Умберто Еко
Островът от предишния ден (2)

2.
За онова, което се случи в Монферато

Роберто открива твърде малко за своите шестнайсет години живот преди онова лято на 1630. Споменава епизоди от миналото само когато му се струва, че издават някаква връзка с настоящето му на Дафна, и хронистът на неговата опърничава хроника трябва да дебне между диплите на разказа. Ако следва приумиците му, би изглеждал като автор, който, за да отдалечи разкриването на убиеца, подава на читателя само оскъдни улики. И така, аз крада сведения като доносник.

Поцо ди Сан Патрицио бяха род от дребното благородничество, който притежаваше обширното имение Ла Грива на границите на алесандрийската провинция (по онова време част от миланското херцогство и следователно испанска територия), но който по политическа география или душевно разположение се смяташе за васален на маркиза на Монферато. Бащата — който говореше на френски с жена си, на диалект със селяните и на италиански с чужденците — пред Роберто се изразяваше различно според това дали му показваше някой удар с шпага, или го водеше на езда из полята, псувайки по птиците, които му съсипваха реколтата. Иначе момчето прекарваше времето си без приятели, рисувайки във фантазията си далечни земи, когато бродеше отегчено из лозята, лов със соколи, ако гонеше бързолетите, битки с дракона, ако играеше с кучетата, скрити съкровища, докато изследваше стаите на родовото замъче или замъчище или каквото изобщо беше. Рицарските романи и поеми, които изнамираше прашасали в южната кула, разпалваха у него тези скиталчества на ума.

Необразовано значи не беше, имаше дори наставник, макар и сезонен. Един кармелит, за когото се говореше, че бил пътешествал на изток, и там — шепнеше, кръстейки се, майката — бил станал според мълвата мюсюлманин, пристигаше веднъж в годината в имението с един прислужник и четири муленца, натоварени с книги и други писания, и намираше подслон за три месеца. Какво е преподавал на ученика си, нямам представа, но когато пристигна в Париж, Роберто си беше вече Роберто или във всеки случай попиваше бързо онова, което чуеше.

За този кармелит се знае едно-единствено нещо и Роберто неслучайно го отбелязва. Веднъж, когато лъскал някаква сабя, старият Поцо се порязал и дали защото оръжието било ръждясало, или защото била пострадала чувствителна част на ръката или на пръстите, но раната му причинявала силни болки. Тогава кармелитът взел оръжието, посипал го с някакъв прах, който държал в една кутийка, и Поцо се заклел, че начаса изпитал облекчение. Така или иначе, на другия ден раната вече заздравявала.

Кармелитът приел със задоволство всеобщото изумление и казал, че тайната на това вещество му била разкрита от един арабин и се отнасяло за цяр, много по-мощен от онзи, който християнските спагирици^[1] наричат unguentum armarium^[2]. Когато го попитали защо прахът не се слага върху раната, а върху острието, което я е причинило, отвърнал, че така действа природата, измежду чиито най-силни сили е всемирната симпатия, която управлява действията от разстояние. И додал, че ако всичко това можело да изглежда не за вярване, достатъчно било да си помислят за магнита — камък, който привлича металните стружки, — или за големите планини от желязо, покриващи севера на нашата планета, които привличат стрелката на компаса. Така и оръжейният мехлем, прилепвайки здраво към сабята, привличал онези свойства на желязото, които сабята била оставила в раната и които пречели за оздравяването й.

Никое създание, което в детството си е бивало свидетел на подобно нещо, не може да не остане белязано от него за цял живот; и скоро ще видим как съдбата на Роберто е била решена от влечението му към привличащата сила на прахове и мехлеми.

От друга страна, не това е епизодът, сложил най-дълбок отпечатък върху детството на Роберто. Има един друг, впрочем не собствено епизод, а своего рода рефрен, от който момчето запазило подозрителен спомен. И така, изглежда, че бащата, който положително е бил привързан към тоя свой син, въпреки че се отнасял към него с мълчаливата суровост, присъща на мъжете от онзи край, понякога — именно през първите пет години от живота му — го вдигал високо на ръце и му викал гордо: „Ти си моят първороден син!“ Нищо странно наистина, като се изключи едно простимо прегрешение в пусторечие, понеже Роберто бил единственият син. Но ето че като поотраснало, момчето започнало да си спомня (или си внушило, че си спомня) как при тези изблици на бащина радост лицето на майката придобивало изражение едновременно на угриженост и доволство, сякаш бащата правел добре, като изричал тия думи, ала честото им повторение събуждало у нея някаква вече приспана тревога. Въображението на Роберто дълго се щурало около тона на това възклицание, заключавайки, че бащата го произнасял като да било не очевидна истина, а необичайно благоволение, натъртвайки на това „ти“, сякаш искал да каже: „Ти, а не друг, си моят първороден син.“

Не друг или не другият? В писмата на Роберто все се мярка по някоя отпратка към един Друг, който не му дава мира, и тази мисъл, изглежда, се е родила у него именно тогава, когато си втълпил (а и над какво ли е можело да си блъска главата едно дете, изгубено сред кули, пълни с прилепи, лозя, гущери и коне, непохватно в игрите със селянчетата — неравностойни връстници, — което, ако не е слушало някои приказки от баба си, е слушало тези на кармелита?), че там някъде обикаля един друг, непризнат брат, който трябва да е бил с лош нрав, щом бащата го е напъдил. Роберто бил отначало твърде малък, а после твърде целомъдрен, за да се запита дали този брат му е такъв от бащина или от майчина страна (а и в двата случая върху единия от родителите щяла да легне сянката на отколешен и непростим грях): бил е брат, по някакъв начин (може би свръхестествен) положително бил виновен за понесената прокуда и поради това положително мразел него, Роберто, предпочетения.

Сянката на този брат враг (когото при все това му се искало да опознае, за да обикне и да бъде обикнат от него) смущавала момчешките му нощи; по-късно, като юноша, листел в библиотеката стари томове, за да намери — знам ли — някой скрит портрет, свидетелство от свещеника, издайническа изповед. Обикалял из таваните, тършувал из стари ракли, пълни с премени на прадедите, потъмнели медали, някоя и друга мавърска кама, и опипвал с тръпнещи пръсти камизолки от фино платно, несъмнено обвивали някога младенец, но кой знае преди години, или векове.

Малко по малко дал и име на този изгубен брат — Феранте — и захванал да му приписва дребни прегрешения, в които бивал несправедливо обвиняван, като кражба на сладкиш или самоволно освобождаване на някое куче от веригата му. Феранте, улеснен от заличаването си, действал зад гърба му, а той се прикривал зад Феранте. Привичката да вини несъществуващия брат за онова, което той, Роберто, нямало как да е извършил, дори прераснала полека-лека в наклонност да го криви и за това, което наистина бил сторил и за което се разкайвал.

Не че Роберто изричал пред другите лъжа: а понасяйки мълком и с буца в гърлото наказанието за простъпките си, успявал да убеди сам себе си в своята невинност и да се почувства жертва на произвол.

Веднъж например, за да изпробва една нова секира, току-що взета от ковача, а отчасти и за да си върне заради не знам каква несправедливост, която смятал, че е понесъл, Роберто съсякъл едно плодно дръвче, което бащата бил посадил наскоро с големи надежди за идните сезони. Когато си дал сметка колко сериозна е сторената глупост, Роберто си въобразил ужасяващи последици, най-малкото да бъде продаден на турците, които да го принудят да гребе до живот на галерите им, и се готвел да побегне и да завърши дните си като разбойник по хълмовете. В търсене на оправдание набързо си наумил, че дървото положително е било повалено от Феранте.

След като открил престъплението обаче, бащата събрал всички деца от имението и казал, че за да не бъде гневът му безогледен, виновникът би постъпил по-добре, ако си признае. Роберто се почувствал милосърдно жертвоготовен: ако обвинял Феранте, клетникът щял да бъде отново натирен; всъщност нещастникът вършел злини, за да задуши сирашката си изоставеност, оскърбена от гледката на тези родители, които задушавали с ласки другия… Направил крачка напред и треперейки от страх и гордост, казал, че не иска никой друг да бъде обвинен вместо него. Макар да не било признание, изявлението било прието като такова. Засуквайки мустак и поглеждайки към майката, бащата, като час по час прочиствал строго гърлото си, се произнесъл, че престъплението несъмнено е много тежко и наказанието — неизбежно, но не можел да не оцени, че младият „господин Дела Грива“ прави чест на традициите на рода и че един благородник трябва винаги да постъпва така, дори да е само на осем години. После отсъдил Роберто да не участва в гостуването в средата на август у братовчедите от Сан Салваторе, което положително било мъчително наказание (в Сан Салваторе бил Куирино, лозар, който умеел да покачва Роберто на една смокиня с шеметна височина), ала положително не колкото галерите на султана.

На нас историята ни изглежда проста: бащата е горд, че има издънка, която не лъже, поглежда майката със зле прикрито задоволство и наказва меко, колкото за очи. Но Роберто ще има дълго да доизмисля тази случка, стигайки до заключението, че бащата и майката положително са се досетили, че виновникът е Феранте, оценили са братския героизъм на любимия син и са изпитали облекчение, задето не се налагало да вадят на показ тайната на семейството.

Може би аз съм този, който си доизмисля върху оскъдни улики, но то е защото присъствието на отсъстващия брат ще има своята тежест в историята. Следи от тази детска игра ще открием в поведението на зрелия Роберто — или поне на Роберто в момента, когато го намираме на Дафна в безизходица, която, да си кажем право, би оплела всекиго.

Във всеки случай се отвличам; предстои ни още да установим как Роберто стига до обсадата на Казале. И тук е мястото да дадем воля на фантазията и да си представим как може да се е случило.

В Ла Грива вестите не дохождаха твърде навременно, но поне от две години се знаеше, че унаследяването на херцогство Мантуа причинява много беди в Монферато и вече е имало една полуобсада. Накратко — и това е история, която други вече са разказвали, макар и по-откъслечно от мен — през декември 1627 херцог Винченцо II Мантуански умираше и около смъртното ложе на този разпасаник, който не беше съумял да създаде потомство, се бе разиграл танц на четирима претенденти, техните агенти и покровители. Побеждава маркиз Дьо Сен-Шармон, който успява да убеди Винченцо, че наследството се полага на един братовчед от френски клон, Карло ди Гонзага, херцог Дьо Невер. Между два хрипа старият Винченцо налага или позволява на Невер да се ожени бързо-бързо за неговата племенница Мария Гонзага и издъхва, като му оставя херцогството.

Е, Невер беше французин, а херцогството, което наследяваше, включваше и княжество Монферато с неговата столица Казале, най-важната крепост в Северна Италия. Със своето разположение между принадлежащата на Испания миланска област и земите на фамилията Савоя Монферато позволяваше надзор над горното течение на По, движението между Алпите и юга, пътя Милано-Генуа и се вмъкваше като възглавничка между Франция и Испания — докато никоя от двете сили не можеше да има вяра на онази друга възглавничка, каквато беше херцогство Савоя: там Карло Емануеле I играеше игра, която би било великодушно да се нарече двойна. Да се даде Монферато на Невер, беше все едно да се даде на Ришельо; така че беше естествено Испания да предпочита някой друг, примерно херцог Ди Гуастала. Без да смятаме, че известно право на унаследяване можеше да предяви и Савойският херцог. Но тъй като завещание имаше и то сочеше Невер, на другите претенденти не им оставаше нищо, освен да се надяват германският Император на Свещената римска империя, на когото херцогът на Мантуа беше формално васал, да не утвърди приемника.

Испанците обаче бяха нетърпеливи и в очакване Императорът да вземе някакво решение Казале бе вече обсадено веднъж от Гонсало де Кордова и сега, за втори път, от внушителна армия испанци и имперски войници, предвождана от прочутия Спинола^[3]. Френският гарнизон се готвеше да оказва отпор до пристигането на френска помощна армия, още заета на север, която Бог знае дали щеше да дойде навреме.

Събитията бяха горе-долу на този етап, когато в средата на април старият Поцо събра пред замъка по-младите от слугите и по-будните от селяните си, раздаде всички оръжия, които се намериха в имението, повика Роберто и произнесе пред всички тази реч, която трябва да си беше подготвил през нощта:

— Народе, слушай. Тая наша земя на Ла Грива винаги е плащала данък на Маркиза на Монферато, който от някое време е все едно Херцогът на Мантуа, какъвто стана господин Дьо Невер, и който дойде да ми каже, че Невер не е нито мантуанец, нито монфератец, ще му перна един ритник в задника, защото сте прости селяндури и от тия неща не разбирате и шушка, така че по-добре си трайте и оставете тая работа на господаря си, че той поне знае що е чест. Но понеже вие честта си я туряте на онуй място, трябва да ви е ясно, че ако имперците влязат в Казале, това са хора дето много-много не го увъртат, и вашите лозя отиват по дяволите, а за жените ви по-добре да не говорим. Така че тръгваме да отбраняваме Казале. Аз не задължавам никого. Ако има някой посран търтей, дето да не е на това мнение, да казва отсега да го обеся на тоя дъб.

Никой от присъстващите не можеше още да е видял офортите на Кало^[4] с гроздовете хорица като тях, увиснали от други дъбове, но нещо трябва да се е носело във въздуха: всички дигнаха кой мускета, кой пиката, кой пръта с вързан накрая сърп и викнаха „Да живее Казале, долу имперците“. Като един човек.

— Синко — рече Поцо на Роберто, докато яздеха низ хълмовете с малката си войска, която ги следваше пешком, — тоя Невер не струва и колкото едната от тогите ми, и на Винченцо, когато му е прехвърлял херцогството, освен пилето не му е шавало вече и пипето, което впрочем не му шаваше и преди. Но го е прехвърлил на него, а не на оня дървеняк Гуастала, а Поцовци са васали на законните господари на Монферато от време оно. Така че отиваме в Казале и ако трябва, си оставяме костите там, защото, майка му стара, не можеш да бъдеш с едного, докато нещата вървят добре, и после да го зарежеш ей тъй, когато е затънал до гуша. Но ако не ни убият, е по-добре, така че си отваряй очите.

Походът на тези доброволци от границите на алесандрийската провинция до Казале бе несъмнено сред най-дългите, които историята помни. Старият Поцо беше изказал разсъждение само по себе си образцово:

— Познавам испанците — бе рекъл, — те са хора, дето обичат да им е сгода. Значи ще се насочат към Казале, като пресекат равнината на юг, защото там по-лесно минават обозни коли, оръдия и всякакви талиги. Така че ако ние току преди Мирабело свърнем на запад и поемем пътя през хълмовете, ще изгубим ден или два повече, но ще пристигнем, без да срещаме мъчнотии и преди да пристигнат те.

За зла чест Спинола имаше по-засукани идеи за това, как трябва да се подготви една обсада и докато на югоизток от Казале започваше да завзема Валенца и Очимиано, от няколко седмици беше изпратил на запад от града херцог Ди Лерма, Отавио Сфорца и граф Фон Гембург с около седем хиляди пешаци, за да се опитат да завладеят веднага крепостите на Розиняно, Понтестура и Сан Джорджо и да спрат всяко евентуално подкрепление, идващо от френската армия; в същото време в клещи от север пресичаше По на юг губернаторът на Алесандрия дон Херонимо Аугустин с други пет хиляди мъже. И всичките се бяха разположили по протежение на пътя, който Поцо смяташе за благодатно безлюден. А и когато узна това от селяните, нашият благородник нямаше как да смени посоката, защото на изток вече имаше повече имперска войска, отколкото на запад.

Поцо каза просто:

— Ние няма да отбиваме. Аз познавам тия места по-добре от тях; ще се промушим като белки.

Което впрочем предполагаше отбивки и криволици не една и две — а толкова, че чак да се натъкнат на французите от Понтестура, които междувременно се бяха предали и, стига да не се връщат в Казале, им беше разрешено да се спуснат към Финале, откъдето можеха да се доберат до Франция по море. Тези от Ла Грива ги срещнаха накрай Отеля; за малко не се изпостреляха взаимно, като всеки взе другите за врагове; и Поцо научи от техния предводител, че между условията на поражението било договорено и зърното на Понтестура да бъде продадено на испанците, а те щели да изпратят парите на казалците.

— Испанците са синьори, синко — каза Поцо, — хора, срещу които да ти е драго да се биеш. За щастие не сме вече във времената на Карл Велики срещу маврите, когато войните са били само едно „убий ме ти, та да не те убия аз“. Това са войни между християни, за Бога! Сега ония са залисани в Розиняно, ние ще минем зад гърба им, ще се проврем между Розиняно и Понтестура и за три дни сме в Казале.

Като изрече тия думи в края на април, Поцо пристигна със своите на видимо разстояние от Казале на 24 май. Голямо ходене падна, поне в спомените на Роберто, като все изоставяха пътища и пътеки и цепеха през нивята; така и така, казваше Поцо, война ли е, всичко отива по дяволите, и ако реколтата не я опропастим ние, ще я опропастят те. За да се прехранват, го удариха на веселба по лозя, овощни градини и курници: така и така, казваше Поцо, това беше монфератска земя и трябваше да храни бранителите си. На един селянин от Момбело, който възнегодува, нареди да ударят трийсет тояги, като му рече, че няма ли малко дисциплина, войните ги печелят другите.

На Роберто войната започваше да му изглежда чудесно преживяване; от друмници се дочуваха нравоучителни истории, като онази за френския кавалер, ранен и пленен в Сан Джорджо: той се оплакал, че някакъв войник му задигнал портрет, който му бил много скъп; като чул това, херцог Ди Лерма наредил да му се върне портретът, излекувал го и после с един кон го изпратил обратно в Казале. От друга страна, макар и с такива спирални обходи, та да изгуби всякаква ориентация, старият Поцо беше успял да направи така, че война като война неговата дружина още да не е видяла.

Затова с голямо облекчение, но и с нетърпението на оногова, който бърза да се присъедини към дългоочаквано празненство, съгледаха един хубав ден от билото на един хълм долу под краката и пред очите си града, препречен на север, от лявата им страна, от широката лента на По, която току пред крепостта беше прокъсана от две големи островчета насред реката и завършваше почти островърхо към юг със звездообразната грамада на цитаделата. Грейнало от кули и камбанарии отвътре, отвън Казале изглеждаше направо непревземаемо, както беше цяло щръкнало от трионозъби бастиони, та приличаше на някой от ония змейове, дето се виждат по книгите.

Беше наистина прекрасна гледка. Навред околовръст града, сред групи палатки, окичени със знамена, и рицари с щедро оперени шапки, воини в пъстри облекла теглеха обсадни машини. Час по час сред зеленината на горите или жълтите нивя се виждаше внезапен проблясък, който поразяваше окото — бяха благородници със сребърни ризници, които се шегуваха със слънцето, и не се разбираше накъде отиват, а може би се и перчеха на седлата тъкмо за зрелище.

Красива за всички, гледката се стори не тъй радостна на Поцо, който каза:

— Народе, тоя път наистина я загазихме.

А Роберто, който питаше как така, плесна по тила:

— Не се прави на занесен, тия са имперските войници, да не мислиш, че казалците са колцина и се пошляйват така извън стените. Казалците и французите са вътре, влачат бали слама и пълнят гащите, защото нямат и две хиляди, а тия долу са поне сто хиляди, загледай и по ония хълмове там отсреща.

Преувеличаваше, войската на Спинола наброяваше само осемнайсет хиляди пешаци и шест хиляди конници, но и те стигаха и хартисваха.

— Какво ще правим, бащице мой? — запита Роберто.

— Ще правим това — каза бащата, — че ще си отваряме очите къде са лутераните и оттам не минаваме: in primis, не се разбира и бъкел от онова, дето приказват, in secundis първо те убиват и после те питат кой си. Гледайте хубаво къде ви приличат на испанци: чухте вече, че това са хора, с които можеш да се разбереш. И да са испанци от добро потекло. В тия работи важното е възпитанието.

Отгатнаха проход покрай един стан с отличителните знаци на техни католически величества, където проблясваха повече брони от другаде, и заслизаха нататък, уповавайки се на Бога. В бъркотията можаха да напреднат доста посред врага, понеже в ония времена униформа имаха само някои избрани части като мускетарите, а иначе никога не се разбираше кой е от твоите. По някое време обаче, и то тъкмо когато им оставаше само да прекосят една ничия земя, се натъкнаха на преден пост и бяха спрени от офицер, който учтиво ги попита кои са и къде отиват, докато зад гърба му отряд войници стоеше нащрек.

— Господине — каза Поцо, — окажете ни любезността да ни сторите път, тъй като трябва да отидем да застанем на подходящото място, за да стреляме после по вас.

Офицерът свали шапка, направи реверанс и като поздрави така, че помете прахта на два метра пред себе си, каза:

— Señor, no es menor gloria vencer al enemigo con la cortesia en la paz que con las armas en la guerra.^[5]

После на добър италиански добави:

— Минете, господине, ако една четвърт от нашите има наполовина вашата смелост, ще победим. Нека небето ми дари удоволствието да ви срещна отново на бойното поле и честта да ви убия.

„Fisti orb d’an fisti secc“^[6], промърмори през зъби Поцо, което на езика на неговия край и до днес е радушен израз, за да се отправи на събеседника приблизително благопожеланието да бъде най-напред лишен от зрението си и веднага след това гърлото му да бъде препречено от чуждо тяло. Но на висок глас, призовавайки всичките си езикови запаси и цялото си реторично умение, каза:

— Yo también!^[7]

После поздрави с шапка, смуши леко коня, макар и не колкото театралността на момента го изискваше, тъй като трябваше да даде време на своите да го последват пеша, и се отправи към стените.

— Кажи каквото щеш, ама са благородници — обърна се към сина си и добре, че завъртя глава: избягна един изстрел от аркебуз, изпратен му от бастионите. — Ne tirez pas, cornichons, on est des amis, Nevers, Nevers!^[8] — викна, размахвайки ръце. — Гледаш ли, неблагодарен народ — рече после на Роберто. — Не да се намирам на приказка, ама испанците са по свят.

Влязоха в града. Някой трябва да беше доложил веднага за това пристигане на коменданта на гарнизона господин Дьо Тоара, отколешен събрат по оръжие на стария Поцо. То бяха големи прегръдки, и после една първа разходка по бастионите.

— Скъпи приятелю — разказваше Тоара, — според парижките регистри излиза, че разполагам с пет пехотни полка от по десет роти всеки или общо с десет хиляди пехотинци. Но господин Дьо ла Гранж има само петстотин човека, Монша — двеста и петдесет, и всичко на всичко мога да разчитам на хиляда и седемстотин души без коне. После имам шест кавалерийски роти, общо четиристотин души, макар и добре екипирани. Кардиналът знае, че съм с по-малко хора, отколкото трябва, но твърди, че били три хиляди и осемстотин. Аз му пиша, като му давам доказателства за противното, а Негово Високопреосвещенство се преструва, че не разбира. Наложи се да набера един полк италианци, какви да е, корсиканци и монфератци, но ако ми позволите, те са лоши войници; и представете си, трябваше дори да наредя на офицерите да зачислят в отделна рота слугите си. Вашите хора ще се включат в италианския полк, под разпореждането на капитан Басиани, който е добър войник. Ще изпратим там и младия Дьо ла Грив, та като ще влиза в огъня, да разбира добре заповедите. Колкото до вас, скъпи приятелю, ще се присъедините към една група храбри благородници, които дойдоха при нас по собствена воля, като вас, и които са в моята свита. Вие познавате местността и ще можете да ми давате добри съвети.

Жан дьо Сен-Боне, синьор на Тоара, беше висок, тъмнокос, със сини очи, в пълната зрелост на своите четирийсет и пет години, холеричен, но великодушен и склонен към помирение, с резки обноски, но в края на краищата сърдечен, включително с войниците. Беше се отличил като защитник на остров Ре във войната срещу англичаните, ала на Ришельо и двора, изглежда, не беше симпатичен. Приятелите му разнасяха мълвата за някаква негова словесна престрелка с канцлера Дьо Марийак, който му казал пренебрежително, че във Франция можели да се намерят две хиляди благородници, способни да проведат също толкова добре операцията на остров Ре, а той му отвърнал, че могат да се намерят четири хиляди, способни да държат печатите по-добре от Марийак. Неговите офицери му приписваха и още една духовита фраза (която според други обаче принадлежеше на някакъв шотландски капитан): на военен съвет при Ла Рошел отец Жозеф, който беше впрочем прословутото сиво високопреосвещенство^[9] и се смяташе за светило в стратегията, сложил пръст върху една карта с думите „Ще пресечем оттук“, а Тоара отбелязал хладно: „Преподобни отче, за жалост вашият пръст не е мост.“

— Ето това е положението, cher ami! — продължаваше Тоара, като крачеше по площадките на външната стена и сочеше пейзажа. — Театърът е превъзходен, а актьорите са най-доброто от две империи и много синьории: отсреща имаме дори флорентински полк, при това командван от един Медичи. Можем да разчитаме на Казале, разбирано като град: крепостта, от която контролираме тази част от реката, е добра бастилия, защитена е от хубав ров, а на стените сме разположили насип, който ще позволи на бранителите да работят добре. Цитаделата има шейсет оръдия и бастиони по всички правила на изкуството. Тук-там са уязвими, но съм ги подсилил с полумесеци^[10] и батареи. Всичко това е отлично, за да се удържи на фронтална атака, ала Спинола не е новак: погледнете онова движение там, подготвят минни галерии, и когато те стигнат тук долу, ще бъде все едно, че сме отворили вратите. За да осуетим работите, трябва да излезем на открит бой, но там сме по-слаби. А веднага щом изнесе по-напред тези оръдия, врагът ще започне да обстрелва града, и тук вече влиза в играта настроението на буржоата от Казале, на които никак нямам вяра. От друга страна, ги разбирам: държат повече на спасението на града си, отколкото на господин Дьо Невер, и още не са се убедили, че е добре да се умре за лилиите на Франция. Въпросът е да ги накараме да разберат, че със Савойския херцог или с испанците ще изгубят свободите си и Казале няма да бъде вече столица, а ще стане една каква да е крепост като Суза, която Савоецът е готов да продаде за шепа скуди. За останалото ще импровизираме, иначе няма да е commedia all’italiana. Вчера излязох с четиристотин души към Фрасинето, където се съсредоточаваха имперски части, и те се изтеглиха. Но докато бях залисан там, на онзи хълм, точно на отсрещната страна, се настанили неаполитанци. Подложих ги на артилерийски огън в продължение на няколко часа и мисля, че устроих добра касапница, обаче не си отидоха. Чий е бил денят? Кълна се в Господа Бога, не зная, а не го знае и Спинола. Но зная какво ще правим утре. Виждате ли онези къщурки в равнината? Ако са в наши ръце, ще държим под обстрел много вражески позиции. Един шпионин ми каза, че са изоставени, и това е вече основание да се боим, че някой се крие там — мой млади синьор Роберто, не приемайте такова възмутено изражение, а запомнете, теорема първа, че добрият военачалник печели битката, като използва умело шпионите, и теорема втора, че на един шпионин, тъй като е предател, не му струва нищо да предаде онзи, който му плаща, стига да предава своите. Във всеки случай утре пехотата ще иде да завземе онези къщи. Вместо да държим хората да клечат между стените, по-добре да ги изложим на огъня, което е хубаво упражнение. Не припирайте, синьор Роберто, това още няма да бъде вашият час; но вдругиден полкът на Басиани ще прекоси По. Виждате ли онези зидове там? Те са част от укрепление, което бяхме започнали да строим, преди да пристигнат ония. Моите офицери не са съгласни, но мисля, че е добре да си го върнем, преди да са го завладели имперските дружини. Въпросът е да ги държим под обстрел в равнината, така че да не им даваме мира и да забавим строежа на галериите. С една дума, слава ще има за всички. Но сега да отидем да вечеряме. Обсадата е още в началото си и провизии не липсват. Плъховете ще ги ядем чак по-късно.