Умберто Еко
Островът от предишния ден (35)

35.
Утехата на Мореплавателите

Феранте беше разказал на Лилия, вече склонна да повярва на всяка лъжа, която дойдеше от обичните уста, една почти истинска история, само дето в нея той вземаше ролята на Роберто, а Роберто — неговата; и я беше убедил да му даде всичките накити от ковчежето, което бе донесла със себе си, за да издири самозванеца и да му измъкне един документ от капитална важност за съдбините на държавата, който онзи беше измъкнал от него: ако го върнеше, щеше да получи прошката на Кардинала.

След бягството от френските брегове първият престой на Втора Дафна беше в Амстердам. Там, като двоен шпионин, какъвто беше, Феранте можеше да намери кой да му открие нещо за кораба, наречен Амарилида. Каквото и да бе узнал, няколко дни по-късно беше в Лондон, за да търси някого. А човекът, на когото щеше да се довери, можеше да бъде само подлец като него, готов да продаде онези, на които продаваше.

И ето го Феранте, след като е получил от Лилия един диамант с голяма чистота, да се вмъква в нощен час в някаква бърлога, където го посреща същество с неопределен пол, което навярно е било евнух при турците, с голобрадо лице и толкова малка уста, та човек би казал, че се усмихва само мърдайки нос.

Стаята, в която се спотуляше, беше страховита със саждите от купчина кости, които горяха в безжизнен огън. В един ъгъл висеше обесен за краката гол труп, от чиято уста се процеждаше в пиринчена черупка сок с цвят на коприва.

Евнухът разпозна у Феранте брат в престъплението. Чу въпроса, видя диаманта и предаде господарите си. Отведе Роберто в друга стая, която приличаше на дюкянче на аптекар, пълно с пръстени, стъклени, калаени, медни бурканчета. Бяха все вещества, които служеха за придаване на вид, различен от същинския, било на мегери, които искаха да изглеждат хубави и млади, било на злодеи, които искаха да подправят външността си: белила, омекчители, корени от бърдун, кори от драконово биле и други вещества, които изтъняваха кожата, приготвени от костен мозък на сръндак и води от орлови нокти. Имаше пасти за изрусяване на косите, замесени от зелен дъб, ръж, пчелник, селитра, стипца и бял равнец; или за променяне на цвета на кожата от крава, мечка, ослица, камила, водна змия, заек, кит, чапла, лопатар, дива котка или видра. И още мазила за лице от стиракс, лимон, шишарки, бряст, лупина, фий и нахут, и един шкаф с мехури, та да се правят да изглеждат девици грешниците. За който поискаше да оплете някого в любов, имаше езици от пепелянки, пъдпъдъчи глави, магарешки мозъци, арабска бакла, лапи от язовци, камъни от орлово гнездо, лоени сърца, набучени със счупени игли, и други предмети, направени от кал и олово, най-гнусни наглед.

Насред стаята бе поставена маса, а върху нея — леген, покрит с окървавена кърпа, която евнухът му посочи със заговорнически вид. Феранте не разбираше и онзи му каза, че е попаднал тъкмо при когото трябва. Наистина евнухът беше не друг, а човекът, който беше ранил кучето на доктор Бърд и който всеки ден в уречения час квасеше във витриоловата вода парцала, напоен с кръвта на животното, или го доближаваше до огъня и така изпращаше на Амарилида сигналите, които Бърд очакваше.

Евнухът разказа всичко за пътешествието на Бърд и за пристанищата, в които положително щеше да се отбие. Феранте, който наистина не знаеше, кажи-речи, нищо за треската около дължините, не можеше да си представи, че Мазарен е изпратил Роберто на онзи кораб само за да открие нещо, което нему вече изглеждаше явно, и оттук заключи, че всъщност Роберто сигурно трябваше после да донесе на Кардинала за местонахождението на Соломоновите острови.

Смяташе Втора Дафна за по-бърза от Амарилида, вярваше в щастието си, мислеше, че ще настигне лесно кораба на Бърд, когато той хвърлеше котва на Островите, та да изненада екипажа на сушата, да се разправи с него (Роберто включително) и после да разполага както му се харесва с онази земя, на която щеше да бъде единственият откривател.

Самият евнух му подсказа как да плава, без да сбърка пътя: щеше да е достатъчно да се рани още едно куче и той всеки ден да въздейства върху проба от кръвта му, както правеше за кучето на Амарилида. Феранте щеше да получава същите ежедневни послания, които получаваше Бърд.

Тръгвам веднага, каза Феранте; а при напомнянето на онзи, че трябваше преди това да се намери куче, възкликна: „Аз си имам друго куче на борда!“ Заведе евнуха на кораба; увери се, че сред екипажа има бръснар, майстор на кръвопускания и други подобни операции. „Аз, капитане — пристъпи един разбойник, отървал сто клупа и хиляда одрусвания с въжето^[1], — в корсарските времена съм изпорязал повече ръце и крака на другарите си, отколкото вражески съм надупчил!“

Слязоха в трюма; Феранте прикова Бикара към два кръстосани напреки кола, след това с една кама собственоръчно поряза дълбоко хълбока му. Докато Бикара виеше, евнухът попи текналата кръв с кърпа, която прибра в една торбичка. После обясни на бръснаря какво да прави, та да държи раната отворена през цялото време на плаването, така че раненият да не умре от нея, но и да не оздравее.

Подир това ново престъпление Феранте даде заповед да се вдигнат платната на път за Соломоновите острови.

Като разказа тази глава от своя роман, Роберто изпита погнуса. Чувстваше се уморен — той — и смазан от тегобата на толкова злодеяния.

Не пожела да си представи продължението и написа по-скоро призив към Природата, та — както майката, когато иска да приспи детето в люлката, го покрива с платно и спуска над него една малка нощ — да разстели голямата нощ над планетата. Молеше се нощта, която укриваше всяко нещо от взора му, да прикани очите му да се затворят; и заедно с мрака да дойде тишината; и както при изгрева на слънцето лъвове, мечки и вълци (на които като на крадците и убийците светлината е омразна) тичат да се сврат в пещерите, дето намират приют и убежище, така, обратно, щом се оттеглеше слънцето оттатък заника, да се отдръпне цялата глъч и кипеж на мислите. И умреше ли веднъж светлината, да замрат у него духовете, които от светлината се оживяваха, и да настане мир и тишина.

Както духаше светилника, ръцете му се озариха от един-едничък лунен лъч, който проникваше отвън. Мъгла пропълзя от стомаха му към мозъка и спускайки се над клепките, ги затвори, та духът да не надниква повече да види никой предмет, който да го отвлича. И заспаха в него не само очите и ушите, а и ръцете и краката — не и сърцето, което не знае покой.

Спи ли в съня и душата? Уви, не, тя будува, само че се оттегля зад завеса и устройва театър: тогава призраците смешници излизат на сцената и играят комедия, но каквато би я играла трупа пияни или луди артисти, тъй неузнаваеми изглеждат лицата и изопачени облеклата, изкълчени маниерите, нелепи ситуациите и безпътни раздумките.

Както когато се среже на много части стоножка: освободените части хукват всяка без да знае накъде, защото освен първата, у която е главата, другите са незрящи; и всяка като невредима гъгрица тръгва на онези пет или шест крака, които са й останали, и отнася онова парче душа, което е нейно. Така в сънищата се вижда да пониква от стъблото на цвете шията на жерав, която минава в глава на бабуин, с четири рога на охлюв, бълващи огън, или да разцъфва на лицето на старец брада от паунова опашка; на друг ръцете са досущ усукани лози, а очите — газеничета в черупка на раковина, или носът — цафара…

Затова Роберто, който спеше, засънува пътешествието на Феранте, което продължаваше, само че го сънуваше по образа на сън.

Сън откровение, искам да кажа. Сякаш подир размишленията си над безбройните светове Роберто не е желал повече да си представя преживелици, които са се развивали в Страната на Романите, а една истинска история в една истинска страна, където и той е живеел, само че — както Островът се е намирал в непосредственото минало — неговата история да е можела да се разгръща в едно недалечно бъдеще, дето да намери удовлетворение жаждата му за пространства, не тъй кратки като онези, в които неговото корабокрушение го е затваряло.

Ако беше подхванал историята, поставяйки на сцената един маниерен Феранте, един Яго, роден от злобата си поради неизтърпяна обида, сега, понеже му беше непоносимо да вижда Другия редом със своята Лилия, вземаше мястото му и — осмелявайки се да приеме тъмните си мисли — признаваше без заобикалки, че Феранте беше той.

Убеден вече, че светът може да бъде изживяван от безброй паралакси, ако преди се беше самоизбрал за недискретно око, дебнещо действията на Феранте в Страната на Романите или в едно минало, което беше и неговото (но което го бе засегнало, без той да си дава сметка, предопределяйки настоящето му), сега той, Роберто, ставаше окото на Феранте. Искаше да се наслаждава с противника на приключенията, които съдбата трябваше да е отредила нему.

И така, ветроходът се носеше сега из течните поля и пиратите кротуваха. Бдейки над пътешествието на двамата влюбени, се задоволяваха да откриват морски чудовища и преди да стигнат до американските брегове, бяха видели един Тритон. Додето се подаваше над водата, имаше човешка форма, само че ръцете бяха твърде къси спрямо тялото: китките бяха едри, косите сиви и гъсти, и носеше брада, дълга до пояс. Имаше големи очи и грапава кожа. Като го приближиха, изглеждаше покорен и пое към мрежата. Но едва щом усети, че го теглят към лодката, и преди още да се беше показал под пъпа, та да открие дали имаше опашка на сирена, скъса отведнъж мрежата и изчезна. По-късно го видяха да се къпе на слънцето на една скала, но все така криеше долната част от тялото си. Гледаше подир кораба и махаше с ръце, сякаш аплодираше.

Навлязоха в Тихия океан и стигнаха до остров, където лъвовете бяха черни, кокошките покрити с вълна, дърветата цъфтяха само през нощта, рибите бяха крилати, птиците — люспести, камъните се държаха на повърхността, а клечките потъваха, пеперудите грееха нощем, водата опиваше като вино.

На втори остров видяха дворец, съграден от прогнило дърво и изписан в неприятни за окото цветове. Влязоха и се намериха в зала, облицована с гарванови пера. Във всяка стена се отваряха ниши и в тях вместо каменни бюстове се виждаха джуджета с изпити лица, които по природно стечение се бяха родили безкраки.

На сплут от мръсотия трон седеше Кралят, при чийто знак се разнесе концерт на чукове, свредели, които стържеха по каменни плочи, ножове, които скрибуцаха по порцеланови чинии; под звуците му се появиха шестима мъже, останали само кожа и кости, отвратителни с кривогледите си очи.

Насреща им излязоха жени, толкова тлъсти, че повече не можеше и да бъде, поклониха се на партньорите си и подхванаха танц, който открояваше изкълчености и уродливости. После нахълтаха шестима разбойници, родени сякаш от една и съща утроба, с толкова грамадни носове и уста и толкова изметнати гърбове, че приличаха не на създания, а на измами на природата.

След танца, тъй като не бяха чули още думи и смятаха, че на острова се говори език, различен от техния, нашите пътешественици се опитаха да зададат въпроси с жестове — нали те са един универсален език, на който може да се общува дори с Диваците. Но мъжът им отвърна с говор, който приличаше повече на изгубения Език на Птиците, съставен от трели и чуруликания, и те го разбраха като да беше заговорил на тяхното наречие. Така научиха, че докато навсякъде другаде се ценеше красотата, в този дворец беше на почит само екстравагантността. И че това трябваше да очакват, ако продължеха пътешествието си из тези земи, където е долу онова, което другаде е горе.

Поеха отново на път; спряха на трети остров, който изглеждаше безлюден, и Феранте, сам с Лилия, навлезе към вътрешността. Както вървяха, чуха глас, който ги предупреждаваше да бягат: това беше Островът на Невидимите Хора. В същия този миг наоколо им се бяха насъбрали много от жителите му и си сочеха двамата посетители, които без никакъв свян се излагаха на погледите. Наистина за този народ да бъдеш гледан, означаваше да станеш плячка на чуждия поглед и да изгубиш собствената си природа, като се превърнеш в обратното на себе си.

На четвърти остров срещнаха мъж с хлътнали очи, тънък глас, лице, което беше само една бръчка, но със свеж цвят. Брадата и косата му бяха нежни като памук тялото — тъй сковано, че речеше ли да се обърне, трябваше да се завърти цял около себе си. Каза, че бил на триста и четирийсет години и за това време на три пъти бил подновявал младостта си, като пил от Извора на Живата вода, който се намирал именно в тази земя и продължавал живота, но не повече от триста и четирийсет години — и затова той скоро щял да умре. Старецът призова пътешествениците да не търсят извора: да живееш три пъти, като станеш първо двойник, а после и тройник на самия себе си, било причина за големи горчивини и накрая човек вече не знаел кой е. И не само това: да изживееш същите болки на три пъти, било мъка, ала не по-малка мъка било да изживееш пак и същите радости. Радостта от живота се ражда от чувството, че както веселието, така и скръбта са краткотрайни, и тежко ни, ако знаем, че ще се наслаждаваме на вечно блаженство.

Но Антиподният Свят беше хубав с многообразието си; и като плаваха още хиляда мили, попаднаха на пети остров, който беше целият гъмжило от мочурища. Всички жители прекарваха живота си коленичили да се съзерцават, убедени, че който не е виждан, е все едно, че го няма, и че ако откъснат поглед и престанат да се виждат във водата, биха умрели.

После слязоха на шести остров, още по на запад, където всички говореха неспирно помежду си и един разказваше на друг онова, което искаше другият да бъде и да прави, и обратното. Наистина тези островитяни можеха да живеят само ако бъдеха разказвани; и когато някой смутител разказваше за другите неприятни истории, като така ги принуждаваше да ги изживяват, те вече не разказваха за него нищо и той умираше.

Но грижата им беше да измислят за всекиго различна история: наистина, ако всички биха имали една и съща история, вече не биха могли да се различават помежду си, защото всеки от нас е онова, което неговите премеждия са създали. Затова бяха конструирали голямо колело, което се издигаше на площада на селото. Състоеше се от шест концентрични кръга, които се въртяха всеки за себе си. Първият беше разделен на двайсет и четири кутийки или прозорчета, вторият — на трийсет и шест, третият — на четирийсет и осем, четвъртият — на шейсет, петият — на седемдесет и две, и шестият — на осемдесет и четири. В отделните кутийки, според критерий, който Лилия и Феранте не бяха успели да разберат за толкова кратко време, бяха записани действия (като отивам, идвам или умирам), страсти (като мразя, обичам или студено ми е), и после начини, като добре и зле, весело или с тъга, и места и времена, например вкъщи или идния месец.

Завъртяха ли се колелата, се получаваха истории като „отиде вчера вкъщи и срещна врага си, който се мъчеше, и му оказа помощ“ или „видя едно животно със седем глави и го уби“. Жителите твърдяха, че с тази машина можели да се напишат или съчинят седемстотин двайсет и два милиона различни истории — достатъчно, за да дадат смисъл на живота на всеки от тях през бъдните векове. Това допадна на Роберто: би могъл и той да си построи едно такова колело и да продължи да измисля истории, дори да останеше на Дафна десет хиляди години.

Бяха много и чудновати откритията на земи, които на Роберто наистина би му се искало да открие. Но по едно време в бълнуването си пожела за двамата любовници някое по-безлюдно място, та да могат да се насладят на любовта си.

Така ги отведе на един седми и най-дивен плаж, развеселен от горичка, която изникваше току на брега на морето. Прекосиха я и се озоваха в кралска градина, където покрай сенчеста алея, която пресичаше украсени с цветни лехи поляни, бликаха много фонтани.

Но сякаш двамата търсеха по-съкровено убежище, а той — нови мъки, та ги поведе към потънала в цвят арка, отвъд която навлязоха в една долинка. Стъбла на блатна тръстика шумоляха на ветреца, който разнасяше из въздуха смесица от ухания, а от едно езерце струеше в блестяща пътечка нишка вода, чиста като наниз перли.

Пожела — и ми се струва, че мизансценът му е следвал всички правила — сянката на шумнат дъб да подкани влюбените към прегръдка; добави весели чинари, скромни кумарки, бодливи хвойни, крехки тамарикси и гъвкави липи, които обрамчваха полянка, изписана като ориенталски килим. С какви миниатюри можеше да го е украсила природата, художничка на света? С теменуги и нарциси.

Остави двамата да възлегнат, докато един нежен мак надигаше от тежката забрава сънена главица, за да се опие от тези росни въздишки, но после, унизен от толкова красота, предпочете да поруменее от свян и срам. Както впрочем и той, Роберто — и трябва да кажем, че така му се падаше.

Тогава, за да не вижда повече онова, от което толкова би искал да бъде видян, Роберто се извиси да обозре с морфеевско всезнание целия остров. Сега фонтаните шушукаха из него за любовното чудо, на което се смятаха сватовници.

Имаше колонки, вретена, гарафи, които изхвърляха един-единствен водоскок — или много от множество малки чучурчета, — други завършваха отгоре сякаш с Ноев ковчег, от чиито прозорци се изливаше порой, който, падайки, образуваше двойно плачеща върба. Един, като голям цилиндричен ствол, пораждаше на върха множество по-малки цилиндри, обърнати в различни посоки, като да беше бункер или крепост, или боен кораб, въоръжен с оръдия — които обаче обстрелваха с води.

Имаше крилати, гривести и брадати, в толкова разновидности, колкото звездите на Влъхвите в пещерите, чиито опашки техните плиски наподобяваха. Навръх един позираше статуя на момченце: то държеше в лявата си ръка чадър, от чиито ребра извираха водни лъчи; а с дясната момченцето насочваше чурчето си и смесваше в един купел струйката си с водите, които идваха от купола.

Върху капитела на друг се бе спряла витоопашата риба, като че ли току-що глътнала Иона; бълваше вода и от устата, и от два прореза, които се отваряха над очите; възседнало я беше амурче, размахало тризъбец. Един шадраван във формата на цвете поддържаше с шуртенето си топка; друг пък беше дърво, всеки от чиито многобройни цветове въртеше по една сфера; изглеждаше като че ли рой планети обикалят една около друга в сферата на водата. Имаше и такива, в които самите листца на цвета бяха образувани от водата: тя се лееше от непрекъснат процеп, който опасваше диск, поставен върху колоната.

Заменили въздуха с вода, някои наподобяваха тръби на орган, които издаваха не звуци, а втечнени дихания; заменили пък водата с огън, някои напомняха канделабри, в които пламъчета, запалени в центъра на опорната колона, хвърляха светлини върху пяната, преливаща отвред.

Друг приличаше на паун, с кичур пера на главата и широка разперена опашка, която вземаше багрите си от небето. Да не говорим за онези, които като стойки на майстор на перуки се обливаха във водопадни къдрици. Един беше слънчоглед, който лумваше в един-едничък ореол. В друг пък се откриваше ликът на самото слънце, изящно скулптирано, с низ човчици по окръжността, така че светилото сипеше не лъчи, а свежест.

Над един се въртеше цилиндър, който изстрелваше вода от ред спирални дълбеи. Имаше като лъвска или тигрова паст, уста на грифон, змийски език и дори като жена, която плачеше и от очите, и от бозките. А останалото беше бълване на фавни, цвъртене на крилати същества, гъргорене на лебеди, пръскане от хоботи на нилски слонове, бълбукане от алабастрови амфори, изливане на рогове на изобилието.

Все видения, които за Роберто — ако се вгледаме — бяха падане от трън, та на глог.

Междувременно в долината влюбените, вече заситени, трябваше само да протегнат ръка и да поемат от кичеста лоза дара на нейните съкровища; една смокиня, сякаш да поплаче от разнеженост пред проследеното единение, отрони сълзи от мед, докато на един бадем, цял накитен с цветове, гукаше Гълъбът с Цвят на Портокал…

Докато Роберто не се събуди, плувнал в пот.

„Ето — казваше си, — аз се поддадох на изкушението да живея посредством Феранте, но сега си давам сметка, че Феранте е този, който е живял посредством самия мен, и докато аз фантазирах, той изживяваше наистина онова, което му позволих да изживее!“

За да охлади гнева си и за да срещне видения, които — тези поне — на Феранте бяха отказани, пое отново в ранна утрин, с връвта през хълбоците и Persona Vitrea на лицето, към своя свят на коралите.