Умберто Еко
Островът от предишния ден (23)

23.
Театър на всякакви хитроумни Машини

Тъй като Роберто беше недоверчив и претендираше, че знае какви са — и колко безполезни — разните методи за намиране на дълбините, отец Каспар му възрази, че бидейки всичките погрешни, ако се вземеха един по един, то вземеха ли се всичките заедно, можеха да се уравновесят различните резултати и да се компенсират отделните недостатъци. „И това математика е!“

Разбира се, след хиляди мили един часовник не дава вече сигурността, че сочи вярно времето на изходното място. Но много и всякакви часовници, някои със специална и надлежна конструкция, каквито Роберто беше открил на Дафна? Съпоставяш техните неточни времена, сверяваш всеки ден отговорите на единия с постановленията на другите и все пак получаваш някаква сигурност.

Локът или лодчицата, както щеш го наречи? Обикновените не вършат работа, но ето какво беше конструирал отец Каспар: една кутия с две вертикални оси, така че едната навиваше, а другата развиваше въже с определена дължина, равняваща се на определен брой мили; навиващата ос беше увенчана с множество лопатки и те като в мелница се въртяха под напора на същите ветрове, които издуваха платната, и ускоряваха или забавяха движението си — съответно повече или по-малко въже навиваха — според силата и според правата или коса посока на повея, отчитайки следователно и отклоненията, дължими на криволиченето или на плаването с насрещен вятър. Метод не най-сигурен измежду всичките, но отличен, ако някой съпоставеше резултатите му с тези от други измервания.

Лунните затъмнения? Ясно е, че наблюдават ли се на път, пораждат безброй заблуди. Но пък какво да се каже за онези, които се наблюдават от сушата?

— Трябва много наблюдатели да имаме и на много места по света, и готови заедно да работят за по-голяма прослава на Бога, а не да разменят си хули или лошавини и злости. Слушай: през 1612, на осми ноември, в Макао преподобният патер Юлиус де Алексис регистрира едно затъмнение от осем и трийсет вечерта до единайсет и трийсет. Уведомява преподобния патер Каролус Спинола, който в Нангасаки, в Япония, същото затъмнение в девет и трийсет същата вечер наблюдавал. А патер Христофорус Шнайдаа бил същото затъмнение видял в Инголстаций в пет следобед. Разликата от един час прави петнайсет меридианни градуса, и значи такова разстоянието е между Макао и Нангасаки, а не шестнайсет градуса и двайсет, както Блау^[1] казва. Verstanden? Разбира се, за тези измервания трябва да пазиш се от сянката и от пушека, точни часовници да имаш, да не оставиш изплъзне ти се initium totalis immersionis^[2] и точна среда да държиш между initium et finis eclipsis^[3], междинни моменти да проследяваш, когато петната потъмняват, et caetera. Ако местата далечни са, мъничко сбъркано прави не голяма разлика, но ако местата близки са, грешка една от няколко минути голяма разлика прави.

Като оставим настрана, че за Макао и Нагасаки, мисля, да е бил по-прав Блау, отколкото отец Каспар (и това доказва каква неуправия са били наистина по онова време дължините), ето как, събирайки и съпоставяйки наблюденията, направени от техните братя мисионери, йезуитите били установили един Horologium Catholicum, което не означава, че бил часовник най-верен на папата, а всемирен часовник. Било всъщност нещо като планисфера, на която били означени всички седалища на Ордена, от Рим до границите на познатия свят, и за всяко място бил отбелязан техният час. Така, обясняваше отец Каспар, той нямало да държи сметка за времето от началото на пътуването, а само от последния пост на християнския свят, чиято дължина била безспорна. По този начин обсегът на грешката значително се стеснявал и между една станция и друга можели да се използват и методи, които, взети сами за себе си, не давали никаква гаранция, като отклонението на магнитната стрелка или изчислението по лунните петна.

За щастие братята били наистина кажи-речи навсякъде, от Пернамбуко до Гоа, от Минданао до Portus Sancti Thomae, и ако ветровете му попречели да хвърли котва в някое пристанище, имало веднага друго. Например в Макао — ох, Макао, само при мисълта за приключението на отец Каспар му се замайваше главата. Било португалско владение, китайците наричали европейците „дългоносите хора“, именно защото първите, които стъпили на техните брегове, били португалците, а те наистина имат носове от дълги по-дълги, а също и йезуитите, които идвали с тях. Целият град бил един венец от бяло-сини крепости на хълма, под разпореждането на отци от Ордена, които трябвало да се занимават и с военни работи, тъй като градът бил застрашаван от холандските еретици.

Отец Каспар решил да се отправи към Макао, където познавал един брат, много начетен в астрономическите науки, но забравил, че плава на fluyt.

И какво направили добрите отци от Макао? Щом съгледали холандски кораб, пипнали топове и кулеврини. Напразно отец Каспар размахвал ръце на носа и наредил да се вдигне веднага флагът на Ордена: обвити във войнствения пушек, който ги зовял на свещена касапница, ония проклети дълги носове, португалските му братя, дори не забелязали — и хайде, замятали гюллета навред около Дафна. Чиста Божия милост било, че корабът сварил да издуе платна, да обърне и да избяга на косъм в открито море, докато капитанът сипел на лутеранския си език ругатни по отците с оскъден разсъдък. И този път правият бил той: добре, пращай холандците на дъното, ама не и когато има йезуит на борда.

За щастие не било трудно да намерят на неголямо разстояние други мисии; насочили се към по-гостоприемния Минданао. Така от спирка на спирка държали изкъсо дълбината (Бог знае как, добавям, след като за да се озоват на педя от Австралия, трябва да са били изгубили всякакъв ориентир).

— А сега нужно е Novissima Experimenta^[4] направим, ma clarissime et evidenter^[5] покажем, че ние на сто и осемдесетия меридиан сме. Иначе моите братя от Римската колегия помислят, че аз празноглавец съм.

— Нови опити ли? — попита Роберто. — Не ми ли казахте току-що, че Наблюдателницата ви е дала най-сетне сигурността, че се намирате на сто и осемдесетия меридиан и пред Соломоновия Остров?

Да, отвърна йезуитът, той бил сигурен: бил изправил едни срещу други различните несъвършени методи, изнамерени от този и онзи, и съвпадението между толкова на брой слаби методи не можело да не даде една доста силна положителност, както става в доказателството за Бог на основанието на consensus gentium^[6], защото вярно е, че в Бог вярват много люде, склонни към заблуждение, но не е възможно всички те да грешат, от лесовете на Африка до пустините на Китай. Така ние вярваме в движението на Слънцето и на Луната, и на другите планети, или в скритата сила на змийското мляко, или че в центъра на Земята има подземен огън; от хиляди и хиляди години хората са го вярвали и вярвайки го, са могли да живеят на тази планета и да извличат множество полезни следствия от начина, по който са четели голямата книга на природата. Но едно значително откритие като това трябвало да бъде потвърдено от много други доказателства, така че дори скептиците да се предадат пред очевидността.

И после човек трябва да се стреми към науката не само от любов към знанието, а и за да я сподели с братята си. Затова, след като на него му бе струвало толкова труд да открие вярната дължина, трябваше сега да потърси потвърждение посредством други, по-лесни методи, така че тази наука да стане притежание на всички наши братя, „или поне на братята християни, а по-точно даже на братята католици, защото много е по-добре еретиците — холандски ли, английски ли, или още по-лошо, моравски — да не доберат се до тези тайни никога“.

И така, от всички методи за измерване на дължината два вече той смяташе за сигурни. Единият, добър за сушата, беше именно това съкровище на методите — Specula Melitensis; другият, добър за наблюденията по море, беше методът на онзи Instrumentum Arcetricura^[7], който лежеше долу в стаичката и не беше още влязъл в употреба, тъй като въпросът беше първо да се постигне посредством Наблюдателницата категоричност относно собственото местоположение и после да се види дали въпросният Instrumentum щеше да я потвърди; след това вече той можеше да бъде смятан за най-сигурен измежду всичките.

Този експеримент отец Каспар щял да го направи много по-рано, ако не се беше случило онова, което се беше случило. Но моментът беше дошъл и щеше да настъпи още същата нощ: небето и ефемеридите казваха, че тъкмо тя е подходящата.

Какъв беше този Instrumentum Arcetricum? Беше уред, прозрян преди много години от Галилей — внимание, прозрян, описан, обещан, но не и осъществен, преди отец Каспар да се залови с начинанието. На Роберто, който го питаше дали този Галилей е същият онзи, дето изказал най-осъдителна хипотеза относно движението на Земята, отец Каспар отговори, че да, като се забъркал в метафизика и свети писания, този Галилей изрекъл най-ужасни неща, но като механик бил мъж гениален и от велик по-велик. А на въпроса не е ли лошо да се използват идеите на човек, когото Църквата е заклеймила, йезуитът отвърна, че за по-голямата прослава на Бога могат да допринесат и идеите на един еретик, ако еретични сами по себе си не са. А и как си го представяме отец Каспар, който приемал всички съществуващи методи, без да се кълне в никого, но черпейки от свадливото им тържище, да не си послужи и с метода на Галилей.

Нещо повече, от голяма полза и за науката, и за вярата било да се приложи колкото се може по-бързо идеята на Галилей: той вече се бил опитал да я продаде на холандците — добре, че те, както и испанците няколко десетилетия по-рано, не й хванали вяра.

Галилей бил извел небивалици от една предпоставка, която сама по себе си била съвършено правилна, а именно да открадне идеята за далекогледа от фламандците (които го използвали само за да гледат корабите в пристанището) и да насочи този инструмент към небето. А там, измежду толкова други неща, които на отец Каспар и през ум не му минаваше да поставя под съмнение, открил, че Юпитер — или Джове, както го наричал Галилей^[8] — има четири спътника, все едно четири луни, невиждани никога, от зората на света та до това време. Четири звездици, които се въртят около него, докато той се върти около Слънцето — и ще видим, че за отец Каспар да се върти Юпитер около Слънцето беше приемливо, стига да се оставеше на мира Земята.

Че нашата Луна влиза понякога в затъмнение, когато минава в сянката на Земята, е нещо добре известно, както е известно на всички астрономи кога ще настъпят лунните затъмнения, и го постановяват ефемеридите. Нищо изненадващо значи, че и луните на Юпитер си имат своите затъмнения. Дори, поне за нас, те имат по две — едно същинско затъмнение и една окултация.

Наистина Луната изчезва от очите ни, когато Земята се вмъкне между нея и Слънцето, но спътниците на Юпитер се изгубват от погледа ни на два пъти, когато минават зад и когато минават пред него, като се сливат със светлината му, и с един добър далекоглед могат чудесно да се следят техните появи и изчезвания. С неоценимото предимство, че докато лунните затъмнения настъпват веднъж на много време и траят прекалено дълго, тези на юпитеровите спътници настъпват често и са доста бързи.

Е, да предположим, че часът и минутите на затъмненията на всеки спътник (понеже всеки следва орбита с различен обхват) са точно изяснени за даден известен меридиан и го засвидетелстват ефемеридите; оттук нататък е достатъчно да успеем да установим часа и минутата, в които затъмнението се проявява на меридиана — неизвестен, — където се намираме, и вече сметката е лесна, и е възможно от нея да се изведе дължината на мястото на наблюдението.

Вярно, имаше малки неудобства, за които не си струваше да се говори на един профан, но начинанието би се удало на някой добър математик, който да разполага с измерител за времето, ще рече с perpendiculum или махало, или Horologium Oscillatorium, както щем да го наречем, способен да отрази с абсолютна точност дори разликата от една-единствена секунда; item, да има два нормални часовника, които да му посочат вярно началния и крайния час на явлението, както на меридиана на наблюдението, така и на този на Железния остров; item, с помощта на таблицата на синусите да съумее да измери големината на ъгъла, образуван в окото от разглежданите тела — ъгъл, който, ако се разбира като разположението на стрелките на часовник, би изразил в минути и секунди разстоянието между две тела и неговото постепенно изменение.

Стига — не е излишно да се повтори — да се разполагаше с онези хубави ефемериди, които Галилей, вече стар и болен, не беше успял да завърши, но които братята на отец Каспар, вече толкова добри в изчисляването на затъмненията на Луната, бяха попълнили сега изрядно.

Какви бяха по-големите неудобства, над които се бяха пенили противниците на Галилео? Че се отнасяше за наблюдения, които не можеха да се извършват с просто око, и беше нужен добър далекоглед или телескоп, все едно как се наричаше? Е, отец Каспар си имаше далекоглед, с отлична изработка, какъвто дори Галилей не беше и сънувал. Че измерванията и изчисленията не били по силите на моряците? Ами че за всички други методи за дължините, с изключение може би на лока, си трябваше направо астроном! Щом капитаните се бяха научили да си служат с астролабията, която също не е нещо достъпно за всеки профан, щяха да се научат да си служат и с далекогледа.

Но, казваха педантите, такива точни наблюдения, които изискват голяма прецизност, могат да се направят навярно от сушата, не и на кораб в движение, където никой не би съумял да задържи далекогледа насочен към небесно тяло, което не се вижда с просто око… Е добре, отец Каспар беше готов да покаже, че с малко сръчност наблюденията можеха да се правят и на кораб в движение.

Накрая някакви испанци бяха възразили, че спътниците в затъмнение не се виждали през деня, нито в бурните нощи. „Може би те мислят си, че човек плясва с ръце и ето ги illico et immediate^[9], лунните затъмнения на негово разположение?“, ядосваше се отец Каспар. А и кой беше казал, че наблюдението трябва да се прави час по час? Който е плавал от едните до другите Индии, знае, че снемането на дължината не се нуждае от по-голяма честота от тази, която се изисква за отчитането на ширината, а и то не може да се прави — нито с астролабията, нито с балестрилята — в моментите на голямо вълнение на морето. Да имаше как тая благословена дължина да се измерва добре макар и само веднъж на всеки два-три дена, а между едното и другото отчитане можеше да се държи сметка за времето и за изминатия път, както се и правеше с помощта на лока. Само че досега по принуда се беше правило само това в продължение на месеци и месеци.

— Те приличат ми — казваше добрият отец, все по-възмутен, — като човек, комуто в голям глад ти с кош хляб помагаш, а вместо да отдаде ти благодарност, той не мирясва, че на трапезата и печено прасенце или зайченце не слагаш му. О, Сакробоско! Нима ти на този кораб оръдията в морето изхвърлеше само защото знаел, че на сто изстрела деветдесет правят цоп във вода?

И ето че отец Каспар въвлече Роберто в подготовката на експеримент, който трябваше да се извърши във вечер като тази, която се задаваше, подходяща астрономически, с ясно небе, но донякъде развълнувано море. Ако експериментът се извършеше във вечер на бонаца^[10], обясняваше отец Каспар, беше все едно да се направи от сушата, а там вече се знаеше, че ще сполучи. Опитът, напротив, трябваше да позволи на наблюдателя привидна бонаца върху съд, люлян от кърмата до носа и от единия до другия борд.

Преди всичко ставаше въпрос да се открие измежду часовниците, които миналите дни бяха изпатили толкова много, един, който още да върви както трябва. В този щастлив случай само един, дори не два: наистина с едно хубаво дневно измерване той щеше да бъде нагласен според местния час (което и бе направено) и тъй като бяха сигурни, че се намират на меридиана антипод, не беше потребно да разполагат с втори, който да показва часа на Железния остров. Достатъчно беше да се знае, че разликата е точно дванайсет часа. Полунощ тук, пладне там.

Ако поразмислим, това решение май се опира на порочен кръг. Че се намираха на меридиана антипод, беше нещо, което експериментът трябваше да докаже, а не да приема за подразбиращо се. Но отец Каспар беше толкова сигурен в предишните си наблюдения, че гледаше само да ги потвърди, и после — вероятно — след цялата тази размирица на кораба вече нямаше и един-единствен часовник, който още да показва часа от другата страна на земното кълбо. Тази спънка трябваше да бъде преодоляна. А и Роберто не беше толкова проницателен, че да изобличи скритата порочност на подхода.

— Когато аз кажа хайде, ти гледаш час и пишеш. И веднага залюляваш отвее.

Отвесът се поддържаше от малка метална конструкция, която служеше за висилка на медна пръчица, завършваща с кръгово махало. В най-ниската точка, където минаваше махалото, имаше хоризонтално колело, на което бяха поставени зъбци, но направени така, че едната стена на зъбеца да е под прав ъгъл спрямо плоскостта на колелото, а другата — полегата. Колебаейки се насам и натам, махалото на отиване буташе с шипчето, което се подаваше от него, една четка; тя на свой ред закачаше един зъбец откъм отвесната страна и завърташе колелото. Но когато махалото се връщаше, четчицата едва докосваше полегатата страна на зъбеца и колелото оставаше неподвижно. Ако се обозначаха зъбците с номера, след като махалото спреше, можеха да се преброят преместените зъбци и съответно да се пресметне броят на изтеклите частици време.

— Така ти не принуден си да броиш всякой път едно две три et coetera, а накрая, когато аз кажа стига, спираш махало и преброяваш зъбци, разбрал? И пишеш колко зъбци. После гледаш часовник и пишеш час този или онзи. И когато пак хайде кажа, ти на него един много мощен тласък даваш и започва то пак трептенето. Просто, даже дете разбере.

Разбира се, не се отнасяше за голямо махало, отец Каспар добре го знаеше, но по този въпрос едва-що започваше да се дискутира и чак някой ден щяха да могат да се конструират по-съвършени.

— Работа най-мъчна е и много още трябва да научим, но ако Бог не забранявал die Wette… как ти казваш, залози…

— Облога.

— Да. Ако Бог не забранявал, аз могъл облог направя, че в бъдеще всички тръгнат да търсят дължини и всички други земни явления с махало. Но много трудно е на кораб и трябва ти много да внимаваш.

Каспар каза на Роберто да разположи двата уреда заедно с необходимото за писане на кърмовата надстройка, която беше най-високата обсерватория на цялата Дафна, там, където щяха да монтират Instrumentum Arcetricum. От стаичката изнесоха онези съоръжения, които Роберто беше зърнал, докато още преследваше Натрапника. Бяха лесно преносими, като се изключи металният леген, който бе изкачен на палубата сред проклятия и катастрофални провали, защото не се провираше нагоре по стълбичките. Но какъвто беше жилав, сега, когато трябваше да осъществи замисъла си, отец Каспар проявяваше физическа енергия, неотстъпваща на волята му.

Сглоби почти сам, с някакъв свой инструмент за затягане на гайки, конструкция от железни полукръгове и пръчици, която се оказа скеле с кръгла форма; към него бе прикрепено посредством пръстените кръговото платнище, така че накрая се получи нещо като голяма вана с формата на полукълбо, с диаметър около два метра. Наложи се да го насмолят, за да не пропуска зловонното масло от варелчетата, с което Роберто сега го пълнеше, оплаквайки се от силната смрад. Но отец Каспар, благ като капуцин, му напомняше, че няма да запържват лук в него.

— Какво ще правим тогава?

— Опитаме се в това малко море един по-малък кораб пуснем. — И го викаше на помощ, за да намести в голямата платнена вана металния леген, почти плосък, с диаметър малко по-малък от този на външния съд. — Не чувал си никога някой да казва, че морето гладко като олио е? Ето, вече ти виждаш, палубата накланя се наляво, а олиото в голяма вана накланя се надясно et vice versa или на теб така струва се; а всъщност олиото запазва се всякога уравновесено, без никога да надига се или снишава, и успоредно е на хоризонта. Така щеше да става и вода ако била, но върху олиото стои малкото легенче като в море при бонаца. И аз вече един малък опит в Рим направих, с две купички, по-голямата с вода пълна, а по-малката с пясък, и в пясъка забодено едно колче, и аз слагах малката да плава в голямата, и голямата люлеех, и ти можеше колчето право като камбанария да видиш, а не наклонено като кулите на Бонония^[11]!

— Wunderbar — одобряваше чуждоезично Роберто. — И сега?

— Сега махнем малкия леген, че трябва в него цялата машина сглобим.

Към кила на легена бяха прикрепени отвън малки пружинки, така че, обясняваше отецът, заплаваше ли той веднъж със своя товар в по-голямата вана, да остане отделен поне на един пръст от дъното на вместилището; а ако прекомерното движение на неговия обитател го тласнеше много надолу (какъв обитател, питаше Роберто; сега ти видиш, отвръщаше отецът), тези пружинки щяха да му позволят да се вдигне пак на повърхността без сътресения. Сега от вътрешната страна на дъното трябваше да се забучи един стол с наклонена облегалка, който да позволява човек почти да легне в него, гледайки нагоре, с крака, опрени на една желязна плоча, служеща за противотежест.

Като сложи легена на палубата и го застопори с няколко клина, отец Каспар седна в креслото и обясни на Роберто как да прикачи на раменете му, завързвайки я през кръста, една ризница от платнени и кожени колани и ремъци, за която трябваше да се закрепи и шапка във формата на шлем. Шлемът оставяше отвор за едно око, а на височината на наносника стърчеше издатък с халка отгоре. В него се промушваше далекогледът, от който висеше метална пръчка, завършваща с кука. Хиперболата на Очите можеше да бъде движена свободно, докато се откриеше желаното светило; но попаднеше ли то веднъж в центъра на лещата, металната пръчка се закачаше с куката си към ремъците на гърдите и от този момент неотклонният поглед биваше осигурен срещу евентуални движения на този циклоп.

— Съвършено! — ликуваше йезуитът; когато легенът бъдеше пуснат да плава върху бонацата на олиото, можеха да се съзерцават и най-убягващите небесни тела, без никакво вълнение на размирното море да е в състояние да отклони часозрящото око от набелязаната звезда! — И това синьор Галилей описал е, а аз направих!

— Много е хубаво — каза Роберто. — Но сега кой ще сложи всичко това във ваната с маслото?

— Сега аз развържа мене и сляза, после ние сложим празен леген в олио, после аз кача се пак.

— Не мисля, че ще е лесно.

— Много по-лесно, отколкото леген с мене вътре сложи се.

Макар и с известно усилие, легенът с креслото си бе вдигнат да плава върху маслото. После отец Каспар, с шлема и ризницата, и с далекогледа, монтиран в пръстена си, се помъчи да се покатери на постройката, а Роберто го подкрепяше, стискайки с една ръка ръката му, а с другата бутайки го по завършека на гърба. Опитът биде направен множество пъти с оскъден успех.

Не че металната конструкция, която поддържаше по-голямата вана, не можеше да издържи и един обитател, но му отказваше разумни точки на престой. А ако отец Каспар се опиташе, както направи няколко пъти, да стъпи само с един крак на металния ръб, слагайки веднага другия в по-малкия леген, той, в устрема на приемането на товара си, се понасяше по маслото към противоположната страна на вместилището, разкрачвайки на пергел краката на отеца, който издаваше панически викове, докато Роберто не го сграбчеше през кръста и не го придърпаше пак към себе си, сиреч върху твърдата земя на Дафна — пустосвайки в същото време паметта на Галилей и възхвалявайки ония палачи, неговите гонители. Тук се намесваше отец Каспар, който, отпускайки се в обятията на своя спасител, го уверяваше със стон, че тези гонители палачи не били, а най-достойни люде църковни, загрижени единствено за опазването на истината, и че с Галилей се били отнесли бащински и милосърдно. После, все така брониран и прикован с поглед към небето, с далекогледа, щръкнал перпендикулярно на лицето му, като някакъв Полишинел с механичен нос, напомняше на Роберто, че Галилей поне в това изобретение не е сбъркал и че само трябва да се опитва пак и пак.

— Е, какво, mein lieber Robertus — казваше после, — да не би ти мене забравил си и мислиш, че аз костенурка, дето лови се на гръб претърколена? Хайде, пак побутни ме, така, помогни ми стигна онзи ръб, ето, така, че на човека изправен стоеж подобава.

Не може да се каже, че при всичките тези злополучни операции олиото си оставаше гладко като олио, и след малко и двамата експериментатори се озоваха пихтиеносни и, което е още по-лошо, маслобойни — ако контекстът позволява това образувание на хрониста, без да следва да се обвинява за него източникът.

Когато отец Каспар вече губеше надежда, че ще успее да се добере до стола, Роберто отбеляза, че може би трябваше първо да се изпразни вместилището от маслото, после да се намести в него легенът, след това отецът да се качи и накрая да се налее пак вътре маслото, с покачването на чието равнище легенът, а с него и звездоброецът, щяха да се издигат, плавайки на повърхността.

Тъй и сториха с големи похвали на учителя за съобразителността на ученика, докато наближаваше полунощ. Не че цялото създаваше впечатление за особена стабилност, но ако отец Каспар внимаваше да не се движи безразсъдно, можеха да се хранят добри надежди.

По едно време Каспар възликува:

— Сега аз виждам тях!

Викът го принуди да мръдне нос; далекогледът, който беше по-скоро тежичък, понечи да се изплъзне от халката си, той вдигна ръка, за да го задържи, движението на ръката измести рамото и легенът без малко щеше да се преобърне. Роберто заряза хартии и часовници, подхвана Каспар, възстанови равновесието на цялото и призова астронома да стои мирно, описвайки с тази своя зрителна тръба най-предпазливи движения, и най-вече без да изразява емоции.

Следващото известие бе дадено с шепот, който, прокънтявайки от шлема, сякаш отекна дрезгаво като адска тръба:

— Аз виждам тях отново. — И с премерено движение закрепи далекогледа към нагръдника си. — Oh, wunderbar! Три звездици са от Юпитер на изток, една само на запад… Най-близката явява се по-малка и е… чакай… ето, на нула минути и трийсет секунди от Юпитер. Ти пишеш. Сега почти докосва Юпитер, след малко изчезва, внимавай да запишеш час, когато тя изгубва се…

Роберто, който беше напуснал мястото си, за да се притече на помощ на учителя, бе взел пак табличката, на която трябваше да отбелязва времената, но беше седнал с гръб към часовниците. Извърна се отведнъж и събори махалото. Пръчката се изхлузи от клупа си. Роберто я грабна и се помъчи да я провре отново, но не успяваше. Отец Каспар вече му викаше да отбележи часа, Роберто се обърна към часовника и при това движение бръсна с перото мастилницата. Поривисто я изправи, за да не изгуби цялата течност, но събори часовника.

— Записал ти часа? Давай махало! — викаше Каспар, а Роберто отвръщаше: „Не мога, не мога.“

— Как можеш ти не, глупако! — И не чувайки отговор, продължаваше да вика: — Как можеш ти не, скудоумнико?! Отбелязал, записал, бутнал махало? Тя изгубва се, хайде!

— Изгубих, не, не изгубих, счупих всичко — каза Роберто.

Отец Каспар отстрани далекогледа от шлема, погледна с крайчеца на окото си, видя махалото на парчета, часовника преобърнат, Роберто с ръце, изплескани с мастило, не се сдържа и избухна в едно „Himmelpotzblitzs-herrgottsakrament!“^[12], което разтърси цялото му тяло. В този необмислен порив наклони премного легена и се хързулна в маслото на ваната; далекогледът се изплъзна и от ръката, и от ризницата му, и засилен от клатенето на кораба, се изтърколи по цялата надстройка, заподскача по стълбичката и стоварвайки се на палубата, се отплесна по задницата на едно оръдие.

Роберто не знаеше човека ли първо да спасява, или инструмента. Човекът, бъхтейки се в оная гранивост, му кресна величаво да пази далекогледа, Роберто хукна да преследва Хиперболата бегълка и я намери сплескана и с двете лещи на сол.

Когато Роберто най-после измъкна от маслото отец Каспар, който приличаше на пържола, готова за тигана, той чисто и просто отбеляза с героично твърдоглавие, че не всичко е изгубено. Телескоп имаше и друг, също толкова мощен, монтиран на Малтийската Наблюдателница. Оставаше само да отидат да го вземат от Острова.

— Но как? — недоумяваше Роберто.

— С плавание.

— Но вие казахте, че не умеете да плувате, нито бихте могли, на вашата възраст…

— Аз не. Ти да.

— Но и аз не го умея, това проклето плавание!

— Научиш.