копривката, божура, жълтеничето. Но това са измишльотини, подобна аналогия не е достатъчна да обясни действията на природата.

Д’Игби посвети Роберто в своята тайна. Всемирът, сиреч сферата на въздуха, е пълен със светлина, а светлината е субстанция материална и телесна — представа, която Роберто прие с готовност, тъй като в студиото Дюпюи беше чувал, че и светлината не е нищо друго освен много фин прах от атоми.

— Очевидно е — казваше Д’Игби, — че светлината, излизайки непрестанно от слънцето и устремявайки се с голяма скорост на всички страни по прави линии, там, където срещне препятствие по пътя си поради противопоставянето на твърди и непрозрачни тела, се отразява ad angulos aequales^[25] и поема в друга посока, докато не се отклони на друга страна поради срещата с друго твърдо тяло, и така продължава, докато угасне. Както в играта на топка^[26], когато топката, запратена към стената, отскача от нея към отсрещната стена, а често извършва и пълна обиколка, като се връща на мястото, от което е тръгнала. А какво става, когато светлината падне върху едно тяло? Лъчите отскачат от него, откъсвайки при това атоми, малки частици, както топката може да отнесе със себе си част от прясната мазилка на стената. И тъй като тези атоми са образувани от четирите Елемента, светлината със своята топлина поема лепкавите части и ги отнася надалеч. Нека бъде доказателство това, че ако речете да изсушите влажна кърпа на огъня, ще видите, че лъчите, които кърпата отразява, носят със себе си нещо като водна мъгла. Тези блуждаещи атоми са като конници, възседнали крилати жребци, които скитат из пространството, докато слънцето на заник не им отнеме Пегасите и не ги остави без коне. И тогава те политат вкупом пак към земята, от която произхождат. Но тези явления се получават не само със светлината, а също например и с вятъра, който не е нищо друго освен поток от сходни атоми, привлечени от земните твърди тела…

— И с дима — подсказа Роберто.

— Разбира се. В Лондон добиват огъня от земни въглища, които идат от Шотландия и съдържат голямо количество летлива, силно разяждаща сол; тази сол, носена от дима, се разпръсва във въздуха и руши стените, леглата и мебелите със светъл цвят. Когато една стая се държи затворена няколко месеца, после се намира вътре черен прах, който покрива всяко нещо, както се вижда бял прах в мелниците и в хлебопекарните. А през пролетта всички цветя поникват мазно мръсни.

— Но как е възможно толкова частици да се разпръсват във въздуха, а тялото, което ги изпуска, да не претърпява никакво намаление?

— Намаление може би има, ще установите това, когато изпарявате вода, но при твърдите тела не го забелязваме, както не го забелязваме при мускуса или при други миризливи вещества. Всяко тяло, колкото и малко да е, може винаги да се раздели на нови части, без да се стигне никога до края на неговото деление. Помислете си за тънкостта на частиците, които се отделят от живото тяло и благодарение на които нашите английски кучета, водени от обонянието си, са в състояние да следват дирята на някое животно. Нима лисицата в края на своя бяг ни изглежда по-малка? Е, именно по силата на тези частици се осъществяват явленията на привличане, които някои славят като Действие от Разстояние, а то не е от разстояние и значи не е магия, а идва от постоянното обращение на атоми. Така е с привличането чрез всмукване, като това на водата или на виното посредством сифон, с привличането на желязото от магнита, или с привличането чрез просмукване, както когато потопите памучна лента в съд, пълен с вода, и оставите да виси вън от съда голяма част от нея — тогава виждате как водата прехвърля ръба и покапва по земята. А последното привличане е онова, което става посредством огъня: той привлича заобикалящия го въздух заедно с всичките частици, които се вихрят в него; действайки според природата си, огънят понася със себе си въздуха, който е наоколо му, както водата на реката завлича пръстта от коритото й. И тъй като въздухът е влажен, а огънят — сух, ето че се свързват един с друг. Така че за да заеме мястото на въздуха, отнесен от огъня, трябва от съседство да придойде друг въздух, иначе би възникнала пустота.

— Значи отричате пустотата?

— Ни най-малко. Казвам, че веднага щом се натъкне на такава, природата се стреми да я запълни с атоми — в борба за завладяване на всяка нейна област. Та нали ако не беше така, моят Симпатиков Прах нямаше да действа, както, напротив, ви показа опитът. Огънят предизвиква със своето действие постоянен приток на въздух и божественият Хипократ прочистил от чума цяла провинция, като накарал да запалят навред големи клади. Все така по време на чума се избиват котки, гълъби и други топли животни, които постоянно изпускат духове, за да може въздухът да заеме мястото на духовете, освободени при това изпарение, и да направи така, че чумните атоми да полепнат по перата и козината на тези твари — както хлябът, изваден от пещта, привлича към себе си пяната на бъчвите и променя виното, ако се подържи върху капака на бъчвата. Така става впрочем и ако се изложи на въздуха либра тартарат, подобаващо калциниран и нагрят, който ще даде десет либри хубаво тартарово масло. Лекарят на папа Урбан VIII ми разказа историята на една римска монахиня, която от премногото пости и молитви била тъй сгорещила тялото си, че костите й се били съвсем изсушили. Тази вътрешна топлина привличала наистина въздуха, който придобивал телесност в костите, както прави в тартарата, и излизал на мястото, където се намира отходът на телесните води, значи през пикочния мехур, така че клетата светица давала повече от двеста либри урина за двайсет и четири часа — чудо, което всички приемали като доказателство за нейната святост.

— Но ако така всичко привлича всичко, то защо елементите и телата остават разделени, а няма съприкосновение на която и да е сила с друга?

— Проницателен въпрос. Тъй като телата, които имат еднакво тегло, се съединяват по-лесно, и маслото се съединява по-лесно с маслото, отколкото с водата, то следва да заключим, че онова, което скрепява заедно атомите от едно и също естество, е тяхната рядкост или гъстота — както и философите, с които общувате, чудесно биха могли да ви кажат.

— И ми го казаха, а също и доказаха с разните видове соли, които, както и да ги стриваш или утаяваш, възвръщат все естествената си форма. Обикновената сол се явява винаги в кубове с квадратни страни, селитрата — в колонки с шест страни, а нишадърът — в хексагони с шест върха, като снега.

— Пикочната сол пък образува пентагони, с което господин Дейвидсън обяснява формата на всеки от осемдесетте камъка, открити в мехура на господин Пелетие. Но ако телата със сходна форма са по-склонни да се смесват, то с още по-голямо основание ще се привличат с повече сила от другите. Затова ако си изгорите ръката, ще получите облекчение от страданието, като я подържите малко пред огъня.

— Веднъж, когато един селянин беше ухапан от пепелянка, моят наставник държа върху раната главата на пепелянката…

— Разбира се. Отровата, която се е процеждала към сърцето, се е връщала към основния си източник, където е имало от нея в по-голямо количество. Ако във време на чума си носите в стъкло прах от крастави жаби, или също жива жаба и паяк, или дори арсеник, отровната субстанция ще привлече към себе си заразата от въздуха. А сухият лук ферментира в хамбара, когато този в градината започне да кълни.

— Това обяснява и пощевките на децата: майката силно желае нещо и…

— Тук бих бил по-предпазлив. Понякога сходни явления имат различни причини и човекът на науката не бива да се хваща на всяко суеверие. Но да се върнем на моя прах. Какво е станало, когато подложих за няколко дни на действието на Праха превръзката, изцапана с кръвта на нашия приятел? На първо място слънцето и луната са привлекли от голямо разстояние духовете на кръвта, които са се намирали върху кърпата, благодарение на топлината на средата; и духовете на витриола, които са били в кръвта, не е имало как да не изминат същия път. От друга страна, раната е продължавала да изпуска голямо изобилие от топли и огнени духове, привличайки така околния въздух. Този въздух е привличал друг въздух, а той пък — друг още, и духовете на кръвта и на витриола, разнесени на голямо разстояние, най-сетне са се съединявали с този въздух, който е носел със себе си други атоми от същата кръв. И така, когато атомите на кръвта — тези от кърпата и тези от язвата — са се срещали, прогонвайки въздуха като ненужен съдрумник, и са били привличани към тяхното най-голямо средоточие — раната, — духовете на витриола, присъединени към тях, са прониквали в плътта.

— А не можехте ли да нанесете витриола направо върху язвата?

— Бих могъл, ако раненият е насреща ми. Но ако е далеч? Да добавим и това, че ако бях нанесъл витриола направо върху язвата, неговата разяждаща сила щеше да я разлюти още повече; а когато бива пренасян от въздуха, той отдава само своята блага и целебна част, способна да укроти кръвта; пак тя се използва и в колирите за очи. — Тук Роберто бе надал ухо, за да направи в бъдеще капитал от тези съвети, което несъмнено обяснява утежняването на недъга му.

— От друга страна — бе додал Д’Игби, — не трябва, разбира се, да се използва обикновеният витриол, както е било обичай някога, та да се причинява повече зло, отколкото добро. Аз се снабдявам с витриол от Кипър, и най-напред го калцинирам на слънце: калцинирането му отнема излишната влага — все едно, че извличам от него наситен бульон; и после калцинирането прави духовете на това вещество пригодни да бъдат пренасяни от въздуха. А накрая добавям и трагант^[27], който затваря по-бързо раната.

 

Спрях се на онова, което Роберто е научил от Д’Игби, защото откритието е било предопределено да сложи отпечатък върху съдбата му.

Налага се все пак да кажем, за срам на нашия приятел — и той го признава в писмата си, — че бе завладян от цялото това откровение не по причини на природната наука, а пак и все от любов. С други думи, описанието на една вселена, гъмжаща от духове, които се съединяват според влечението си, му се стори алегория на влюбването; и той взе да посещава читални, издирвайки всичко, което можеше да се открие относно оръжейния мехлем, а то по онова време беше вече много; и от много по-много щеше да бъде в подирните години. Подучен от монсиньор Гафарел (на ухо, та да не чуят другите посетители на Дюпюи, които не хващаха твърде вяра на тия работи), четеше Ars Magnesia на Кирхер, Tractatus de magnetica vulnerum curatione на Гоклений, Фракасторо, Discursus de unguento armario на Флъд, Hopolochrisma spongus на Фостър. Градеше се като познавач, за да обърне знанието си в поезия и да може един ден да блесне с красноречие като вестител на всемирната симпатия — там, дето беше постоянно унижаван от чуждото красноречие.

В продължение на много месеци — толкова трябва да беше траяло инатливото му търсене, докато не напредваше и с крачка по пътя на завоеванието — Роберто бе упражнявал своего рода принцип на двойната, дори на множествената истина — идея, която мнозина в Париж смятаха за безразсъдна и благоразумна в същото време. През деня дискутираше върху възможната вечност на материята, а нощя вадеше очите си над съчиненийца, които му обещаваха — макар и под образа на натурална философия — окултни чудеса.

В големите начинания човек трябва да търси не толкова да създава случаите, колкото да се възползва от онези, които му се представят. Една вечер у Артенис, след оживено разискване върху нашумялата Astrée^[28], Домакинята бе подканила присъстващите да разсъдят какво общо има между любовта и приятелството. Тогава Роберто бе взел думата, отбелязвайки, че принципът на любовта, била тя между приятели или между любовници, не е разнороден с онзи, по който действа Симпатиковият Прах. При първия признак на интерес бе повторил разказите на Д’Игби, прескачайки само историята с уриниращата светица, после се бе увлякъл в темата, забравяйки приятелството и говорейки само за любовта.

— Любовта се подчинява на същите закони като вятъра, а ветровете са пропити винаги с дъха на местата, от които идат, и ако идат от ливади и градини, могат да ухаят на жасмин или на мента, или на розмарин, и така изпълват мореплавателите с жад да достигнат земята, която им отправя толкова обещания. Така и любовните духове опиват ноздрите на влюбеното сърце (нека простим на Роберто тъй несполучливия троп). Възлюбленото сърце е лютня, която изтръгва съзвучен трепет от струните на друга лютня, както звукът на камбаните действа върху повърхността на реките и ручеите, особено нощем, когато в отсъствието на други шумове се поражда във водата същата тръпка, която се е породила във въздуха. С любящото сърце се случва онова, което става с винения камък, който понякога ухае на розова вода, ако е бил оставен да се разтваря на тъмно в някоя изба в сезона на розите, и въздухът, пълен с розови атоми, превръщайки се във вода посредством привличането на тартарата, пропива с ухание винения камък. Безсилна е дори жестокостта на любимата. Когато лозята са в цвят, бъчвата с вино ферментира и изхвърля на повърхността свой бял цвят, който трае, докато не опадат цветовете на лозите. Но любящото сърце е по-непоколебимо от виното: покрие ли се с цвят при цъфтежа на възлюбленото сърце, то отглежда своя кълн и след като изворът пресъхне.

Стори му се, че улавя разнежен поглед на Лилия, и продължи:

— Да любиш е като да правиш Лунна Баня. Лъчите, които идват от луната, са тези на слънцето, отразени към нас. Ако се концентрират лъчите на слънцето с огледало, се увеличава тяхната сгорещителна сила. Ако се концентрират лъчите на луната със сребърно легенче, ще се види, че неговото вдлъбнато дъно отразява лъчите й, разхладителни поради росата, която съдържат. Изглежда безсмислено да се миеш в празно легенче: и все пак се озоваваш с навлажнени ръце, и това е безотказен цяр против брадавици.

— Но, господин Дьо ла Грив — бе подхвърлил някой, — любовта не е лек за брадавици!

— О, положително не — бе се съвзел Роберто, вече неудържим, — ала аз дадох примери, които идват от най-нищожните неща, за да ви напомня как и любовта зависи от един прост прах от частици. Или иначе казано, любовта се подчинява на същите закони, които управляват както подлунните, така и небесните тела^[29], само че е най-благородното измежду проявленията на тези закони. Любовта се ражда от погледа и от пръв поглед пламва: а какво друго е виждането, ако не приемане на една светлина, отразена от тялото, което се гледа? Виждайки любимото тяло, моето тяло се прониква от неговата най-добра, най-въздушна част, която посредством канала на очите стига право до сърцето. Да любиш от пръв поглед, следователно означава да пиеш духовете от сърцето на любимата. Когато е съчленявал нашето тяло, Великият Архитект на природата е вложил в него вътрешни духове наместо стражи, та те да донасят откритията си на своя генерал, сиреч на въображението, което е все едно стопанинът на телесното семейство. И ако то бъде поразено от някой обект, се случва онова, което става, когато чуем да свирят виоли: ние носим тяхната мелодия в паметта си и я чуваме дори в съня си. Нашето въображение изгражда едно подобие на този обект, което носи сладост на влюбения, макар и да го разкъсва при това, именно защото е само подобие. Оттук произтича, че когато човек е изненадан от видението на притегателното същество, той изменя цвета си, изчервява се и пребледнява, според това дали тези служители, каквито са вътрешните духове, отиват бързо или бавно към обекта, за да се върнат после при въображението. Но тези духове не отиват само в мозъка, а направо в сърцето по големия провод, който увлича от него към мозъка жизнените духове и там те се превръщат в животински духове; пак по този провод въображението изпраща в сърцето част от атомите, които е получило от някой външен обект. Тъкмо тези атоми предизвикват кипежа на жизнените духове, които понякога разширяват сърцето, а понякога причиняват секването му.

— Вие ни казвате, господине, че любовта се развива като физическо движение, по начин не различен от този, по който кипва виното; но не ни казвате как така любовта, за разлика от други феномени на материята, е достойнство избирателно. По каква причина значи любовта ни прави роби на едно, а не на друго създание?

— Именно затова изведох достойнствата на любовта до същия принцип като при Симпатиковия Прах, сиреч, че еднакви и със съответстваща форма атоми привличат еднакви атоми! Ако аз поръся с този прах оръжието, ранило Пилад, не бих изцерил раната на Орест. Любовта значи свързва само две същества, които по някакъв начин вече са имали една и съща природа, благороден дух със също толкова благороден дух и прост дух със също толкова прост дух — тъй като се случва да любят и селяците, като пастирките, и ни го показва възхитителната история на господин Д’Юрфе. Любовта разкрива съзвучие между две създания, което е било предначертано още от зората на времената, тъй както Съдбата е била открай време отредила Пирам и Тисба да се слеят в едно-едничко черничево дърво.

— А нещастната любов?

— Аз не вярвам, че има наистина нещастна любов. Има само любов, която още не е достигнала до съвършено съзряване, защото по някаква причина възлюблената не е уловила посланието, което струи към нея от очите на любящия. Но любящият до такава степен знае каква природна близост му е била открита, че по силата на вярата си умее да чака, дори цял живот. Той знае, че откровението за двамата и новото единение може да настъпи дори подир смъртта, когато, след като са се изпарили атомите от всяко от двете тела, които се разлагат в земята, те ще се съберат отново на някое небе. И може би като ранения, който даже без да подозира, че някой посипва с Прах поразилото го оръдие, се радва на ново здраве, колко ли любящи сърца се радват сега на внезапно облекчение на духа, без да знаят, че щастието им е дело на възлюбленото сърце, станало на свой ред любящо, което е дало начало на сливането на сродните атоми.

Трябва да кажа, че цялата тази заплетена алегория се крепи само донякъде и може би Аристотеловската Машина на отец Емануеле би показала нейната неустойчивост. Но онази вечер всички останаха убедени в родството между Праха, който лекува от една болка, и любовта, която, освен че лекува, по-често причинява болка.

Затова и историята на това слово за Симпатиковия Прах и за Любовната Симпатия обикаля в продължение на няколко месеца и може би повече Париж с резултатите, за които ще разкажем.

Затова също и Лилия в края на речта се усмихна пак на Роберто.

Беше усмивка на поздравление, много е да се каже на възхищение, но нищо не е по-естествено от това да вярваме, че сме обичани. Роберто изтълкува усмивката като приемане на всички писма, които й бе писал. Премного привикнал към терзанията на отсъствието, напусна сбирката, заситен от победата. Постъпи зле и впоследствие ще видим причината. Оттогава положително се осмеляваше да заговаря Лилия, но срещаше в отговор все противоположно поведение. Понякога тя прошепваше: „Точно както се каза преди няколко дни.“ Друг път обаче промърморваше: „Та нали бяхте казали нещо съвсем различно.“ Ту пък обещаваше, изчезвайки: „Но ще поговорим пак, имайте постоянство.“

Роберто не разбираше дали тя поради разсеяност всеки път му приписваше думите и делата на друг, или го предизвикваше с кокетство.

Онова, което предстоеше да му се случи, щеше да го подтикне да съчетае тези редки епизоди в една много по-смущаваща история.